Елизабет Адлър
Чаровниците (49)

Четиридесет и осма глава

Верити

Никога преди не се бях чувствала като принцеса, но бях все по-сигурна, че се превръщам в такава. Къщата за гости на Шефа беше малка, но съвършена бяла вила с покрив с коралови плочи. От двете страни на двойните стъклени врати растяха розови олеандрови храсти. Цялото кътче беше заобиколено от лавандулови полета и благоуханието им караше дъха ми да секва. Вътре обаче във въздуха витаеше почти познат парфюм — женски аромат. Беше прочут и идваше от друга епоха, но все пак го познах. „Парижка вечер.“ Спомнях си сините шишенца от момичешките си години зад щанда в дрогерията редом до яркорозови червила и искрящо бели лакове за нокти. В онези дни — не толкова отдавна — в дрогериите продаваха всичко. Сега като че ли са станали по-комерсиални, с толкова малко специални марки, които една тийнейджърка може да си позволи и да се почувства на свой ред „специална“.

Но „принцеса“ като мен няма защо да се тревожи за червила от дрогериите — шкафчето в банята е заредено с всичко, от което може да има нужда една жена, всичко, за което може дори да си помисли, от нощен крем на „Есте Лаудер“ до лакочистител. Погледнах към изпочупените си нокти и реших, че трябва да се възползвам от него.

Какви бяха тези мисли? Нима умът ми се бе настроил на пълно отрицание? Събитията от последните няколко часа постепенно се плъзнаха обратно пред мозъчните клетки, които ми бяха останали. Спомних си как разбрах, че умирам, запитах се дали наистина се е случило. Затворих очи и отново усетих как вълните се плискат над мен, почувствах ледения студ на водата, толкова приятна, когато плувах през деня. Но в онзи момент не плувах. Не можех да помръдна. А после бях извадена от това море като някаква забравена русалка от мъж, чиято доброта и смелост ме изпълваха с възхищение. И в когото бях започнала да се влюбвам. От Шефа.

Облегнах се на купчината луксозни възглавници, по-меки от всички, които бях виждала преди. Ако богатството означаваше, че можеш да си позволиш такива възглавници, много бих искала да съм богата.

Разбира се, това означаваше и че можеш да притежаваш къща за гости като тази — същинска малка вила, много по-голяма от повечето апартаменти в Ню Йорк или Лондон. Стена от прозорци бе заслонена с тънки бели пердета, които се полюшваха на вятъра. По подовете от светъл травертин имаше разпръснати килими със съвременен дизайн в меки цветове. Бял диван и огромен стол бяха поставени пред каменната камина, вече заредена с подпалки и няколко малки цепеници, в случай че ми станеше студено, предполагам. Или просто в случай че искам да видя това успокоително сияние.

Лежах в средата на легло, което бе толкова огромно, че сигурно бе направено за великани. Може би за самия Шеф, който беше малко нещо великан, с този негов огромен ръст и широки рамене, макар че не можех да си представя, че би харесал копринените чаршафи в блед прасковен цвят. Потърках ги между пръстите си. Наистина ли бяха копринени? През живота си не бях срещала човек, който да спи в копринени чаршафи. Предполагам, че повече няма и да срещна.

Исках да се размърдам, да стана, да се поразходя наоколо, но онази тежест сякаш все още притискаше гърдите ми, а ушите ми определено бучаха. Или пък главата?

Освен това отчаяно исках да заплача, но очите ми бяха толкова сухи, че не можех. А после някой почука на вратата. Изпитах страх да отговоря, да кажа „Влез!“, защото не знаех кой стои отвън.

Очите ми се разшириха, когато някой бавно бутна вратата. А после Чад Прескот подаде глава и каза:

— Здравей, будна ли си?

О, Господи, точно в този момент бях толкова будна, че можех да изскоча от леглото! Зад Чад идваше Полковника. По-късно се запитах дали е възможно да съм влюбена в трима мъже едновременно — в Шефа, в Полковника и в Чад Прескот. Това не беше нормално. Едно момиче се влюбваше в един мъж, и толкова. Такъв е животът. Сега имах няколко чаровници и ако трябваше да избера един от тях, внезапно осъзнах кой ще бъде той. Беше, както се изразяват французите, като coup de foudre — като светкавица.

Но тъй като съм справедлив човек, се усмихнах и на двамата. Или поне се надявах, че съм успяла да наподобя усмивка. Спомних си за неверния си съпруг и си напомних бдително, че в момента става въпрос не за живота на някое случайно момиче, а за моя. Една грешка ми беше достатъчна.

А после влезе Шефа и тримата чаровници бяха пред мен.

Той застана собственически в горния край на леглото и ми се усмихна с такава нежност, че отново се разтопих. Искаше ми се да си бях сложила червило и да се бях напръскала с разкошния парфюм „Парижка вечер“. Един ден щях да разбера на кого е принадлежала, коя жена е живяла тук и ми е оставила този малък спомен.

„Защо — запитах се аз — трябваше да преживея нещо толкова ужасно, за да разбера какво означават животът и любовта, когато жени като Мирабела сякаш просто го знаят с някакъв женски инстинкт, който аз може би не притежавах? Досега.“

Но Шефа беше този, за когото запазих специалната си усмивка — едрият красив герой с тъмна коса, сресана назад. Дълбоки черни очи, които ме погълнаха така, сякаш бях негова. Хладната му ръка стисна моята така, сякаш не искаше никога да ме остави да си отида. Когато един мъж изпитва подобни чувства и позволява жената да го разбере — деликатно, но с непреодолима сила — повечето жени се поддават. Знам, че аз се поддадох. Отново.

Тук обаче беше и Полковника, другият мой герой. Семеен човек по душа. Знаех, че трябва да се влюбя в него, а не в лошото момче, което знаех, че е Шефа по душа. Или в красивия Чад. Но той пък беше зает от Мирабела. Пожелавах й късмет. Щях да взема това, което искам, и точно сега това беше Шефа, който ме беше извадил от морето, беше ме спасил, беше се грижил за мен така, сякаш ме обичаше. Как бих могла да постъпя другояче?

И все пак някой искаше да ме убие и аз се страхувах.