Елизабет Адлър
Чаровниците (51)

Петдесета глава

Полковника не разбираше какво го привлича към Верити, но несъмнено не беше само русата й коса, вирнатото й носле с лека гърбица, от която изглеждаше леко изкривено, големите й сини очи и устата, която в една друга епоха биха сравнили с розова пъпка. Но не, беше твърде голяма за розова пъпка, прекалено уязвима с тази мека долна устна, която Верити прехапваше, когато се разтревожеше. Какъвто беше случаят почти през цялото време. И Полковника смяташе, че причината е съвсем основателна. Никой не можеше да се окаже почти елиминиран не един, а два пъти в рамките на няколко седмици без основателна причина. В нейния случай беше сигурен, че причината е приятелството й с неподходящите хора. По-конкретно в този момент, с Шефа.

Проучването на Шефа не му разкри нищо повече от това, което вече знаеше: че е постигнал всичко сам; че е натрупал състоянието си предимно от строително предприемачество, главно на далечни места, където правилата за такива трансакции не се прилагаха стриктно и където срещу големи суми можеха да се подкупят хора. Шефа, разбира се, бе продължил към по-уважавани места и хора и сега се движеше обгърнат от облак на доброжелателство, което му гарантираше достъп до солидни финансови институции, както и до онази част от обществото, която, макар и не точно „висша“, определено бе движена от известността и парите. Достатъчно бе човек да отиде на партито му и да види кой присъства, за да разбере. Парите говореха, това беше всичко. А този човек имаше повече пари от Рокфелер, или поне така се говореше.

Това, което стана очевидно за Полковника, докато събираше информация, бе липсата на дати, имена и места. Всъщност беше невъзможно да разбере къде е роден Шефа. Някои твърдяха, че било в Украйна, а други настояваха на „Големия остров“ — Хаваи. Споменаваше се дори центърът за хазарт в Макао, близо до китайския бряг. В нито едно от интервютата с Шефа не се повдигаше въпросът за произхода му, защото той винаги определяше какви въпроси може да му задават и какви неща не бива изобщо да загатват. Така му беше лесно да е винаги готов с подходящите отговори. „Всъщност — помисли си Полковника, докато четеше някои от тези интервюта — този човек е абсолютна загадка. Винаги е само такъв, какъвто иска да бъде в конкретния момент и на конкретното място.“

Според Полковника това не беше нормално. Той си каза, че всеки има родители, минало, което може да включва съпруги и деца и може би братя и сестри, лели, чичовци и родители. Никой не се ражда на този свят съвсем сам. Е, добре, къде беше майката на Шефа? Семейството му? Имаше ли някъде съпруга, която държеше далеч от хорските погледи, далеч от светския си живот?

И все пак в общи линии Шефа изглеждаше като необвързан мъж, който живееше сам, нямаше близки приятели, поддържаше персонал, който го пазеше като тайните служби и който само дето не бе подписал декларация за поверителност, дори готвачите, които бяха приготвили изобилната храна за партито. Проклятие, сякаш я бяха подписали дори и барманите!

Някъде сред информацията и новините, които винаги се събираха за живота на знаменитостите, се споменаваше фактът, че са чули Шефа да говори на руски на един човек от персонала си — сервитьор, когото хванал да пуши. Накарал му се хубаво и го изгонил, така пишеше в доклада. И това се случило на партито. И по една случайност, разбира се, някакъв руснак се бе озовал в местната болница, която за късмет на Полковника беше същата, в която отведоха Верити същата нощ. Нощта на партито, на което — колко странно! — руснакът е бил нает като сервитьор.

През дългата си кариера в жандармерията, започвайки с патрулиране по улиците и издигайки се с годините до върховете на професията, Полковника се бе научил никога да не вярва в съвпаденията. Когато се случеше нещо — например убийство — никога нямаше съвпадение. Ставаше въпрос за престъпно деяние.

Сега, седнал до леглото на Верити, загледан в нея така, сякаш можеше да я накара да оздравее само със силата на волята си, той си помисли, че ако някога е имало жена, която да се нуждае от закрилата му, това беше тази жена. След смъртта на съпругата си измина дълъг и труден път — трябваше да отгледа две малки момиченца сам, да се връща у дома за безкрайни вечери на любима музика и бутилка вино и никой, с когото да ги сподели, докато децата спяха на сигурно място в леглото си. Най-вече без никого, с когото да сподели чувствата си. Признаваше, че понякога вечерта той, голям мъж, кораво бдително ченге, рухваше и плачеше. Но виното беше по-хубаво без сълзи, а времето минаваше. Докато се взираше в младата Верити Риъл, заспала така, сякаш бе дрогирана, той изпита нежност и разбра, че това е първото пробуждане на любовта.

Стана бързо, каза си, че е глупак, изтупа униформата си, оправи вратовръзката, намести златните звезди на еполетите. Не трябваше да си губи времето тук. Момичето — по някаква причина винаги мислеше за Верити като за „момиче“, а не като за „жена“, макар че тя със сигурност бе достатъчно голяма — нямаше нужда от него. Разбира се, че нямаше. Никога нямаше да има нужда от мъж като него.

Внезапно вратата се отвори без почукване. Ръката на Полковника автоматично посегна към оръжието на хълбока му, затова когато Шефа влезе, го посрещна дулото на лугера.

— Виж ти, виж ти — измърмори Шефа и вдигна ръце. — Полковника пак си играе на войници. Мислех, че на партито ви е било достатъчно. Както и да е, не очаквах да ви видя тук.

Притеснен, Полковника се извини. Извади голяма бяла кърпичка и избърса изпотеното си чело. Чувстваше се като хлапе, заловено в нарушение, вместо като полицай, изпълняващ дълга си.

Той се обърна към Шефа:

— Вашите хора на портата бяха така любезни да ме пуснат да вляза.

Знаеше, че говори така, сякаш чете сценарий, когато искаше да каже само: „Мъжете ме пуснаха, дойдох да проверя как е младата жена, която едва не се удави, и да продължа с разследването на тази подозрителна случка“.

У Шефа имаше нещо плашещо, нещо, което той разпозна с опита, трупан години наред от разследване на престъпници — някаква невидима аура на мрак. Това беше човек без задръжки, човек, който нямаше да допусне никой и нищо да застанат на пътя на това, към което се стремеше. И внезапно Полковника разбра, че това, което Шефа иска, е Верити. И изпита страх за нея.

Шефа каза:

— Е, както виждате, Верити се радва на отлични грижи тук. Ще получи всичко, което иска или от което има нужда.

Гласът му звучеше нетърпеливо, сякаш смяташе, че е време Полковника да си тръгва.

Полковника каза:

— В такъв случай предлагам да повикате доктор Прескот да я прегледа.

— Прескот ли?

— Световноизвестният неврохирург. Сигурен съм, че сте чували за него и за работата му.

Полковника определено се потеше. Отново избърса челото си. Знаеше, че другият мъж го наблюдава.

— Освен това ви е съсед.

— Познавам го. Беше така добър да дойде на партито ми, както и вие, Полковник. Надявам се, че ви е харесало. Аз съм гостоприемен човек. Обичам да споделям със съседите и приятелите си — например с вас — малкото, с което разполагам. Но сега, уважаеми Полковник, трябва да ви помоля да си тръгнете. Да оставим младата Верити да се наспи, за да е красива, както казват, макар че, както виждате, на нея не й трябва сън, за да е красива.

Шефа му се усмихваше и държеше вратата отворена. Ненадейно Полковника изпита желание да го удари. Беше готов да забие юмрук право между тези черни очи, които се взираха така подигравателно в неговите. Призова на помощ цялото си самообладание, за да може да си сложи фуражката, да мине покрай богаташа и да излезе през вратата.

Докато бързаше по покритата с чакъл пътека, покрай главната къща, към мястото, където бе паркирана колата му, за пръв път в живота си Полковника не знаеше какво да направи. Накрая реши, че трябва да се свърже с Чад Прескот и с Мирабела.

Мирабела

Всъщност на летището в Ница ме посрещна точно Полковника.

— Мадам Мирабела! — провикна се той, когато излязох със залитане от лабиринта, влачейки след себе си пътническата чанта на колелца, все още безкрайно нещастна, задето трябваше да се разделя с Чад — мъж, когото все още дори не бях целунала, във всеки случай не и истински, камо ли да говорим за по-сериозна връзка. Например любовна. Бях погълната от тези мисли и от колебанията какво да направя, за да помогна на Верити, и ето че сега виждах точно човека, от когото се нуждаех.

Той взе чантата ми и ми заразказва как е Верити.

— Трябва да я изведем оттам — каза той.

Разказах му какво се е случило според Чад и как той не вярва на Шефа.

Представих си Верити в огромното легло, потъналото й в сън ангелско лице, облегнато на малка планина от възглавници, нощното шкафче, отрупано с книги, списания, охладената бутилка перие и дори кристална чаша за пиене; подпалките в камината, които очакваха кибрит, за да разпалят огъня, тихата музика, гледката на трева и разцъфтели храсти, аромата на жасмин и люляк от купите с цветя. Сезонът нямаше значение — те винаги присъстваха. Не се искаше особено въображение, за да си представиш колко лесно може да се изкуши едно момиче от подобно разточителство, от такава невероятна щедрост, от такава власт и толкова пари.

Шефа имаше всичко и в този момент го предлагаше на Верити.

— Какво ще правим? — попитах. Чувствах се съвсем безпомощна.

— Трябва да говоря с Шефа — отвърна Полковника.