Елизабет Адлър
Чаровниците (30)

Двадесет и девета глава

Мирабела

Беше минало известно време. Аз все още седях сама в спалнята си във вила „Романтика“ и се надявах Верити да влезе през вратата. Отново ми се стори, че чувам стъпки отвън.

С ръка на перлите си затаих дъх, сякаш всеки тих звук можеше да подскаже на някой натрапник къде се намирам. Но ако беше опитен, натрапникът вече щеше да го знае, както и това, че съм сама в къщата.

Е, добре, къде беше кучето ми? Защо Соси не се втурна с лай към мен, за да ме предупреди? Нима сиамската котка просто се бе заела отново да се разкрасява, да си ближе лапичките, да мие кадифените си уши? Ами онова проклето канарче? То не трябваше ли да запее? Да ми съобщи така, както на миньорите в тъмните подземни тунели, че наоколо дебне опасност? Дори Чад, който бе отишъл да ми донесе нещо толкова просто като чаша чай, го нямаше, когато имах нужда от него.

Кремавите ленени завеси се издуха под напора на внезапен вятър. Замръзнала от страх, зачаках да видя нечии крака, потънала в сенки фигура.

На масичката до леглото имаше малка лампа в стил ар деко — права медна основа, гравирана с вълнообразни линии и увенчана с хартиен абажур в бронзов цвят.

Вдигнах я. Беше по-тежка, отколкото очаквах, и едва не я изтървах. Това щеше да види сметката на крака ми… и какво щеше да си помисли Полковника, когато ме откриеха мъртва с един размазан крак? Че убиецът ми е някакъв фетишист? Какъв убиец?

Държах се глупаво. Налудничаво. Заповядах си да се успокоя, да се овладея, да се контролирам… Обзе ме спокойствие. И решителност. Нямаше тихо и кротко да умра в нощта… Бях боец и който и да беше моят враг, щях да се боря с него.

Все пак ми се искаше да бях подходящо облечена. В момичешката си пижама с щампа на пеперуди се чувствах уязвима. Трябваха ми дънките, обувките, трябваше да съм готова да се втурна да бягам. Защо тогава просто не побягнах? Но големият празен коридор с изгасени лампи изглеждаше толкова страшен!

Нямах друг избор. Трябваше да се махна. Едно бързо движение на ръката, и вратата се отвори безшумно. Пъхнах се през процепа. Бях навън. Допряла гръб до стената, се запромъквах като котка покрай стената на вилата.

Минаха минути. Не знаех колко. Усещах само прекалено високия шум от собственото си дишане, влажната трева под босите си крака, убождането на трън от розов храст, който ухаеше сладко в мрака. А после чух приглушения рев на двигател.

Отпуснах се на земята и се постарах да се сниша, така че фаровете да не ме осветят. Заслепена, надникнах в нощта, видях кола с гюрук… „О, мили боже, благодаря ти, благодаря ти!…“ Беше Чад. И носеше картонена чаша, в която със сигурност имаше чай.