Елизабет Лоуел
Перфектно докосване (23)

22.

Ревът на хеликоптера се приближаваше с всяка изминала секунда и все по-силно отекваше из планинския склон. Когато въздушната струя се завъртя точно над нея, тя се прилепи плътно към студената гранитна скала. Усещаше как краищата на ризата се измъкнаха и се развяха около тялото й. Отломките и пясъкът я задавиха. Ехото, отекнало в скривалището й, беше толкова оглушително, че й идваше да закрещи с него.

Въпреки всичкия шум, не можеше да определи мястото на хеликоптера.

Къде са?

Накъде да бягам?

Промъкна се напред, докато успя да погледне през отвора, образувал се в скалния навес, под който беше притечала. Естествената кухина не беше достатъчно дълбока, за да я предпази изцяло, но беше единственото скривалище, до което успя да се добере. Беше пълна с малки камъчета, които се разхвърчаха към лицето й, щом хеликоптерът забуча точно над нея.

Но повече от всичко я притесняваше фактът, че вече не чуваше изстрели. Страхът, че Джей може би лежи на студения планински склон, ранен или… още по-лошо, крещеше в нея толкова силно, че и най-оглушителният механичен шум не би могъл да го заглуши.

Той вероятно е намерил убежище, също като мен, убеждаваше се упорито. Няма смисъл да се побъркваш. Това с нищо няма да ти помогне. Нали крещеше, когато колата се разби и Кели бавно умираше, но какво промени това в крайна сметка?

Прави каквото ти каза Джей.

Дръж се.

Шумът се усилваше, после още повече.

Хеликоптерът не преследва камиона. Защо?

Вече не мислеше за Джей. Не можеше. Ако продължеше, щеше да се втурне, крещейки, надолу по склона.

Надникна над ръба на кухината и забеляза, че тежката машина се насочва направо към нея. Внезапно скривалището й й се стори прекалено малко, твърде ненадеждно. Изкушението да изскочи и да се втурне към по-безопасно място почти я задушаваше, докато се бореше с него. Нямаше време да търси друго прикритие. Единственото, което можеше да направи, беше да се притисне по-плътно към плитката кухина и да се моли надвисналата гранитна плоча да я скрива достатъчно.

Попътният вятър помагаше на хеликоптера. Небето сякаш се вдлъбна и притъмня, поглъщайки ехото. Опита се да стане по-малка, по-тънка. Незабележима. Но ако скриеше главата си, ботушите стърчаха отвън. Изкопът беше прекалено тесен, за да я побере цялата, още по-малко пък, за да успее да свие колене под гърдите си.

Тропотът от лопатките на роторите беше като чужд пулс, който биеше в тялото й и я караше да трепери. Остър камък се заби във върха на пръстите й, докато се опитваше да изпълзи още по-навътре. Не мислеше. Не можеше. Грохотът я поглъщаше. Едва забелязваше въртящите се песъчинки, които се забиваха в голата й кожа.

Хеликоптерът увисна във въздуха, разхвърляйки наоколо малки скални отломки и клони. Опустошителна буря мина през скривалището й.

Сред общия шум изкънтяха изстрели. Бяха безразборни, проучващи.

Опитват се да ме накарат да изскоча навън като някоя истерична глупачка в блудкав филм.

Развяващите се краища на ризата караха слънчевата светлина да трепти до краката й. Нищо не можеше да я предпази от рикошет. Стисна зъби, за да не се развика, и присви колене, доколкото й беше възможно, за да не остави нищо неприкрито.

Но просто нямаше достатъчно място.

Хайде, хайде, дай ми жива мишена, яростно си мислеше Джей. Ако простреляше перката на опашката, можеше лесно да отклони хеликоптера към Сара. Продължаваше да се цели с пистолета, но не бързаше да натисне спусъка. Металната птица се носеше ниско над сипея и храстите, преплетени в основата на стръмния склон, разчистваше терена наоколо и бълваше хаотични изстрели.

Не мърдай, мила. Моля те, недей да мърдаш. Шумът няма да те убие, за разлика от патроните.

Знаеше, че Сара изпитва инстинктивен импулс да избяга от заплахата. Независимо колко смела беше, всеки си имаше точка на пречупване.

Трябва да ги отклоня от нея.

Внезапно хеликоптерът се снижи рязко и върху му падна сянката на огромното ремарке, където се беше скрил Джей. Скривалището му вече беше на пътя. Налагаше се да стои на открито и да свали машината.

Отдалечи се от ремаркето и застана с разкрачени крака толкова стабилно, сякаш беше пуснал корени в земята. Не усещаше тежестта на пушката, както нямаше да усети и горещата гилза, която щеше да изскочи след първия изстрел. Пое си дълбоко дъх и предпазливо дръпна спусъка назад.

Стрелбата от хеликоптера спря.

Презареждат, помисли си той. Ако сега се обърнат с опашката към мен, бих могъл…

Вятърът разлюля тежката машина и леко я завъртя. Джей натисна спусъка.

Едно.

Изстрелът изтрещя от цевта и мина направо през отворената пътническа кабина на десния борд. През визьора видя как пилотът подскочи и хеликоптерът се наклони наляво.

Две.

Преодоля отката и отново се прицели в пилота. Близо до задния край на отворената врата прехвърча искра. Не изчака, преди да стреля отново.

Три.

Хеликоптерът се завъртя на място, но не достатъчно бързо, за да се обърне навреме откъм другата страна. Между трясъка на изстрелите от собствената си пушка Джей чу дългия, хаотичен откос, с който отговарящото на стрелбата „Узи“ изпразни цял пълнител. Но бясната канонада не беше насочена конкретно към никого.

Четири.

Свали цевта малко по-ниско, за да се прицели колкото може по-добре в отворената врата. Вече не виждаше стрелеца. През образувалата се в облаците пролука слънцето блестеше ослепително върху металната кожа на хеликоптера, докато пилотът се опитваше да пренасочи машината.

Джей стреля още няколко пъти.

Пет.

Шест.

Докато хеликоптерът се обръщаше към него, той преметна ремъка на празната пушка през глава и извади пистолета. При скоростта, с която нападателите се приближаваха, това беше по-добрият избор.

Имаше повече патрони и се зареждаше по-бързо.

Огромната перка вече се въртеше почти над главата му, само на стотина метра разстояние. Върху лицето му се посипаха пясък, камъни и прекършени клони, когато се сниши рязко. Джей започна да стреля яростно.

Замъглено петно се появи на стъклото на пилотската кабина миг преди ударната вълна от патрона да го превърне в непрозрачна паяжина от пукнатини.

Джей не виждаше нищо през него, но и нападателите също. Хвърли се на земята и застина неподвижно, докато хеликоптерът прелетя достатъчно ниско, за да го докосне. Когато машината набра височина и се отдалечи под остър ъгъл, отново скочи на крака със зареден пистолет.

Но нови изстрели не последваха.

Проклетото копеле сигурно лежи на пода, вместо да стреля през вратата.

Обърна се и затича бързо в противоположната посока от мястото, където за последно беше забелязал Сара. Не искаше да издава скривалището й, в случай че нападателите не се бяха отказали. Докато тичаше, смени пълнителя на пистолета. Ако имаше достатъчно време, щеше да презареди и пушката.

Хеликоптерът се заклати с оглушителен рев, като се опита да препречи пътя му. После отново промени посоката. Тънка струя дим се изви като тирбушон след него, докато се отдалечаваше.

Отново без стрелба.

Джей продължаваше да бяга, но вече под друг ъгъл, като с всяка крачка се приближаваше към Сара.

Оглушителният шум започна да се отдалечава, когато тежката машина зави рязко и пое в посоката, от която се бе появила.

Стой долу, мила. Дори не си помисляй, че няма да се върнат отново.

Като заобикаляше камъни и храсти, тичаше с всичка сила, после се хвърли зад една скала, прекалено висока, за да я прескочи. Още преди да падне на земята, се завъртя във въздуха и се претърколи. Не беше успял да изчисти очите си от пясъка, за да види отстъплението, но със слуха си долови, че хеликоптерът се беше отказал и се отдалечаваше с висока скорост.

Не беше достойно оттегляне. Пилотът и вятърът се бореха за надмощие върху машината.

Умри, копеле. Просто се вдигни над планината и пукни!

— Сара! Чуваш ли ме? — изкрещя той.

Отговори му само отдалечаващият се тътен на хеликоптера.

— САРА!

До него достигна неясен звук. Името му.

Мигновено запълзя върху скалите, докато стигна равно място, позволяващо му да се затича към звука. Отново чу името си, извика я и се втурна към скривалището й. Когато стигна до нея, се свлече на колене и протегна ръце, за да я измъкне.

И усети кръв.

— Дж… ей…?

— Не се движи, скъпа. Държа те.

Господи, позволи ми да сменя мястото си с нея. Нека аз да съм ранен, а тя да е невредима.

Но това не се случваше в Афганистан, нямаше да стане и тук.

— Къде те боли? — попита със спокойствие, каквото съвсем не изпитваше вътрешно.

— Аз… — Гласът й заглъхна в болезнен спазъм, докато се опитваше да седне.

— Внимателно, любов моя. Леко. Говори ми. Къде те боли? Можеш ли да движиш ръцете и краката си?

— Да. Само че няма място.

— Ще пъхна ръце под раменете ти и ще се опитам да те измъкна. Кажи ми, ако не можеш да търпиш.

— Давай — подкани го тя. — Извади ме от този ковчег.

Бедрата и ръцете му се напрегнаха, докато сантиметър по сантиметър я извлече достатъчно далече от кухината, за да види къде беше ранена. На шията й имаше рана, която кървеше обилно.

Без дори да го осъзнава, той смъкна пушката и якето и откъсна левия ръкав на ризата си.

— Измъкни ме от тук — прошепна тя, опитвайки се да се раздвижи.

— Спокойно, мила. Остави ме първо да те превържа. — Отпори другия си ръкав, сгъна го като тампон и завърза колкото можеше по-здраво шията й. — А сега, само едно по-силно издърпване и… Какво става, по дяволите?

Сара изпита такова облекчение от възможността да види небето над лицето му, че почти припадна. Пое си дълбоко въздух няколко пъти и се опита да осмисли онова, което й говореше.

— … естеството на опасността. Повтарям. Какво е естеството на извънредната ситуация?

В недоумение Джей измъкна от пръстите й телефона, който тя стискаше така, сякаш от това зависеше животът й.

— 911 ли е? — попита настойчиво.

— Какво е естеството на извънредната ситуация? — повтори диспечерката с влудяващо спокоен глас.

— Една жена е простреляна. Кървенето е овладяно, но не спира. — Докато говореше, докосна превръзката, опитвайки се да спре червените струи. Ризата й вече беше подгизнала.

— Притискай силно раната. Не се притеснявай от мръсотията. В болницата ще я почистят.

— Разбрах. Къде се намирате?

— На стария път на Уейс в подножието на Солтър Ридж. Имаме нужда от медицински хеликоптер. — Говореше ясно и спокойно. — Бързо. В противен случай кръвта й ще изтече.

А дълбоко в себе си крещеше.

— Бихте ли уточнили по-подробно местонахождението си? — попита жената.

— Насред пустошта. Засечете го по проклетия телефон!

— Работим по въпроса. Ето, готово. Хеликоптерът вече излита.

Нещата се връщаха към познатия план и той изпита облекчение.

— Служили ли сте?

— За кратко. Раниха ме. Искате ли да остана на линия, докато медиците пристигнат?

— Не е необходимо. Благодаря ви за помощта.

Остави връзката отворена и се съсредоточи върху окървавените си пръсти, като притискаше силно раната. Сара дишаше равномерно, но плитко.

Далечен грохот се разнесе из хълма.

По дяволите. Медицинските хеликоптери обичат да се появяват с гръм и трясък.

Но щяха да продължават да летят, докато съществуваше и най-малкият шанс да се спаси човешки живот. Нежно докосна бузата на Сара. Беше прекалено студена.

Наметна я с якето си, подпря краката й удобно на една скала и зачака.

— Погледни откъм хубавата страна, миличка — каза, като сложи лявата си ръка под главата й. — Не ми се налага да търся площадка за кацане, докато се опитвам да превържа рана, от която повечето мъже не биха оцелели. Ето така станах капитан. Просто бях последният оцелял.

Чу собствения си необуздан смях и замълча. Без да престава да притиска превръзката, се опита да запомни чертите й, да я докосва нежно, да потиска надигащата се в гърдите му ярост.

Да слуша дишането й.