Елизабет Лоуел
Перфектно докосване (18)

17.

Сара бъркаше зеленчуците на печката и полагаше усилие да не мисли за онова, което постоянно дъвчещият дъвка следовател правеше на местопрестъплението. Внезапното отваряне на вратата я накара да подскочи.

Още три кашона тупнаха на пода.

— Открихте ли нещо? — попита припряно.

Джей беше прекалено зает да я попива с очи, за да й отговори.

— Ако имате предвид въпроси, намерихме много — обади се Куки.

— Дъждът е заличил повечето от уликите — допълни Джей. Свали шапката и я удари в бедрото си. Наоколо се разхвърчаха пръски. Дърветата бяха все още мокри от снощния дъжд.

Двамата мъже изтърсиха връхните си дрехи, преди да влязат в кухнята. Вътре беше топло и ухаеше на кафе, на консервирани зеленчуци и прясно нарязан лук, които цвърчаха в тигана на печката.

— Мирише божествено — отбеляза шерифът.

— Не знам кога за последно сте яли — отвърна тя. — Тук няма нищо, освен консерви, но поне ще държат стените на стомаха ви отделени една от друга.

— Всичко, което не съм приготвил сам, е добро — увери я той. — Благодаря. Имате ли нещо против да си налея от това кафе?

— Ще ти го донеса — обади се Джей. — Сядай, шерифе. Твоят ден е започнал по-рано от моя.

— Няма да споря. — Куки се настани на един от старите дървени столове, разтърка лице и въздъхна.

Джей се приближи до печката, където Сара добавяше пипер на яхнията. Лицето й беше порозовяло от топлината и нещо друго — същото, което беше ускорило пулса му още щом я бе погледнал.

Обви ръка около нея в бавна, нежна прегръдка.

— Добре ли си? — попита тихо.

Тя кимна.

Свеж аромат на лавандула подразни ноздрите му.

— Пак си си взела душ — прошепна така, че никой друг да не го чуе. — А аз сигурно воня като планински козел.

Сара се облегна на него и измърмори:

— Миришеш хубаво. На студен въздух, бор и среднощен дъжд.

— Ти си една мила лъжкиня.

Тя се засмя, чувайки собствените си думи, отправени към нея.

Джей я целуна по врата, усети трепета й в отговор и разбра, че трябва да се отдръпне, преди да изложи и нея, и себе си.

— Ти вземи кафето — нареди Сара. — Аз ще донеса чашите. Къде е Бъртън?

— Остана с Дейвис.

— Горкият Дейвис — измърмори под носа си тя.

В следващия момент на входната врата се потропа и иззад нея се разнесе гласът на Бъртън:

— Пуснете ме да вляза. Навън е много студено.

— Мини през задния вход — подвикна брат му, като вдигна тежката кафеварка.

— Но…

— Просто го направи — нетърпеливо го сряза Джей, — като всички други.

— Бог да го благослови — обади се шерифът. — Той се опитва, наистина се опитва.

Сара прикри сподавения смях с тракането на керамичните чаши, които носеше. Когато постави едната пред полицая, той й намигна.

Тя му отвърна със същото.

Задната врата се отвори толкова рязко, че се удари в стената на къщата, преди да се затвори сама. Като капризно дете Бъртън забърза към топлината на кухнята.

— Ботушите — напомни му Джей.

Брат му го погледна.

— Хмм?

— Калта.

— Отвратително нещо. Точно затова живея в града.

— Почисти ги — нареди брат му, докато наливаше кафето.

— По дяволите, винаги забравям.

Бъртън изтри лепкавата мръсотия, преди отново да се втурне към горещата печка.

— Какво има за обяд?

— Консервирано говеждо със зеленчуци — отвърна Сара.

— Мразя тази гадост.

— Стопли си кутия чили тогава — предложи тя, докато вадеше чиниите от шкафа.

Куки се задави с глътка кафе.

Джей се опита да не направи същото.

— Вземи си чаша. Кафето е горещо.

— Не пия варено кафе — отказа Бъртън.

— В Рибарското селище или се примиряваш с него, или минаваш без никакво.

Младежът взе чаша, изчака брат му да я напълни, отпи и изкриви лице в гримаса:

— Е, сигурен съм, че не я доведе тук заради уменията й в кухнята.

Джей се вторачи в него като пума, набелязала плячката си.

— Не беше лесно за никого. Помисли за това, преди да си отваряш устата.

— Ей, просто се опитах да разведря атмосферата. Никой от присъстващите ли няма чувство за хумор?

— Кажи нещо остроумно и ще видим. — Въпреки че не беше висок, гласът на Сара беше ясен като планински въздух. И също толкова студен.

Шерифът я поздрави, като вдигна чашата си.

— Това е първокласно западно кафе, мадам. Точно за смачкан от работа човек като мен.

— Благодаря. Свалих яденето от печката, така че, щом сте готови…

— Вече сме. Седнете. Мога да си сипя и сам.

— Не ми коства никакво усилие — усмихна му се тя. — Не съм правила нищо друго, освен да отварям консерви и да варя кафе.

Куки отвърна на усмивката й, като с чисто мъжка признателност изви краищата на устните си.

— Отидох да попитам пилота дали не иска да дойде в къщата — каза Сара, — но тя спеше дълбоко.

— Пер имаше два извънредни полета, преди да вземе нас.

— Тя държи ли се? — обади се Джей.

— Колкото всяко момиче… жена… изоставена от съпруга си, докато е била в чужбина.

Бъртън издърпа един стол.

— Трябвало е да си стои вкъщи.

Сара прехапа устни и започна да бърка усърдно яденето. Колкото повече време прекарваше с него, толкова по-неприятен й се струваше. Грабна трите чинии и сложи по една пред всеки, с изключение на брата на Джей.

— Ами на мен? — попита той.

— Ти не обичаш яхния с говеждо.

Отиде до печката да вземе тигана и когато се върна, чинията й беше поставена пред Бъртън. Подправките, които беше подредила грижливо в средата на масата, както и приборите и салфетките, бяха разхвърляни.

Джей премести своята чиния на празното място пред стола на Сара. Беше автоматичен жест. Откакто брат му беше проходил и проговорил, беше прекарал голяма част от времето си да не му позволява да дразни Джей Ди.

Щом се надигна от мястото си, Сара сложи ръка на рамото му, за да го спре.

— Нямам нищо против да си взема друга чиния. Но после Бъртън ще измие съдовете.

— Да не съм луд — възрази младежът.

Джей прикова в него студените си сини очи.

— Ще го направиш, при това ще го свършиш както трябва, а междувременно ще си затваряш устата.

Бъртън се изчерви като зрял домат. Мълчаливо.

По-големият брат си спомни за много други обеди и вечери, завършили точно по този начин — с ядосания Бъртън, вбесил всички около себе си. Вдигна чашата с кафе, отпи и каза:

— Благодаря ти, Сара. Това ще ме ободри за останалата част от деня.

— Няма защо. Искаш ли още, преди да сипя яденето?

Коремът му изкъркори шумно.

Тя се усмихна.

— Значи, ще ядем.

След няколко минути сложи големия съд върху масата и широка лъжица до него.

— Обслужвайте се, шерифе — подкани тя. — Днес важат други правила. Това означава, че ще се счита за проява на лошо възпитание да помолиш някого да ти подаде нещо, ако можеш да го стигнеш сам, без да отделяш краката си от пода.

Мъжът побърза да се възползва и подаде гърнето на Бъртън. Младежът се намръщи гнусливо на миризмата, но си сипа и бутна лъжицата към Джей, който напълни първо чинията на Сара, преди да се погрижи за своя обяд. Тя донесе няколко филии хляб и еднолитров буркан домашно консервирани праскови от килера.

— Десерт или гарнитура, всеки избира сам — каза, като остави затворения компот и чиста лъжица на масата.

Бъртън посегна към прасковите. Хвана запечатаната капачка и я завъртя силно. Дланта му се плъзна по гладката повърхност без никакъв ефект. Направи още няколко опита и попита:

— Къде е отварачката?

— Седи до мен — отвърна Сара, без да вдига поглед.

Джей взе буркана и рязко завъртя в двете посоки пръстена около гърлото му, който поддаде неохотно и се разхлаби. Пъхна нокът под останалата метална пластина, за да влезе въздух, и захвърли двете части на капачката настрани.

Брат му грабна компота и започна да слага с вилицата сочните, разрязани наполовина праскови в чинията си.

— Открихте ли нещо там?

Шерифът погледна Джей, но той само повдигна рамене и каза:

— Някой е летял с хеликоптер до зоната за кацане в малкото сечище от другата страна на билото.

— Тази към града? — попита Бъртън, дъвчейки парче праскова.

Джей поклати глава:

— Отсрещната. Има следи и достатъчно отломки, от които може да се заключи, че машината е закачила няколко клона при снижаването. Наистина неудобно за кацане място.

— Но пък се открива чудесна гледка — отбеляза брат му. — Почти можеш да преброиш стръковете трева по пасището.

— Ти кога си се качвал там? — погледна го другият.

— Аз… — Втората половина от прасковата се изплъзна от вилицата му и падна с плясък в яхнията. Той измърмори нещо и я набоде отново. — Направихме една обиколка с хеликоптер с един представител на минния консорциум, за който ти казах. Трябва да е било в края на миналото лято.

Шерифът поглъщаше храната като човек, свикнал да бъде викан по всяко време, дори по средата на обяда.

— Следите от плъзгачите са много пресни — отбеляза Джей. — Все едно са оставени вчера. Едва забележими отпечатъци от АТВ към Рибарското селище. Или от него навън. Като прибавим към това различните отпечатъци от ботуши, изглежда, че някой е приземил хеликоптер, разтоварил е двуместно АТВ и чрез жестоко убийство си е проправил път по-нататък.

Бъртън спря преди следващата праскова.

— Много нагледно, брат ми. Току-що изгубих апетита си.

— Прекарали са тук не повече от час — намеси се Куки, като си сипа допълнително. — Няма следи от борба или изнасилване в къщата на старите Солванг.

— Аз ям — напомни им Бъртън.

— Каквото и да са откраднали — продължи полицаят, като остави на масата препълнената чиния, — ако изобщо са откраднали нещо, трябва да е било достатъчно малко, за да може да бъде изнесено с АТВ.

— Тези машини са доста шумни — намеси се в разговора Сара. — Това не би ли трябвало да бъде някакво предупреждение за жертвите?

— След като снеговете се стопят, в Рибарското селище често идват посетители — обясни Джей. — Не много, но достатъчно. Едно от неудобствата да имаш земя сред националния горски фонд. Освен това АТВ-тата могат да бъдат със заглушители и дори електрически. В Афганистан имахме и от двата вида.

— Електрически? Такива ли използват ловците? — попита Бъртън.

— Истинските ловци предпочитат конете и собствените си крака — сряза го брат му.

— Не става въпрос за обичайна екскурзия, завършила трагично, нали? — обади се Сара.

Куки изпусна дълга въздишка, която прозвуча като ругатня.

— Май накрая ще се окаже точно така. Планирано. А пък аз си мислех, че ще излезе нещо съвсем просто. Малко разхвърляно и объркано, но все пак просто.

— Чакайте, чакайте, чакайте — извика Бъртън. — Искате да кажете, че е предварително замислено? Нещо като удар? Като във филмите?

Сара се запита как ли щеше да изглежда залян с яхния, която да допълни следите от повръщано. Очевидно не беше успяла да прикрие отвращението си, защото той се изправи и се наведе към нея през масата.

— Живял съм тук. Познавах Инга и Айвър — изкрещя в лицето й. — А ти си просто туристка.

Джей натисна брат си по главата, за да го принуди да седне обратно на стола.

— Тя видя много повече от бъркотията от теб. Затваряй си устата, освен ако не искаш да отидеш да помогнеш за изнасянето на труповете.

— Но вие твърдите, че някой го е планирал. — Гласът му заглъхна. — Инга и… По дяволите, това е лудост. — От бликналите сълзи очите му изглеждаха по-големи. — Защо биха го направили?

— Защото са имали възможност — равно отговори Джей. — Сега единственото, което ни остава, е да погребем мъртвите и да се уверим, че престъпниците няма да останат на свобода и да убият отново.

— Все още ли си сигурен, че никой не те е проследил? — попита Куки. — Това ми прилича все по-малко на обир и все повече на засада.

Сара погледна Джей с широко отворени очи, които изглеждаха по-тъмни върху внезапно пребледнялото й лице. Под масата той стисна успокоително бедрото й.

— Трябваше да те оставя в града, далече от всичко това — каза със съжаление.

— Откъде знаеш, че причината не съм аз? — попита тя.

— Какво имате предвид? — учуди се Куки.

— Стаята ми беше ограбена, помните ли?

— И? — настоя той.

— Нищо. Само толкова. — Пое си дълбоко въздух. — Чувствам се като Йона^[1], вечно преследвана от неприятности.

— Винаги можеш да си отидеш — подхвърли Бъртън.

— Точно това смятам да направя, благодаря.

— Слушай… — обърна се към него Джей, но той вдигна ръка:

— Само се опитах да помогна.

— Тогава се захващай със съдовете — нареди брат му. — Така наистина ще ни бъдеш полезен.

— Както кажеш. — Набоде още половин праскова, преди да отнесе чинията си в мивката.

— Опаковай всичко, което може да привлече мечка — продължи Джей. — Ще го вземем с нас. Щом шерифът приключи в къщата на Инга и Айвър, ще направиш същото.

— Да ти приличам на боклукчия?

— А аз да ти приличам на човек, на когото му пука?

Само един поглед към изражението му накара Бъртън да млъкне.

Куки забеляза бледото лице на Сара и въздъхна. Невинните винаги бяха най-наранени и понякога му се струваше, че работата му се състоеше в това да ги опази живи, за да продължат да изпитват болка.

— Възможно е да са искали да ти устроят засада — повтори той, загледан в Джей.

— Ако е било така, сигурно са изгубили търпение.

— Пътуването отне ли ти повече време?

— Малко — призна Джей. — Беше ми приятно да пояздя в такъв прекрасен пролетен ден. Прекарах затворен доста време.

— Отегчил си се от бумащината? — подхвърли съчувствено.

— До дъното на душата ми. Сега, когато вече няма да плащам на адвокатите, ще си наема счетоводител.

„Как могат да разговарят толкова непринудено?“, чудеше се Сара. Ако бяхме пристигнали няколко часа по-рано, можехме да бъдем убити заедно с Айвър и Инга.

— Да си си създал врагове, откакто си се върнал? — продължаваше да пита Куки.

— Лиза направо побесня, след като изгуби делото.

— Майка ми никога не би…

— Кротувай. Знам, че не е способна да убие. Тя използва скъпи адвокати, а не оръжие. — Обърна се към полицая:

— Моите врагове са в миналото ми на другия край на света.

Докато седеше до него и попиваше силата му, Сара се опитваше да му повярва. Не можеше да си представи да живее с мисълта, че някъде сред дърветата се крие хладнокръвен идиот, очакващ възможността да я убие.

— Какво ще кажете за лудия мъж от планината? — осмели се да попита.

— Да си различен, не означава, че си непременно убиец — възрази Куки. — Нашите отшелници тук бягат при среща с непознати. Но да се върнем на враговете ви. Възможно ли е да са ви проследили дотук?

— В Сан Франциско не познавам човек, който би пресякъл улицата, за да ме тормози, още по-малко пък да пристигне със самолет в планината.

— Така си и мислех, но бях длъжен да попитам.

— Всички ли се нахранихте? — подвикна откъм мивката Бъртън.

От масата всички отговориха дружно „да“, начело със Сара. Куки погледна Джей.

— Току-що ми хрумна една идея. Не ми харесва, но не мога да я пренебрегна.

— Слушам те.

Джей се поколеба, но заговори:

— През последните няколко месеца имах неприятности с работниците в ранчото. Хенри ми каза, че двама мъже са създавали проблеми, защото орязах надниците им, тъй като ги заварих да пият по време на работа малко след като ги бях наел. Но не ги уволних. Справяха се добре, когато бяха трезви, а единият издържаше дете. Направих го, когато ги открих пияни за втори път.

— Според Джей Ди съжалението създава само търтеи — обади се Бъртън, докато прибираше тигана.

— Но казваше също, че даденият втори шанс може да те изстреля на върха. Всъщност той имаше цяла шапка със заучени фрази, които пускаше в действие, когато се налагаше.

Шерифът отново извади телефона си.

— Имената им.

— Джими Дугън и Монти Валънтайн. Твърдяха, че са от Монтана, но хора като тях се местят често. Може да са от всеки западен край, където се отглеждат животни.

— Какво ти казаха, когато ги изгони? — продължи да разпитва Куки.

— Всякакви глупости. После заминаха за града и след поредното пиянско сбиване се озоваха в затвора.

— А, спомням си. Момчетата наистина имат много мръсни усти. Всички се надявахме някой да плати гаранцията им.

— Не съм бил аз — равно заяви Джей.

— И си мислиш, че това е достатъчно, за да поискат да ти отмъстят? — усъмни се брат му.

— Дугън и Валънтайн таят много злоба в себе си. Отнасят се добре с животните и ужасно към хората. Ако не беше пиенето, щях да бъда принуден да ги уволня заради постоянните сбивания с другите работници.

— Къде са сега? — попита Куки.

— Със сигурност са напуснали Джаксън — отговори Джей. — Може да са отишли в Коуди. Не са оставили точен адрес за коледни картички.

Сара слушаше и се опитваше да не мисли, че разговарят така непринудено за евентуалните убийци.

— Ще прегледам старите рапорти и ще видя какво ще излезе за тях.

— Имаш ли човек, който би могъл да провери в Коуди? — погледна го Джей.

Шерифът кимна и си записа нещо.

— А останалите работници?

— Живеят при нас от години. С тях нямаме проблеми. Жените и децата им ги държат достатъчно заети.

Полицаят се усмихна леко.

— Знам какво имаш предвид.

Джей надникна през прозореца. Слънцето беше преминало зенита си.

— Кога очакваш да дойдат за телата?

— След час, може би два — отвърна Куки. — Но въпреки че ранчото ще плати разходите по хеликоптера, нямам намерение да губя повече време тук. Скоро си тръгвам.

— Ще има ли място за шест кашона?

— Би трябвало. Машината е голяма.

— Ти с него ли ще се върнеш? — обърна се към брат си.

— За да останете със Сара сами, а? Чук-чук? — засмя се младежът и съпроводи думите си с красноречив жест за глухите.

Сара усети как Джей се стегна.

Бъртън се намръщи на изражението му.

— Какво? Трябва да си сляп, за да не го забележиш, братле. И се радвам за теб. В смисъл че е крайно време да ти се случи нещо такова, нали?

— Знам, че ми мислиш доброто, че двамата с теб живеем в различни светове и всички останали глупости за щастието — процеди през зъби по-големият. — Но ако не престанеш да споделяш своите ученически прозрения, ще те завлека зад бараката за дърва по начин, който няма да забравиш. Схвана ли, братле?

— Дааа. Схванах. Исусе, откога стана толкова докачлив?

Куки отмести стола си назад.

— Покажи ми къде са кашоните.

— Ще ти помогна да ги натоварим — каза Джей. — Ние със Сара ще се качим с теб.

— Ще ни бъде доста тясно с Бъртън и останалия багаж.

— Той няма да дойде.

Брат му подскочи от изумление.

— Ей, а как ще се прибера?

— Това не е мой проблем. Чук-чук, братле.