Елизабет Лоуел
Перфектно докосване (20)

19.

Денонощният крайпътен бар „При Рот“ беше претъпкан с останки на „Хот родс“^[1], отломки от неуспешно завършили гонки и белези, закърпени набързо и излъскани до студен блясък. Над рецепцията се спускаше плетеница от хромирани ауспуси, подобно на сребърни змии, които блестяха с отразената светлина на утрото. Сервитьорките бяха облечени като за среднощен купон. За разлика от хромираните останки, денят не правеше голяма услуга на хората. От всички ъгли крещяха телевизори, включени на различни спортни програми. Само закъснелите или подранили пияници на дългия бар им обръщаха внимание.

— Обзалагам се, че отзад има една-две стаи за карти — подхвърли Сара, като си играеше с чашата кафе с една ръка. Другата беше вплетена в пръстите на Джей.

— Печелиш — отвърна той.

— Законни ли са?

Откъм задната част на основния ресторант се чуваше тракане на билярдни топки, съпроводено с грубите ругатни на губещия. Ако се съдеше по гласа, жената не се беше прибирала у дома от снощи.

— Ако нещата загрубеят много, шерифът реагира — обясни Джей. — В противен случай чака съвестните граждани да се оплачат. Повечето момичета са полупрофесионалистки, което, като се прибави и незаконният хазарт, носи огромни печалби.

— Под полупрофесионалистки да разбирам ли проститутки на половин работен ден?

— Аха. По обяд правят голям оборот с шофьорите на камиони.

— И твърдиш, че мястото на Лиза е тук, а?

— Джей Ди и Къстър са я срещнали в подобен бардак в Невада. — Джей погледна нетърпеливо часовника си. — Още три минути и си тръгваме.

Сара се огледа наоколо. Нищо не се беше променило към по-добро.

— Странен избор за среща. Не мисля, че завръщането тук е много приятно за нея. Освен ако храната не е по-добра от кафето.

— Ако изобщо е тръгнала да яде нещо, това сме ние.

Входната врата се отвори и пропусна още враждебна светлина в тъмното помещение. Сара погледна Лиза. По-възрастната жена беше в черни дънки, тюркоазено сако и пуловер в подходящ нюанс на същия цвят. Тънките като игли токчета на черните кожени ботуши отекваха върху каменния под със звук, подобен на чупене на кости. Беше оставила диамантите у дома и бе заложила на стари, изискани, масивни индийски бижута. Устните и ноктите й бяха в светофарно червено.

— С тия дрешки би могла да плаща на адвокатите си цял месец — тихо процеди през зъби Сара.

— Знам. Ранчото е платило за всяка една дрънкулка. Бижутата са принадлежали на семейството ми цели три поколения. Мама ги обожаваше. Слагаше ги при всяка възможност и говореше за внучката, която един ден ще им се наслаждава. — Джей повдигна рамене. — Когато печелиш нещо, губиш друго.

— Съжалявам — прошепна тя.

— Аз също. Лиза искаше „индийските боклуци“ само защото се бяха превърнали в нещо като запазена марка на първата му съпруга. Днес ги носи, за да ми припомни кой спечели точно тази битка.

— Кучка.

— О, да.

Най-големият враг на ранчото на Върмилиън спря до масата им. Можеше да надуши миризмата на стар алкохол в дъха й и се запита дали не беше стигнала етапа, в който се потеше обилно, защото черният й дроб вече не можеше да се справя.

— Добро утро, Джей — поздрави жената, загледана в сплетените им ръце. — Мис Медина.

Той кимна и… не се изправи.

Сара просто не откъсваше очи от нея. Ако той беше оставил изисканите си маниери днес, щеше да го подкрепи.

След кратко колебание Лиза седна така, сякаш беше построила мястото със собствените си две ръце.

— Доматен сок — поръча на сервитьорката, застанала на крачка зад нея. — Нищо друго.

Жената погледна неуверено към мъжа в малката им компания.

— Хапнахме вкъщи — каза й Джей. — Имаме нужда само от кафе.

Тя плъзна длани по опънатата около ханша й къса пола, привличайки внимание към неочаквано хубавия си задник.

— Както искате, сър. Не дължите нищо за кафето и… за каквото и да било друго. Шефът каза, че е минало доста време, откакто за последен път е виждал тук някой Върмилиън.

— Бог да го благослови — отвърна невъзмутимо Джей.

Сара едва сподави смеха си при буквалното повторение на думите на шерифа.

След продължителен поглед през рамо сервитьорката се отдалечи да донесе доматения сок.

— Е — подхвана бодро Лиза, — за какво ще говорим?

Очите й горяха, докато седеше абсолютно неподвижно в очакване на реакцията им.

— Нямаме време да си играем игрички с теб — сряза я равно той. — Там има едно ранчо, което трябва да се управлява.

— Ти предложи срещата. Давай по същество — намеси се с леден глас Сара, без да си направи труда да прикрие неприязънта си.

Лиза остави тишината да става все по-плътна, докато сервитьорката не постави пред нея висока чаша с гъста червена течност. Шокиращият контраст с живия цвят без каквито и да било хитрости я караше да изглежда като бледа имитация на живота. Без токчетата си тя се чувстваше крехка, почти нищожна.

Не се хващай, посъветва го мълчаливо Сара. Подобно на сълзите, това е най-старият трик в женския репертоар.

— Така ли ми се отблагодарявате за това, че ви правя услуга? — попита с дрезгав глас Лиза.

Отпи голяма глътка, оставяйки върху ръба на чашата отпечатък от червило, по-червено от доматения сок. Попи устните си със салфетка, върху която се появи втори кървав полукръг.

Джей я гледаше като отровна змия, каквато всъщност беше.

— Нямате ли въпроси? — попита тя. — Какво разочарование.

В отговор получи само мълчание.

Лиза впери в него очи, които бяха някак стъклени, неясни и в същото време зловещо настойчиви.

— Адвокатите ми казаха, че имаме голям шанс да обжалваме и да отменим предишното решение по делото за Къстър.

— На основание на какви доказателства? — попита Джей, като си играеше разсеяно с лъжичката от кафето.

— Конфликт на интереси. — Тя се усмихна като дете, но погледът, който отправи към другата жена, съвсем не беше невинен.

По врата на Сара плъзна хлад.

— Какъв конфликт?

— Ти. Очевидно си излъгала в оценката на картините в полза на любовника си.

— Глупости — сряза я той. — Преди съдията да обяви решението, ние дори не се бяхме виждали.

— Бъртън е говорил с последните ти клиенти. Семейство Чен — заяви Лиза, като отбягваше да погледне Сара в лицето. — Казали са му, че страшно си бързала да заминеш за Уайоминг.

— Вече бях прекарала в Атланта няколко месеца. Давай по същество. — Тонът й беше спокоен, но онова, което виждаше в лицето на другата, предизвикваше у нея желание да избяга.

Дали Джей е наясно, че бившата на баща му е луда не само по модата?

— Но е трябвало да останеш още две седмици — повиши глас Лиза. — Обаче си се втурнала насам, за да останеш известно време насаме с клиента си. Това ли беше хонорарът ти, или се надяваше и на част от парите на Върмилиън?

Ноктите на Сара се впиха в ръката на Джей с мълчалива настойчивост да я остави да се справи сама с положението.

— Недей да съдиш по онова, което би направила ти на мое място — отвърна й равно.

— И в леглото ли мърка като котка? — обърна се към него Лиза.

— Какво искаш? — попита я той спокойно, но очите му й обещаваха ада. — Още пари?

— Искам всичко — отсече тя, без повече да крие порочната ярост, която я превръщаше в животно. — Джей Ди ме изхвърли като вчерашен боклук.

— Отрупана с диаманти и дрехи по последна мода? Опитай пак.

— Искам всичко, което той обичаше повече от мен. Ранчото, картините на Къстър, всичко.

— И после какво? — намеси се Сара. — Очакваш черната дупка в душата ти да се запълни като с магия? Новините се разчуват бързо, сестро. Не става по този начин. Няма да бъдеш по-щастлива…

— Млъквай! Нямам нужда от поученията на някаква курва!

— Ако курвите бяха умни, ти нямаше да си тук — сряза я Джей. — Но не си, затова се оказахме на това място. Можеш да прекараш остатъка от дните си в опити да се изпикаеш в кафето ми или да намалиш загубите и да се радваш на приятния си живот.

— Ще те науча аз теб — закани се тя. — Обещавам ти. Също като Джей Ди.

— Вече разбрах защо се е развел — каза той. — Това е всичко, което си струваше да науча.

— Аз ще бъда уважавана. — Викът й увисна във внезапно притихналата стая.

— Не и преди да пораснеш. — Колкото и да беше леден, тонът му можеше да я изпепели. — А сега искаш ли да обсъдим още нещо?

— Махни това изражение от лицето си — изсъска тя и ръцете й се разтрепериха върху чашата.

Джей се усмихна бавно.

— Така по-добре ли е? — Не, не беше.

Сара стисна предупредително ръката му. Дразненето на една полудяла жена нямаше да доведе до нищо, освен до грозна сцена.

Може би затова е избрала това място извън града, каза си тя. Тук всичко, по-малко от бой с ножове, ще остане незабелязано.

Тази мисъл й напомни за старите Солванг, съсечени и окървавени, мълчаливо очакващи някаква справедливост.

Неочаквано дълбоко в душата си усети умора от Лиза и постоянните й опити да изпразни до дъно джобовете на Върмилиън.

— Ще увеличиш издръжката ми със сто процента — говореше другата.

— Вече получи повече, отколкото ранчото може да си позволи — отвърна й той.

— Напротив, можеш. Имам чудесна идея как да печели повече.

— Да не би да се познаваш със собственика на кокошката със златните яйца, който я убил, защото искал още и още? — подсмихна се с неприкрит сарказъм Джей.

Пръстите на Лиза се вкопчиха в стъклената чаша.

Едва сега Сара забеляза, че нокътят на единия от палците на по-възрастната жена беше изгризан до кожата. Засъхналата кръв по края беше по-тъмна от лака.

— Бъртън ще влезе във владение на своята четвърт веднага — заяви тя.

— Не.

— И още нещо — продължи, сякаш не го бе чула.

Той я гледаше с очите на военен ветеран, какъвто всъщност и беше.

— Тъй като всичко казано дотук беше въздух под налягане, давай напред.

— Ще получа и Музата.

— Не можем да докажем, че съществува — обади се Сара. — Няма как да ви даде нещо, което никога не е виждал.

— Къстър я нарисува за мой приятел — настоя другата. — Аз го наблюдавах. Ще взема портрета, иначе няма сделка.

— Водили сме този спор и преди и ти го изгуби по всички линии — каза Джей и сложи шапката си. — Отговорът не се е променил. Не.

— Това беше преди Сара — подхвърли Лиза припряно, остро. — Какво според теб ще направи новият съдия, щом научи за тъй наречения експерт, който се чука с теб по пътя към богатствата на Върмилиън?

— Нито дума от решението няма да се промени — отсече той. — То се основава на закона, а не на клюката.

— Може би. Но — примигна свенливо тя — дали професионалната репутация на курвата ти ще преживее мълвата?

Ето я най-после причината, заради която ги беше извикала тук. Беше си въобразила, че разполага с достатъчно голям лост, за да измъкне повече пари от Джей.

— С репутацията ми всичко ще бъде наред — заяви Сара. — Имам дълъг списък от доволни клиенти, които ще ме държат достатъчно заета.

— Още щом Гай Бек се заеме с теб — усмихна се като череп другата, — всички ще престанат да те търсят.

— Клиентите ми го познават добре. Каквото и да каже той, няма да ги притесни — излъга без колебание. Проклета да съм, ако стана причина да разори ранчото на Върмилиън.

— Картината съществува — обърна се Лиза към Джей. — Дори беше спомената в разписките.

— Там се говореше само за портрет — отвърна той. — Нямаше посочено име.

— Ако не можете да откриете Музата, то е, защото я криете.

— Или пък Къстър я е изгорил, преди да си тръгне — прибави Джей.

— Никога не би го направил! Имате седмица да я намерите. След това ще наема адвокати и ще се обърна към Гай Бек да съсипе репутацията на мис Медина.

С периферното си зрение Сара забеляза лъжичката за кафе, която проблясваше всеки път, когато той я обръщаше между големите пръсти на едната си ръка.

— Твоят тъй наречен конфликт на интереси е прекалено хилав аргумент, за да възобнови делото — каза накрая.

— Не по-хилав от останалите ми ходове, които го проточиха с години — отвърна тя. — Господи, беше толкова хубаво да знам, че плащаш на адвокатите ми да те връзват на възел. Жалко, че не можах да те принудя да продадеш ранчото.

— Подцени ме от самото начало — изръмжа Джей. Очите му хвърляха искри изпод периферията на шапката, лъжичката проблясваше в дланта му.

— За което и досега се проклинам. Искаше ранчото само за себе си, но брат ти имаше свои идеи за това колко струва и как да извлече максимална полза от него. Той заслужава да му се даде шанс.

— И ще го има. След седем години.

— Не. Веднага!

Лъжичката се огъна и той я захвърли на масата.

— Аз приключих — обърна се към Сара. — Да си вървим.

— Почакайте — настойчиво извика Лиза. — Мога да държа интереса на сина си далече от ранчото. Върти е реалист. Ти си романтик. Но именно защото вижда нещата такива, каквито са, може да бъде пренасочен по-лесно от теб. — Кръстоса ръце на масата и се наведе към него: — Дай ми два пъти по-голяма издръжка и Музата. Ще видите, че никой повече няма да реже оградата, да отклонява потока или да оставя химикали след себе си. Няма да поискам нищо повече от вас. Никога.

Устните на Сара се опънаха в тънка линия върху зъбите й.

— Всяко момче обича майка си, нали така?

— Той може да ме обича или да ме мрази, но ще ме слуша, ако иска да харчи пари.

— Ще го изискам в писмен вид — заяви Джей, любопитен колко далече щеше да стигне Лиза. — Ти получаваш двойно по-висока издръжка и Музата. Срещу това варварските набези над ранчото престават, приключваш с постоянните си претенции и обещаваш, че няма да съсипеш професионалната репутация на Сара.

— Не! — гневно се намеси тя. — Не й позволявай да ме използва срещу теб!

Пръстите му се обвиха около нейните под масата.

Погледна го и забеляза лекото отрицателно поклащане на главата му.

— Но…

Ръката му стисна дланта й по-силно. Тя измърмори нещо неразбираемо, облегна се на стола си и потъна в мълчание.

— Няма да получиш нищо писмено — отсече Лиза, — защото можеш да ме обвиниш в изнудване.

— Каквото си е. Точно затова няма да мине пред мистър Ейбрахамсън и мистър Уилки от кантора „Ейбрахамсън и Уилки“ — двама от най-скъпите адвокати в Уайоминг. Тази среща ще ти струва около пет хиляди, без да включваме кафето.

— Споменах ли, че ти ще плащаш за всички юридически услуги? — попита жената с широко отворени очи.

— Като изключим, че забрави да ме уведомиш за нещо толкова важно, пред нас няма друго, освен отвратително кафе.

Лиза махна с ръка и годежният й пръстен проблесна в мрака.

— Мога да си позволя да бъда щедра, след като се разбрахме за адвокатите.

— Все още не съм се съгласил с нищо — напомни й той.

— Обмисли го ден-два. Ще осъзнаеш, че не си струва да се бориш за обречена кауза. Все пак, каквото и да решиш, крайният срок си остава две седмици. — Отмести рязко стола си назад и се изправи. — Уведоми ме, когато намериш портрета. Дотогава всички средства остават в играта.

И тръгна към изхода.

— Чу ли за Рибарското селище? — нехайно подхвърли Джей.

Жената застина на мястото си и се обърна.

— Ужасно, наистина ужасно.

— И, естествено, не знаеш нищо. Нали?

— Сигурно не мислиш, че имам нещо общо с тази мръсна работа? Засрами се.

— Картините, които толкова много искаш, можеха да бъдат откраднати оттам. Помислила ли си за това?

— Върти каза, че нищо не е изчезнало.

Той се усмихна мрачно.

— Ние мислим, че е така. Не можем да докажем обратното.

— Това си е ваш проблем.

— Като убийствата? — не издържа Сара. — Нищо не е твой проблем, така ли?

— Не е необходимо да убивам когото и да било, за да получа каквото искам — нетърпеливо възрази другата. — Достатъчно ми е да познавам слабостите на хората. Тогава ще правят всичко, каквото им наредя. Вие ще приемете условията ми и ще се радвате, че сте имали тази възможност. — И отново им обърна гръб. — Съобщете ми, щом намерите портрета.

Токчетата й отекнаха из помещението, докато оставяше хрома, телевизорите и лошите спомени зад себе си.

За първи път в живота си Сара разбра защо хората изпитват желание да убиват.

— Задръж парата, докато се качим в пикапа — обади се Джей.

— Чувствам се ужасно, че ме използва, за да те изнудва — процеди през стиснати зъби тя. Ръцете й трепереха от гняв, затова ги сви в юмруци. — Ако не бях аз, щеше да й кажеш да си изяде…

— Точно така — прекъсна я той, изправи се и я поведе към вратата. — Тръгваме си.

Когато стигнаха до пикапа, вече бе успяла да овладее емоциите си. Донякъде.

Джей се настани зад волана и включи двигателя с такова спокойствие, сякаш току-що беше излязъл от железарски магазин.

— А сега се отпусни малко и помисли — подхвана той, докато напускаха паркинга. — Заплахите на Лиза не са нищо повече от стрелба на сляпо, но докато си вярва, че ме държи за топките, ще продължи да я кара постарому. Поне през следващите две седмици. Трябва да действаме така, сякаш наистина сме притеснени.

— Стрелба на сляпо? — учуди се Сара.

— Един годежен пръстен на ръката ти ще пресече бързо клюките.

Тя мълчаливо обмисляше думите му. Накрая попита:

— Повярва ли й за семейство Солванг?

— Тази жена е много неща и нито едно от тях не е по вкуса ми. Но убийство срещу заплащане? Нужни са солидни връзки, за да стигнеш до такива хора. Тя ги няма. Изнудване? По дяволите, да, ще го направи и ще се смее през целия път до банката.

Сара се намръщи.

— Защо желае Музата толкова много, че е готова да стигне до заплахи?

Той сви рамене и пое по главния път.

— Помниш ли какво ми каза за оригинала на Спайдър?

— Да.

— Може би този портрет е същото за Лиза. Освен това е нейният начин да забие нож в мен и да го завърти. Отказвам й, но тя така или иначе получава най-скъпата картина.

— Ако й се удаде възможност, ще фалира напълно ранчото и няма да престане да се смее — отбеляза Сара. — И вината за това ще е моя.

— Глупости. Ще преживея и тази престрелка. Войната на Върмилиън срещу Нюман започна много преди да се появиш и вероятно ще продължи дълго след като си заминеш.

Каквото и да бе имала намерение да каже, се разпръсна пред лицето на неоспоримата истина.

Тя щеше да си тръгне.

Той щеше да остане.

В пикапа настъпи тишина, нарушавана единствено от звука на мигачите, докато завиваше към отбивката.

— Разполагаме поне със седмица, преди Лиза да изгуби търпение — обади се накрая Джей. Поне така се надявам. — В описа се споменава портрет с размери един и деветдесет на два и трийсет, така че сме принудени да допуснем, че е същият, който тя иска.

Сара затвори очи и се опита да приеме загубата на онова, което Джей беше намерил на старите бойни полета. Въпреки думите му, че трябва да се преструват, че продължават напред, се чудеше дали това беше цялата истина и дори част от нея.

— След като знам, че Къстър не е занесъл нито една от работите си в Роаноук… — подхвана Джей.

— Как можеш да си сигурен? — бързо попита тя.

— Остави четките, боите, стативите и всичко останало. Тръгна с дрехите на гърба си. Пътувал е на стоп. Не мога да си го представя на пътя с огромно платно под мишница.

— Какво е станало с вещите му?

— Сигурно са опаковани някъде. Или пък са изгорени. Къстър не беше единственият, който знаеше как се пали огън. Джей Ди го правеше доста често. — Джей погледна Сара. Лицето й беше напрегнато, зачервено, челюстта й беше стегната. — Мисли за намирането на портрета като за победа за изкуството и собствената ти кариера. Всяка една от тези две причини си струва търсенето. Забрави за Лиза.

— А ти какво печелиш? — попита тя.

— В какъв смисъл?

— Под привидното си спокойствие си готов всеки момент да изригнеш.

Отново мълчание.

— Не е само Лиза — каза накрая мрачно. — Щях да съм много по-щастлив, ако нямах чувството, че Рибарското селище по някакъв начин е свързано със случващото се.

— Каза, че не вярваш тя да е замесена.

— Не вярвам. — Ръцете му се стегнаха върху волана. — Но ми се струва, че се бия на прекалено много фронтове, за да спечеля на който и да било от тях. Прекарах няколко дни в опити да премахна поне първия — Музата, и да се впусна в най-важната битка — откриването на убийците.

И, помисли си с ярост, ако всичко е свързано с Рибарското селище, ще се окажа много близо до проклетите кучи синове.

— Тя никога няма да престане да те изнудва — подхвърли Сара. — Знаеш го, нали?

— Лиза бърза, защото вярва, че щом си тръгнеш, опорните й точки ще изчезнат заедно с теб.

Реалността беше точно толкова неприятна на вкус, колкото и кафето в крайпътния бар, но Сара беше принудена да приеме жестоката истина. Случващото се между нея и Джей не беше дългосрочно обвързване.

— Бих я нарекъл с много имена, но глупачка не е сред тях — продължаваше той. — Сторило й се е, че е видяла момента и оръжието, и нанесе удар. Защо не? За нея това е печеливш ход. Повече пари, може би картина на Къстър и сладко отмъщение, за да успокои онова, което я гложди отвътре. Какво повече би могла да иска?

— Сигурна съм, че ще разберем.