Беър Грилс
Ловът (43)

41.

Пристигащият самолет беше руски АН-12. Оборудван с допълнителни вътрешни резервоари, той имаше обхват от над 6000 км и изумително кратък път на излитане и кацане. Самолетът можеше да кацне на черна писта с дължина 600 м и в бази, разположени на няколко хиляди метра надморска височина.

Иначе казано, той беше идеален за полети в сурови планински територии и за кацане на изсечени в джунглата писти. Освен това беше много маневрен и можеше да лети на малка височина, без да бъде засичан от радарите.

С четирите си мощни турбинни двигателя и масивния си товарен капацитет АН-12 беше прекалено голям за такава малка пратка, но бе един от малкото самолети, способни да извършат подобна предизвикателна трансконтинентална доставка.

През последните четиресет минути пилотът беше воден от системата VOR/DME — високочестотен сигнал във всички посоки, съчетан с устройство за измерване на разстояние. На езика на лаиците — насочващ сигнал. Всички летища разполагаха с такива. Всъщност самолетът използваше трите VOR/DME системи на най-близките до Додж летища и определяше местоположението си по техните сигнали.

Самопровъзгласилият се ръководител на въздушния трафик в Додж беше установил радиовръзка с пилота, като използваше векторите на VOR/DME системите, за да определи разстоянието и положението му. Макар че всичко това звучеше сложно, ставаше дума за стандартна процедура за насочване на призрачен полет с нелегален товар до неозначена на картата писта насред нищото.

Обикновено наркобосът не даваше крайната дестинация на пилота, тъй като имаше риск АБН да разберат местоположението на базата му. Оттук и необходимостта да се използва VOR/DME триангулацията за ориентирането на самолета. Затова ръководителят на въздушния трафик на Ел Падре поддържаше връзка с пилота на предварително уговорената честота и го насочваше.

Обикновено процедурата беше напълно надеждна и елементарна. Обикновено.

Тази нощ обаче нещата стояха малко по-различно. Тази нощ нещата щяха да се окажат малко по-сложни.

Първо, сигналът от Додж беше заглушен. Операторът на Ел Падре изгуби контакт с приближаващия самолет. Каквото и да опитваше, не успяваше да установи връзка с АН-12 — вместо гласа на руския пилот се чуваха някакви шантави, отекващи, кухи писъци.

По всяка вероятност причината за това беше електрическа буря. Но операторът много добре знаеше, че гръмотевичните бури не засягат много високите честоти. Обикновено. Оттук и объркването му, че е изгубил контакт с приближаващия самолет.

— Опитай друга честота — излая яката, набита фигура до него.

Беше необичайно — много необичайно — Ел Падре лично да следи подобна доставка. Радистът пребледня и започна да натиска копчета и да сканира честоти, ала без особени надежди за успех.

В кабината на самолета пилотът беше в малко по-добро положение. Трите VOR/DME системи предаваха сигналите си, но без насочване от земята нищо не можеше да направи. Той също започна да си играе с радиото. Може би наркобандитите бяха сменили честотата, без да му кажат. И наистина, докато сканираше честотите, попадна на някакъв глас.

— Мечка 12, обади се. Мечка 12, обади се. Изгубихме сигнала ти. Повтарям, изгубихме сигнала ти. Обади се. Мечка 12, обади се.

Пилотът грабна слушалките.

— Тук Мечка 12. Къде бяхте, по дяволите? — изръмжа той. — Петнайсет минути ви няма никакви. Защо сте сменили честотата?

Радистът на полковник Евандро се усмихна.

— Да те насочвам ли, или ще се правиш на интересен?

— Насочвай ме.

— Добре, ето посоката и векторите. — Радистът даде на пилота поредица напътствия от VOR/DME системите, които щяха да го доведат направо на „Станция 15“. — Пристигаш след двайсет минути.

— Двайсет потвърди пилотът. — Гледайте да сте запалили светлините на пистата. Джунглата долу е голяма.

— Разбрано. Край.

Радистът се усмихна на полковник Евандро. Току-що бяха поели контрола над приближаващия самолет. Знаеха позивната му — Мечка 12, — защото бяха следили комуникациите му, докато приближаваше бразилското въздушно пространство. Изглеждаше, че всичко върви идеално, но в шоубизнеса двайсет минути бяха много време. Куп неща можеха да се оплескат за двайсет минути.

Заглушаването на радиосигнала на Додж можеше да се провали и да позволи на наркобандитите да предупредят пилота. Ако навигаторът му беше добър, можеше да се усети, че ги насочват към писта от погрешната страна на границата. Капитан Гонзалес също можеше да прецака нещата на земята.

Йегер не го свърташе на едно място. Погледна часовника си, излезе отвън и се загледа в небето. Оставаха петнайсет минути, а нямаше и следа от самолет. Не се виждаше отблясък на лунен лъч върху метал. Не се чуваше боботене на двигатели.

Толкова много неща зависеха от този момент. Ловът на Камлер. Възможността да осуетят плановете му, каквито и да са те. Издирването на травмираната, а сега и изчезнала жена на Йегер. Както и ужилването, което беше негова идея.

Всичко можеше да се разпадне.

Усети, че и други са се присъединили към него. Нарова. Алонзо. Раф. Всички бяха проточили вратове и се взираха в небето. Погледна часовника си за пореден път. Десет минути. Вече трябваше да видят и чуят нещо, нали така?

Тишина. Туптене на пулса в слепоочията му. Йегер долавяше напрежението в неподвижния въздух. Потръпна, сякаш някой се беше разходил по гроба му. Самолетът нямаше да дойде, знаеше го.

Бяха ги прецакали.