Елизабет Адлър
Чаровниците (4)

Трета глава

Верити

Истинското ми име е Верити Риъл, макар че при първа възможност ще го променя на Верити Ънриъл^[1].

Шегичка, шегичка. Някога се казвах Верити Смит. Не е ли удивително!

Отново поглеждам крадешком към госпожица Старомодна. Тази мацка — наричам я така само на шега, защото е абсурдно далеч от мацка — седи там, скръстила ръце в скута си. Въпреки че е с ръкавици, забелязвам, че на средния пръст на дясната ръка носи пръстен с огромен сапфир. Тази показност ме изненадва. Не бих предположила, че може да си позволи подобно бижу, но, разбира се, също като чантите, в наше време и фалшивите пръстени са не само евтини, но и „красиви“. Очите й са затворени. Вече дори не гледа към прозореца, камо ли към мен, макар да знам, че усеща погледа ми.

— И така — казвам най-после — какво става?

Тя не отговаря. Сякаш говоря на човек, който не е с всичкия си. Без дори да ме погледне, тя изважда от чантата си бележник, какъвто използват учениците — ученическа тетрадка, мисля, че така му казваха, а после започва да рови в чантата — от мека черна кожа, затваря се с шнур и лично на мен ми е много трудно да намеря каквото и да било в такава чанта, защото всичко сякаш винаги се смъква в купчината на дъното. Тя обаче успява да измъкне химикалка — истинска. От ония, на които някога им казваха — и сигурно още им казват — автоматична писалка. Сякаш си спомням, че преди много време ги пълнеха от шишенце с мастило. Кой изобщо е виждал шишенце с мастило от сума ти години? Certainement pas moi.^[2]

Извинете, минах на френски. Не че ми е втори език, но от време на време го използвам усърдно, за ефект. Когато е необходимо. Или когато искам да съм гаднярка. Струва ми се много подходящ за гаднярстване — tres^[3] изразителен, а същевременно звучи нежно. Всъщност това е идеалният език — можеш да правиш с него каквото си поискаш, за разлика от английския, който винаги казва точно това, което означават думите, дори да нямаш предвид точно това, което си казал.

Проследих с поглед как отваря ученическата тетрадка и внимателно приглажда една чиста страница. Забелязвам, че на предишните страници нищо не е написано. Започва да пише — плавни, уверени, точни движения, слети букви с много камшичета. Виолетово мастило! И него не съм виждала от цяла вечност. Опитвам се да прочета написаното от горе на долу. Умирам да разбера кое е толкова важно, че да трябва да го запише веднага, без бавене.

Очите й се стрелват нагоре и срещат виновния ми поглед.

— О, извинете! — успявам да измънкам. Усещам как страните ми пламват — нещо, което не съм изпитвала от много месеци. Изчервявах се преди, когато бях невинна. Преди няколко живота.

Не че на двайсет и две съм стара… е, в името на истината съм на двайсет и пет. И ако не мога да кажа истината сега, кога ще мога? Във всеки случай да лъжеш за възрастта си, когато още нямаш трийсет, може да доведе до истинско нещастие по-късно, когато започнеш да пресмяташ годините. Всъщност е много глупаво. А тя е по-възрастна от мен. Със сигурност не ми е връстница. Навярно би написала „не е моя връстница“. Или това не е граматически правилно? Знам, че учих за това в скъпия пансион, който посещавах, но не съм сигурна, че научих кой знае какво друго, с изключение на това, как се зачеват бебетата. Не от личен опит, бързам да добавя, но нали знаете как се развиват разговорите между младите момичета. Някой винаги познава някого, който наистина го е направил, но никога не говори от личен опит, разбира се. Тази тема върви чудесно с бутилката „Столичная“, която си подаваме от ръка на ръка, заедно със сок от ананас. Вкусът беше ужасен, но всички се преструвахме, че я обожаваме. Караше ни да се чувстваме тоооолкова обиграни.

Тя се усмихна на изчервяването ми и за моя изненада се приведе и ми подаде ръка:

— Аз съм Мирабела Матюс.

Плетената ръкавица беше чиста, ръката й — студена.

— Господи! Да, разбира се — възкликнах, като дойдох на себе си. — Писателката. Боже! Обожавам книгите ви!

Тя се облегна назад. Все още държеше писалката над празната страница на тетрадката.

— Така ли? И коя ви хареса най-много?

По дяволите! Хвана ме натясно. Разбрах, че е кучка, още като я погледнах, толкова спокойна и шибано овладяна, и самодоволна, тоест „самомнителна“. Сега вече наистина ставах гадна — тя дори не ме погледна, не ми даде никаква причина да се оплаквам. Само ме попита коя книга съм чела, а аз, разбира се, не бях чела нито една — само рецензиите в „Таймс“.

— Хванахте ме — казах, решавайки, че честността е най-добрият подход, и се изненадах, когато тя се засмя.

Остави внимателно писалката в сгъвката на тетрадката и прокара ръка през гъстата си червена коса — нимб, ореол… Започвах да пиша поезия за една непозната — напълно непозната, която ме гледаше с онова озадачено изражение, което подсказваше, че може би ме мисли за луда. В известен смисъл наистина съм луда, поне днес. Избягалата съпруга, самотното момиченце, червивата с пари, онази, на която всички завиждат за това, че има всичко.

— Знаете ли, не е така — промълвих в отговор на някакъв неизречен въпрос. — Че имам всичко, искам да кажа.

Тя кимна.

— Малко са хората, които имат всичко.

— Искам да кажа… ами, току-що напуснах съпруга си. Всъщност избягах…

— Много по-добре е да избягаш, щом веднъж си взела решение. Иска ми се и аз да бях избягала. Трябваше да избягам от всичките си трима съпрузи. Все щях да намеря начин да компенсирам, ако ме разбирате.

— Ооо, ооо!… Разбирам ви! И толкова ви се възхищавам.

— Не проумявам защо. Между другото, накъде бягате?

Посочих към малката чанта между краката си. Очевидно беше, че в нея няма достатъчно неща за истинско бягство, не и „в дългосрочен план“, тъй да се каже.

— Но искам да бъде завинаги — прошепнах и по негримираното ми лице ненадейно потекоха сълзи.

Тя ме изгледа замислено. Преценяваше ме. Огледа ме от главата до петите — така както я огледах аз преди малко.

— Не мисля, че е здравословно човек да бяга, без да знае накъде отива. Всъщност ми се струва опасно. Особено във вашето душевно състояние.

Какво знаеше тя за душевното ми състояние? Откъде знаеше, че вече не мога да го понасям? Че съм себична бегълка и нямам в джоба си почти нищо? Че знам, че той положително е анулирал кредитните ми карти? Че нямам бижута, които да продам, защото като същинска глупачка отказах да взема дори едно в знак на демонстративно предизвикателство, за което сега съжалявах?

— Как се казвате? — попита тя.

Казах й истината: Верити.

— Е, добре, Верити, защо не отседнете при мен, докато успеем да ви уредим нещо? — предложи с лека усмивка, която ме уверяваше, че не ми предлага нито милостиня, нито да ме заведе при ченгетата или в някой дом за избягали съпруги. — По една случайност този уикенд ще бъда сама и вилата ще ми се струва празна, ако само аз бродя в нея.

Да броди в нея? Това не означаваше ли, че говори за жилище, което е „голямо“? Но думите „само аз“ ме стреснаха. Искам да кажа, да не би да имаше някакви „кроежи“ за мен или какво?

— Помислете си — каза тя. — Не бързайте, има още половин час, докато пристигнем.

И тя отново взе писалката си, и започна да пише.

Изминаха десет минути. После още десет. Все още имах часовника „Картие“ с украсен с диаманти жлеб. Не бях чак толкова глупава, че да го оставя, защото трябваше винаги да знам колко е часът.

— Е, добре — казах надменно, а после осъзнах колко груба изглеждам и добавих по-смирено: — Благодаря ви, бих искала да приема предложението ви. Всъщност не знам какво щях да правя иначе, нямах план…

— Знам какво е — прекъсна ме тя, усмихна се, затвори тетрадката, прибра писалката в чантата си, стегна черния кожен шнур, приглади плетените на една кука ръкавици, които — забележително — все още носеше. Сапфиреният пръстен проблясваше на слънцето, което правеше камъка по-тъмен. — Обещавам ви, всичко ще е наред.

— Сигурна съм — отговорих, припомняйки си маниерите си на добре възпитано момиче. Тоест, на „млада жена“, макар че точно сега тя отново ме караше да се чувствам като дете. И някъде дълбоко в мен това ми беше много приятно.

— Колата ми е на гарата — каза тя. — Ще стигнем до вилата, преди да усетите.

Не можех да повярвам, че колата, която ни очакваше, принадлежеше на жена с ръкавици, плетени на една кука, негримирано лице и червена рошава коса: жестоко тъмносиньо „Мазерати гран туризмо“ с гюрук и седалки от кремава кожа, идеално ушити. До него стоеше шофьор, имаше и втори човек, който чакаше до малък бял ситроен.

— Благодаря, Алфред — каза тя, докато шофьорът й отваряше вратата на мазератито. Седна зад волана и добави: — Приятелката ми ще дойде с мен.

Той бързо заобиколи колата, взе чантата ми и ми отвори вратата до шофьора.

Мирабела му помаха, той бързо се качи в ситроена и отиде там, където отиват идеалните прислужници — може би във въздуха, откъдето мадам ги викаше, когато имаше нужда от тях, макар че тази мадам сякаш нямаше големи претенции. Помислих си, че е много мило да му говори така любезно и с лека усмивка, макар че той навярно очакваше да я остави да върви където иска със страхотното мазерати.

— Влизай, Верити — подкани ме тя и вдигна прекалено дългата си ленена пола. Кракът й вече беше на педала. Тази жена не чакаше никого. Качих се в колата с такава бързина, че нямах време дори да помисля какво правя, при кого може да съм се озовала — жена, която се занимава с продажба на робини за секс; серийна убийца, която нарочва млади жени; умопобъркана, която носи пръстен върху ръкавицата си и чиято пламтяща червена коса се развява зад нея на вятъра, докато шофира прекалено бързо — започна веднага щом се озовахме на пътя Корниш, който от едната страна се виеше около подножието на планините, а от другата се спускаше в каньона и стигаше до морето, на сто метра по-надолу. О, това синьо море! Синьо като очите й.

Приведох се по-ниско и се вкопчих в тапицираната с кремава кожа врата, за да не излетя и да не полетя към смъртта си. Карахме след една сива кола — матиран силует с нисък профил, което ми говореше, че май е „Порше“, а то на свой ред се движеше зад малка зелена кола. Погледът ми беше прикован в поршето и пътя пред нас. На практика карах вместо нея, вземах завоя, отправях се към следващия. Боже господи! Какво й ставаше, дяволите да го вземат?

Очите ни се срещнаха в огледалото. Лицето й беше бледо, а устните — здраво стиснати.

— Погледни назад — каза тя.

Погледнах. Не видях нищо. Момент! Да, един мотоциклет се появи с бясна скорост иззад завоя. Черен. Бившият ми беше почитател на мотоциклетите и аз познах дукати монстрото по открития двигател и силуета — класически, проектиран с оглед на скоростта и елегантността. Също като мотоциклетиста — целият в черна кожа, с каска от черна стомана. Нямаше начин да видя лицето му, да разбера кой е, но със сигурност ни следеше.

— Исусе Христе! — измърморих с треперещ глас, който издаде колко съм нервна. — Какъв му е проблемът?

Тя не отговори, но кракът й натисна педала на газта до дупка и излетяхме като ракета. Затворих очи и си помислих дали да не се помоля. За нула време се разкаях за всичките си грехове: не биваше да напускам съпруга си, макар че се държа като мръсник. Не биваше да го наричам мръсник. Полетяхме още по-бързо, а моята мисъл потече дори още по-бързо: трябваше да взема проклетите пари, да взема всичките бижута, да си намеря добър адвокат и да го съдя до дупка. Вместо това щях да завърша дните си като жертва на една луда, чиято червена коса и ръкавици, плетени на една кука, трябваше да ме предупредят. Пренебрегнах инстинкта си и сега щях да си платя.

— Дръж се, миличка! — обади се тя, отдели едната си ръка от волана и отметна косата от очите си.

Затаих дъх. Две ръце бяха по-полезни от една дори и в безнадеждна ситуация. Реших да затворя очи. Нямаше смисъл да гледам как мазератито се съревновава с дукатито, поршето и един бързо приближаващ камион с шестнайсет гуми за това, на кого е пътят, когато така или иначе ме очакваше бедствие. Колата обаче ми харесваше — харесваше ми гладката кожа под отчаяно вкопчените ми пръсти, начинът, по който главата ми се бе наместила на съвършено нагласената облегалка. Хареса ми дори — не, в този момент го обожавах — начинът, по който коланът се впиваше в гърдите ми, макар че когато това преследване свършеше, най-вероятно щях да съм останала без цици. Ако изобщо някога свършеше. Продължих да се държа с все сила.

А после дукатито профуча покрай нас, малката зелена кола изчезна, а пътят спря да бъде отвесен. Сега летяхме — бяхме се превърнали във великолепна тъмносиня птица, носехме се толкова леко, сякаш бяхме на пробно шофиране, летяхме през въздуха към дълбините долу.

Някъде, някак си, с крайчеца на окото си, преди всичко да потъмнее и да изчезне от погледа ми с настъпването на безсъзнанието, зърнах как дукатито взема на един дъх отсечката от пътя Корниш. Безликият мотоциклетист в черна кожа ни подмина, без дори да погледне към нас. Поршето вече го нямаше, зелената кола я нямаше, него го нямаше и аз реших, че и нас ни няма. Струваше ми се, че няма да преминем в по-добрия свят. Но всъщност нямах време да мисля за каквото и да било.