Елизабет Адлър
Чаровниците (15)

Четиринадесета глава

Мирабела

Разбира се, вилата не принадлежеше на Чад Прескот. Беше на леля Джоли и като нейна наследница сега принадлежеше на мен… макар че бе назована „Романтика“ — качество, което не притежавах. Ако бях романтичка, щях ли да се омъжа три пъти и всички съпрузи да ме напуснат? Друго щеше да е, ако аз ги бях зарязала. Но да ме напусне не един мъж, а трима — това говори зле за мен. Загатва за нещо, в което знам, че са убедени всички — че нещо у мен не е наред. Или си стискам парите, или проблемът е в секса. Според хората винаги става въпрос или за едното, или за другото.

Всъщност не беше нито едно от тях: съпрузите просто ме отегчаваха и подозирам, че и аз ги отегчавах. Първият беше прекалено млад, твърде уверен в сексуално отношение и неспособен да признае липсата си на опит. Всъщност вината беше моя. Трябваше да разбера, че не е достатъчно зрял. Вторият се стремеше към парите ми и когато разбра, че нямам такива — по онова време — си тръгна. Третият беше от онези мъже, които имат нужда някой постоянно да се грижи за тях. Искаше помощница, а не съпруга.

— По дяволите! — казвах на приятели. — Исках единствено човек, с когото да споделя бутилка вино, да наблюдаваме заедно залеза, да вечеряме. Не съм се съгласила да ставам сутрин, да го погледна с онези негови миниатюрни слипове и космати бедра и да го слушам как иска кафе и закуска. Едно момиче трябва да има стандарти и приготвянето на закуската не може да е по-важна от добрия секс рано сутринта. Поне не би трябвало да е по-важна.

Но не се учудвам, че ме разкараха. Опитах и с други, и установих, че ми е най-добре сама — живеех в лондонския апартамент, пишех за живота на екзотичните измислени герои и читателите си представяха, че това е моят живот. Понякога ми се искаше наистина да беше. И ето ме сега, „видната писателка“, жена, която неочаквано е станала независима, червива с пари, собственичка на вила благодарение на леля Джоли, с която се запознах, когато бях на три-четири години.

Срещата се състоя в това, което тогава представляваше сладкарница за чай в „Хародс“ и помня, че изтървах един шоколадов еклер върху кадифената якичка на изисканото разкроено палтенце, което все още бе закопчано до врата и практически ме задушаваше, защото майка ми искаше да приличам на добре възпитано дете, за да впечатля богатата леля.

Доколкото си спомням, в заведението нямаше други деца и нямаше с кого да го сравня, но колкото и малка да бях, ми се струваше, че някак си не е правилно да ме облекат толкова неудобно само за да ям торта с крем, затова нарочно я изпуснах върху омразното палтенце, чиято задушаваща хватка помня до ден-днешен. А освен това беше розово. Аз определено не бях дете, което обича розовото.

Защо тогава имам розова вила ли? Когато я наследих, беше бяла. Замислих се дали да не я боядисам в лимонен цвят или дори в убито тревистозелено, преди да се спра на розовото. По някаква причина усещах, че точно това е цветът за измазаната с хоросан къща от началото на двайсети век. Квадратната й форма се нарушаваше единствено от едно крило отзад, навярно построено като жилища за прислугата и сега превърнато в луксозни стаи за гости, допълнени с хладни бани с бели плочки и силни душове с ефект, наподобяващ дъжд, за хората, които се връщат от плажа и трябва да отмият пясъка.

Аз определено не исках никой да мъкне пясък в това, което сега е моята „голяма зала“. Наричам я така, защото се състои от няколко малки стаи със съборени стени и сега заема цялата предна част на вилата. Остъклените врати се плъзгат една в друга и водят към облицованата със светла теракота тераса, която минава по цялата дължина на къщата. Ширината й позволява хамаци, дивани с възглавници и масички за кафе. Освен това има и място за хранене на открито, което може да побере двайсет стола с тръстикови седалки местно производство. Обожавам ги, но гостенките се оплакват, че им закачат полите.

Всяка от стаите на горния етаж има отделен балкон, който побира маса за закуска, столове и два шезлонга на зелени или коралови ивици. Големи сини сенници предпазват закусващите от слънцето. Дълъг тесен басейн с тъмносини плочки — по-сини от очите ми — блести на лятната жега. Китки от бугенвилия в оттенъци на фуксия и алено, пурпурно и розово, дори една в розово-оранжево, смекчават строгостта на стените и терасата, пълзят покрай пътеката и слизат по дървените стъпала към плажа, където трябва да минеш внимателно по купчина камъни, преди да стигнеш до малкия пясъчен полумесец и съвършеното светло море, което през лятото е винаги достатъчно хладно да те ободри и достатъчно топло, за да не те накара да потръпнеш.

През трийсетте години на миналия век един безумно влюбен милионер плейбой построил вилата за любовницата си — прочутата певица Джеруша, чиято пламтяща червена коса имаше същия оттенък като моята. Знам, защото съм виждала снимките й. А освен това съм чувала, че пламенните й изпълнения карали слушателите — и мъже, и жени — да потръпват от страст. Мъжете я желаели, а жените копнеели да приличат на нея.

Днес вилата на певицата си остава почти същата както по времето, когато тя е живяла тук. Определено е по-скромна, отколкото казват, че била собственичката й на сцената — хладно, непретенциозно скривалище през лятото, а през зимата — убежище, затопляно от пънове в огромни варовикови камини, които Джеруша купила от съборените замъци, в които собствениците не можели да си позволят да живеят повече. Светла ламперия от избелено дърво обгръща трапезарията с огромна кръгла маса, поддържана в центъра от четири изправени на задните си лапи лъва, което означава, че всички спокойно могат да опънат краката си отдолу. Има столове с високи облегалки, тапицирани с избелял брокат, изработени с оглед на удобството по време на дългите вечери, винаги придружавани от местни вина от лозята, които се виждат от балконите, вина, които се леят като разговора и музиката.

Вила „Романтика“ все още оправдава името си, с нейните просторни апартаменти и грамадни легла, отрупани с възглавници, които стигат толкова високо, че ще трябва да изкачиш някое от онези малки викториански дървени стълбища, за да се отпуснеш в удобството на белите им пухени завивки. А после можеш да се отпуснеш по гръб и да се възхитиш на морето, което се е разкрило пред погледа ти.

И в баните има камини. През зимата винаги ги палят и в помещението се разнася сладкият аромат на лавандула. Снабдила съм ги с хавлии от тънък груб египетски памук, които определено предпочитам пред меките, пухкавите, с които като че ли никога не можеш да се изсушиш. Сапунът е произведен близо до вилата, на крайбрежието. Марсилски сапун, така го наричат и в него се долавя зелена свежест, която те кара да се чувстваш още по-чист. Разбира се, винаги има лосион — и той местен, произведен от зехтин, струва ми се, и пудра от Париж — разбира се, „Шанел“, любимата ми — както и малка колекция от аромати — парфюми, както ги наричат днес: „Роджър и Галет“ за мъжете, „Шанел“ или „Диор“ за жените, както и онези свежи памучни пантофи, в които човек може просто да пъхне крака, и хубавите, прилепващи по тялото, бели хавлиени халати във всички размери, защото човек никога не знае точно кой номер носят гостите му. На нощната масичка има бутилка „Перие“, както и няколко списания. Забелязала съм, че „Ню Йоркър“ е особено популярно. Оставила съм и книги — биографиите винаги изчезват с тръгването на гостите и трябва да купувам нови. Странно колко са любопитни хората за живота на другите.

Във всеки случай това е вилата, в която доведох Верити — моята непозната гостенка. Макар че спомена за Джеруша и за убийството, не мисля, че знае много за него. Нито пък за Джеруша — прочутата или по-скоро прословутата първа собственичка — и за плашещите и възмутителни събития, които са се разиграли тук преди години.

Внезапно изпитах носталгия. Отворих вратата и влязох в стаята на леля Джоли.

Тя предлагаше най-красивия изглед към морето и аз си спомних, че леля Джоли винаги спеше на отворен прозорец и казваше, че шумът на вълните я приспивал. „Почивай в мир, лельо Джоли — помислих си. — Сега спиш със съня на праведник.“ Помъчих се да не допусна споменът за смъртта й — жестока и самотна — да се промъкне в хубавите ми мисли за нея.

На нощната масичка до леглото висеше картина, полускрита от голяма медна лампа с абажур. Приближих се и я погледнах по-внимателно. Беше малка — може би трийсет на четирийсет сантиметра — и толкова сивкаво безлична, че можеше никога да не й отправя нещо повече от бегъл поглед, но тъй като това беше единствената украса в стаята на леля ми, предположих, че е означавала нещо специално за нея. Представляваше картина на това, което разпознах като река Темза във ветровит ден. Към брега се носеха бурни вълни, а на заден план се виждаше силуетът на Лондон. И подписът. „Дж. М. У. Търнър“.

Погледнах по-внимателно. Възможно ли беше това да е онзи Джоузеф Малард Уилям Търнър? Не бе възможно да е имало двама художници от онзи период с едно и също име. Дали това, което виждах насреща си, не беше истинско съкровище, останало скрито от света години наред над леглото на милата ми леля? Откъде можеше да го е взела? Подарък ли е било, или просто го е зърнала в някоя галерия и се е влюбила в него? Отново погледнах картината. Все още си беше сивкава и безлична. Не беше лесно човек да се влюби в нея. Сигурно е била подарък.

При това скъп. Някой бе пожелал да й подари нещо ценно.

Картината висеше на гвоздей, забит в стената. Може би все пак беше копие. Но дори и моето неопитно око забеляза, че в нея има нещо — свободата на мазките, блясъкът на заплашително надвисналото небе, духът на мястото, запечатан завинаги в картината.

Отпуснах се на леглото върху бялата завивка и се загледах в картината. Несъмнено точно това бе целял художникът: да те накара да почувстваш сцената, да те пренесе там заедно със себе си. Запитах се колко ли нощи сама в тази стая, сама в леглото си, леля Джоли се е взирала в нея, без да може да заспи, загледана в нея на светлината на лампата или дори на свещта, и е мислела за миналото и за неизвестното си бъдеще.

Рамката обаче не подхождаше на картината — златна и пищно украсена, прекалено сложна за такъв интимен пейзаж. Обърнах творбата, за да видя кой е майсторът. Гърбът бе покрит с дебел картон, който се белеше по ръбовете. Откъснах го и с учудване видях отдолу светлосин запечатан плик.

„За потомците ми“ — прочетох. Думите бяха написани с тъмносиньо мастило със самоуверен почерк, който със сигурност не беше на леля Джоли.

Погледнах го омаяна. „Е, добре — помислих си — не знам кой си, но си мисля, че може да съм ти потомка. Все пак леля Джоли ни свързва, макар че тя, изглежда, никога не е отворила писмото ти. Може би не е имало нужда. Може би вече е знаела какво пише в него.“

Отпуснах се на възглавниците, затворих очи и стиснах писмото близо до гърдите си. Не знаех какво да правя. Имах ли право да чета писмо, което не е предназначено изрично за мен?

Внезапен полъх раздвижи завесите, погали нежно бузата ми, затворените ми очи. Стаята се изпълни с лек аромат, сладък като лятна трева и роза дамасцена.

Седнах в леглото, все още стиснала писмото. Ароматът и ветрецът бяха изчезнали също така ненадейно, както бяха дошли.

Погледнах към плика. Знаех, че не мога да го отворя тук, в тази стая. Трябваше да го изнеса, да отида някъде, където няма спомени и тайни. Или пък да го оставя за някой друг път, когато се чувствам по-свободна… по-сигурна.

Любопитството обаче не ме напускаше. Казах си, че по-късно ще разбера кой е написал писмото, кой е запечатал плика, кой е решил да излее тайните си. Сигурна бях, че е жена — подобни действия не отговарят на характера на мъжете. Мъжете биха говорили за чувствата си, биха споделяли за връзките си, за безразличието си или за любовта си.

Пригладих завивката, разбухнах възглавниците, взех картината и синия плик и излязох от стаята. Затворих решително вратата. Вярвах, че оставям зад себе си духа на това място или на човека, който продължаваше да го обитава.