Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (82)

37

Елайза няма представа колко време щеше да й отнеме да намери в мрака вратата на Ф-1, ако вече не се намираше до нея. Сега изтласква количката през застиналата, притихнала лаборатория, кривото колелце пищи в тишината, а постоянните й сънища за помещението са единствената й карта, докато очите й не започват да привикват с много слабата светлина — първите предутринни лъчи, леещи се от прозорците на първия етаж и усукващи се като дим през вентилационните шахти, оставали невидими досега.

Количката не се блъска в нищо чак до перваза на басейна. Сиви проблясъци от вълнуващата се вода се носят през мрака като хвърлени ножове. Дали създанието може да я види? Елайза жестикулира в тъмното с треската на молитва — думи, които само може да се надява, че човекът-риба е научил.

„Ела“. „Плувай“. „Движи се“.

Тя се просва на ръба, навежда се над басейна и продължава да жестикулира. Водата я ближе. Тя не спира да жестикулира. Повтаря молбите си до безкрай. Няма представа защо е угаснало осветлението, но знае, че това ще предизвика паника, а паниката ще накара хората да защитят най-важната си придобивка. Няма надежда за съществото — или Елайза — ако той не дойде, не доплува, не приближи, сега, веднага!

Две златни очи изгряват като слънца-близнаци. Елайза губи дар слово. След секунда е свалила обувките си, потопила е крака във водата, униформата й се усуква около бедрата като студени пипала. Тя трепери и с протегнати ръце се плъзва към създанието. Златните очи са предпазливи, разбира се, че ще бъдат — и преди са го преследвали. Елайза прави още една крачка и дъното на басейна драматично се накланя; внезапно водата й стига до брадичката и тя се задъхва, тежестта на дрехите я повлича нататък по склона и още по-нататък, и накрая просто плюе вода и единствените знаци, които прави с ръце, са отчаяните, безсмислени загребвания на давещия се.