Елизабет Лоуел
Перфектно докосване (19)

18

Хенри стоеше до Джей и Сара и наблюдаваше как хеликоптерът се издигаше от ливадата, където доскоро бяха пасли трийсет и пет крави и телета.

— Може и да стъпихме на Луната, но така и не изобретихме безшумни хеликоптери — извика той, като придържаше шапката върху главата си, докато посребрената му коса се развяваше около ушите.

— Можем да ги направим дори невидими — отвърна Джей, споходен от спомени, — само дето е много скъпо.

— Но си струва — измърмори другият.

Сара въздъхна, когато машината бързо се превърна в малка точка на фона на отрупаното с облаци небе.

— Беше много красиво пътуване. Напомняше ми на някои от картините на Къстър. Дали е използвал хеликоптер, или малък самолет?

— Вероятно — каза Джей и взе два от кашоните, стоварени до тях. — Преди майка ми да се разболее, Джей Ди обичаше да гледа ранчото от високо. Когато двамата с Къстър не са били скарани, може би са го правили заедно от време на време.

Сара извади телефона си и започна да си води записки.

Той погледна напрегнатото й лице и хвърлящата отблясъци на слънцето тъмна коса. Усмихна се и се отправи към пикапа, който Хенри беше докарал на пасището.

— Какви са тези неща? — попита я управителят.

Тя отвори уста да му каже, че са бележниците и скиците на Къстър, но си спомни какво беше отговорил Джей, когато Бъртън му беше задал същия въпрос.

— Стари документи от времето на майка му — отвърна вместо това, което беше вярно в по-голямата си част. — Спомена нещо за възстановяване на фамилната история.

— Дяволска загуба на време. — Мъжът взе една кутия и също тръгна към пикапа.

Сара написа набързо още няколко думи и се наведе за следващия кашон. Джей вече се беше върнал и ги беше вдигнал наведнъж. Възхити се на силата му и си спомни стряскащите чувствени начини, по които умееше да я използва.

Като се огледа, за да се увери, че няма кой да я чуе, каза:

— Хенри ме попита какво има вътре. Отговорих му същото, което и ти на Бъртън.

— Добре.

— Защо не искаш да знае?

— Той е клюкар — меко отвърна Джей. — Не е необходимо да разгласяваме на целия свят, че сме открили нещо, което може да се окаже ценно, при това много по-дребно от картините на Къстър.

— О!

— Ще взема единия — обади се Хенри миг по-късно. — Освен ако не искаш да се изфукаш пред хубавата дама.

Джей му подаде най-горния кашон.

По време на кратката разходка до пикапа и още по-краткото пътуване до дома двамата мъже говореха само за ранчото — какво трябваше да се поправи най-напред, кои крави бяха прекалено стари, за да бъдат заплодени, и дали биковете щяха да се справят със следващия оплодителен сезон. Сара прегледа набързо снимките в телефона си, като ги групираше мислено по параметри като разстояние и пространство, небе и планини. Ръцете я сърбяха да грабне таблета и да направи опис на картините по дати, заглавия, теми и да постави личната си оценка — добра, по-добра, най-добра. После щеше да…

— Тук ли искаш да работиш, или в къщата?

Стресната, тя вдигна глава и потъна в развеселените морскосини очи. Огледа се наоколо. Хенри го нямаше, а Джей се беше облегнал на отворената врата на пикапа.

— Извинявай — измърмори смутено. — Има толкова много работа по картините, по записките, по планирането на книгата, рекламата и…

Той се наведе и докосна устните й в бавна, поглъщаща целувка. След малко се отдръпна неохотно.

— Остави малко време и за нас.

— О, да — облиза се тя и се засмя: — А кога ще спим?

— Когато вече не можем да стоим будни.

— Става.

— И не отговаряй на никакви обаждания, освен ако не си сигурна кой те търси — добави той.

— Какво?

— Репортерите. Мога да ги държа далече от земите си, но не мога да направя нищо с телефоните. Двойно убийство в ранчото на Върмилиън ще накара новинарските хрътки да точат лиги.

Напомнянето за внезапната кървава смърт я накара да замръзне на място.

— Правилно. Никакви телефони.

Той докосна с ръка бузата й.

— Съжалявам, че се замеси в тази история.

— Аз също. Но и двамата ще го преживеем. — Въздъхна дълбоко. — Работата помага. Както и правенето на лю… на секс.

— Правил съм секс и преди — каза Джей. — Това беше нещо много по-хубаво. А сега влизай вътре, преди да съм те целунал отново, а Хенри да е започнал да се държи с мен като бавачка.

Сара се опита да си представи грубоватия управител в тази роля. И не можа.

— Къде прибра кашоните?

— В твоята спалня.

— Добре. Ще…

— Искаш ли да излекувам тази крава с бодлива тел? — подвикна откъм задния вход Хенри.

— Веднага идвам — отвърна Джей.

— Бавачката — засмя се Сара. — Никога не бих допуснала. И около Джей Ди ли се суетеше така?

— Само накрая. Въпреки възрастта и опита ми Хенри ме смята за хлапак, който е постъпил във военно училище и не се е прибирал у дома дълги години. Досадно е понякога, но му дължа много. Той държеше ранчото на повърхността, когато баща ми се разболя, а аз бях в чужбина.

— Това означава ли, че ще спя сама?

— Ти как мислиш?

— Ами че ще ти се наложи да изслушаш една дълга лекция от бавачката си Хенри.

— Стига да не съдържа думите „чук-чук“, ще я издържа с безизразно лице и ще си спомням какво е усещането да те положа върху…

Задната врата хлопна отново. Управителят приближаваше към тях.

— Аз изчезвам — заяви Сара. — Забавлявай се с кравата.

Мина покрай възрастния мъж, кимна, качи се по стълбите и отвори кашоните. Но първо свали снимките от телефона на таблета, заедно със записките, които беше нахвърлила.

Тогава до обонянието й стигна пикантна миризма на готвено. Въпреки че не би трябвало, внезапно усети глад. Картонените кутии вече не й се струваха толкова любопитни, колкото източникът на аромата, възбудил апетита й. Проследи го до кухнята, където жена в дънки и блуза сипваше подправки в огромно гърне, клокочещо на печката.

— Здрасти, аз съм Сара. Ще получа ли удар с дървената бъркалка, ако опитам това, което готвиш?

Едрото тяло на готвачката се разтресе от кръшен смях. Обърна се усмихнато и извади чиста лъжица от близкото чекмедже.

— А пък аз съм Елена. Дъщеря ми Риа работи на горния етаж.

— Значи, затова стаята ми изглежда толкова уютна — отбеляза Сара, като взе прибора. Бръкна в гърнето, духна няколко пъти и опита съдържанието. — Трябва да й благодаря.

— Няма нужда. Това е наше задължение.

— Добре свършената работа заслужава както добро заплащане, така и благодарност — заяви гостенката и предпазливо облиза лъжицата. — Хммм. Прекрасно, прекрасно чили. Не мога да си поръчам такова в града. — Избърса устните си и се усмихна на Елена: — Кога е вечерята?

— Това е обядът — посочи към гърнето жената. — За вечеря съм приготвила любимите на Джей печени ребърца, двойно изпечени картофки и пресен зелен фасул. Тъй като Инга, бог да я прости, винаги печеше пая, за десерт ще има плодов сладкиш и сладолед.

— Специалитети по поръчка. Оценявам го. И в случай че се чудите, тук съм да помогна на Джей да се оправи с картините на Къстър, колкото и време да отнеме това.

— И аз така чух в града. О, тоя човек Къстър. — Елена поклати глава. — Когато не рисуваше, създаваше само проблеми.

— Вие помните ли го?

— Бях момиче на четиринайсет и гледах никога да не оставам сама с него, след като Виржиния… мисис Върмилиън почина. Истинско облекчение беше, когато си замина. Постоянно преследваше мис Нюман, макар да знаеше, че беше сгодена за Джей Ди.

— Вероятно е било привличане — сухо отбеляза Сара. — Според онова, което научих за него, той е бил шут и женкар от световна класа и е плюел в ръката, която го е хранела. Нямал е никакъв шанс с Лиза. За тази жена всичко се свежда до парите.

Елена я изгледа отстрани.

— Бързо схващате.

— Там, откъдето идвам, да не учиш бързо, означаваше да бъдеш настъпан два пъти от дойна крава.

— Тези крави — изкриви лице в гримаса жената — само чакат възможност да те пернат с твърдата си вмирисана опашка. Спомням си как доях нашата като малка.

— Гадни добичета. Но пък маслото си заслужава да изтърпиш несгодите.

Задната врата се отвори и после се хлопна отново под порива на вятъра. Няколко секунди по-късно в кухнята влезе Хенри.

Сара вече се качваше обратно по стълбите. За разлика от Джей, нямаше дългогодишни мили спомени, които да правят лекциите на „бавачката“ по-поносими.

Отвори първия попаднал й кашон и започна да вади книжата. Изненадващо, в кутиите, които беше мислила, че са на семейство Солванг, откри документи, свързани с Къстър. Прерови всички шест и се спря на онзи със записките на художника. Не след дълго вече ги сортираше върху безупречно опънатото легло. Най-много я заинтригува купчината с размислите на Къстър за картините, които беше нарисувал, искаше да нарисува или беше изгорил. Наблюденията му върху ранчото образуваха втората, третата съдържаше коментари за хората и политиката, а останалото натрупа на грамадна камара, която все още не знаеше как да разпредели.

Порови се в чантата си за кламери и намери достатъчно, за да захване най-важните документи.

Телефонът на долния етаж иззвъня. И отново. И отново.

Или в ранчото нямаше автоматичен секретар, или някой го беше изключил. Познавайки Джей, можеше да се обзаложи, че го беше направил именно той.

Чудя се как ли приема личните си обаждания. И дали изобщо си прави труда.

— Най-вероятно постъпва като мен — измърмори и започна да прибира обратно книжата. — Който ме познава, ме търси на мобилния. Другите остават разочаровани.

Сякаш го повика — собственият й телефон звънна. Извади го механично от джоба си и понечи да приеме разговора. После забеляза, че изписаните на дисплея цифри бяха непознати, и остави да бъде пренасочен към гласовата й поща. Много бързо се досети, че някой от офиса на шерифа беше разпространил номера й.

Обажда се мистър Сетлър от „Джаксън газет“. Бих искал да поговоря с вас за трагичната смърт на…

Натисна бутона, за да изтрие съобщението. Въпреки ниското напрежение, включи апарата да се зарежда и се зае със следващия кашон. Тук бяха скиците на Къстър. Колкото и да й се искаше да ги подреди върху леглото и да ги разгледа на подходяща светлина, не го направи. Маркира капака и ги отдели настрани. Щом се захванеше със самите картини, нямаше да се подаде на повърхността в продължение на седмици.

Кога ли ще ги докараме от Рибарското селище?

Мисълта за всички онези творби, изоставени на толкова несигурно място, непрекъснато я гризеше.

Все пак са оцелели там десетилетия. Ще издържат, докато с Джей ги приберем утре.

 

 

Телефонът на Джей забръмча в джоба му. Изруга под носа си и го извади, готов да отхвърли поредното обаждане от някоя медия. После видя номера и натисна зелената слушалка.

— Какво има, Пер?

— Бъртън казва, че ранчото ще ми плати да го прибера у дома. Тъй като си на линия, реших да попитам лично човека, който подписва чековете.

— Сладка моя, свещеният брат може да плати всеки полет, който може да си позволи.

— Така си и мислех.

— Благодаря, че провери предварително. Задължен съм ти.

— Не, не си. Това е моят начин да си го върна на твоя сладък свещен брат, задето ме сграбчваше за бедрото, а и по-нагоре, всеки път, когато хеликоптерът променяше курса си или надморската височина.

— Позволил си е да те опипва в присъствието на шерифа на борда?

— Е, не точно да ме опипва, но достатъчно, за да изпитам удоволствие да го оставя блокиран долу. Благодаря ти, Джей. Ти си от добрите момчета.

— Защото не се натискам с пилота си?

— И заради това. Получих три поръчки за прелитане над Рибарското селище. Отказах ги.

— Медии?

— Да.

— Поразходи ги до там. Но им вземи двойно. Не, тройно. После иди да си купиш нещо, което много си искала, но не си могла да си позволиш.

— Сигурен ли си?

— Да. Някой така или иначе ще натрупа състояние от градските момчета и момичета. Поне да е човек, когото харесвам.

— О, благодаря, Джей. Ти наистина си един от добрите.

— Ти също.

Прекъсна разговора и прибра телефона в джоба си. Приятно ми е да долавям отново усмивка в гласа на Рег. Бившият й съпруг е същинско говедо. Слава богу, че нямат деца, които да страдат.

Отиде при коня си, метна се на седлото и тръгна между пръснатите животни, оглеждайки се за някое, което можеше да има нужда от медицинската му чанта. Липсваше му леката и грациозна походка на Ембъл, но едрата кобила, която яздеше, имаше усет за кравите и кротък нрав. Набързо провери цялото стадо и скоро беше на път обратно към ранчото.

И към Сара.

По-кротко, каубой, каза си той. Знаеш, че не можеш да направиш нищо, за да я задържиш тук. Във всеки случай не повече, отколкото когато се молеше майка ти да оздравее. Животът е такъв, какъвто е, и справедливостта няма нищо общо с него.

И сякаш за да подчертае последната мисъл, телефонът му отново завибрира.

— Исусе Христе, човек може да си помисли, че са пристигнали чужденци — измърмори ядосано под носа си и извади апарата.

Беше Бъртън.

Прие обаждането с въздишка. Преди да успее да каже дума, брат му заговори:

— Пилотът ми каза, че е ангажирана през следващите три дни.

— Наеми някой друг — предложи Джей. — Между Джаксън и Йелоустоун доста фирми предлагат въздушен превоз.

— Имаш ли представа колко струва превозът с хеликоптер? — повиши глас другият.

— До последното пени. Ако не искаш да платиш, можеш да се прибереш с полицаите.

— Те се присмиват на дрехите ми.

— Разкопчай кремавото яке и всичко ще бъде наред.

— Но…

Джей прекъсна връзката.

Колкото и да си повтаряше, че трябва да бъде търпелив с доста по-малкия си брат, част от него скърцаше със зъби от безкрайните капризи на разглезения младеж. Въпреки това съвестта го гризеше.

Не е негова вината, че е син на Лиза.

А какво е нейното извинение? Дали е била отгледана от лоши родители? Ами тяхното оправдание? И те ли не бяха случили на семейство? И така назад и назад, чак до Райската градина?

Къде свършва нишката?

Например Сара. Нищо от онова, което казва, не ме навежда на мисълта, че е имала леко детство, но се е изправила на крака и не хленчи против живота.

Рег е била принудена да се лови за мръсния край на пръчката няколко пъти, но въпреки това не се оплаква, че съдбата е несправедлива.

А аз непрекъснато търся оправдания и най-вече за Бъртън.

Подкара в тръс кобилата обратно към оградата на пасището, където държаха конете, които щяха да яздят на следващия ден. Погрижи се за нея автоматично, пусна я в заграждението и отнесе седлото в плевнята, преди да тръгне към къщата.

Сара е тук.

Отказа се от опитите да се убеждава, че не го е грижа. Животът беше пълен с неочаквани обрати. Смъртта беше една и съща и слагаше край на всичко. Сара беше тук и щеше да й се радва, докато можеше. Ако това не се харесваше на Хенри, просто щеше да му се наложи да се премести в къщата за гости, която беше обитавал през цялото време, когато Лиза беше живяла в ранчото.

След броени минути изкачваше стълбите към стаята й. Вратата беше открехната, затова само я бутна леко назад. Сара седеше с кръстосани крака на леглото и четеше някакъв лист от кашона пред нея. Останалите бяха разпределени на купчини по логика, известна единствено на нея.

— Мога ли да ти помогна? — попита той.

— Имаш ли някаква представа от стенограмите на Къстър?

— Нещо като старите стенографски тетрадки?

Сара вдигна листа.

— Нещо като „ОР. Р. е ужасен“.

Джей протегна ръка. Тя му го подаде без колебание и не откъсна очи от него, докато намръщен разглеждаше загадъчните букви. Датата сочеше последните месеци от продължителното боледуване на майка му.

— Инициалите появяват ли се и в други документи? — попита той.

— Редовно. Често са предхождани от ПГДЖД.

Затвори очи и си спомни майка си. Висока, тъмнокоса, поразителна, със смях, който можеше да озари целия свят. Приветлива и мила, но държаща на изисканите маниери и добрите оценки, не преставаше да се усмихва, докато проверяваше лицето му за наболия мъх, за който само момче, рано навлязло в пубертета, би могло да мечтае.

Все още му липсваше и тази болка никога нямаше да го напусне, защото беше станала част от него.

— Дай да погледна нещо около тази дата — каза накрая — и няколко години по-рано, ако има такива.

Сара се протегна към едната купчина книжа, прихванати с кламер.

— Тези са отпреди раждането ти и пет години след това.

— Откъде знаеш кога съм роден?

— Пише го в един от листовете, които държиш.

Прегледа документите бързо, делово, оставяйки думите да събудят спомени, отдавна погребани под отминалите години. По-дълго се задържа на съобщението за раждането си.

— ПГДЖД е на седмото небе. Заради МПГДЖД — Той се засмя. — Това е съвсем просто. Джей Ди е щастлив, че най-после имат дете.

— Така ли? — Тя се наведе напред, за да надникне над рамото му. — Не го разбрах. — Погледна листа, намръщи се и отново се обърна към него: — Преведи ми го, моля те.

— Спомняш си, че Джей Ди и Къстър много се караха.

Сара кимна.

— Като малък непрекъснато се чудех защо Къстър си мърмори: „ПГДЖД“. Попитах мама какво означава и тя се разсмя. Каза, че молел бог да му помогне да се справи с баща ми.

— Нещо като „Прокълнатият от Господ Джей Ди“? — сухо попита тя.

— Както ти казах, те се караха като две кучета за един кокал, само дето така и никой не разбра какво точно представляваше този кокал.

— Значи, МПГДЖД означава…?

— Малкият и всичко останало.

— Нищо чудно, че Къстър е използвал съкращения. Значи, майка ти и баща ти дълго не са могли да имат дете?

— Никога не говореха за това. От малкото случайно изпуснати думи на Джей Ди разбрах, че проблемът е бил у нея. Фактът, че Бъртън се появи толкова скоро, го потвърждава.

— Все пак двамата с Лиза имат само един син — отбеляза Сара.

— Това беше единственият повод за скандали между тях. Той искаше още. Но тя не.

— И с едно го е вързала. За какво са й повече деца? — Чу собствените си думи и се намръщи. — Прозвуча ужасно. Исках да кажа…

— Улучи още от първия път — прекъсна я той. — Беше си уловила богат мъж и го бе сложила като трофей на стената на спалнята. После вече можеше да се наслаждава на резултатите от упорития си труд.

От студа и отчуждението в гласа му по гърба й плъзнаха тръпки.

— Ти наистина никога не си я харесвал, нали?

— Джей Ди я обичаше. А само това имаше значение.

— Добра съпруга ли му беше?

— Не я е хващал с друг, ако това питаш. Всъщност не съм изненадан. Нямаше голяма полза от бедните мъже.

— И жени — прибави тя.

— Точка за красивата дама. Единственото, към което някога се е стремила, са парите и възхищението. Но това няма да ни помогне с документите. Имаш ли нещо против да продължим?

Сара се отмести встрани, за да му направи място на старото двойно легло. Надничаше над ръката му, като се опитваше да види какво прави с листовете, запълнени с карикатури и разтегнат почерк, разкриващ също толкова разтегливите размисли на Къстър.

— Значи, ДЖ е баща ти.

— Зависи от контекста. Може да означава също Джини. Майка ми се казваше Вирджиния. Наричаше я Света Джини, задето живеела с Джей Ди.

— Позволявал си е такива забележки пред съпруга й?

— Многократно. Но като го спомена… — Той поклати глава. — В паметта си съм натрупал толкова много неща, които не съм разбирал. Майката на Джини, моята баба, наричаше Къстър и Джей Ди Мат и Джеф^[1]. Подхождаше им. Къстър като нищо може да идва от някоя лудница. Баща ми беше по-интелигентен от Джеф, освен когато си изпускаше нервите. Тогава оглупяваше като всички останали мъже.

Сара взе таблета и започна да си води записки.

— Значи, СДЖ може да означава Света Джини. Някаква идея за ОР?

— Може да е „Отивам да рисувам“.

— По-правдоподобно е от „Отивам на разходка“, което беше моето най-добро предположение.

Джей се усмихна.

— Жаргонът ти не е актуален от години.

— Подробности. — Облегна се на ръката му. — Каква е тази история с купуването на бебе?

— Майка ми е искала да си осиновят. Джей Ди категорично отказвал. В рода ни има една приказка, толкова стара, че сигурно идва от лодката, с която са пристигнали първите Върмилиън. По-добре едно пиле, отколкото десет кукувици.

— Което означава?

— По-добре едно собствено дете, отколкото десет чужди.

— Добрият стар патриархат — подметна тя. — Не детето, а кръвта е била от значение.

— Когато земята е свързана с кръвта — отвърна той, като остави следващия лист, — нещата наистина стават сериозни. Очевидно моят прапрапрапрадядо е открил, че две от петте му деца всъщност не са били негови.

— Опа!

— Бил бесен. Именно той написал първото завещание на Върмилиън. Лишил от наследство съпругата и двете деца. След него всички мъже задължително добавят клаузата за задължителна кръвна връзка. Естествено, преди да открият генетичните тестове, никой не е можел да бъде напълно сигурен.

— Ти правил ли си си?

— Да, преди да получа наследството.

— Доста сурово — заяви тя. — Едно дете се признава само ако е от твоята кръв. Джей Ди да не би да е носил колана на целомъдрието?

— Майка ми така или иначе щеше да му го сложи.

Сара се разсмя.

— Сигурно много щях да я харесам.

— А пък тя щеше да те обикне. Винаги бе мечтала да има дъщеря, която да научи да язди, да готви и да пее старите песни, в които се говори за любов, разбити сърца и смърт.

— Повечето от новите са на същите теми.

— Хората не се променят много — отбеляза той. — Това е едновременно добра и лоша новина.

— Доколкото разбирам, не вярваш в усъвършенстването на човека.

— Ако беше възможно, досега щеше да се е случило. Щом не е, значи, е невъзможно. — Остави на леглото още един лист.

— Нищо чудно, че не обичаш градовете — каза тя, хвърляйки поглед над рамото му. — Там хората са склонни да създават много правила, които имат за цел да направят всеки по-добър, отколкото би бил без тях.

— И действа ли?

Жената се разсмя.

— Почти както очакваш.

— Ако изобщо върши някаква работа, то тя се дължи на хората, а не на правилата. Бил съм на места, където единственото правило е оцеляването. И там живеят добри хора. Правилата нямат нищо общо.

— И Джей Ди ли мислеше така?

— Не. Майка ми беше изключително прагматична. Джей Ди си беше Джей Ди. Беше образован, но не си падаше по книгите. Въпреки това, докато тя умираше, всеки ден й четеше поезия.

— Точно когато реша, че започвам да разбирам някого — измърмори под носа си Сара, — откривам нещо, което хвърля всичко през прозореца.

Усмихвайки се, Джей си открадна целувка.

— Майка ми и баща ми бяха обикновени хора, скъпа. Правеха грешки, учеха се от тях, караха се, смееха се, плачеха, любеха се — минаха през целия натрупан човешки опит. Само защото бяха мои родители, не означава, че са живели само и единствено заради мен. Имаха живот, който не беше свързан с детето им. Някога не гледах на това по този начин, което не го прави по-малко вярно.

Сара си помисли за своите родители, които живееха ден за ден и се справяха, както можеха.

Като нея.

Само че аз направих избор, какъвто майка ми никога не е имала, защото решението й да се омъжи за беден млекопроизводител я е оставило с твърде малко възможности след това.

Браво на мен. Сега въпросът е дали ще позволя на нейния избор да продължи да направлява живота ми.

Напълно неподвижна, тя се взираше в документите в ръцете си, без да ги вижда, а мислите й се мятаха като топка за пинг-понг върху темата с избора.

— Ехо? — потупа с пръст върху листовете Джей. — Има ли някой вкъщи?

— Извинявай — каза му разсеяно и пусна книжата. — Бях се замислила.

— Но не за нещо приятно, ако се съди по изражението ти.

— Всъщност не беше и неприятно. Просто неочаквано.

Той се изправи и я повлече със себе си. Преди да успее да запази равновесие, я вдигна на ръце и я целуна така, сякаш беше вода насред пустинята. Когато най-после се отдръпна, жената се беше вкопчила в него и попиваше силата му, предлагайки в замяна дъха и глада си.

— Хайде — каза й. — Достатъчно се ровихме в миналото. Денят беше дълъг. Не знам за теб, но аз бих дремнал преди вечеря.

— Да дремнеш? — Тя се усмихна. — Така ли му викат вече?

— Почакай, докато ме чуеш да хъркам.

— Помниш ли как не искаше да преброя ребрата ти?

— И все още не искам.

— Тогава недей да хъркаш.

Сара не знаеше кога беше заспала. Усещаше само, че ръката на Джей и мъжката му миризма я обгръщаха. Или по-скоро тя се бе обвила около него. Може би просто бяха като чаршафите — топли и заплетени един в друг. Чувстваше се сякаш без кости, преситена и съвсем спокойна след бавния, страстен секс. Само защото имаше възможност, прекара език по мускулите и се наслади на влагата и солта върху кожата му.

Тогава усети, че бицепсите му се стегнаха силно, сякаш беше стиснал дланта си в юмрук.

— Джей?

— Заспивай отново, скъпа. Има поне час до вечерята.

— Пак ли нещо не е наред?

Знаеше, че го пита дали го притеснява нещо друго, освен убийствата. Поколеба се, после й показа съобщението, което бе получил на телефона си от Лиза.

„СПЕШНО. ЧАКАЙ МЕ ПРЕД «ПРИ РОТ» ИЗВЪН ДЖАКСЪН УТРЕ В ДЕВЕТ СУТРИНТА. СИГУРНО ЩЕ ИСКАШ ДА ЧУЕШ КАКВО ИМАМ ДА ТИ КАЗВАМ ПРЕДИ АДВОКАТИТЕ ТИ. ДОВЕДИ И «ГОСТЕНКАТА» СИ.“

— Мислех, че в артистичните среди се носят най-много клюки — отбеляза Сара. — Изглежда, сред лозята на Уайоминг нещата се случват още по-бързо. Разбира се, Лиза има вътрешни източници. Дали Бъртън не иска да ти го върне заради хеликоптера?

Джей изключи телефона и го остави на края на масата.

— Ще разбера утре.

— Ние ще разберем. Включва и мен в заповедта.

— Което не означава, че трябва да те излагам още веднъж на отровния й език. Изборът на място за срещата ми подсказва, че няма да е много приятна.

— Защо?

— „При Рот“ е крайпътно заведение, което Къстър редовно използваше за изясняване на отношенията си с Джей Ди. Честно казано, мястото е съвсем подходящо за жена с устата на Лиза.

— Аз съм голямо момиче — възрази Сара. — Мога да се справя и с най-добрата от кучките. Но защо съобщение. Защо просто не ти се е обадила?

— Защото не е искала да чуе онова, което аз имам да й кажа.

— Затова са адвокатите. О, точно така. Сега, когато тя плаща, вероятно върши по-голямата част от подготвителната работа.

Той се усмихна по-скоро мрачно.

— Най-малко две хиляди долара на седмица за адвокатите й наистина ще орежат значително джобните й пари.

— Уф. Нищо чудно, че ще дойде на срещата лично.

Той се протегна в опит да отхвърли част от напрежението, предизвикано от съобщението на Лиза.

Учудващо силните пръсти на Сара започнаха да разтриват раменете му:

— Бих могла да мразя тази жена само заради мъката, която ти е причинила.

— Не си пилей енергията — отвърна той, като се въртеше и наместваше под ръцете й.

— Легни по корем, войнико.

Започна да разтрива гърба му, като се възхищаваше на линията на гръбнака и мускулите, спускащи се към ханша. Постепенно тялото му се отпусна, докато най-сетне усещането, че докосва скала, изчезна. Усмихна се, прокара пръст по прешлените, после леко го захапа по бузата.

— Това пък за какво беше?

— Просто да те държи буден.

Джей се размърда и неочаквано тя се озова легнала по гръб, с разтворени колене, докато той я дразнеше толкова горещо, че едва успя да му зададе задъхано въпроса:

— Ами… вечерята?

— В най-отдалечените щати изяждаме първо десерта си.