Елизабет Адлър
Чаровниците (16)

Петнадесета глава

Второто покушение над живота ми — това след катастрофата — се случи същата нощ.

Спалнята ми, разбира се, беше някогашната спалня на Джеруша. Не мислех, че тогава е изглеждала кой знае колко по-различно: същото широко легло, със сигурност достатъчно за двама, с разточително украсената с розов брокат лицева дъска, върху която все още личеше леката вдлъбнатина там, където се е опирала прочутата й червена коса. Несъмнено я е прибирала за през нощта на кок, а над челото й са се виели нежни къдрици, защото дори в поражението Джеруша несъмнено е запазила останките от духа и красотата си.

Забих едно кабарче в мазилката и закачих картината до леглото, което бях отрупала с фини възглавници, както и една малка, атлазена, която винаги подлагах под лицето си, за да предотвратя появата на бръчки. Още не знам дали действа, но продавачът ме увери, че е така. Надявам се.

Нощта беше топла — всъщност задушна, предвещаваща буря, чиито леки тътени кънтяха цяла вечер, макар че небето си остана все така ясно и тъмносиньо. „Навярно някъде в морето има буря“ — помислих си тогава, без да й обръщам внимание. Но по-късно се събудих, както ми се стори, от трополенето на силен дъжд по отворените френски прозорци и ненадейния приток на хладен въздух към тялото ми. Бях облечена само с обичайната къса нощница от синя коприна.

Винаги нося тези нощници, все едно дали съм сама или с някой мъж, независимо дали се намирам в топла или студена страна. Взема ли веднъж решение, това е краят: за нощница, за къща, за мъж. Както и за котка, куче и пойна птичка. И всички те сега споделят тази стая с мен и един от тях, кучето, беше нащрек и ръмжеше тихо. Ноктите му се забиваха в прасеца ми през италианския плат с шестстотин нишки на квадратен сантиметър. Повярвайте ми, във вила „Романтика“ не липсва нищо, особено ако е скъпо. А сега видях, че определено не липсват мъже.

Лежах, скована като дъска, без да мога да помръдна, докато той минаваше през балкона ми и през отворените френски прозорци. Бях сама в къщата. В гърдите ми се надигна паника и пропълзя по вледенения ми гръб. И тогава си спомних, че младата Верити спи в съседната стая, макар че Алфред беше далеч, в собствената си къща близо до входа, в която по времето на Джеруша бе живял вратарят със съпругата и семейството си.

Котката измяука, скочи от гърдите ми и се скри под леглото. Канарчето остана мълчаливо в клетката си, която бе закрита с черна коприна, за да му напомня, че е време за сън, а не за песни. Проклетото създание бе винаги готово да запее.

Останах замръзнала в леглото си, но натрапникът, изглежда, се интересуваше не от мен, а от нещо друго. Почувствах погледа му, докато стоеше до прозореца. Несъмнено искаше да провери дали съм будна, а аз вече бях решила, че е в мой интерес да не бъда. Освен ако не ме нападнеше с нож или с някакво друго оръжие. Тогава щях да се боря за живота си със зъби и нокти. Но тогава изведнъж ме изпълни гняв — всъщност ярост — и аз загубих всякакво самообладание. Рязко седнах в леглото.

— Мамка му, кой си ти и какво правиш в къщата ми? — изкрещях, при което кучето се разлая като обезумяло и се скри под леглото. Котката избяга, а канарчето реши, че вече е сутрин, и запя. Бях готова да го удуша.

Той се обърна и погледна към мен. Аз отвърнах на погледа му. Беше висок над метър и осемдесет, с лице, скрито зад черна скиорска маска. Широки рамене под черната дреха с дълъг ръкав, каквато и да беше тя; черни маратонки и пистолет с блестяща стоманена цев, в момента насочена към гърдите ми.

— Боже! — промълвих. Гласът ми бе така задавен от страх, че се зачудих откъде е дошъл. — Вземи каквото искаш! Моля те! И тогава си върви. Няма да направя нищо, няма да кажа нищо. Няма дори да се обадя на жандармерията, на ФБР, на никого.

Той се приближи към леглото и застана над мен. Пистолетът все още бе насочен към гърдите ми. Искаше ми се да се бях скрила под леглото при кучето. Котката измяука приятелски, макар и предпазливо. Натрапникът вдигна ръка и нежно я погали.

Нежен мъж със смъртоносно оръжие. Не знаех какво да мисля, но знаех колко съм уплашена. Не можех дори да измисля как да се измъкна, как да стана от това легло, как да мина през тази врата, за да повикам за помощ. Но кого можех да повикам? Тук нямаше никого. Разбира се, Верити беше наблизо, несъмнено потънала в дълбок сън, изтощена от премеждията си също като мен. Или поне като мен, преди неканеният гост да ме събуди.

Подпрях се на тапицираната с розов брокат лицева дъска на Джеруша и си помислих, че ако ме застреля тук, ще съсипе великолепното легло на клетата жена, че историята й ще си отиде заедно с него, че може би в таблоидите ще споменат за вещта, „някога притежавана от тогава прочутата знаменитост Джеруша“, нещо в този стил. Не особено достойно наследство. Смятах, че Джеруша заслужава нещо по-добро, и ненадейно реших да се опитам да й го дам.

Скочих от леглото с движение, което няма да повторя никога, до края на живота си, колкото и често да посещавах фитнес залата. Страхът действително вдъхва сили. Преди мъжът да разбере какво става, се нахвърлих отгоре му, започнах да дера гърдите му, палците ми се опитаха да намерят очите му, кучето го захапа за глезените, а котката започна бавно да го обикаля. Знаех, че търси удобна пролука за ноктите си. Моите защитници. Моето малко семейство.

Не осъзнавах, че крещя, но изведнъж вратата се отвори със замах и аз зърнах Верити по стара тениска и къси шорти. Златистата коса се бе разпиляла по лицето й. Тя надникна между кичурите и огледа местопрестъплението.

— Ооо! — възкликна и закри устата си с ръка. А после изкрещя.

Много я биваше да крещи. Викът й отекна, понесе се през отворените френски прозорци в тихите нощни градини, влетя обратно в същия миг, в който се разрази бурята. Нощното небе се разцепи от светкавица, която ни освети като сценичен прожектор: двете полуголи жени; мъжът с блестящия пистолет и маската; малките животни, подредени пред него — едното ръмжащо, другото съскащо. Беше толкова нелепо, че бях готова да избухна в смях, само дето бях уплашена до смърт. А канарчето, разбудено от светлината на бурята, продължаваше да пее.

Да се разсмея ли? Можеше да загина!