Беър Грилс
Ловът (10)

8.

Нарова гледаше как пленникът й идва на себе си.

След като беше взела раницата от скривалището си в гората, тя се бе върнала в къщата, беше спуснала всички щори и бе наместила Иселхорст в един от дизайнерските му столове с метални рамки, след което го беше завързала здраво с тиксо.

Обичаше тиксото, защото беше абсолютно надеждно и функционално. Бързо, лесно за използване и напълно сигурно.

С Иселхорст тя бе особено старателна. Закрепи с тиксо целите му ръце и китките за плоските дръжки на стола. Глезените и краката му също бяха приковани към металните крака. Беше използвала цялата ролка, за да омотае гърдите, раменете и врата му към почти отвесната облегалка.

И за всеки случай беше натъпкала парцали в устата му и я беше залепила с тиксо, ако случайно му хрумнеше да се опита да вика за помощ — не че някой можеше да го чуе.

С две думи, Иселхорст не можеше да помръдне — нещо, което е невъзможно да постигнеш, ако използваш само въже.

Така пленникът се оказваше изцяло в ръцете на похитителя.

Тя посегна, отлепи края на тиксото върху устата му и го дръпна рязко. Иселхорст щеше да извика от болка, ако не беше натъпкала парцалите чак до гърлото му. С известно отвращение тя хвана края на окървавеното парче плат, издърпа го и го пусна да падне на пода.

Иселхорст тръсна глава, за да я проясни, пръскайки кръв и парченца от зъби. Когато очите му се фокусираха, той осъзна къде се намира, как е обездвижен и кой стои пред него.

— Какво, за бога… — изпъшка той.

— Млъквай. Аз ще говоря.

Сега тонът на Нарова беше различен. Студен. Безмилостен. И говореше на безупречен немски. Иселхорст пък фъфлеше и мънкаше, докато се мъчеше да продума през счупените си зъби.

Тя му показа пистолета си. Компактна „Берета 92FS“ — оръжието, което винаги вземаше със себе си на операции. Това беше цивилната версия на модела М9, който до неотдавна беше личното оръжие на американските морски пехотинци.

Комбинацията от невъзможността да се движи, оръжието на Нарова и студения, чист немски като че ли постигна желания ефект — пленникът й млъкна, опулен невярващо на случващото се.

— Цяла вечер слушах егоистичните ти глупости. Сега е мой ред — каза тя. — Ти си Ерих Питер Иселхорст, внук на генерала от СС със същото име. Дядо ти също е бил юрист и е бил начело на Einsatzkommando на Източния фронт. Избил е десетки хиляди руснаци, евреи, поляци и други така наречени врагове на райха. След края на войната бил осъден от съюзниците за военните му престъпления и екзекутиран от френски наказателен отряд.

Тя се взираше в Иселхорст с ледени сини очи, сякаш напълно лишени от изражение и емоции.

— Грешка. Екзекуцията на дядо ти така и не била изпълнена. Бил е спасен от ЦРУ. Сражавал се е срещу руснаците и американците смятали, че бивши нацисти с подобен опит могат да бъдат полезни през Студената война. С две думи, хер Иселхорст, ти не би трябвало да съществуваш.

Нарова обърна гръб на пленника си.

— Ти си отклонение. Родът ти би трябвало да е изчезнал с екзекуцията на дядо ти. — Тя се завъртя на пета и изгледа уплашената му физиономия. — Така че, каквото и да стане тази нощ, то ще се случи на човек, който не би трябвало изобщо да се е раждал.

Иселхорст зяпна. Нарова със задоволство отбеляза, че онази съвършена усмивка, сякаш взета от опаковка на шоколад, вече я няма.

— Коя си ти, за бога? — едва разбираемо попита той.

— Най-лошият ти кошмар — отвърна Нарова с равен и лишен от емоции тон, който правеше отговора й още по-страховит. — Знам всичко, което има да се знае. Познавам проклетия ти род. Наясно съм с какво си се занимавал през последните години. Нацисти и масови убийци, преследвани за военните им престъпления, са се обръщали към теб, за да ги защитаваш. И ако не си успявал да ги опазиш от закона, си намирал други начини да избегнат наказанието си.

Тя посочи картината на Матис.

— Отчаяните хора правят отчаяни неща, за да си купят оцеляването. Подобни произведения са безценни, но трудно могат да бъдат предложени на пазара, защото наследниците на законните им собственици още са тук. Въпреки усилията на дядо ти някои от определените за лагерите на смъртта са успели да ги избегнат.

Иселхорст се намръщи.

— Никой е нямало да успее, ако…

Нарова го фрасна здраво с ъгловатата цев на пистолета през лицето, като строши деликатните костици около дясната му очна ябълка. Иселхорст зави от болка и напрегна всичките си сили да се освободи.

— Казах ли ти да говориш? — тихо, с леден глас попита тя. — Казах ли ти да скимтиш? Когато искам да те чуя, ще го разбереш.

От дълъг опит знаеше, че трябва да удря противника си с всичко, освен с голи ръце. Костта трошеше кост. Счупената кост нараняваше плътта. Ударът беше нанесен чака, че да причини минимални поражения. Човек винаги трябваше да внимава в тази игра. Именно постоянното, педантично внимание и подготовката я бяха опазили жива. Заедно с обучението й.

— И тъй, имам един въпрос към теб. Само един. — Тя погледна безстрастно Иселхорст. — Отговорът ти ще определи дали ще живееш, или ще умреш.

Той я изгледа кръвнишки с преливащи от омраза очи.

— Наскоро си поел нов случай — продължи тя. — Необичаен дори за теб. Много спорен. И именно участието ти в него привлече вниманието ми към теб. Ото Маркс срещу „Юстиц Щифтунг“. — Тя замълча за момент. — Маркс твърди, че е потомък на Адолф Хитлер. И като такъв, предявява претенции за хонорари от книгата, която си изложил в антрето си. Хонорарите на Хитлер за „Моята борба“ за повече от седемдесет години.

Тя отново замълча.

— Само тази година „Моята борба“ оглави списъците с бестселъри в Германия. В Индия, Турция и редица арабски страни, където вероятно призивите й за изтребване на евреи се посрещат добре, тя с бестселър от години.

Както знаеш, фондацията „Юстиц Щифтунг“ държи тези хонорари до изтичането на авторските права на Хитлер, в случай че се появи негов законен наследник. Неотдавна срокът на въпросните авторски права изтече. Фондацията обяви плана си да дари парите на благотворителни организации, които се борят срещу нацизма. И точно тогава се появи твоят клиент Ото Маркс. Сумата, за която претендира хер Маркс, възлиза на много милиони долари.

Нарова замълча пак и остави тишината да увисне тежко във въздуха.

— Всичко това ми е известно. А сега въпросът ми. Каква е истинската самоличност на човека, когото твърдиш, че представляваш? Предполагам, че също като теб той е потомък на виден член на СС. На някого от Братството на мъртвешката глава.

При споменаването на Братството Иселхорст видимо се вцепени. Нарова не обърна внимание на реакцията му. Имаше толкова много неща, които знаеше. Беше посветила целия си живот на тази борба, при това поради много особени причини. Но смяташе да ги запази за себе си до самия край на разпита на хер Иселхорст.

— И тъй, името му. Истинското му име. Не онова, което си използвал в документите, представени в съда.

Иселхорст се опита да поклати глава, но беше омотан здраво за стола и почти не можеше да помръдне.

— Не знам името му. Пази го ревниво. Познавам го само като Ото Маркс. Не лъжа. Ти самата каза, че животът ми зависи от това. Нима бих рискувал да излъжа? А?

Нарова отново остави мълчанието да се проточи. После бръкна в раницата си.

— Това ще реши въпроса. — Тя извади две спринцовки и му ги показа. — В едната има суксаметониев хлорид. Паралитик. Другата е пълна с налоксон хидрохлорид, който е анти опиоид.

Тя замълча. На лицето на Иселхорст беше изписана смес от страх и объркване, докато се взираше в иглите.

— Не разбираш ли? Казано просто, това — тя вдигна първата спринцовка — е респираторен депресант. Ще спре дишането ти. Оставаш в пълно съзнание, но не можеш да дишаш. — После вдигна другата спринцовка. — А това прекратява действието на първото.

Нарова отново замълча.

— И аз контролирам времето.

Тя го погледна със студени очи и ледено спокойствие.

— Останеш ли прекалено дълго под въздействието на първата инжекция, няма да се възстановиш. Може и да оцелееш, но с мъртъв мозък. Зеленчук. А може и никога да не започнеш да дишаш отново. Така или иначе, ще бъдеш в пълно съзнание, така че ще усетиш какво е да умираш. Отново и отново.

— Казвам ти, не знам кой е! — изтърси Иселхорст. — Не зная! Има обаче следи. Други средства. Телефонът ми. Снимах го по време на последната ни среща, докато вечеряхме. Това може да ти помогне. Както и следващата ни среща. Насрочена е за след три дни. Отидеш ли, ще го видиш с очите си.

Нарова погледна телефона на Иселхорст. Беше го отделила, докато преравяше джобовете му, с намерението да го прегледа по-късно. Сега го взе, застана зад пленника си и го задържа пред здравото му око, докато прехвърляше снимките.

— Ето! Това е той! Ото Маркс, или каквото е името на кучия син.

Нарова се загледа в снимката за няколко секунди, като увеличи лицето на мъжа.

Възможно ли беше? Чертите му й изглеждаха познати, но някак не съвсем. Очите обаче бяха най-убедителни.

Те бяха неговите, в това нямаше никакво съмнение.