Елизабет Адлър
Чаровниците (13)

Дванадесета глава

Верити

Струваше й се странно как съдбата се намесва и поставя човека на определена пътека, съвсем различна от онази, която е очаквал да следва. За нея това означаваше изпълнен с гняв развод, битка за парите и къщата, горчивата загуба на любов, която бе означавала толкова много за нея, но за него — очевидно не. Той се казваше Ранчо.

— Какво? Ранчо ли? — възкликна тя невярващо, когато той й се представи не къде да е, а на местно конно надбягване.

Никога не бе срещала по-екзотично създание от него. Аржентинец, каза й той, възседнал малко пони за поло с лъскав косъм и прекалено тънки крака. Не изглеждаха достатъчно силни да понесат тежестта на ездача, но препускаха по пистата във вихър от копита и буци обърната пръст, докато той, наведен опасно от седлото, удряше една топка със стик — така наричаха тоягата, с която удряха топката при поло, игра, която никога досега не я беше интересувала. И, господи, как добре се справяше! Господи, изглеждаше божествен с този стик в ръка!

Минаха само два месеца, преди да последва нещо като сватба. Не беше голямото събитие с тържествената процесия към олтара, което Верити винаги си бе представяла. Вместо това избягаха и подписаха в една агенция в Лондон. Свидетели им бяха само чистачката и един пощальон, който случайно минаваше наблизо. По-скромно от това нямаше накъде да стане. Но след първите няколко трескави нощи, изпълнени със секс и вино, секс и храна, секс и дълги разходки в парка „Сейнт Джеймс“, съвсем наблизо до хотел „Риц“, в който бяха отседнали, Верити осъзна, че го отегчава. Особено след като той я придружи до банката й и я помоли да изтегли всичките си спестявания. Тя ги изтегли и му ги даде. Възлизаха само на няколко хилядарки, защото тя не беше „момичето с тръста“, за което я мислеше той. Това бяха парите, които от години й подаряваха за рождения ден. Когато човек наближи трийсет, сумата вече е солидна, а точно тогава кръстниците започват да вдигат ръце от него с мисълта, че е достатъчно голям да се грижи сам за себе си. И тя наистина беше — тъкмо щеше да започне, но тогава се омъжи, а накрая просто избяга. Хукна като младите понита за поло, които той обичаше повече от нея, и по най-глупав начин му остави всичко, което бе останало в банката, както и бижутата си, защото не искаше да изглежда лоша.

И сега какво? Току-що преживя пътуване, от което можеше да ти настръхне косата и при което едва не загина, и сега се бе спряла за временен престой на място, на което не бе идвала никога преди, но по някакъв начин го познаваше, с непозната жена и бъдеще, което изглеждаше съвсем непредвидимо. Гледаше със страхопочитание боядисаната в розово вила, градините с ниско подрязаните живи плетове покрай цветни лехи, пропити от аромат на жасмин — по-приятен от всеки изкуствено произведен парфюм. Небето бе безкрайно и синьо. Някъде на свобода бродеше един маниак с дукати монстро, който се бе опитал да ги убие. Или да убие жената, на която принадлежаха тази кола и тази къща.

Верити се обърна и погледна към нея.

— Коя си ти всъщност? — попита тя. — И защо носиш тези глупави ръкавици, плетени на една кука?

* * *

Мирабела

Няма да споделя с Верити, но, разбира се, има основателна причина да нося ръкавици — плетени на една кука през лятото, а през студените месеци — от много мека, гъвкава кожа в различни цветове. Понякога дори червено, защото, щом трябва да ги нося, защо да не ги направя страхотни? Да, прави сте, плетените на една кука ръкавици не са страхотни, но държат хладно в тези топли дни в Южна Франция. Както вече споменах, плете ми ги една съседка. Вече е над деветдесет и едва вижда куката и финия памук, който използва, но както казва весело, това умение и бездруго вече се е превърнало в инстинкт. „Няма нужда да гледам, пръстите ми просто не спират да работят“ — добавя тя и аз се смея. Затова, разбира се, имам запас от тях в новия си дом — във всички възможни цветове и прежди, дори кашмирени, прибрани в третото чекмедже на скрина в спалнята върху купчина стари любовни писма, от които все още не ми даваше сърце да се отърва. Винаги съм вярвала, че когато любовта си отиде, същото трябва да се случи и с memento mori^[1] — вече безжизнените любовни писма и дребните подаръци, някога избирани с обич, изсъхналите рози и старите спомени — но когато настъпеше мигът, не можех да го направя. Просто ги вземах със себе си. Но както вече казах, мен ме бива най-вече в това да карам любимите си да си тръгнат. Никога не бях жестока или дори нелюбезна. „Слушай, сладък — казвах — според мен е време всеки да продължи по пътя си. Беше ни толкова хубаво, нали?“

Както можете да си представите, не всички приемаха това с усмивка и примирение. Чувала съм доста груби думи по свой адрес — изсъхналите рози не са единственото, което са ми мятали. Аз обаче запазвах самообладанието си непокътнато, а сърцето — невредимо и се опитвах да продължа напред, без помежду ни да остава прекалено много болка — между нас, противниците, бившите любовници, слава богу, никога съпрузи. И никога през живота си не съм отнемала съпруга на друга жена. Не че не съм имала тази възможност, но ми беше трудно да контролирам собствения си живот дори и без да се нагърбвам с чужди проблеми. А от тези проблеми наистина беше по-добре човек да стои настрана.

Ето ме сега, четирийсет и две годишна, необвързана (макар че напоследък не ми липсват любовници) и собственица на тази приказна вила с изглед към Средиземно море — както казах, по-синьо от очите ми, когато времето е хубаво, и сиво като вятъра в дните, в които задуха мистралът. Освен това за моя изненада можете да ме наречете „майка квачка“ на едно малко канарче, по-жълто от двайсет карата злато, на име Пея.

Никога не съм била почитателка на домашните любимци, нито пък съм искала да притежавам голяма къща. И категорично никога не съм имала сиамска котка като тази, която май си мисли, че вилата е нейна, и има сини очи, млечнобяла козина и шоколадови връхчета на ушите и опашката. И на чиято глава каца жълтото канарче, за да изпее песента си. Откаченото ми домакинство се допълва от дългото ръждивокафяво куче — очевидно някакъв далечен роднина на дакела с щедър примес от зайчар. Отговаря на името Джон-Джон или на пронизително изсвирване. Тъй като така и не усвоих изкуството, както така уместно се изразява Лорън Бакол в онзи стар филм, просто да събирам устните си и да духам, купих малка сребърна свирка, която виси на синя връв на врата ми и почти ме удушава, когато забравя за нея, но е полезна, щом искам да повикам Джон-Джон, който отказах да наричам с това смешно име и сега е познат като Перко. Защото е „наперен малък негодник“, нали разбирате? Тази дума е единствената, която подхожда на непостоянната му природа. О, но той ме разсмива, а когато канарчето запее, се усмихвам, а щом котката се пъхне под краката ми и ме побутне обичливо с глава, осъзнавам колко празен е бил животът ми преди тях и каква щастливка съм, че наследих това малко семейство заедно с голямата къща. Ако великолепната Джеруша е тази, която е довела предците на тези малки създания във вила „Романтика“, значи съм й задължена повече, отколкото мога да изразя с думи.

Джеруша. Името й събужда фантазии и образи, свързани със скандали, любовни истории и трагедия, макар че почти всичко е било скрито или погребано много отдавна. Сега, когато наследих къщата й, ще си поставя за задача да науча колкото се може повече за прочутата изпълнителка от мюзикъли, певица, танцьорка, актриса и секссимвол. Тя е покорила Париж през трийсетте години и е изчезнала — както изглежда, завинаги — само след няколко години. Тоест, след смъртта на новата любовница на любовника си. Кой знае, може би трябва да се поправя и да кажа „една“ от любовниците му.

Какъв е бил животът на Джеруша в действителност? Дали е обичала този мъж? Дали е бил единственият й любовник? Какво се е случило с децата, за които казваха, че е прибрала в дома си, дори е осиновила? Дали са ги отвели някъде, когато светът на Джеруша е рухнал и за утеха са й останали само животинките — любимците й?

Джеруша е загадка, която е част от вила „Романтика“ и следователно сега принадлежи на мен, а аз ще я споделя с младата си гостенка Верити.

Седя на терасата и пуша цигара, макар че ми е забранено — забранено от самата мен, бих могла да отбележа, когато чувам стъпки зад гърба си. Една ръка се обвива около мен и дръпва цигарата от устните ми преди дори да успея да протестирам.

— Отвратителен навик! — отсъжда Верити и сяда на мекия диван отсреща. — И накрая ще те убие.

— Като отрова, това ли имаш предвид?

Тя ми хвърли поглед тип „знаеш какво имам предвид“ и угаси цигарата в жълтия керамичен пепелник с надпис „Пастис“, откраднат в момент на огромна смелост от едно евтино кафене на булевард в Марсилия. Обичах този пепелник, както и смелостта, която проявих тогава, и се намръщих на Верити, за да й покажа недоволството си.

— И така. Какво ще правиш ти сега? — попитах студено. — Виждам, че си спряла да плачеш. Да не си решила да се върнеш при оня мръсник, от когото избяга? Да му дадеш още един шанс, както правят добрите момичета?

— Аз не съм добро момиче — отговори тя. — Ще остана тук с теб.

След което пак избухна в плач.

Защо ли не си замълчах?