Беър Грилс
Ловът (63)

61.

Изстрелът изтрещя гръмко над главата на Йегер и отекна над снега.

Колоната рязко спря.

Йегер тутакси се обърна и продължи по курса си нагоре. Сега разчиташе на няколко фактора. Първо, че е по-добрият скиор. Второ, че никой от противниците не носи оръжие с голям обхват. Обикновено не го правиш, ако възнамеряваш да устроиш засада на малоброен противник в скрит наблюдателен пост.

Зад себе си чу резкия трясък на стрелба. Куршумите засвистяха около него, вдигайки гневни фонтанчета сняг. Йегер продължи с всички сили напред, знаеше, че собственият му живот, както и животът на екипа му зависят от това.

Започна да се движи на зигзаг по снега, за да осуети прицелването на противника. В най-лошия случай рискуваше да бъде улучен по чиста случайност.

Накрая стрелбата зад него утихна.

Йегер хвърли поглед през рамо.

Десетината фигури бяха метнали оръжия на гръб и се бяха обърнали да го последват. Йегер не ги винеше. Накъде другаде би тръгнал сам човек, освен към останалите от екипа си в наблюдателния им пункт? Нищо друго нямаше смисъл. Последваха ли него, щяха да спипат всички — или поне така си мислеха.

Снегът отпред беше девствено чист, без никакви следи. Йегер си набеляза маршрут, който да му помогне да поддържа максимална скорост. Трябваше само да стигне до билото преди преследвачите си.

Продължи напред, докато мускулите на бедрата и прасците и белите му дробове не пламнаха.

Накрая стигна до най-високата точка. Спусна се от другата страна за още няколко секунди, все едно продължава да бяга. Щом се скри от погледа на преследвачите си, той се наведе, махна ските и изпълзя обратно до билото. Свали карабината от гърба си и зае позиция на ръба от камъни и лед. Виждаше съвсем ясно склона пред себе си през оптичния мерник с четирикратно увеличение.

На пръв поглед деленията на мерника му се сториха сложни. В средата под хоризонталната линия имаше серия подобни на върхове на стрели вертикално обърнати триъгълници, наричани шеврони, на около милиметър един от друг. В долната дясна част две тънки линии се събираха във формата на полегнала фуния. По нея пет къси чертички бяха номерирани 2, 4, 6, 8 и 10.

Като повечето оръжия на бившия комунистически блок обаче мерникът беше съвсем прост. И за щастие, в САС Йегер се беше научил как да използва всяко оръжие, известно на човека.

Поставяш фунията върху целта, докато тя не се побере изцяло между линиите. След това поглеждаш числото, както правеше Йегер в момента — 8. Това означаваше, че водачът на преследвачите е на 800 метра от него. Той леко повдигна карабината, така че най-горният шеврон да се изравни с гърдите на мишената. Всеки шеврон обозначаваше 200 м допълнително разстояние.

Така нагласи прицела си за 800 метра. Успокои дишането си, затвори очи и се отпусна. Само за миг. После отвори отново очи, пое бавно дъх и го задържа за миг, докато провери мерника.

Обучение по стрелба със снайпер — никога не задържай прекалено дълго дъха си, защото тялото ти ще започне леко да трепери. Един от ключовите принципи, които бяха станали част от него. Инстинкт.

Дръпна спусъка.

Оръжието изтрещя и водачът се строполи на снега. Йегер моментално избра следващата си мишена. Преследвачите му незабавно се хвърлиха на земята, после се надигнаха на коляно и свалиха оръжията си. Някои откриха огън, но куршумите им не достигнаха целта си.

На това разстояние Йегер ги беше приковал на открито и те го знаеха.

Всяко негово движение трябваше да е спокойно и премерено, макар да знаеше колко е тънка границата между живота и смъртта в момента. Единственото, което го пазеше все още жив, беше разстоянието.

Благодарение на оптичния мерник беше видял с какво са въоръжени хората на Камлер. Всеки носеше китайски автомат „Тип 79“ със сгъваем приклад. Добро оръжие, идеално за близък бой, но не беше точно на разстояния над двеста метра.

Йегер стреля отново. Втора фигура се просна в снега. Осъзнали, че нямат друг избор, освен да се размърдат, останалите десет се изправиха и се разпръснаха в опит да атакуват позицията му. Всички дванайсет трябваше да умрат. Не можеше да си позволи дори един от тях да се измъкне и да вдигне тревога.

Но докато се готвеше за третия изстрел, го споходи смразяваща мисъл. Досега си беше повтарял „един куршум, един свален“. Но беше пропуснал нещо. Нещо жизненоважно.

Пълнителят на „Драгунов“ побираше десет патрона… а противниците бяха дванайсет, но в бързината той беше взел само един пълнител.

За миг се запита защо беше решил той да се заеме с това. На всяка цена трябваше да отклонят хората на Камлер от наблюдателния пост. Но можеше да изпрати Раф. Или Нарова. Или Алонзо.

Знаеше отговора. Вярно, той беше най-добрият скиор от тях, но това не бе всичко. Никога нямаше да поиска от хората си да направят нещо, което самият той не би направил.

Ако искаха да оцелеят, трябваше да поемат риска. И затова сега беше тук, с десет души за убиване и само с осем патрона.

В най-добрия случай това щеше да приключи само един начин — рано или късно да се окаже срещу двама от хората на Камлер, въоръжени с автомати, а той без патрони.

И бе наясно, че никой пистолет не може да се сравнява с оръжията на противника.