Елизабет Лоуел
Перфектно докосване (11)

10.

Скунк излая остро и изтръгна Джей от нерадостните мисли. Кучето стоеше или тичаше наоколо, когато се налагаше, между добитъка и бързия, разпенен поток. Кравите се движеха неохотно и мучаха. Знаеха какво предстои и щяха да се опитат да направят всичко възможно, за да го избегнат.

Но първо щяха да утолят жаждата си.

Сара подкара кобилата към мястото, където Джей поеше Ембъл. Джезабел веднага протегна шия и потопи муцуната си в ледените струи.

— Къде искаш да застана за прекосяването на потока?

Джей погледна слънчевите лъчи, отразени във водата, които осветяваха лицето й под широката периферия на шапката. Изглеждаше приказно красива, като мечта.

— Просто стой отзад и премини едва след като и последното животно излезе на другия бряг — отвърна той. — Аз и кучетата ще се погрижим за всичко. Но ако някоя крава се изплъзне покрай мен, твоя е.

— Сигурен ли си, че не мога да помогна с нещо повече?

— Дори едно животно да се отклони, ще си ми много полезна. Проблемът е, че Джезабел мрази водата, освен когато я пие. Може да се опита да прескочи потока, така че се дръж здраво.

Сара погледна пенливите струи, широки близо седем метра и разширяващи се надолу като лавина. А беше на гърба на кон, който не обичаше да се мокри.

Надявам се, че не ме очаква ледена баня, каза си мислено.

Джей изсвири пронизително. Двете кучета веднага се заловиха за работа. Скунк затича към копитата на водещите крави, Лайтфут пазеше дясната страна на стадото, а стопанинът им яздеше отзад, препречвайки пътя на животните, решили да поемат обратно към ранчото. Джезабел забеляза опитващо да се измъкне теле и се втурна напред толкова бързо и стремглаво, че Сара трябваше да се вкопчи здраво в ремъците на седлото. Веднага щом то се върна при останалите, кобилата се закова на място, като пръхтеше и се дърпаше от потока, стичащ се само на метър и половина от нея.

— Е, ще бъде забавно — измърмори под носа си Сара.

Лайтфут подгони и последното неохотно пристъпващо теле към водата. Докато той тичаше отзад, Джей стоеше на отсрещната страна, а Скунк уверено водеше кравите през брода. В най-далечния край първите животни стъпиха на брега и се насочиха към тучната зелена трева.

Сара наблюдаваше прехода на стадото. Виждаше, че потокът не е дълбок и дъното му е твърдо, което улесняваше преминаването. След това кратко проучване реши да изненада Джезабел. Едновременно дръпна юздите и я срита силно в хълбоците. Стреснатата кобила скочи напред и се озова във водата, преди да усети. Само с няколко широки подскока излезе на отсрещния бряг, където се отърси и с пръхтене изрази недоволството си.

Джей отново задиша спокойно. Да гледа как Сара се притискаше към коня, подскачащ като натъпкан с анаболи участник в развлекателно шоу, му костваше доста нерви.

— Доколкото си спомням, ме увери, че не отглеждате коне за родео — подвикна тя, докато бършеше капките вода от лицето си.

Мъжът избухна в смях, после се наведе рязко напред и я целуна напористо.

— Уплаши ме до смърт.

Сара имаше чувството, че мястото, където устните му я докоснаха — някъде между бузата и усмивката й, гори като в огън. Преглътна, отдаде ускорения си пулс на лудешката езда и се опита да бъде спокойна, каквато беше и целувката му.

— Аз? Просто се държах на седлото. Не исках зърната или… други части от тялото ми да се окажат в ледената вода — отвърна тя.

Преди да успее да й отговори, Скунк излая кратко. Миг по-късно Ембъл наостри нагоре уши и разшири ноздри, доловил някаква миризма, носена от вятъра. Джезабел направи същото. Конете и кучетата гледаха в една посока.

— Какво…?

Джей пресече въпроса й с рязко движение на ръката. Погледът му следеше добитъка. Старата крава от порода Херефорд беше вдигнала глава и също се взираше нататък. Минута по-късно отново се наведе и продължи да пасе.

Вятърът изсвистя, завъртя се като танцьор и притихна с въздишка. Двата коня затърсиха трева.

Скунк остана нащрек.

Джей също. Извади малък, мощен бинокъл от едната кожена торба на седлото и се загледа във вечнозелените дървета по билата, намиращи се на около четвърт километър напред и от дясната им страна. Насочи вниманието си основно към областта, където тревата и ниските храсти се сливаха и постепенно се изместваха от високите борове.

Докато конете и говедата пасяха, Сара наблюдаваше как той оглежда далечните склонове. Самата тя не забелязваше да се движи нещо друго, освен вятъра. Мисълта, че всяко трепкане и помръдване на листата може да означава приближаването на мечка, я накара да потрепери. Погледна пушката, пъхната под дясното бедро на Джей, и се почувства по-добре. Когато ставаше въпрос за диви животни, нямаше много доверие на градския си лютив спрей.

След няколко минути той свали бинокъла и отново погледна стадото. Херефордската крава пасеше. Другите от порода Ангъс щипеха крехката трева с изумителна бързина. Ушите на Скунк се отпуснаха назад, но кучето продължаваше да гледа стопанина си.

Каквото и да беше надушило, беше изчезнало. Или вятърът беше разнесъл миризмата. Джей прибра бинокъла обратно в кожената торба.

— Какво беше това? — тихо попита Сара.

— Аз не видях нищо, а Скунк не може да говори, така че нямам представа.

Тя забеляза ново напрежение около очите и устата му.

— Мечка?

— Съмнявам се. Мечките не се крият. Може да е била пума. Те са много срамежливи.

— Възможно ли е да са туристи?

— Не е изключено — отвърна той. После реши, че за нея щеше да бъде по-безопасно, макар и не толкова комфортно, ако й каже истината. — Почти деветдесет и пет процента съм сигурен, че Скунк надуши човешка миризма. Конете и кравите нямаше да продължат да пасат спокойно, ако бяха усетили мечка или пума. Възможно е да са били туристи. Ако някой от тях е бил на кон, Джезабел и Ембъл щяха да изцвилят за поздрав.

За разлика от тромавите малки понита, които яздехме в Афганистан, спомни си той. Краката ни може и да се влачеха по земята, но онези коне бяха предпазливи като диви животни. Не цвилеха приветливо на непознати.

След последен оглед на пустата земя Джей изсвири на кучетата. Те събраха стадото и отново го поведоха към Рибарското селище.

Той държеше под око мястото, където нещо се беше мярнало и веднага беше изчезнало.

Не се виждаше друго, освен извисяващите се над тях планински склонове. Слънцето беше стигнало връхната си точка. Сенките се смалиха. Всичко под необятното синьо небе беше зелено и черно.

Колкото и да напрягаше очи, погледът на Сара се натъкваше само на земя без огради, без постройки и без следа от човешко присъствие.

Това ли е изпитал брат ми в Афганистан? Единствено там сенките изстрелват истински куршуми. Мисълта я накара да потръпне.

Вечнозелените дървета се поклащаха само толкова, колкото да раздвижат силуетите и да измамят окото да вижда неща, които вероятно не съществуват. Бореше се с въображението си, което продължаваше да подхранва страховете й.

Там, където мракът се среща със светлината, няма нищо. Ако не вярваш на себе си, погледни кучетата. Техните сетива са много по-остри.

Или пък виж Джей, който е оцелял в страната, където сенките отговарят на изстрелите.

Кравата водачка вървеше неохотно напред, подтиквана от Скунк. Лайтфут тичаше отстрани на стадото. Говедата се движеха бавно и пощипваха тревата. Телетата бяха много по-кротки, отколкото в началото. Дори бавният ход, наложен от Джей по време на прехода, се бе оказал тежък за малките им копита.

Но не те го притесняваха. Тревожеше го пътят пред тях.

Прекалено много места за засади, казваха старите му навици. И твърде малко пространство за отбрана.

Но вече не съм на война, така че стига с тези мисли.

Все пак несъзнателно докосна приклада на оръжието. Пушката 30–30 Уинчестър^[1] беше надеждно закрепена към ремъците на седлото, а в кожените торби имаше повече патрони, отколкото би могла да използва ловна група от дванайсетина души.

Сара го наблюдаваше с ъгълчето на окото си и си казваше, че просто е свикнал да бъде предпазлив. През повечето време дори си вярваше. Но всеки път, когато пръстите му докосваха приклада, сърцето й се свиваше уплашено.

Скунк отново излая кратко.

Тя стисна юздите здраво в лявата си ръка, но успя да се въздържи да не притисне силно Джезабел с бедра. Последното нещо, което искаше в момента, беше конят й да се втурне неуправляем напред само защото ездачката му беше изнервена.

Джей измъкна пушката.

Сара усети как адреналинът в кръвта й се покачи.

Дивата пустош ставаше все по-обширна и правеше ездачите и животните да изглеждат еднакво незначителни. Вятърът беше спрял, но около тях продължаваха да се носят хиляди звуци. Гората, потокът, тревата, дори скалите изглеждаха различно от стръмните склонове. Затаила дъх, тя се ослуша за онова, което Джей се опитваше да чуе.

Бих се чувствала по-щастлива на Търговската улица, каза си мислено. Там поне познавам терена и опасностите на града. Тази мисъл веднага я наведе на друга: Така ли живеят ветераните от войните? Винаги нащрек? Винаги на ръба?

Как се справят с подобно напрежение и въпреки това продължават да живеят цивилния си живот?

По-малкият й брат успяваше, но с цената на много усилия. Прекалено дълго бе бил това, което беше Джей в момента. Много, много предпазлив.

Настъпилата в него промяна беше огромна. Сякаш беше друг мъж в кожата на Джей. Непознатият беше съсредоточен, но уравновесен, едновременно напрегнат и напълно спокоен. Като жив радар, той сякаш излъчваше сигнали навън. Държеше пушката с цевта нагоре, но пръстът му не беше върху спусъка.

Сара направи единственото, което можеше. Мълчеше и чакаше.

След няколкото най-дълги минути в живота й той изсвири ниско и продължително. Скунк веднага го погледна.

— Конете и говедата не са уплашени — започна Джей. — Значи, и ние не трябва да сме. — Много. — Ще обядваме малко по-нататък. — Върху купчина камъни, откъдето има видимост към пътя, който изминахме. — Стреляла ли си някога с оръжие?

Въпреки че въпросът беше зададен небрежно, в първия момент не стигна до съзнанието й. После каза:

— Лютив спрей и няколко урока по стрелба, когато започвахме бизнеса си и на практика живеехме в склада, където държахме по-голямата част от стоката.

— Добра ли беше?

— Инструкторът ми твърдеше, че бих уцелила човек от шест метра и със сигурност от три. Но, честно казано, предпочитам да не ми се налага да изпробвам уменията си.

— Аз също.

Той боравеше с оръжието с лекота, говореща за дългогодишен опит. Няколко кратки подсвирвания отделиха Скунк от кравата водачка и го върнаха към лявата страна на стадото. Лайтфут продължаваше да се движи отдясно. Сара и Джей ги следваха най-отзад. Пушката беше закачена отстрани на седлото на Ембъл, вместо в калъфа си под него.

Скунк не повтори предупредителния си лай.

Когато тя отново погледна небето, слънцето беше преминало връхната си точка и бързаше надолу към времето, когато сенките щяха да се удължат и да се стопят в езера от лунна светлина и денят щеше да отстъпи пред нощта.

Мисълта за приближаващата тъмнина беше обезпокоителна, затова насочи вниманието си към пейзажа, търсейки в него вдъхновение, каквото вероятно бе откривал Къстър. Но виждаше единствено усамотеност и липса на човешко присъствие. Дори пътят, който следваше старата херефордска крава, беше по-скоро едва забележима следа, отколкото добре утъпкана пътека.

Докато говедата се движеха бавно между дърветата, дълъг облак се проточи пред лицето на слънцето. Температурата започна да се понижава със стряскаща бързина. Сара измъкна памучната риза, придърпа я надолу, но я остави разкопчана до половината. Изправяйки се на стремената, бавно раздвижи мускулите си, схванати след няколкочасовата езда.

Джей скришом я наблюдаваше. Не можеше да се въздържи. Извивките на тялото и женствеността й го разсейваха все повече и повече. А и в момента нищо друго не изискваше вниманието му. Сега дърветата закриваха гледката към билото, където сенките прикриваха повече, отколкото разкриваха.

— Виждаш ли онази купчина скали горе вляво? — попита той.

— Изглежда ми като всяка друга, която съм виждала досега.

Бърза усмивка промени чертите на лицето му.

— Ще обядваме на тях. Оттам се открива добра панорама към земите наоколо. Къстър няколко пъти е рисувал на това място. Твърдеше, че от него цялото ранчо се виждало най-добре.

— Трябваше да си взема айпада. Можех да направя снимки, които да конкурират картините му. Просто не исках да рискувам единствения ми останал компютър.

— Можем да се върнем пак. Ако използваме АТВ или хеликоптер, ще ни отнеме много по-малко време. Но горивото им е много скъпо.

— Хеликоптер? АТВ? — Сара поклати глава.

Той повдигна окъсаната си, пропита с пот шапка и изтри с нея лицето и горната част на ръцете си.

— Повечето животновъдни ферми днес са оборудвани с такава техника. Не чу ли хеликоптера по-рано днес?

— Ъъъ… не.

— Беше далече. Вероятно в някое ранчо на северозапад. Повечето по-малки стопанства използват машини втора ръка.

— Кой ги управлява?

— Който има разрешително. Няколко млади мъже и три жени, за които знам, че са бивши военни. За такива пилоти е по-лесно да се устроят в селските райони, отколкото в града.

— Виж ти! — каза Сара, загледана в земята и в охранено черно теле.

— С наемните пасища, пръснати из целия окръг, и с релеф, който би накарал дори планинска коза да се разколебае, хеликоптерът е най-добрият начин да се наглеждат стадата. Можем да превозваме фураж и минерални соли, когато е необходимо. Да следим дали някоя крава не е умряла и не е оставила осиротяло теле. Да го преместим от високите пасища до място, до което се стига по-лесно с АТВ, на кон или дори с камион.

Сложи отново шапката си с рязко движение на китката. Ембъл наостри назад уши. Джей погали жребеца с мазолестата си длан, докато оглеждаше терена за някакво движение.

— Значи, ние водим стадото по старомодния начин, защото…?

— Защото обичам да го правя. Нещо като откъсване от счетоводството, адвокатите и опъването на бодлива тел. Занимавам се прекалено много с онова и твърде рядко върша това. — Изгледа я отстрани. — Освен всичко друго ми дава и възможност да преценя жената, която има намерение да продаде част от семейната ми история.

Щеше да го попита как се справя досега, но не искаше да бъде прекалено дръзка.

— Струва ми се, че минах теста с ездата — каза вместо това.

— С отличен.

— И в известен смисъл със стрелбата.

— Журито не може да се изкаже по въпроса — отвърна той.

— Надявам се, че и това няма да е проблем.

— Аз също.

Изсвири пронизително няколко пъти. Скунк и Лайтфут подкараха говедата наляво, по-близо до купчината скали в края на малка поляна. Вечнозелените дървета хвърляха сянка върху половината от камъните. Когато свирна отново, кучетата се оттеглиха назад и оставиха животните да се разпръснат. След малко вече пасяха кротко свежата трева под зоркото им наблюдение.

— Това е изумително — отбеляза Сара.

— Те са добри кучета, особено като се има предвид колко са млади. Имам намерение да купя породиста женска, да я обуча, да я заплодя от Скунк и да отгледам още няколко пазача.

— Имах предвид, че ти си невероятен. Къде се научи да ги командваш с подсвирване?

— Джей Ди — отговори той и скочи от седлото. — Той пък го е научил от дядо ми, който пък се е учил от своя баща, и така нататък. Но кучетата реагират и на стандартните команди с ръце.

Сара го видя да посяга към ремъка и попита с надежда:

— Време за обяд?

— По-добре късно, отколкото никога. — Той разхлаби каишите, свали кожените торби и позволи на коня да се отдалечи на няколко метра. — „Удобствата“ са зад която скала си избереш.

Сара слезе от седлото и също разхлаби ремъците.

— Трябва ли да спънем конете?

— Не. Достатъчно е да ги вържа в сянката на тези дървета. Ще хапнем набързо.

С бърз поглед наоколо тя се ориентира и тръгна към скала, достатъчно голяма, за да скрие цял футболен отбор.

— На тази надморска височина имаше доста горещи дни — подвикна след нея той. — Внимавай за змии.

— Винаги — отвърна му пламенно.

Джей се чувстваше по същия начин, но нащрек го държаха двуногите влечуги.

Можеше да се обзаложи на много пари, че зад тях имаше поне едно АТВ.

И какво от това? Много фермери и външни хора използват АТВ-та. В момента се намираме на общински терен.

Наркоманите предпочитат държавните земи. Също като змиите те изпълзяват, когато почвата се затопли. Сега е най-подходящото време за посевите им. Сезонът тук е кратък и реколтата е убийствена.

Искрено се надяваше, че селяните и картелните работници ще стоят далече от пътя му. Да ги преследва сам, беше едно. Но да се натъкне на тях със Сара, беше нещо съвсем различно.

Това беше и причината за скалистия пикник. Ако всичко отидеше по дяволите, камъните щяха да им осигурят добро прикритие.

Превръщам се в параноик, упрекна се той. По-скоро става въпрос за оцеляване, възрази здравият му разум.

Джей пренебрегна аргументите на двете спорещи половини на съзнанието си и понесе кожените торби, манерките и пушката към затревеното място, закътано зад скалите. Камъните отразяваха слънчевата светлина и вдигаха температурата с няколко градуса. При всеки повей на вятъра, който се бе усилил със затоплянето, върху тях минаваше дантелена сянка, подобна на дамско ветрило. Въздухът се въртеше силно, спускаше се от неочаквани посоки и носеше със себе си множество миризми и звуци. Джей се огледа за последен път, остави пушката на ръка разстояние и извади „Глог“-а. По тежестта му можеше да прецени, че беше напълно зареден, но за всеки случай провери пълнителя.

Докато Сара се върне, бе успял да извади сандвичите и плодовете на импровизираната маса върху кожените торби. Сърбежът на врата му, причинен от първичния инстинкт, подсказващ, че някой го следи, се успокои до редки потръпвания.

Слънчевите лъчи, процеждащи се през близките клони, оставяха Сара наполовина в сянка, но другата, която беше на светло, го наблюдаваше. Искаше му се да я попита дали и тя има усещането, че ги следят, но не го направи.

— Заповядай — каза вместо това. — Има по много от всичко.

— Ти се върна — подхвърли тя.

Той я изгледа учудено.

— Не съм ходил никъде.

Сара седна с кръстосани крака и посегна към най-близкия сандвич.

— Промени се, когато Скунк излая. Ако вече не те познавах достатъчно, можех да се закълна, че си друг човек. И с брат ми е същото. Двама души в една кожа.

— Съжалявам. — Джей отпи от манерката с кафе. — Старите рефлекси и подготовката се забравят трудно.

— Вече го осъзнах. Както ти казах, с брат ми е същото, но никога не говори за това. Просто го забелязах. Трябваше да живея с него. — Пое си дълбоко дъх при спомена. — Сякаш не може да намери бутона за изключване или пък той е заседнал до половината.

— Обучен си така, че не ти се налага да мислиш по време на сражение. — Джей отхапа голям залък от сандвича си, после още един.

Тя го наблюдаваше с надеждата, че ще продължи да разказва с охота.

— Да усещаш дали те следят, е основният механизъм на оцеляването — каза той, след като сдъвка храната и преглътна. — По-рано днес вратът ми гореше като коледна елха.

Думите бяха изречени нехайно, но Сара забеляза тежестта на преживяното в плътно стиснатите устни.

— Този път те е изненадало? — попита също толкова ведро.

— Да. — Размърда рамене като човек, наместващ невидим товар. — Не ми се случва често да ме хванат неподготвен. — Морскосините очи се загледаха в нейните. — Но понякога това се оказва приятна изненада. Като теб.

Почувства се стоплена от откритото одобрение в погледа му.

— А друг път те кара да заставаш нащрек и да забравяш, че си си вкъщи?

— Като брат ти?

Тя кимна.

— Завръщането у дома за някои продължава по-дълго — отбеляза Джей. — Трябва да пренастроиш рефлексите си.

— А ти? Успя ли да се върнеш наистина?

Той надникна в тъмните й очи, толкова чисти, толкова разбиращи.

— През повечето време да. Неправилните хора не могат да ме разстроят. А независимо дали ми харесва, или не — все още има много грешни хора.

— Дивият запад си е все така див, това ли искаш да ми кажеш?

— Също като градовете. Престъпниците са си престъпници, където и да ги срещнеш.

От небето се разнесе крясък на скален орел.

— Бих искал да имам неговите криле и очи — въздъхна Джей и вдигна глава, за да проследи полета на огромната птица. — Тогава нямаше да се спъна слепешката в нива с марихуана. Стрелбата тук звучи точно както в планините на Афганистан. И убива по същия начин.

Очите й се разшириха.

— Производителите на наркотици са стреляли по теб?

Той повдигна рамене.

— Човек не носи оръжие, ако не смята да го използва. — Дояде сандвича си и продължи: — Тогава още не бях толкова уравновесен. Казах на Куки какво съм открил, после се върнах на мястото. Тихо. — Отхапа една ябълка и захрупа с удоволствие.

— И? — погледна го напрегнато Сара.

— Както повечето престъпници, те се оказаха страхливци. Изметоха се, преди да успея да се появя с повече патрони. Оставиха ме с цялата бъркотия — боклук, отклонен поток и разкопана навсякъде земя.

— Извадили са късмет, че са избягали, нали?

— Наистина ли искаш да знаеш?

Погледна го и видя истината. Когато ставаше въпрос за ранчото, той щеше да направи това, което беше необходимо, а беше обучен от най-големите експерти в изкуството на войната.

— Оттеглям въпроса — каза тя. — Всяка година ли ти се налага да се отърваваш от такива натрапници?

— Марихуаната и метамфетамините са съвременното злато. Много глупаци се заблуждават, че от дрога се правят лесни пари.

Тя въздъхна шумно.

— Подобни неща не облекчават завръщането у дома.

При други обстоятелства Джей отдавна щеше да е променил темата, но след като знаеше, че Сара има брат, който беше преминал през същия ад, му беше по-лесно да говори за миналото си.

— За да превъзмогнеш спомена за времето, прекарано там — каза той, — трябва да се превърнеш в някой друг. Но да се върнеш към предишното си аз, е много по-трудно, отколкото някой би искал да си признае, а и никога не успяваш напълно. Просто не можеш. Онова, което знаеш, повишава адреналина, а страхът прониква до мозъка на костите ти.

— И аз имам някои ужасни, повишаващи адреналина спомени — обади се тя. — Нощи в малкия град, измъкване от фермата, вършене на глупави, неразумни неща с коли, което сега ме кара да се чудя как съм оцеляла. Двама от приятелите ми, Кели и Джим, не успяха. — Кели и Джим и техният смачкан „Шевролет Камаро“, който почти бе успял да вземе онзи последен завой. Два кръста, изкуствени цветя и ръчно издълбани знаци от тийнейджъри, току-що разбрали, че гадости наистина се случват. Поклати бавно глава и прибави: — Не мога да повярвам, че съм била толкова млада.

— Но си пораснала добър човек.

Усмихна му се почти тъжно.

— Ти също. Няма да избягам с писъци само защото някой те е научил как да защитаваш себе си и ранчото. Опитах се да измъкна Кели от смачканата кола. Бих дала всичко, за да можех да стигна до нея. Но не успях. Можех само да докосвам ръката й, докато умираше. — Споменът помрачи лицето й и накара сочните устни да потръпнат. — Все още понякога сънувам кръвта и… — Отново поклати глава.

Джей можеше да се примири със собствените си кошмари, но този на Сара, спотаен дълбоко в тъмните й очи, го разтърси по начин, който не можеше да определи.

— Ела тук — каза и я привлече в прегръдките си.

Тя не се възпротиви. Просто се настани в скута му и обви ръце около него, утешавайки го толкова, колкото и той нея. Бавно, със съвсем леки движения на главата, разтвори разкопчаната яка на ризата и вдъхна дълбоко живителната му топлина, благодарна, че беше оцелял, за да бъде с нея тук сега.

Той усети сладкия полъх на дъха й върху врата си и различно напрежение мина през кръвта и ускори пулса му. Отметна главата й назад и впи устни в нейните… веднъж, втори път, после отново, наслаждавайки се на плюшената нежност на устните, разтваряйки ги с върха на езика си. Усети разтърсилата я тръпка и разбра, че трябва да спре.

Но не го направи.

Цял живот беше чакал жена като нея да трепери в прегръдката му.

С бавни движения повтори ласката, долови изпуснатата през разтворените устни въздишка и потъна в нея все по-дълбоко и по-дълбоко, завръщайки се у дома по начин, който не можеше да опише, а само да преживее.

Далечният рев на Кинг Коуб наруши тишината.

Джей неохотно вдигна глава точно навреме, за да види как Лайтфут подгони мъжкото теле обратно към майка му.

— Ако не беше толкова породисто — каза той с дрезгав глас, — съвсем скоро щяхме да се поглезим с прясно телешко.

— А аз щях да хапна заедно с теб.

Погледна очите й, елегантната извивка на носа и руменината върху високите скули.

— Къстър беше прав.

— За кое?

— Оттук наистина се открива най-хубавата гледка към ранчото.