Елизабет Лоуел
Перфектно докосване (17)

16.

Шум от далечен мотор на хеликоптер изтръгна Джей от чувственото му спокойствие и го накара да скочи от леглото.

— Какво става? — обади се сънливо Сара.

— Идва хеликоптер.

Без да си прави труда да си сложи бельото, той нахлузи дънките. Автоматично пъхна пистолета в колана на кръста си. Следваха ботушите, после набързо измъкнатата от чекмеджето на скрина черна тениска.

— Ами кравите? — попита тя, като трескаво се опитваше да разплете дрехите, захвърлени небрежно на пода предишната вечер.

— Ще изпратя Лайтфут да помогне на Скунк. Кучетата ще ги съберат в края на пасището, далече от машината. Не за първи път виждат металната птица. Знаят какво да правят.

И беше до вратата, преди Сара да успее да облече тениската си.

— Къде отиваш? — подвикна след него.

— Да взема пушката. Ако са някакви тъпи „туристи“, ще им предложа нещо, за което да говорят, когато се приберат у дома.

— Ами ако…? — Гласът й заглъхна.

Мисълта, че убийците се връщат, беше ужасяваща.

Думите му долетяха отчетливо откъм коридора:

— Ще бъда истински късметлия да видя тези задници над цевта на пушката.

Шумът от двигателите приближаваше.

— Късметлия — измърмори на себе си тя. — Боже мой.

Докато закопчаваше бархетната риза, чу пронизителното изсвирване на Джей, с което даваше нови нареждания на кучетата. Когато изтича в своята стая, за да обуе дънките си, грохотът на хеликоптера вече тресеше цялата къща. Нахлузи чорапите, пъхна крака в туристическите обувки и се втурна надолу по стълбите.

Джей беше в килера и пъхаше кутиите с патрони от кожените торби в джобовете си.

— Какво искаш да направя? — попита го Сара.

— Кафе.

— Моля? — Съдейки по мрачното изражение на лицето му, беше очаквала множество различни нареждания, но най-малко да вари кафе.

— Кафе.

— Кафе — повтори тя. — Точно така.

Автоматично нагласи печката, събра въглените на купчина, добави подпалки и изчака да се запалят, преди да хвърли по-голямо дърво.

От усилващия се рев на хеликоптера й се искаше да се разкрещи. Вместо това сложи вода да заври и зареди кафеварката.

— Стой вътре, докато ти кажа — заповяда Джей.

Наистина беше заповед. Не можеше да се сбърка с учтива молба. Другият Джей вземаше надмощие.

Беше захлопнал вратата, преди да успее да му отговори.

Навън беше свежо, чисто и прекалено красиво за зловещия грохот на машината, кръжаща над Рибарското селище. Той изчака под дърветата, които го скриваха, но в същото време му даваха възможност да огледа възможните места за кацане. Хеликоптерът все още не се виждаше.

Белият „Бел 429“ най-после се появи. Върху корпуса му с едри черни букви беше изписано „ОКРЪГ ДЖАКСЪН“. Спусна се бавно, като дете, скачащо за първи път в басейн. Пръст и борови иглички се разхвърчаха зад плевнята на около стотина метра от пасището.

Джей се отпусна малко. Съмняваше се, че убийците биха се съобразили с добитъка. За всеки случай извади бинокъла изпод якето и го насочи към хеликоптера. И веднага разпозна шериф Куки.

Другият до него беше Бъртън Върмилиън.

По дяволите. Настроението ми вече се развали, помисли си Джей. Но не трябва да си го изкарвам на брат ми само защото се е озовал тук в неподходящ момент.

Беше се наслаждавал на усамотението си със Сара. Знаеше, че все някога това щеше да свърши, но не мислеше, че ще е толкова скоро.

Като ругаеше тихо, той се върна в къщата и извика:

— Шериф Куки е. Излез, ако искаш.

— Искам — отчетливо заяви тя.

Миг по-късно се появи на прага и бързо закопча якето, за да се предпази от утринния хлад.

Джей я привлече в прегръдките си и я целуна.

— Имах други планове за останалата част от деня — каза, когато най-после вдигна глава.

— Аз също. — Захапа го леко за наболата с твърди косми брадичка. — Като например да опитам вкуса на тази шкурка.

Той разтърка лицето си.

— Ти си виновна. Аз си спях най-невинно…

— Съвсем гол — прекъсна го Сара.

— … и следващото нещо, което помня, е поквареното ти отношение към мен. — Усмивката му стана по-широка, после угасна. — Не исках да свърши така неочаквано.

— И аз. Но се случи и колкото по-бързо приключим с това, толкова по-скоро ще можем да се заемем с другите неща.

Сините очи я изгледаха напрегнато.

— Имам цял списък.

— Хмм… Аз също.

— Нямам търпение да ги сравним.

Заедно се отправиха към хеликоптера, чийто двигател затихваше до лениво въртене: пляс, пляс, пляс. Застанаха толкова близо, че можеха да чуват забавящите се обороти, но и достатъчно далече, за да се предпазят от разхвърчалите се от перката отломки.

Първи слезе шериф Куки с ясно очертан под разкопчаната куртка корем. Заместникът скочи след него, последван веднага от друг мъж, облечен в чисто нови дънки и кремаво яке. Косата му хвърляше рубинени отблясъци на светлината.

— Бъртън — подхвърли тя.

Джей не отговори. Просто тръгна към тях, повличайки я след себе си.

— Шерифе, Бъртън — каза, сякаш беше най-естественото нещо на света всички да се появят заедно.

Брат му кимна, без да извади ръце от джобовете си.

— Добро утро, Джей. Как си? — Куки стисна силно дланта му. — Винаги е тежко да изгубиш хора, които си познавал цял живот. Убийството го прави още по-трудно.

— Виждал съм и по-лоши неща — отбеляза Джей. — А Сара се оказа истински войник.

Полицаят кимна към нея.

— Браво на вас. Последното нещо, от което имам нужда сега, е някой цивилен да оплеска местопрестъплението с повръщано.

Докато говореше, направи знак на останалите мъже да слязат. Първите двама се оказаха новонаетите работници в ранчото на Върмилиън. Третият беше криминалист.

Уилетс кимна към Джей.

— Здрасти, шефе. Руби и аз ще се заемем с тях — каза и посочи към животните. — Ти се погрижи за другото.

— Радвам се да ви видя и двамата отново на крака — отвърна Джей. — Наричаме го ритуала на Пени. Предупреждаваме всички, но въпреки това не им се разминава.

Момчето се усмихна смутено.

Руби също.

— Мислех, че чичо ми има най-добрата пиячка, която може да се намери на Запад. По дяволите, никога не съм бъркал.

— Ако виждаш повече от трийсет и пет глави добитък — сухо го сряза Джей, — качвай се обратно на хеликоптера и изчезвай.

— Със зрението ми всичко е наред — заяви младежът.

— И с моето — обади се другият.

— Добре. Който язди Джезабел, да внимава, да не премине потока. Другият, с Ембъл, трябва да е постоянно нащрек. — Щом работниците тръгнаха към стадото, се обърна към брат си: — Ти пък какво искаш?

— Имам право да съм тук — отговори Бъртън.

— Няма спор. Питам трябва ли ти нещо.

По-младият наклони глава.

— Дойдох просто… просто да засвидетелствам почитта си.

Джей сложи ръка на рамото на природения си брат и го стисна леко.

— Телата им са в стария склад зад навеса за лодки, покрити с брезент.

— Ще ти бъдем благодарни, ако изчакаш, докато приключим — каза шерифът. — Дейвис няма да се бави много.

Следователят кимна и пъхна дъвка в устата си.

Куки отново се обърна към Джей:

— Бих искал да дойдеш и ти. Ще ми опишеш подробно какво си заварил, преди да завали.

Той кимна:

— Трябва да призная, че не очаквах хеликоптер, въпреки че дъждът съсипа напълно пътя.

— Бъртън настоя. Той плаща — обясни Куки. — Заместникът ще вдигне телата и ще ги откара с камион в моргата.

— Погледна часовника си. — След около приблизително два часа. Всичко зависи от това колко ще е разкалян обратният път. Дейвис ще се върне с него, ако не свърши преди нас.

— Точно както бях разчел цялата операция, като се изключи хеликоптерът — отбеляза Джей.

Сара сведе очи към ботушите, за да прикрие усмивката си. Също като нея, той все още беше ядосан, че им бяха отнели от времето, което можеха да прекарат заедно сами.

Куки погледна Бъртън:

— Ами, тъй като няма хора в риск, окръгът не може да поеме разходите, но брат ти, бог да го благослови, заяви, че ранчото на Върмилиън ще плати горивото и надницата на пилота.

Джей повдигна вежди. Когато шерифът благославяше някого, това не беше комплимент. Очевидно Бърти му беше опънал нервите.

— Тази земя е колкото твоя, толкова и моя — заяви раздразнено Бъртън. — По дяволите, част от Рибарското селище дори се пада в парцела ми.

Джей посочи към вече напълно притихналата машина.

— Имотът е общ — съгласи се той, — но хеликоптерът беше излишно разхищение. Не е като да има горещи следи, които да насочат разследването.

— Но нямаше как да го знам, нали? Никой не си направи труда да ме уведоми. Като че ли съм невидим или нещо такова.

Сара стоеше достатъчно близо, за да усети как Джей се напрегна. Последното нещо, от което имаше нужда в момента, беше безполезна семейна разправия. Но каквото и да кажеше, само щеше да усложни ситуацията, затова реши да си държи езика зад зъбите.

Но беше трудно.

Защо ниските мъже винаги заемат защитна позиция? Независимо дали са хетеро, гейове, или още не са се определили, тя винаги работи срещу тях. Ако не се стараеха толкова, хората нямаше да обръщат внимание на височината им или липсата й.

Бъди справедлива, скастри се тя. Какъвто и да беше ръстът на Бъртън, с Джей трудно се излиза на глава.

Особено в леглото.

Прехапа устни с надеждата, че никой не беше прочел мислите й и не беше забелязал усмивката, която не успяваше да потисне въпреки усилията си. Дори цял ден, прекаран в SPA център, не би могъл да я накара да се чувства толкова чиста, ведра и въодушевена.

Джей се обърна към дребния следовател, понесъл пълен кашон с вещи от мястото на престъплението:

— Следите вече трудно ще се проследят. Наложи се да предпазя склада от набезите на мечки и да проверя инвентара.

Мъжът повдигна рамене и кимна. Дъвчеше силно миришеща ментова дъвка.

— От първоначалния оглед може да се направят някои заключения. Причината за смъртта не е кой знае каква загадка.

— Причината — може би. Останалото обаче повдига доста въпроси — обади се Дейвис, премятайки дъвката в устата си.

— Така че внимавай, Джей — намеси се и Бъртън.

Сара се запита как някой би приел насериозно мъж, облечен в нови дънки, безупречно чисто кремаво яке и копринена риза. В Сан Франциско никой не би си направил труда да го погледне втори път. Но до там имаше доста път по море.

— Просто се опитах да уредя нещата — продължи той.

— Следващия път ме попитай — сряза го брат му с неутрален тон. — Така ще си спестим значителни разходи.

— Парите не са мой проблем. Трябваше да разбера какво става.

— Можеше да използваш радиостанцията. Защото именно парите създават или съсипват бизнеса. А ранчото е точно това — бизнес.

— Една четвърт от който е моя — изстреля Бъртън.

— Не го оспорвам. Радвам се, че проявяваш интерес.

Брат му отклони поглед.

— Трябваше да направя нещо. Инга, Айвър, Рибарското селище… Независимо какво се случи по-късно, имам хубави спомени.

Джей го прегърна с една ръка.

— Трудно е, когато животът се промени толкова внезапно. Чудесно е, че си тук. Така ще свършим всичко по-бързо.

— Помня това място, знаеш ли? След толкова приятни лета неочаквано научавам, че са убити… — Сълзи овлажниха ресниците му. — Кой би направил такова нещо?

— Ще открия — обеща Джей.

Брат му го изгледа стреснато.

Куки се обърна рязко към него, но не каза нищо. Той знаеше истината: всеки един от убийците от Рибарското селище имаше отворено студено досие^[1]. Ако се случеше друго подобно престъпление, щяха да се отпуснат пари за сформиране на работна група. Ако не… не.

Но Джей Върмилиън нямаше да спре, преди да получи всички отговори. Те не можеха да върнат мъртвите, но щяха да утешат живите.

Шерифът погледна пилота на хеликоптера.

— Тук ли ще изчакаш, или в къщата?

— Предпочитам тук — отговори жената, като свали шлема и разтърси добре поддържаната си кестенява коса. — Имам си кафе и книга.

Джей тихо прошепна на Сара:

— Искаш ли да дойдеш с нас?

— Четирима възрастни и два трупа са прекалено много за толкова тясно пространство. По-добре да прегледам записките.

— Какви записки? — поинтересува се Бъртън.

— Намерих няколко кутии със стари книжа, датиращи отпреди смъртта на майка ми — отговори Джей, преди Сара да успее да отвори уста. — Помолих я да се порови из тях и да прецени дали са достатъчни за възстановяване на фамилната ни история.

„Така ли?“, каза си мислено тя.

Но не издаде изненадата си, а само кимна и се обърна настрани, за да не го изпепели с поглед.

— Преди идването на Лиза? — продължи да настоява Бъртън.

— Да.

— Както и да е. — Обърна се към шерифа: — Да се захващаме.

Куки изгледа по-големия брат отстрани, но каза само:

— Дейвис, имаш ли всичко необходимо.

— Да, сър.

Полицаят се заговори с Джей, докато вървяха към езерото.

— Казваш, че двамата сте били още на път, когато е извършено убийството?

— Така мисля, освен ако Дейвис не установи нещо друго.

Веднага щом тримата мъже се отдалечиха достатъчно, Бъртън се обърна към Сара:

— Ако се надяваш да издоиш част от парите на ранчото с някаква измислена семейна история, по-добре се откажи. Аз няма да позволя…

— Три четвърти са повече от една четвърт по всяко време — прекъсна го тя с леден тон.

— Чуй ме…

— Аз не те харесвам — сряза го тя отново. — И ти не ме харесваш. Научи се да живееш с този факт. — Извърна се рязко и тръгна към къщата.

— Кучка — изсъска той.

— Ще ти е от полза да не го забравяш.

Лицето му стана тъмночервено, докато наблюдаваше стройния гръб и женствената й походка. После забърза след останалите.

— … обядвахме по пътя и пристигнахме тук късно следобед — разказваше Джей, когато ги настигна.

— Трябва ти часовник — изсумтя Куки.

— Първото нещо, което направих, след като напуснах армията, беше да се отърва от него.

— Щастлив кучи син. И така, какво стана, след като се погрижи за живата стока?

— Отне ми известно време да стигна до навеса за лодки. Първо трябваше да разчистя останалите пристройки.

— Нещо наведе ли те на мисълта, че има някакъв проблем? — попита шерифът.

— Какво имаш предвид с това „да разчистиш останалите пристройки“? — намеси се Бъртън.

— Да се уверя, че всичко е наред — отговори брат му.

— Знам какво означава — каза нетърпеливо другият, — но защо? Нещо особено ли забеляза?

— Като изключим, че не можах да се свържа с тях по радиото и не бях посрещнат както обикновено, нищо друго не събуди съмнение.

— О — каза Бъртън. — Да. Не съм свикнал с такива гадости.

— Че кой е? — тросна се шерифът. — А сега млъквай. Аз задавам въпросите тук. — И се обърна към по-големия: — Откри ли нещо при огледа?

Джей спря до вратата, която беше по-нова от всичко останало в постройката.

— В къщата им вечерята беше на печката — отвърна той. — Може да е била от предишната вечер, но беше все още топла, а по телата нямаше признаци на подуване.

Брат му изкриви лице в гримаса.

— Отвратително.

Куки го изгледа нетърпеливо:

— Убийствата никога не са красиви. Остани отвън. Не искам хората ми да чистят след теб.

— Това е моя собственост и аз ще…

— Преди да сте прекарали достатъчно време вътре — прекъсна ги Джей, като махна с ръка към навеса с инструменти, — преместих няколко кашона от малката стая в убежището на Айвър. Не бях сигурен, че колибата няма да се наводни при по-силна буря, а в тях има важни семейни документи.

— Много нескопосан начин да се съхраняват ценни неща — отбеляза Куки.

— Джей Ди не се интересуваше особено от историята. За разлика от мен.

— Това е загуба на време — измърмори под носа си Бъртън.

Шерифът или не го чу, или не обърна внимание на думите му. Почука с ботуша си по рамката на вратата и каза на Джей:

— Не мога да те обвиня, че си съхранил историята на рода си, но това е местопрестъпление. Не вземай нищо друго, преди Дейвис да приключи.

Другият кимна.

— Поемете си няколко пъти дълбоко дъх — предупреди той, докато слагаше ръкавиците си, за да отключи катинара. — Вътре въздухът не е много свеж.

За момент изпробва тежестта на желязната ключалка, висяща на скобите. Споходи го тежък спомен. Тя беше заключена и тогава, когато за първи път беше дошъл в навеса за инструменти.

— Проверих дали няма следи от взлом по някой от прозорците — продължи, като свали катинара.

— Някаква специална причина? — поинтересува се Куки.

— Това беше заключено. Все някак трябва да са влезли.

— Те? — учуди се Бъртън. — Говорим за двама старци. По дяволите, дори хлапе би могло да го извърши.

— Следите от ботуши в кръвта — поясни брат му. — Поне две различни подметки. Мъжки размер.

Отвори вратата.

— Дейвис — подвикна Куки, — дай ми една от твоите дъвки.

Бъртън напористо тръгна най-отпред, докато Джей внимателно повдигаше брезента. Три секунди по-късно се втурна към вратата, блъсна криминалиста назад и изскочи на чист въздух.

— Казах му да остане отвън — изсумтя шерифът. — Но той не разбира от дума, бог да го благослови. Дай и на него дъвка, Дейвис.

Мъжът подаде една пластинка, смени своята с нова и последва полицая в помещението.

Джей излезе, застана до брат си и търпеливо изчака, докато той престана да се оплаква за изгубения напразно ден. Скъпите му дънки и яке бяха изпръскани с кал.

Джентълмен куотърли * се среща с действителността.

— Аз… Аз не очаквах подобно нещо… — Стомахът му отново се сви.

— Не се притеснявай. Случва се с всеки първия, даже втория път. Естествено е като дишането.

— Но на теб… не ти прилоша.

— Тук ли? Не. Но докато в началото на мисията гледах как взривяват хората ми, можеш да се обзаложиш, че повръщах. Но това не само че не помагаше, но и ме съсипваше. Затова се научих да преглъщам и да го потискам.

След още няколко порива Бъртън се изправи и избърса устата си с ръка. После се загледа към отворената врата, където обезобразените тела се осветяваха на почти равни интервали от светкавицата на камерата на следователя.

— Що за животно може да извърши подобно нещо? — попита той.

— От човешки вид.

— Но…

— Някой някога е казал, че цивилизацията е създадена от дулото на пистолет — прекъсна го Джей. — Мъдър човек. Старите Солванг просто не са успели да стигнат до оръжието си първи.

Шерифът излезе да подиша чист въздух.

— В такива моменти ми се иска все още да пушех — отбеляза той и извади телефона от джоба си. — А за цивилизацията си напълно прав. Дяволски жалко, но хората са такива, каквито са.

— Искаш да кажеш, че тук стават много престъпления? — дрезгаво попита Бъртън.

— Производители на синтетична дрога, бегълци, дилъри. Същото важи за отглеждането на марихуана и нелегалния алкохол. Цигарите. Индианските резервати са като въртящи се врати за контрабандистите с всичко, което федералните власти облагат с данък или направо забраняват. По дяволите, срещат се дори крадци на добитък, като в лошите стари времена. — Куки поклати глава. — Имаме си своите местни змии тук, както и в града, и обикновено произшествията се въртят около парите. Не са убийства заради самата кръв. В Рибарското селище няма нищо, което да предизвика такава касапница.

Джей усети как у него отново се надига предишният гняв, подобно на гейзер, готов да изригне.

Никога не става по-лесно. Първият импулс е да откриеш кой го е направил и да сториш същото с него. Око за око.

После останалото.

Преглътна чувствата си и заговори равно:

— Има петдесет и пет картини на Къстър и някои други художници.

Палците на Куки се движеха по клавиатурата на телефона.

— Откраднати? — попита Бъртън. Като се изключеше потната му кожа, отново се беше върнал в играта, която се свеждаше единствено до парите.

— Всички сандъци бяха пълни — отговори Джей. — Не е изключено да са задигнали един цял, но не можем да го докажем. Инга беше безупречна домакиня. Нямаше чисто петно върху прашен под, за да заключим, че нещо липсва.

— Ако ставаше въпрос за залог, на как би заложил парите си? — подхвърли Куки.

— Че всички сандъци са на местата си. Те са поне метър и осемдесет на два и двайсет, дълбоки петдесет сантиметра, изработени от масивно дърво. За да се изнесе дори един, ще е нужен най-малко камион. Или хеликоптер. — Раздвижи рамене, за да се отърси от напрежението. — Не забелязах пресни следи от гуми по пътя. Нито пък от коне. Имаше само от АТВ-та, но такива ползваха и Инга, и Айвър. Ако пък са дошли по въздуха, трябва да са се приземили в самото селище. Но и такива белези нямаше.

Шерифът не зададе повече въпроси. Ако някой наистина беше наясно какви следи оставаха след кацане на хеликоптер, това беше Джей.

— Кой друг знаеше, че идваш? — попита накрая, докато си водеше записки.

— Хенри. Работниците в ранчото. Сара. Семейство Солванг. Както и всички, които са се обадили да ме търсят и са им казали, че съм заминал. Все пак не тръгнах на тайна мисия.

— Някаква вероятност да са те проследили?

— Имах чувството, че ме наблюдават хора, но беше по-рано през деня. Скунк беше неспокоен.

— Защо не тръгна след тях? — попита Бъртън. — Предполага се, че си дяволски добър в преследването и стрелбата.

— Вероятно — провлече Куки — Джей не е искал да остави Сара и някои от наистина ценните животни сами, докато гони непознати, за които е почти деветдесет и девет процента сигурно, че са били безобидни туристи. — Обърна се към Джей: — Нещо друго?

— Малко по-късно ни изскочи пума.

— Откъде знаеш, че е била дива котка? — заяде се отново брат му. — Видя ли я?

— Веднъж, когато стрелях по нея. Опита се да отмъкне едно теле. По дяволите, трябваше да се обадя на горските. Животното беше ранено и почти умряло от глад, но не беше част от изследване. Не забелязах нито маркер, нито гривна.

— Те могат да почакат — сухо отбеляза Куки. — Мъртвите хора са с предимство тук, без значение какъв вой надават защитниците на животните. А по-рано? Пак ли беше хищник?

— Не.

— Откъде можеш да си сигурен? — обади се с недоверие Бъртън.

— Бил съм преследван от хора. По-различно е.

— Аз също съм бил преследван от хора — натърти младият мъж. — И…

— Глупости. Мускулестите момчета, наети да тормозят длъжниците, които не си връщат заемите, нямат нищо общо с това, за което става въпрос — отсече шерифът, без да вдига очи от онова, което пишеше на телефона си.

Джей повдигна вежди. Не беше чувал за този инцидент в богатото минало на брат си.

— Това не се случи тук — озъби се Бъртън. — И не е твоя работа.

— След като от управлението в Бостън ме предупредиха, че някой извънградски талант може да се изпречи на пътя ми, вече е моя работа.

— Погрижих се за всичко — измънка младежът.

— Благословен да си. — Куки погледна през рамо към отворената врата. — Според мен двама мъже са дошли в Рибарското селище с намерение да грабят. Вероятно Айвър е скочил на единия от тях. Нещата дяволски са се объркали и в крайна сметка всичко е свършило с два трупа. Спомена, че мястото е било претърсвано?

— Повърхностно — отвърна Джей. — Няколко отворени чекмеджета, шкафове, разместени мебели, такива неща.

— Звучи така, като че ли негодниците са били уплашени, преди да избягат — отбеляза Бъртън.

— В живота има и много лош късмет — тросна се Куки.

— Очевидно голяма част от него се е настанил тук.

Младият мъж надникна през отворената врата.

— Така изглежда.

Шерифът пъхна телефона в джоба си и нагласи колана с пистолета.

— Добре, Джей, да проведем малко разследване. Няма голям шанс да открием нещо съществено след дъжда, но сме длъжни да опитаме. Бъртън, остани тук да почакаш Дейвис, докато ние двамата огледаме за останали следи.

— Аз мога… — подхвана младежът.

— Колко елени, лосове, пуми и мечки си преследвал? — прекъсна го полицаят.

— Храня се в изискани ресторанти като цивилизован човек.

— Да ти е сладко — подигра му се Куки. — А колко изгубени крави си намерил? Или пък си търсил и спасявал туристи?

Бъртън се изчерви.

— Така си и мислех — отсече шерифът. — Стой тук, както ти казах, или ще глобя цивилизования ти задник за възпрепятстване на разследването. Чуваш ли ме?

Младежът ритна буца пръст, която се разби опасно близо до ботушите на полицая. След малко запали предизвикателно цигара и тръгна сковано към навеса за лодки.

Куки поклати глава.

— Най-хубавото от това момче е изтекло по краката на майка му. Бог да му е на помощ.