Беър Грилс
Ловът (54)

52.

Йегер остана да лежи още няколко секунди, докато сърцето му се успокои. Дъхът му изпълваше снежната дупка с човешка форма с някаква призрачна мъгла. Беше толкова студено, че чувстваше как дъхът замръзва в ноздрите му.

В отекващата тишина чуваше бръмченето на самолета, който обръщаше. Секунди по-късно го видя как прелетя над него. Въобрази ли си го, или пилотът наистина поклати криле в знак на поздрав? Нямаше никакво съмнение, екипажът беше наистина първокласен.

А сега трябваше да се измъкне от тази снежна прегръдка. Напомни си, че няма време за губене — съдбата на света беше заложена на карта. Провалът не беше възможност, цената на всяко прецакване бе немислима. Трябваше да се размърдат.

Свали дебелите ръкавици, постави раницата под себе си, за да образува твърда платформа, и се изправи на крака. Извади от джоба си връв и завърза единия й край за ремъка на раницата, а другия уви около китката си и вдигна ръка към небето. Върховете на пръстите му едва се показаха над повърхността.

Започна да отъпква снега с ръкавиците. Продължи, докато не реши, че е получил достатъчно здрава платформа. После се набра нагоре, заби върховете на ботушите си в снежната стена и изпълзя като гъсеница по корем на повърхността. След това се обърна и изтегли раницата си.

Спря за момент, за да се огледа.

Гледката беше поразителна. Снежните полета продължаваха във всички посоки и образуваха спокойно замръзнало море. Никъде не се виждаха светлини или други признаци за човешко присъствие. Имаше чувството, че е сам на покрива на света.

От едната страна редицата върхове се издигаше в небето, скована в лед и сурова. Йегер беше благодарен, че не им се беше наложило да я прекосяват. Самолетът беше прелетял над нея, спестявайки им тази беда. От това място трябваше само да се спускат надолу към целта.

Внезапно чу рязък пукот, който отекна над снега. Ледникът се движеше, древният лед се трошеше под невъзможното налягане.

Огледа се за останалите.

От тях нямаше и следа.

Шейната и контейнерите също не се виждаха никакви. Като цяло, хората му имаха по-големи шансове да се измъкнат от снежната прегръдка, отколкото шейната или тежките паратръби. Нямаше как да знае колко дълбоко са потънали те, макар че откриването им би трябвало да стане сравнително лесно. Доколкото можеше да прецени, той беше скочил около три секунди след като ги избутаха. При скоростта на самолета би трябвало да са на не повече от петнайсетина метра от него.

Проследи пътя на самолета. Не беше трудно — хребетът Ниенчен Тангла, подобен на гигантска ледена стена, се издигаше на юг от него.

Първата дупка, на която попадна, беше направена от шейната. По-лека от контейнерите, тя беше отлетяла по-далече, повлечена от инерцията на самолета. Беше се забила със задната част надолу. След няколко секунди дърпане и бутане Йегер успя да я освободи. Сега трябваше да намери контейнерите с по-тежкия товар.

Докато търсеше, чу някой да се мъчи да се измъкне от снега. Раф. Едрият маор беше поне двайсет килограма по-тежък от Йегер и заради това беше затънал повече в меките преспи.

Раф не беше особено очарован от предложената от Йегер техника за проникване. Той беше израснал на Северния остров на Нова Зеландия, чийто климат бе по-топъл, отколкото на Южния, с девствени бели плажове и субтропичен климат. В резултат на това Раф мразеше сняг, лед и всичко, свързано със студа.

— Как я караш? — попита го Йегер.

— Мърдам — изръмжа Раф. — Нямам нищо счупено. — Той хвърли поглед към ледения пейзаж. — Задникът ми обаче замръзва.

Йегер тъкмо беше намерил първата паратръба. Натоварена с деветдесет килограма оборудване, тя бе потънала доста дълбоко. Той кимна към дупката.

— Това ще те сгрее, друже. Започвай да копаеш!

Раф изсумтя, разкърши масивните си рамене и се захвана за работа. Не след дълго двамата с Йегер измъкнаха първия контейнер от ледената прегръдка на пряспата.

Недалеч Нарова и Алонзо се заеха да освобождават втория контейнер. И четиримата като че ли бяха останали невредими след скока.

Четири — това беше вълшебното число на патрулите на британските специални части, най-малкият екип, който използваш при нормални обстоятелства. На жаргона на САС четири беше огневи екип. Четири такива правеха взвод от шестнайсет души. Четири взвода пък съставяха отряд от шейсет и четири САС меча, като под „меч“ се разбираше боец от Полка.

Четиричленен огневи екип беше най-доброто, на което можеш да се надяваш, помисли си Йегер. Екип за чудо и приказ. И ето че сега участта на света беше стоварена на раменете им.

Започнаха да изпразват контейнерите и да правят пет купчини оборудване. Най-голямата щеше да отиде на шейната, а четирите по-малки в раниците. След като натовариха шейната, те дръпнаха ципа на водонепроницаемото покривало и развиха дългите ремъци за теглене.

Раф изгледа тежката шейна, която сега носеше стотина килограма екипировка.

— Аз ще я поема. Ще определям темпото. И поне ще се стопля, по дяволите.

В паратръбите имаше и четири чифта ски. Раф взе единия, освободи предната закопчалка и пъхна кубинката си в нея. Чу се изщракване. Ските бяха за преходи и само върхът на обувката се закачаше за автоматите. Така можеше да вдигаш петата си и да се движиш по-лесно напред.

След като си сложи ските, Раф грабна ремъците на шейната — подобни на ремъци на раница, но без торбата отзад — и се впрегна. Провери закопчалките, взе щеките и пъхна китки в ремъците им.

Погледна към Йегер и кимна.

Йегер с мъка сдържа усмивката си. Плитките на Раф, които стърчаха изпод топлата шапка, бяха замръзнали като пипала на някакъв смахнат леден звяр. Прическата определено беше една от най-добрите на света, помисли си той, но не и за това място!

— Добре, трийсет минути преход, после почивка обяви той. — И редуване на шейната. — Погледна часовника си. — Имаме шест часа път и осем до зазоряване. Намираме се на сериозна надморска височина, не сме аклиматизирани и дишаме много по-малко кислород, отколкото сме свикнали. Полека. Не се пресилвайте. Запазете силите си за онова, което ни чака.

Останалите изсумтяха в знак на съгласие.

— Аз ще водя — продължи той. — Нарова е след мен, после Раф с шейната, а Алонзо да ни пази тила. Ясно ли е всичко?

Мълчаливи кимания.

— Добре, да тръгваме.