Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (33)

22

Работата за армията насажда определени предположения. Човек, който не иска да говори, е заподозрян. Той избира неподчинението. Крие нещо. Тези две жени не изглеждат достатъчно умни за двойни агенти, но човек никога не знае. Все пак долните класи са пълни с комунисти, юнионисти и хора, които нямат какво да губят.

— Тя не може да говори? — уточнява Стрикланд. — Или предпочита да не говори?

— Физически не може, сър — обяснява Зелда.

Пулсирането в ръката му заглъхва на заден фон. Това е интересно. Обяснява защо Елайза Еспозито е останала на тази противна работа. Не от глупост, а заради дефекта си. Вероятно всичко е обяснено на страница втора. Той обаче затваря папката и оглежда внимателно жената пред себе си. Тя няма проблеми със слуха, това е ясно. В нея гори интерес, който направо смущава. Втренчила е поглед в устните му по начин, който повечето женки смятат за неделикатен. Стрикланд се вглежда по-внимателно, мечтае си за прозрение от рода на buchité, и забелязва ръбати, изпъкнали белези, скрити под яката на блузата й.

— Някаква операция ли й е правена?

— Никой не знае — отвръща Зелда. — Може да са дело на родителите й или пък на хората в сиропиталището.

— Че защо някой ще причини подобно нещо на бебе?

— Бебетата плачат. И туй е достатъчна причина.

Стрикланд се сеща за бебешките дни на Тими и Тами. Как всеки път, когато се връщаше от Вашингтон във Флорида, оставаше поразен от Лейни, която заварваше. Изтощена, с омекнали крайници и пръсти, изпръхнали от къпане и смяна на пеленки. Сега си представѝ, че работиш в сиропиталище. Че бебетата не са едно и две, а дузини. Чел е военни сводки за лишаването от сън. Знае какви опасни идеи започват да изглеждат разумни.

Иска му се да каже на Елайза да си изпъне шията, за да проследи как сивата светлина на мониторите се плъзга по сатенените ръбци на белезите.

Свирепата настоятелност в погледа на жената я прави малко дива; тези белези подсказват, че е опитомена. Интригуваща комбинация. Тя трепва под погледа на Стрикланд и кръстосва крака. Е, ето, това е. В крайна сметка — обикновено момиче. Само дето има нещо друго, което той не очаква. Тя не носи чехлите с гумени подметки, свойствени за всички други чистачи, които Стрикланд е виждал. Обута е в кораловорозови пантофки. В Япония през цялото време се е натъквал само на такива. Нарисувани по корпусите на бомбардировачите от военновъздушните сили. Носени от жените по календарите. В реалния живот обаче не му се е случвало.

Елайза Еспозито се взира в сплетените си пръсти, точно както правят всички, след това явно се сеща нещо. Бръква в джоба на престилката си, вади малък и лъскав предмет и му го протяга. Изглежда мрачна, което прави маймунското движение на другата й ръка още по-странно. Тя върти палец над циците си. Определено й хлопат няколко дъски, решава Стрикланд, но негърката се намесва, за да му преведе от езика на знаците.

— Това означава, че се извинява — обяснява Зелда.

Елайза му подава сватбената му халка. Ричард я е смятал за изгубена, вероятно глътната от придобивката. Лейни ще се зарадва да я види. Той самият не изпитва нищо при ненадейната й поява. Взира се в лицето на чистачката, но не може да открие нищо скрито в изражението й. Тя не е откраднала пръстена, нищо подобно. Май е съвсем искрена. Кръговете, които рисува с ръка над гърдата си, изглеждат не толкова налудничави, колкото чувствени. Стрикланд внезапно осъзнава нещо странно. Новите му фобии от светлина и силни шумове — ами ето ти една жена, все едно създадена да отговаря на тези изисквания. Жена, която работи в късните часове на нощта. Жена, която не може да издаде и звук.

Той свива лявата си ръка и й позволява да постави пръстена в шепата му. Усещането е церемониално, като сватба наопаки.

— Не мога да си го сложа засега, но благодаря!

Момичето свива рамене и кима. Не отклонява поглед от него.

Дявол да го вземе, направо е изнервящо. Стрикланд мрази това усещане. И мъничко го харесва. Отклонява очи — това е необичайно — към розовите й обувки, но се усеща навреме. Болката шурва по ръката му без никаква причина. Той стиска зъби и посяга към плика с бонбони, но вместо това отваря чекмеджето на бюрото. Вътре има шишенце обезболяващи, блести в бяло сред моливите „Ийгъл Блек Уориър“. От порите на челото му избива пот и той се заставя да не я обърше. Бърсането на потта не е доминантен жест. Казва:

— Това беше първото важно нещо. Второто е Ф-1.

Негърката отваря уста. Стрикланд й махва да я затвори.

— Знам. Подписали сте декларации за поверителност. Знам всичките дивотии. Не ми пука. Моята задача е да се уверя, че разбирате сериозността на този подпис. Била си тук четиринайсет години? Ами хубаво. Може догодина да ти подарят торта. Чувам „четиринайсет години“, но знаете ли какво си мисля? Това е срок, предостатъчен да се измързеливи човек. Да речем, че мистър Флеминг ви казва да не чистите Ф-1, освен ако не ви нареди. Ето какво не знаете. Ако не се подчините, няма да се разправяте с мистър Флеминг. Ще се разправяте с мен. А кого представлявам аз? Правителството на САЩ. Няма да си имаме местен проблем. Проблемът ще е станал федерален. Ясно ли е?

Елайза спуска и двата си крака на земята. Позитивен жест на подчинение, макар че Стрикланд съжалява за изгубената гледка към обувката. В същия момент започва да звъни единият телефон. Балонът киселина под слепоочието му избухва от шума, потича по лявата му ръка и се събира под сватбената халка в шепата му. Обаждане в този час? Той размърдва пострадалата си ръка с надежда да прогони болката.

— Нека приключим. Може да сте видели едно-друго. Така да е!

Той също вижда разни неща — ивици червена, замърсена кръв, която се изстрелва директно в очните му ябълки. Червено — понеже звъни червеният телефон. Вашингтон. Сигурно е генерал Хойт. Трябва да разкара тези момичета от кабинета си. Непоканено, съперничеството му с Деуш Бранкя надига глава от блатото, плаващите пясъци, черните дълбини на нещастието. Червеният телефон, червената кръв, червената амазонска луна.

— С това ви изпращам, така че слушайте, просто ме чуйте! Не е нужно да си гений, за да се сетиш, че в лабораторията си имате работа с жива придобивка. Това няма значение. Ама съвършено никакво значение. Нужно е да знаете само едно. Тази твар във Ф-1? Тя може и да стои на два крака, но ние сме единствените, създадени по божий образ и подобие. Само ние. Това ясно ли е, Дилайла?

Безполезната жена отсреща едва-едва събира кураж да прошепне:

— Не знам как изглежда Господ, сър.

Болката вече е върховна. Стрикланд усеща всяко отделно нервно окончание. Все едно лампите в тялото му са били включени отведнъж. Добре, ще вземе обезболяващите. Вече стиска шишенцето. Ще вдигне червения телефон с бузи, пълни с полусдъвкани хапчета. Все пак, нали цивилизованият човек хрупа именно фармацевтични дроги? А той е цивилизован. Или ще стане. Много скоро. Това телефонно обаждане може дори да се окаже решаващо. Време е да се вземат решения за придобивката. И да се подчертае решително, че звярът има нужда от контрол. Стрикланд отваря с палец шишенцето с обезболяващи.

— Господ изглежда човешки, Дилайла. Прилича на мен. На теб… — Той изпровожда с кимване жените към вратата. — Макар че — да бъдем честни. На мен прилича малко повече.