Беър Грилс
Ловът (37)

35.

Едно нещо изненада Йегер. Никой не си беше направил труда да провери дали разтоварената стока е наистина сурова кока и дали натоварената е истински кокаин. Но и защо да го правят? Ако доставчикът на Ел Падре се опиташе да му изиграе номер, нямаше да остане още дълго жив.

Така работеше тази система. Разполагащите с милиарди наркобарони имаха дълги ръце. Това беше система, основана не на взаимно доверие, а на взаимен страх. Оплескаш ли нещо, умираш. Както и най-вероятно повечето ти близки. Известно беше, че такива като Ел Падре затриваха цели семейства, включително новородени, за да предадат ясно посланието си.

Додж Сити беше първокласна нарко операция, в това нямаше съмнение. Но дали Камлер и хората му бяха тук? Йегер не беше видял никакъв признак, че това е мястото, на което най-големият му враг замисля мрачните си машинации.

Имаше само един начин да разбере със сигурност — да приближат още повече. Йегер погледна към Нарова над вонящата вода.

— Трябва да погледнем отблизо склада — прошепна той. — За да сме сигурни.

Тя кимна.

— Отивам.

Йегер понечи да възрази, но погледът й го накара да си затрае. Преди време се бяха озовали в подобна ситуация в Африка. Трябваше да влязат в лагер на бракониери, ловуващи слонове. Трудна задача. Нарова беше настояла тя да го направи, защото можеше да се движи по-незабележимо. Същият аргумент беше в сила и сега.

Тя му подаде автомата си.

— Прикривай ме.

С тези думи загреба шепа воняща тиня от стената на рова, размаза я по лицето и ръцете си като допълнителен камуфлаж, изпълзя нагоре и изчезна. Мракът буквално я погълна.

Доколкото можеше, Йегер следеше придвижването й с оръжието си. Това далеч не беше лесна работа. Неведнъж я губеше, докато се промъкваше напред, безшумна като призрак. Накрая зърна някаква по-тъмна сянка, лепната за стената на най-близкия склад на сто метра от него.

За миг главата на Нарова се очерта на ивицата светлина, струяща от сградата. Йегер си представи как погледът й бързо обхваща вътрешността на склада. И в следващия момент тя отново изчезна.

Вече я изгуби напълно. Тя се движеше на запад покрай гъстите храсталаци от двете страни на пистата. Така можеше да стигне до втория склад на двеста метра от Йегер.

За момент той се запита какво ли би направил, ако види как я обкръжават или залавят.

Щеше ли да се хвърли напред, сипейки куршуми?

Какъв друг избор имаше?

Така или иначе, мисията щеше да бъде самоубийствена.

Погледът му не се откъсваше от отдалечената ниска сграда, очертаваща се на фона на осветеното от луната небе. Стори му се, че вижда движение силует, промъкващ се покрай най-близката стена. Нарова трябваше да е тя. Зърна за миг глава на фона на прозорец. „Добро момиче — почти приключи“.

Но после пръстите му около оръжието се стегнаха. Нарова беше успяла да отвори прозореца и миг по-късно се вмъкна вътре. Докато чакаше със затаен дъх да я види как излиза, Йегер зърна друга фигура, вървяща към нейната страна на сградата. Мъжът се движеше с отегчената походка на човек, който очаква края на поредната дълга нощна смяна.

Йегер го следеше през мерника си. Ако се наложеше да открие огън, прикритието им отиваше на кино. Трябваше да се сдържа, докато не бъдат изчерпани всички други възможности. С крайчеца на окото си видя как Нарова се измъква през прозореца. Може би пазачът нямаше да я забележи.

Тя се стопи в сенките и изчезна от погледа на Йегер.

Внезапно стройна фигура се надигна зад пазача и една ръка стисна гърлото му, пресичайки всяка възможност да извика. Другата ръка се вдигна и заби нож надолу през ключицата на мъжа направо в сърцето му.

Йегер познаваше добре това движение. Жертвата щеше да е мъртва след секунди. Загледа как Нарова отпусна тялото на земята и го завлече в храсталаците.

Две минути по-късно тя се върна и се плъзна в рова като окървавена змиорка. Пазачът беше кървил обилно, в това нямаше съмнение.

— Да се махаме — оформи с уста тя.

Йегер кимна. Времето им изтичаше. А и сега трябваше да вземат предвид и мъртвия пазач. Ако откриеха тялото му, преди Нарова и Йегер да стигнат до джунглата, щеше да настане истински ад.

Нарова го погледна за момент, после бръкна в раницата си.

— Намерих това — каза тя и му подаде книга в кафява кожена подвързия. На корицата й беше написано на испански Registro de Vuelo. Журналът за полети на „Лос Ниньос“.

Йегер поклати изумено глава.

— Страхотно. Добре, а сега да се пръждосваме оттук.

Той се обърна в посоката, откъдето бяха дошли, сниши се във вонящата вода и тръгна с насочен напред автомат.

Повечето РБР се оплескваха, когато провеждащите ги бързаха с оттеглянето.

Докато пълзеше бавно и равномерно, Йегер се запита за момент дали Нарова е изпитала някакво съчувствие към човека, когото току-що беше убила. Нямаше признаци за подобно нещо. Типично за нея — когато трябваше да убива, тя го правеше без капка колебание или съжаление.

Споходи го друга мисъл. Шокира го нещо, което може би всички бяха пропуснали. Най-добрият начин да разбият мрежата на Камлер беше, като се изправят открито срещу нея тук, в Додж.

В известен смисъл така беше от самото начало, но му беше необходимо това пълзене през лайната, за да го осъзнае. Щеше да сподели мислите си с Нарова и останалите, но едва след като се разкарат оттук.

И колкото и да не му се искаше, оставаха им още цели двайсет минути пълзене.

Случват се лайняни работи, иронично си помисли той. Но щеше да настъпи и неговият момент.

А тази мисия — тя тепърва започваше.