Елизабет Лоуел
Перфектно докосване (10)

9.

Джей и Сара точно приключваха богатата закуска, когато влезе Хенри.

— Един приятел ми се обади, за да ми каже, че чул двама полупияни златотърсачи да се хвалят, че са промивали пясък в нашия поток — съобщи той.

— А нашите двама нови работници изтрезняха ли вече?

— Не съвсем. Изпратих Били да огледа къщата на Бъртън. — Джей чакаше. Хенри беше управлявал ранчото достатъчно дълго. Мразеше да поставя действията му под съмнение и все пак го правеше непрекъснато. — Не съм сигурен, че няма да доведе няколко инженери или други такива. Знае, че не използваме онази част от земята за паша, защото случайно преминаващи и наркомани постоянно режат оградите.

Най-вероятно изпратени от брат ми, помисли си Джей. Той е упорит като майка си, но по свой собствен начин. Но онова, което не знае или няма да признае, е, че колкото по-малко са пасищата, толкова по-малко ще са и парите за ранчото.

— Били има ли радио? — попита той.

— Момчето знае правилата.

— Нещо друго, което трябва да знам?

— Предполага се, че някакъв луд планинец броди из северната част на ранчото и стреля по всичко, което привлече вниманието му.

— Уведомихте ли шерифа? — припряно се намеси Сара.

Управителят се засмя.

— Докато някой не бъде застрелян, ченгето няма да си помръдне пръста.

— Куки разполага с прекалено малко хора, за да се занимава с проблемите в ранчото ни — поясни Джей. — Ако сме много настоятелни, може да напише рапорт, но защо да губи своето и моето време? — Обърна се към Хенри и попита сухо: — Други добри новини?

— Няма. Конете са натоварени и готови да тръгнат. За теб оседлаха Ембъл. Приготвих Джезабел и Мук. Сара да си избере сама. Скунк и Лайтфут чакат до оградата. Багажът е стегнат.

— Очевидно си се погрижил за всичко — отбеляза Джей. — Добра работа.

Другият изсумтя и излезе навън.

Сара започна да събира чиниите.

— Остави ги — каза Джей. — Елена и дъщеря й ще дойдат днес, за да почистят и да сготвят за цялата седмица.

Докато опаковат всичко, което щеше да им бъде нужно за пътуването, слънцето се показа, изплува над планината и съживи всичко. От светлината му капчиците роса изглеждаха като златни зърна, разпръснати върху зелената трева на необятните пасища. Тишината се нарушаваше само от конското пръхтене откъм оградата.

— В моменти като този се чувствам най-богатият и най-големият късметлия между хората — подхвърли Джей. — Цял ден езда пред мен и едно прекрасно ранчо, което очаква завръщането ми.

— Забравил си каубойските ботуши — засмя се Сара.

Той погледна калните, удобни кубинки, които беше носил из планините в другия край на света.

— Тези са толкова добри за седлото, колкото и за дълъг преход. Нещо като твоите.

Тя се усмихна и се протегна.

— Обичам да яздя. Селскостопанската работа… — Повдигна рамене и продължи: — … Не толкова много.

Въпреки думите й, му беше приятно да я наблюдава как се протяга към светлеещото небе. Носеше собствените си дънки и леки туристически обувки, една от памучните ризи на майка му и яке, принадлежало някога на далеч по-младия Джей. Нищо не скриваше женствените й линии. Начинът, по който се облегна на най-горната греда на оградата, му достави точно такова удоволствие, каквото и зората.

Колкото повече време прекарваше с нея, толкова повече я харесваше.

Желаеше я. И знаеше, че идеята беше ужасна.

Обиколих целия свят и в крайна сметка установих, че ранчото е моят дом. Тя също е пътувала много, за да разбере, че мястото й е в града. Трябва да съм достатъчно зрял, за да не започвам нещо, което няма да доведе до никъде.

Но не съм искал никоя така, както желая нея.

Разсеяно потупа Скунк и Лайтфут, които го гледаха напрегнато в очакване на първите нареждания. От момента, в който Хенри оседла конете, кучетата знаеха, че този ден ги чака работа. За тях това беше най-приятната игра.

Джей взе пушката, която беше извадил от сейфа в къщата. Отиде до едрия кафяв жребец на име Ембъл и я пъхна под седлото. После преметна кожените торби и ги завърза здраво.

— Дорестата кобила е Джезабел — говореше междувременно. — Пъстрият, с цвят на слама, е Мук.

— Кой от двата има по-добър усет към кравите? — попита Сара.

— Джезабел.

— А какво е отношението на Мук към славата?

— Той е уравновесен и твърд като скала.

Тъй като Мук беше по-близо, тя се приближи до него. Със спокойни, леки движения огледа краката му. Подковите бяха изтрити, но добре закрепени към копитата. Нямаше заседнали камъчета между метала и костта. После коригира дължината на стремената, пристегна ремъка на седлото, увери се, че токите са здраво стегнати, и като събра юздите, сложи крак в стремето.

През цялото време животното само леко помръдваше едното си ухо.

Всяко действие говореше на Джей, че беше свикнала с конете. Съсредоточи се върху проверката на своя кон. Коланите на седлото бяха хлабави, стремената бяха прекалено дълги.

Сигурно ръцете на Хенри са разранени от опъването на бодливата тел, каза си мислено, докато затягаше ремъците и оправяше стремената. Трябваше да настоявам сам да подготвя конете.

Но управителят беше горд човек. По-добре беше да проверява всичко, вместо да му прави забележка, че работата не е свършена прецизно.

Отвори манерката, окачена на седлото. Водата беше прясна и студена като утрото. В по-голямата имаше кафе, горещо и достатъчно силно да среже подкова.

Но все още прави най-хубавото кафе в щата, помисли си той. Само заради това си струва да затягам ремъците, без да се оплаквам.

От другата страна на оградата Сара подкара Мук в тръс и изпробва как реагира на юздата. След минута-две се върна и го завърза до Джезабел.

Наблюдаваше я как смени конете, повтори щателната проверка на животното и оборудването, качи се на седлото с грацията на дългогодишния опит и срита кобилата в хълбоците. Много скоро се озова обратно на мястото, където я очакваше.

— Ще взема нея. Мук е силен и отзивчив, но тръсът му е като въртене на бетонобъркачка — заяви тя. — Джезабел е бърза и се язди лесно.

— За теб може би. Не си пада много по мъже. Но е добър каубойски кон. Усеща кое говедо ще създава проблеми още преди самото то да знае. Можеш да разчиташ на преценката й повече, отколкото на своята. И дръж здраво. Става непредсказуема, когато се спусне след някое упорито теле.

Сара погледна пушката, чийто приклад проблясваше под утринните сенки.

— В Уайоминг това неразделна част от оборудването ли е?

— Кое?

— Оръжието.

— За мен да. — Не спомена за скрития в една от кожените торби „Глок“ и за другите боеприпаси.

Станал съм параноик след Афганистан. Осъди ме.

Сграбчи юздите на Ембъл, стъпи в стремето и за секунда се настани върху седлото. Кратко изсвирване доведе кучетата до краката им. Те тръпнеха от нетърпение. Скунк и Лайтфут тръгнаха от лявата страна на коня. Джезабел остана отдясно, когато поеха бързо по черния път към северното пасище.

— Добитъкът, който ще местим, е за разплод, а не за месо — обясняваше Джей, докато слънчевата светлина ставаше все по-ярка. — Кръвта в ранчото на Върмилиън има нужда от сериозно обновяване. Започнах с десет много скъпи крави. Спермата също не е евтина. Сега имам петдесет крави и четиридесет телета. Чистокръвни ангъси. Тази година извадихме истински късмет. Само дванайсет мъжки. Не скопихме три от тях и сега са най-хубавите малки бикове, които съм виждал някога. Силните им гени ще работят за мен. Като бикове са много по-ценни, отколкото като говеждо.

— Кинг Коуб един от тях ли е? — попита Сара, спомняйки си телефонните им разговори.

— Естествено. — Той поклати глава. — Ако оправдае родословието си, ще си заслужава всички неприятности, които ни създава.

— А ако не?

— Ще го продам или ще го превърна в бургери.

— Звучи като в детството ми — отбеляза тя. — Отглеждаш мъжките за месо, а женските за мляко и междувременно се молиш животните да са здрави достатъчно дълго, за да изкарат парите за издръжката на семейството.

Той я погледна и забеляза, че пълните й устни са стиснати в сурова гримаса. Тежки спомени, каза си мислено. Очевидно ги имат не само войниците.

— Колко глави добитък ще местим? — попита Сара.

— Само трийсет и пет и една от тях е Куини. Тя е стара херефорд^[1] и е роден лидер. След като кравите от породата Ангъс се успокоят, ще я следват и през ада. А телетата… е, те ще се научат.

— Ако са толкова упорити като млекодайните, ни предстоят един-два доста напрегнати часа.

— Това няма да ни се размине.

Беглата му усмивка говореше, че очаква този момент с нетърпение.

Когато слънцето напече достатъчно и накара Сара да разкопчее якето, за да се разхлади, тя вече знаеше какво точно бе имал предвид Джей, като й беше казал, че Джезабел е истински каубойски кон. И непредсказуема също.

Не беше паднала, когато кобилата за първи път рязко и неочаквано беше променила посоката, за да препречи пътя на Кинг Коуб, но се бе разминала на косъм. Животното не се бе опитало да се отърве от ездача си. То просто правеше онова, в което беше най-добро — държеше добитъка в редица.

В началото коловозът, който следваха, беше ясно очертан. След няколко часа Куини изглеждаше единствената, която може да намери пътеката сред тревата, храсталаците и дърветата. Старата крава най-после поведе стадото към естествената поляна, доста по-висока и по-дива от пасището у дома. Появи се широк поток, който ромолеше на себе си, докато криволичеше между върбите и скалите. Водите му бяха буйни и мътни от бавно топящите се ледове на Тетоните.

Джей дръпна юздите на коня си и го приближи до Сара.

— Това е Кроуфут — обясни той. — До края на лятото ще бъде тройно по-голям и чист като въздуха. Но сега дълбае коритото си, докато се спуска към долината.

— Става ли за пиене?

— Вероятно, но за всеки случай имам таблетки за пречистване. Човек никога не знае какво се случва горе на извора.

— Ами…

Остро изсвирване изпрати Скунк след Кинг Коуб.

— … дивите животни? — довърши Сара.

— Тук са. През повечето време стоят на своята територия. Хората са тези, от които трябва да се пазим. Наоколо има много организирана незаконна дейност.

— Марихуана — досети се тя.

— Не изглеждаш изненадана.

— Това е огромен проблем в Сиера Невада. Има места, на които вече избягвам да яздя.

— Умна жена. Някога отглеждането на трева беше самотно занимание и човек садеше само няколко растения за собствена употреба. Сега това се е превърнало в международен престъпен бизнес. Завземат национални гори и общински земи, създават проблеми, като отклоняват потоците за напояване на насажденията, пазят реколтата с автомати, после я откарват с хеликоптери до северната част на Монтана. Оттам я прехвърлят в раници към Канада.

Тройно изсвирване накара Лайтфут да се втурне надясно и да върне друго мъжко теле, което не искаше да се движи с малкото стадо.

— Имал ли си много подобни проблеми в ранчото? — попита Сара.

— Най-лошо беше първата година, след като се прибрах. Селяните не бяха свикнали да имат насреща си човек, който стреля в отговор и си е поставил други цели. Скоро след това бандите си намериха по-безопасни места да отглеждат стоката си.

Тя хвърли поглед към пушката, пъхната под силното бедро на Джей.

— Искаш да кажеш, че вече ги няма на земите на Върмилиън?

Мъжът повдигна рамене.

— Поне престанаха да отклоняват потоците в ранчото. Оттогава то живна и подсигурява и нашия живот. Не ми се пречкат на пътя и аз не се мяркам пред тях. Освен ако не става въпрос за нелегална лаборатория. Такива ги убивам, където ги намеря. Ако такова нещо гръмне, може да взриви цялата планина.

— Какво казва по този въпрос шериф Куки?

— Нищо подходящо за ушите ти. От време на време федералните или местните власти правят прочистване, удрят някоя лаборатория или бала плевели, появяват се на първите страници на вестниците и после всичко си тръгва постарому.

Кинг Коуб измуча и сведе глава към Скунк. С няколко маневри кучето успя да надхитри телето и го изпрати сърдито обратно при майка му.

Сара се разсмя.

— Нямаш нужда от мен. Кучетата ти се справят отлично и сами.

— Почакай, докато се наложи да прекосим Кроуфут.

— Вече нямам търпение. — Докато говореше, съблече якето. Без да спира коня, го нави и го завърза на седлото. — Става горещо.

Джей се усмихна.

— Ако времето не ти харесва, ще трябва да изчакаш. Скоро ще се промени.

Тя погледна към върховете на Тетон, където бяха започнали да се събират облаци. Това нямаше значение за по-ниските възвишения, където слънцето грееше достатъчно силно, за да кара хора и коне да се потят.

Джей беше завързал сакото си за седлото много по-рано. Свали шапката и изтри чело в рамото си, като се чудеше как нещо толкова обикновено като стара памучна риза в нюанси на ръжда и злато може да изглежда толкова секси върху Сара. Трябваше непрекъснато да си напомня, че тя не беше типът жена, която търсеше. Искаше съпруга, майка на децата му и преди всичко домакиня, която няма да роптае срещу суровите изисквания на живота в ранчото.

Някакво движение привлече вниманието му. Забеляза, че стадото се е разделило на групи от по пет-шест животни, които пасат разпръснати свежата трева. Двойно изсвирване изпрати Скунк и Лайтфут да ги съберат. Кучетата се разделиха и всяко хукна в различна посока. По-бавните крави видяха острите им зъби и чуха заплашително ръмжене. След толкова много предупреждения някои дори бяха нахапани. Много бързо кравите се скупчиха отново заедно.

— Свикнала съм да гледам хора, които носят домашни любимци с размерите на дамска чанта или разхождат огромни животни, неподходящи за отглеждане в апартамент — отбеляза Сара. — Приятно ми е да видя кучета, които вършат онова, за което са ги хранили.

— Също такова удоволствие е да гледаш крави, които са си крави.

— Ще ти го върна — измърмори тя.

Доволният му смях я стопли по начин, който не биваше да допуска.

Двете бордър колита^[2] бързо и съсредоточено тичаха около стадото.

— Трийсет и пет глави добитък са като закуска за тях — каза Джей, — но те толкова обичат да работят, че не искам да ги лишавам от това удоволствие.

— Татко постоянно повтаряше, че иска да си вземе добро работещо куче, но така и не можа да отдели достатъчно пари. Обучените животни са доста скъпи.

Без да обръщат внимание на наблюдаващите ги хора, кучетата продължаваха да водят неохотно придвижващото се стадо през буйната трева и дърветата право към брода на Кроуфут.

— Трябва да призная, че гледката е невероятна — обади се Сара.

Подножието приличаше на зеленикаво море, простиращо се чак до скалистите Тетони. Нюанси на зелено върху зелено, на трева, върби и сребристо, подобно на прозрачна мъгла, обгръщаха трепетликите, чиито листа бяха готови да се разтворят. Небето блестеше от светлина и влага.

Вятърът караше целия пейзаж да диша, вдъхвайки му живот.

— Не мога да повярвам, че вчера треперех от студ — каза накрая.

— Повярвай. Довечера също ще трепериш.

Джей наблюдаваше как разкопчава ризата си, докато се показа лъскавината на червения потник, който носеше отдолу. Не беше подбрала цвета умишлено, но го разсейваше при всяко нейно движение.

Сара не откъсваше поглед от планината. Беше внушителна по начин, по който създаденият от човешки ръце пейзаж на Сан Франциско никога не би могъл да бъде.

— Давам десет цента, за да споделиш мислите си — подхвърли той.

— Мислех, че струват само пени.

— В провинцията всичко е по-скъпо.

Смехът й се смеси със слънчевата светлина.

— Мислех си за Сан Франциско и неговите изкуствени височини. Много е удобно да знаеш в коя посока се намира Хайът^[3] и след колко пресечки е следващото кафене, но липсва това чувство за време, усещането да се намираш на земя, която е съществувала още преди на нея да стъпи човешки крак и ще остане тук и след края на цивилизацията. Планините са толкова стари.

Докато хората се наслаждаваха на гледката, бордър колитата продължаваха да водят стадото към брода.

— Откъде знаят накъде да вървят? — учуди се тя.

— Говедата?

— Кучетата.

— Като изключим телетата, за никой друг това не е първият преход към лятното пасище — отвърна той. — По-старите животни са свикнали да работят заедно. Скунк ще ги задържи от тази страна на потока, докато ги настигнем. И после всички ще си прекараме много весело, опитвайки се да ги убедим да минат през брода.

— Не обичат ли да преминават потока?

Мъжът я изгледа накриво:

— На теб би ли ти било приятно да… ъъъ… потопиш зърната си в ледена вода?

Тя потисна напиращия смях.

— Схванах. — И после: — Вече не виждам стадото.

— Намира се на около километър пред нас. Движи се зад мен. Кравите не са глупави като елените, но майка с теле може да бъде непредсказуема. И бърза като твоята кобила Джезабел. Хенри ги нарича „инатливи“. Аз мисля, че просто проявяват упорството си в неочаквана посока. Ако ги подплашим, един Господ знае как ще реагират.

Джей вдигна юздите, стегна крака и Ембъл се понесе в лек галоп. Джезабел го последва, като се дърпаше леко, обзета от желание да се състезава. С периферното си зрение той наблюдаваше как конят и ездачката се вкопчиха в безмълвна схватка за надмощие.

Сара победи.

Иска ми се да не беше градско момиче. Но тя е. Дяволски сигурно е, че не е купила този спиращ дъха потник в някое малко градче.

Когато говедата се появиха в далечината, той дръпна юздите. Ембъл премина от галоп в тръс, после съвсем забави ход. Този път Джезабел го последва покорно.

— Поставяш ме в затруднено положение — обади се внезапно Джей.

— Какво? — попита Сара, мислейки за картините.

— Бях използван. Матиран с топа — за тези, които играят шах. Изигран. — И се усмихна почти неохотно. — Ти яздиш и се справяш страхотно. И не си се оплакала още нито веднъж през цялото пътуване.

— Това ли очакваше да правя?

Едно от телетата измуча и отскочи встрани. Лайтфут се втурна към него, захапа едното тънко краче и животното бързо се върна в стадото.

— Продължаваш да настояваш, че си жена от големия град.

— Точно толкова, колкото съм „Момичето от центъра“^[4] — сухо отвърна тя.

— Прекалено си млада, за да си чувала тази песен.

— Поп музиката е вечна, когато майка ти може да си позволи да си купи само няколко касети. Молех се лентата да се скъса, после чувствах угризения, защото имаше много малко неща, които да я накарат да се усмихне.

Отново долови смесицата от тъга и решителност в гласа й. Нейният живот нямаше да е като на майка й. Категорично.

А пък аз й говоря за деца и селски живот, каза си мислено той. Глупак.

Но не можеше да престане да я желае — с всяка изминала минута, с всяка усмивка, с всеки звук от смеха й, който се увиваше около него като милувка.

Изигран, наистина. Въдица, корда и стръв.