Елизабет Лоуел
Перфектно докосване (15)

14.

На Сара й бяха нужни по-малко от пет минути, за да стигне до навеса за лодки, но Джей вече я чакаше там. Лайтфут я посрещна, махайки приветливо с опашка, след това отново се върна да охранява малката постройка. Дъждът беше силен и студен. Тя можеше да види дъха си между струите.

В момента, в който Джей отвори вратата на „бърлогата“ на Айвър, Сара посегна към малката кофа, която носеше. Ужасната смрад я накара да се закашля и блокира обонянието й за характерната миризма, съпътстваща смъртта. Последва го вътре, като стъпваше върху мокрите отпечатъци на ботушите му и се бореше с усилващото се гадене.

Повръщането няма да помогне. Само ще те накара да се почувстваш по-слаба, а работата пак ще трябва да се свърши, но след като почистиш собствената си мръсотия.

Повтаряше думите от детството си, докато следваше Джей през стаята, лъхаща на смърт. Голата крушка осветяваше само раздърпания син брезент, покриващ телата. Бързо отвърна поглед, борейки се със себе си, докато стомахът й престана да се опитва да изпълзи до гърлото й.

Обходи с поглед стените и рафтовете с педантично подредени инструменти. Насочи вниманието си върху тях, благодарна, че скоро не беше яла нищо.

— Килерът за боклука е там — посочи с лъча на фенера Джей. — Ще се движим по външната стена така, че ако оставим някакви следи, да не се смесят с тези на убийците. Не пипай нищо с голи ръце.

Тя преглътна с усилие още веднъж, извади друг парцал от кофата и си пое въздух през устата. Стараеше се да не мисли за брезента. С бързи крачки прекоси стаята към килера, включи осветлението с лакът и отстъпи назад, за да му направи място.

— Позволяваш ли да огледам сандъците? — попита накрая. — Мога да използвам ръкавиците си.

— Чудесна идея. — Той пъхна фенера под мишница, извади своите за езда от джоба си и ги сложи, преди да затвори вратата.

Сара въздъхна с облекчение, че най-после нещо я разделя от труповете. Заобиколи предпазливо купчината боклуци и непотребни вещи, струпани в средата на пода, и приближи до първия сандък. Беше небрежно отворен. Дъските от капака и безразборно забиваните пирони се въргаляха отстрани.

Въпреки оскъдната светлина от тавана, тя успя да види, че беше пълен с оригинални картини, опънати върху тънки летви или дървени плоскости, в зависимост от това какво беше използвал Къстър, докато ги беше рисувал. Нямаше следи от поражения от вода върху дървото или по пода.

— Можем ли да ги занесем в къщата? — попита тя.

— Не и без да нанесем още поражения на местопрестъплението.

— Тогава ще снимам всяка отпред и отзад — заяви Сара и извади телефона си от джоба на якето. — Ако ми помогнеш, като ги държиш.

Джей се приближи до нея и внимателно извади една картина. Дъхът й секна от красотата и силата на творбата, измъкната от прашния сандък. Направи последователно няколко снимки. И през цялото време се опитваше да не мисли за огромното културно съкровище, което документираше. По-късно щеше да има време да се възхищава, да се смее и да се отдаде изцяло на шедьоврите, които щяха да смекчат грозотата на убийството.

— Обърни я, ако обичаш — обади се тя.

На обратната страна на платното бяха надраскани няколко кратки бележки — датата, мястото и заглавието.

— Това почеркът на Къстър ли е?

— Така мисля.

— Добре. Следващата.

Той извади друга картина.

Много бързо си създадоха ритъм на вадене и снимане на картините отпред и отзад. Оказа се, че не всички бяха на Къстър. Очевидно Джей Ди или съпругата му от време на време бяха купували творби и на други художници.

Сара се насилваше да не се задържа много върху картините, които само няколко души бяха виждали.

— Колко още има в последния сандък? — попита тя.

— Девет.

— Значи, общо са петдесет и седем. И петдесет от тях са на Къстър.

И между тях няма нито един портрет. Вдигна капака на кофата и вдиша дълбоко няколко пъти.

— Невероятно.

Той не я попита дали има предвид картините.

Сара се закашля и постави обратно капака на кофата.

— Какво има в кашоните до стената? Къстър е бил доста небрежен към работите си. Би могъл да подреди по-малките произведения в тях.

— Ще проверя.

Джей отиде до първия и внимателно сряза широкото тиксо, с което беше облепен.

— Изглежда, е пълен с документи. — Бръкна вътре и извади няколко листа. — Стари записки, които Инга е водила.

И в следващите не намериха нищо по-различно.

— Моля те, провери ги всичките — каза Сара.

Четвъртият съдържаше записките на Къстър. Петият също. Шестият се оказа пълен с множество пейзажи, рисувани върху каквото беше попаднало в ръцете на художника — от платно до най-обикновен картон.

Никакви портрети.

Рисунки на прекрасната природа — да. Хора? Не.

— Можем ли да вземем поне тях? — попита Сара. Въпреки че гласът й беше равен, в погледа й се четеше молба.

— Така или иначе трябва да излезем. Не виждам нищо лошо в това да преместим три кашона, които тези мръсници не са си направили труда дори да отворят.

Тя въздъхна с облекчение.

— Благодаря ти. Документите са много по-уязвими от маслените картини в специални сандъци. Знам, че са оцелели в кутиите в продължение на много години, но все пак… — Повдигна рамене, неспособна да обясни.

— Разбирам. И така досега доста неща са изгубени безвъзвратно. — Той затвори трите кашона със записките на Къстър и ги вдигна — два под едната мишница и един под другата. — Махни капака на кофата и я остави. Заместник-шерифът ще ни бъде благодарен.

Тя сложи отворената кофа върху пейката, включи фенера си и тръгна обратно към голямата къща. Свежият въздух беше прекрасен. Дъждът валеше все така силно, само беше станал по-студен. Или поне на нея й се стори смразяващ.

Просто съм уморена и… гладна.

Веднага щом миризмата изчезна, обичайният й здрав апетит се върна с пълна сила. Това вероятно би я смутило, но всяко израснало във ферма момиче отрано научаваше, че смъртта и гладът бяха част от живота.

В коридора на къщата беше по-топло, отколкото навън, но не много.

— Ще оставя кашоните в кабинета — каза Джей — и ще донеса още дърва. Едното корито е почти празно.

Сара отърси дъждовните капки от якето си и се отправи към печката. Фактът, че беше почти изстинала, й подсказа колко време бяха прекарали с картините. Стомахът й също реагираше с бурно къркорене. Един поглед към часовника я накара да осъзнае, че бяха изминали часове, откакто бяха яли за последно. И бързо се зае да разпали огъня.

— Вечерята ще се стопли след около петнайсетина минути, освен ако не искаш да я изядем студена веднага — каза тя, когато той се появи в кухнята.

— Нека да е половин час — отвърна, като взе чашата с изстиналото кафе и го изпи на три дълги глътки. — Ще ни трябват дърва.

Още повече че имам нужда да върша нещо.

Но на глас не изрече нищо по въпроса. Тя се бе оказала незаменим партньор. Ако успяваше да мисли за нещо друго, освен за убийството, нямаше смисъл да й напомня.

Чилито клокочеше върху печката. Кафето беше горещо. Стомахът на Сара не спираше да къркори. Ритмичните удари на брадвата отвън бяха като бръмченето на генератора. Безмилостни. Чуваше как Джей работи, въпреки шумната машина и тракането на съдовете.

Тряс.

Тряс.

Тряс.

Ама той какво е, машина?

Тряс.

Тряс.

Е, аз не съм. Имам нужда от храна.

Наля чаша кафе, облече якето и излезе да го повика да остави купчината дърва. Дъждът и пушекът от печката се смесиха в студения въздух. Обви дрехата по-плътно около себе си и зави зад къщата.

И спря.

Джей стоеше с гръб към нея, а мускулите му се стягаха и отпускаха, докато брадвата се движеше нагоре и надолу, буквално изхвърляйки дървата далече встрани. Той ги подритваше, после се навеждаше за следващото.

Не беше облякъл коженото яке, нито риза с дълги ръкави. Нямаше нужда от тях. От тениската му се вдигаше пара и се смесваше с дъжда. Окаченият на стряхата фенер осветяваше всяка извивка на тялото му под изтънелия, почти прозрачен памучен плат.

Сара едва не изпусна чашата. Остана загледана в него, запленена от грацията му и очевидната, хипнотизираща сила.

Бих искала да се отъркам цялата в това чудесно мъжко тяло.

Купчината нацепени дърва беше стигнала почти до коленете му, преди да спре, за да изтрие потта от челото си.

— Имаш ли нещо против да разделиш с мен това кафе? — попита той.

Тя успя да отлепи езика от небцето си, после се изкашля нервно.

— Можеш да получиш всичко, което поискаш.

Стегнатите черти на лицето му се отпуснаха в крива усмивка.

— Всичко, а? Ще го имам предвид. Но засега ще се задоволя само с кафето.

Опитваше се да не се вторачва в тялото му, докато му подаваше чашата. Но да не го гледа съвсем, беше невъзможно. Космите по гърдите му изглеждаха като мъгла под подгизналата тениска. Челюстта му се очертаваше по-ясно от наболата брада.

В сравнение с него Давид на Микеланджело изглежда като момченце. Единствено Роден би могъл да улови суровата му мъжка сила.

— Кафето? — напомни й той, но очите му блестяха от сподавен смях.

— Прекарах години в класовете по изящни изкуства в търсене на съвършените мъжки форми — подхвана Сара, като му подаде чашата. — Твоите са… Господи. Опитвам се да намеря подходящите думи, докато единственото, което искам, е… да замълча. Да, това би било чудесна идея. Затова млъквам веднага.

И се обърна, за да се върне в къщата.

Той я улови за колана, дръпна я назад и й подари целувка с дъх на кофеин.

— Благодаря ти — каза, когато най-после вдигна глава.

— За кафето?

— За това, че превърна лошото ми настроение в нещо съвсем друго.

— За мен беше удоволствие. Вечерята е готова.

Не й каза, че яденето не беше единственото, за което беше готов.

— Ще пъхна крака под масата след десет минути.

— Няма нужда да бързаш заради мен — отвърна тя, като отново му хвърли оценяващ поглед.

— Никога не съм любил жена под студен дъжд. Но точно сега да го направя с теб, ми се струва чудесна идея.

Сара отметна назад глава, за да види лицето му.

— Казваш го сериозно.

— Напълно.

— Пробвай ме в някоя топла нощ с неблагоприятна прогноза — тросна се тя и се втурна към къщата, преди той да успее да я спре.

Той продължаваше да се смее, когато затръшна вратата след себе си.

Чувствайки се по-добре, Сара разбърка чилито, провери отново огъня и реши, че би могла да разгледа съдържанието на трите кашона в кабинета. Наля си чаша кафе и отпи предпазливо от горещата напитка, докато вървеше по коридора към стаята.

— Откъде да започна? — измърмори под носа си, оглеждайки кутиите.

Отвори първата и порови в нея, търсейки непокътнат дневник или скицник с рисунки. Не откри нищо. Повечето от листовете бяха като откъснати от тетрадка или бележник. Върху тях бяха нахвърляни драсканици и скици. Имаше и няколко карикатури.

Къстър е имал зли, жестоки очи. Съмнявам се, че някой би му платил за карикатура. По-вероятно е да получи за нея белези и юмрук, забит в лицето.

Бръмченето на генератора внезапно спря. Входната врата се отвори и се затвори, а скърцането й беше последвано от тропот на стъпки по стълбището, водещо към всекидневната.

Запита се дали Джей все още беше с подгизналата си тениска, или беше успял да я съблече.

Съсредоточи се, заповяда си строго. И не върху секса.

Миг по-късно чу плискането на душа. Мислите й се отклониха и се завъртяха върху начина, по който най-вероятно изглеждаше Джей в момента — гол под струящата върху него гореща вода. После тръсна глава. Решително.

Съсредоточи се.

Никога не й бе било толкова трудно.

В следващия кашон намери пейзажи и различни листове, най-често лични записки на Къстър, отнасящи се за картината, която беше замислил.

Страхотно.

Хората поглъщат подобни лични истории с лъжица. Искрено се надявам някои от тези скици да съответстват на картините, собственост на Джей. И ако една от тях се окаже на „Пролет в Уайоминг“, ще танцувам гола в снега.

Сама, прибави припряно. Без публика.

С поредния мислен шамар по блуждаещото си внимание, тя се наведе над третия кашон. Още записки и скици, които биха могли да са както безцелни драсканици, така и идеи за нови картини. Нямаше как да се разбере, освен ако някои от тях не съвпадаха със съществуващите творби.

— Искаш ли да си вземеш душ, преди да вечеряме? — попита Джей.

Сара успя да преглътне надигналия се писък. Бос той се движеше още по-безшумно.

— Душ? — попита безизразно, вперила поглед в краката му.

Никога не бе размишлявала върху стъпалата на мъжете по един или друг начин, но неговите изглеждаха силни и… годни за ядене.

— Може би първо ще хапна — отвърна, като отмести очи от пода и вдигна глава, за да го погледне. — Наистина съм много гладна.

— Тогава да вечеряме — каза Джей, щом тя се изправи от неудобната си поза над кашоните.

— Не храни големи надежди. С изключение на една, всички консерви се оказаха вегетарианско чили — предупреди го тя, като се протегна. — Хрумна ми да отскоча за Кинг Коуб, но вали прекалено силно.

— И аз си помислих същото. Вместо това реших да изкарам лудостта си върху дървата.

— Е, винаги бих могла да отворя консервата с телешко, която намерих в килера.

Той повдигна рамене.

— Не, благодаря. Джей Ди обичаше тази гадост, намазана върху препечена филия. Лично аз предпочитам задушени дреболии.

— Значи ставаме двама. Дядо ми ги наричаше ЛНП.

— Лайна на плоча?

Тя кимна, докато вървяха към кухнята.

— Някак си никога не ми е звучало привлекателно, затова продължавах да мажа филията си с обикновено фъстъчено масло.

Джей сложи тигана с чилито на масата и дръпна стола й.

— Умно момиче.

Сара му отправи широка усмивка, после му сервира пълна чиния със сос. Той седна и я изчака да вземе вилицата си.

— Яж — подкани го тя. — Има достатъчно, така че не се притеснявам, че ще вземеш известна преднина.

Джей грабна приборите си, загреба от чилито и измърмори нещо подобно на „хммм“.

— Това одобрение ли значи, или недоволство?

— Най-вкусното чили, което съм ял някога. Все пак можеше да му сложиш още подправки — отвърна й закачливо.

Тя махна с ръка към солта и пипера, сложени на масата.

— Обслужвай се. Направих го леко пикантно, защото не знаех как го обичаш.

— Шегувам се.

— Аз пък не — заяви тя и си сложи допълнително черен и червен пипер.

Той пъхна вилицата си в нейното чили и повдигна вежди.

— Ако ни свършат дървата, винаги бихме могли да използваме твоя сос за отопление на къщата.

— В случай че изобщо остане.

През следващите десетина минути не се чуваше нищо друго, освен тропота на дъжда и от време на време потракването на приборите по тежките керамични съдове. Дебелите филии хляб изчезваха точно толкова бързо, колкото и чилито от масивния железен тиган.

Сара спря след втората порция. Той продължи, докато не видя дъното.

— Да направя ли още? — попита тя, загледана в празната му чиния.

— Не, благодаря. Пазя си място за пая. Инга прави най-хубавия… — Гласът му заглъхна. Дано проклетите убийци горят вечно в ада. — Беше невероятна сладкарка. Айвър се кълнеше, че би могла да угои дори дъска от оградата.

Сара постави ръка върху юмрука му и го погали леко. Пръстите му бавно се сплетоха с нейните.

— Още кафе с пая? — попита го тихо, но очите й говореха, че й се искаше да го прегърне и да прогони обзелата го тъга.

Той стисна топлата й длан.

— Би било чудесно. Благодаря.

Сара неохотно отдръпна ръката си и стана от масата. Когато се протегна към празните чинии от вечерята, той вече ги събираше.

— Ще разчистя кухнята и ще слагам дърва в огъня, докато се къпеш — каза й и се отправи към мивката. — На горния етаж има три бани. Можеш да си избереш. Но средната е точно над печката и е най-топла.

Тя откри нож за пай в едно от чекмеджетата и огледа златистата белтъчна глазура така, сякаш даваха награда за най-равно рязане.

— Коя е твоята спалня?

— Първата отляво.

Кимна и умело наряза пая. Глазурата беше хрупкава, ароматът на лимон се носеше обещаващо, а коричката се ронеше под ножа.

— Не знам за дъската от оградата — каза тя, — но аз със сигурност щях да надебелея, ако такива десерти бяха част от живота ми.

— Няколко килограма отгоре ще ти дойдат добре.

— И ми го казва мъж, който няма и грам тлъстина по себе си.

Поколеба се, но после не устоя на изкушението, прекара ръка по острието и обра всички лепкави трохи. Облиза пръста си, затвори очи и въздъхна с наслада.

— Още един такъв звук, и ще оближа нещо много повече от пръста ти — предупреди я той.

Очите й мигновено се отвориха. Джей наблюдаваше устните и езика й, докато почистваше пръстите си. На Сара й се искаше да повтори движението отново и отново, за да види какво ще се случи. Тогава усети носещата се от нея миризма на лук, прах, пушек и почистващ боров препарат и реши, че има нужда от един душ.

Студен.

Той забеляза предизвикателството й, след това и решението да не го дразни и да не го изпробва. И си каза, че така беше по-добре.

Но не го вярваше.

За да не я сграбчи веднага, извади две малки чинии от бюфета и ги сложи до пая.

Тя механично започна да сервира десерта, но се сети колко пъти бе прекарала облизания си пръст по острието на ножа. И тръгна към мивката.

— Няма нужда да го миеш заради мен — подхвърли той.

Погледна го отстрани и видя дяволска светлина в очите му. Доволна, че беше направила нещо, за да повдигне настроението му, вдигна ръка, наведе глава и се усмихна.

— Майка ми би припаднала.

— Но не е тук.

— Дръж се прилично.

— Държа се. Като мъж.

— Поне единият от нас трябва да бъде разумен — отбеляза тя.

— Защо?

— Нямам презервативи.

Джей се усмихна бавно.

— Аз имам.

По тялото й плъзна топлина. Този мъж е истинска беля. Но бог ми е свидетел, че дойдох тук, за да се насладя на точно такава беля с него.

Бъртън вече съсипа професионалната ми репутация, като ме обвини, че спя с клиент. Щом трябва да нося етикета, защо да не се порадвам на играта? Животът е кратък.

Просто никога не знаем колко кратък.

Сервира му десерта с измития прибор.

— Бих предпочел да има твоя вкус — подхвърли той.

— Ако няма да го ядеш, ще го изям аз.

— Може ли да наблюдавам?

Като клатеше глава и се смееше тихо, Сара сложи своето парче в чинията, докато Джей доливаше чашите им с кафе. Още с първата хапка тя изсумтя от задоволство.

— Като оргазъм — каза, без да се замисли.

Той я изгледа.

— Така си е — оправда се тя и вдигна чашата си. — За Инга, която е направила най-хубавия пай, който съм опитвала някога.

Джей се поколеба, после чукна своята чаша в нейната.

— За Инга. Бог да прости нея и Айвър.