Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (54)

9

Зелда работи от много години в „Окам“, но нито веднъж досега не е минавала по коридорите на базата в цивилно облекло. Работната й престилка, оказва се, е като магическо наметало — без нея я забелязват. Прозяващи се учени и пристигащият обслужващ персонал я виждат по начин, който я залива с непредвидена топлина, преди да я прониже ледената шушулка на страха. Роклята й на цветя, която навсякъде другаде би изглеждала модерна, е неприемлива в царството на белите престилки и сивите униформи. Тя прикрива колкото се може повече от нея с чантата си и се втурва напред. Хаосът покрай смяната на смените ще продължи още няколко минути — достатъчно да намери Елайза и да й се скара едно хубаво.

Зелда изприпква покрай поредния ъгъл и сварва Ричард Стрикланд на излизане от кабинета му с охранителните монитори. Той се олюлява, все едно слиза от лодка. Зелда познава този тип нестабилна стъпка. Виждала я е при Брустър, преди да спре да пие. И у баща си, в плен на деменцията. И у чичо си, докато къщата му гореше зад гърба му. Стрикланд се изправя и разтрива очи, май са залепнали от гурели. Дали е спал тук? Военният затваря вратата зад гърба си и Зелда се присвива при трясъка на метал на пода. Издава го оранжевият остен за говеда. Стрикланд го влачи след себе си като сопа на пещерен човек.

Не забелязва чистачката. Тя се съмнява, че в момента военният обръща внимание на каквото и да е. Тежко се помъква в другата посока — благословия, само дето Зелда знае накъде е тръгнал и точно към същото място се е упътила и тя. Преглежда картата на базата в главата си. Подземното ниво е квадратно, така че има и противоположен път към Ф-1. Но е двойно по-дълъг, никога няма да стигне преди врага. Стрикланд се олюлява, обляга длан на стената, за да си върне равновесието и съска от болката в пръстите си. Бавен е. Може би тя ще успее да го надбяга? Само да можеше да изкашля страха, който задавя дробовете й и да накара краката си да…

Вече се движи, размахва ръце. Подминава столова, пълна с аромати — не претоплени от автомата храни, а истинска, готвена закуска. Блъска се в бяла жена, която си слага мрежичка за коса и получава сурово цъкане с език вместо скарване. Секретарки, уведомени от тропането на обувките й, показват глави от стаята с фотокопирната машина. След това ето ти и проблем: задръстване при амфитеатъра на „Окам“, залата толкова рядко е отворена нощно време, че Зелда е пропуснала да я включи в сметките си. Учените влизат вътре, може би да гледат някаква дисекция, макар че според опитната чистачка е също толкова вероятно да им прожектират и хорър филм, може би дори онзи, в който в момента живее, глутница белопрестилчести чудовища, които отстъпват от едрото й тяло и пръскащите от нея капки пот.

Те затрудняват движението й. Учените винаги така правят, нали? Принудена е да употреби раменете си срещу внезапно инертните им тела, като мърмори „Извинете“ и „Много съжалявам!“, докато се промъква към отсрещната страна и се втурва нататък, и се мъчи да пренебрегне смеха, предизвикан от задните й части. Наистина съжалява, така си мисли, и няма извинение. Сърцето й громоли. Не успява да си поеме дъх. Благодарение само на инерцията взема втория ъгъл и вижда в далечния му край, запътен в нейна посока, Стрикланд.

Зелда е забелязана. Да се обърне сега ще означава да признае, че прави нещо нередно. Какво друго може да стори? Тръгва право към него. Това е най-дръзкото нещо, което някога е правила. Сърцето й блъска в ребрата като хандбална топка. Как диша е загадка, в играта са се включили незнайни за нея мускули. Стрикланд я зяпа като привидение и вдига остена за говеда — лош знак, макар че поне вече не го тътри по плочките.

И двамата спират пред Ф-1. Между тежкото поемане на дъх Зелда пробутва и поздрав.

— О, здравейте, мистър Стрикланд!

Той я зяпа със стъклен поглед. Нито следа от разпознаване, макар че я е срещал два пъти. Лицето му е хлътнало и изглежда зловещо. По долната му устна са полепнали останки от някаква пудра. Той зарязва с презрително изпухтяване проучването на лицето на чистачката.

— Къде ти е униформата?

Ето един човек, който знае как да реже: забиваш ножа и то дълбоко. С вдъхновението на смъртник Зелда вдига единствения предмет, който носи.

— Забравих си чантата.

Стрикланд присвива очи:

— Мисис Брустър.

— Да, сър. Само дето съм мисис Фулър.

Той кима, но не изглежда убеден. Всъщност изглежда напълно объркан. И преди Зелда е била свидетел на подобно явление у бели, непривични към оставането насаме с чернокожи: мъжът не знае къде да я гледа, все едно смята за срамно самото й съществуване. Заради това фъфли — гласът му е твърде тих, за да се чуе във Ф-1. Ако Зелда иска да предупреди Елайза, трябва да използва неудобството на Стрикланд и да го задържи зает колкото се може по-дълго и колкото се може по-шумно.

— Я да ви подпитам, мистър Стрикланд — говори весело, за да прикрие треперенето си. — Как са онез ваши пръсти?

Той се мръщи, после поглежда превръзката на лявата си ръка.

— Не знам.

— Дават ли ви нещо за болката, а? Моичкият Брустър веднъж си счупи ръката в „Бетълхем Стийл“ и докторът направо го беше упоил.

Стрикланд прави гримаса — има защо: тя крещи. Зелда не се интересува от отговора му, макар че жадното пробягване на езика му по бялата пудра й подсказва всичко необходимо. Той преглъща на сухо и независимо дали това е лекарство с рецепта, или плацебо, гърбът му видимо се изправя, а глазираните му стъклени очи се проясняват и се присвиват зловещо.

— Зелда Д. Фулър — хрипти Стрикланд. — Д от Дилайла.

Зелда потреперва.

— Как е… — Внезапно е загубила всякакви способности да мисли. — Как е жена ви, мистър Стрикланд? — Няма си най-малка представа какви ги дрънка. — Как приема съпругата ви…

— Ти си нощна смяна — ръмжи събеседникът й, сякаш това е най-лошото, което тя би могла да бъде — по-лошо от всичко друго, с което по презумпция я свързва. — Взела си си чантата. Върви си вкъщи.

Стрикланд вади картата от задния си джоб все едно е кинжал. Забива я в ключалката. Зелда се мъчи да довърши въпроса си, да избълва още нещо весело за жена му, да прояви достатъчно любезност и да принуди Ричард Стрикланд да отговори, но той вече е потънал в обичайния си унес и гледа през нея — жена, която почти не съществува — и дори е прекрачил прага на Ф-1, а остенът за говеда издрънчава по бравата — последно предупреждение, или поне Зелда така се надява, за Елайза, независимо къде е тя.