Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (115)

19

Дъждът се сипе като мокър цимент. Чадърът на Хофстетлър образува малка, суха колона, която се пълни с дъха му. Прилича на дим, но има чувството, че го горят на клада. Всичко отвъд чадъра се слива в едно — сив дъх, сив дъжд, сив бетон, сив чакъл, сиво небе. Но той знае накъде да гледа и, сякаш след цяла безкрайност, по пътя се появяват облаци от изгорели газове — още един пласт сивота. Черният „Крайслер“ се носи през водата като акула.

Хофстетлър иска да се гмурне в топлата кожена задна седалка, но дори завършекът на осемнайсетгодишна мисия не означава, че се е отървал от досадния протокол. Взема куфара си, става от бетонния блок и се люлее на пръсти, замаян от възбуда. Вече е толкова близо, толкова е близо да стисне треперещата ръка на своя папа, да прегърне с всички сили своята мамочка, да се извини за живота, който е изживял, като се заеме да живее по-добре…

Вратата на шофьора, както винаги, се отваря с дрънчене. Бизона, както винаги, излиза от колата, без да спре двигателя. Черният му костюм е допълнен от черен чадър. След това се случва нещо необичайно — другата врата също се отваря и отвътре излиза втори човек под разтварящите се крила на друг чадър. Трепери в студа, увива се по-плътно в шал, който заплашва да смачка бутониерата му. Хофстетлър изстива, сякаш е напуснал бетонния си блок само за да открие, че няма твърда земя под краката.

— Здравствуйте — казва Лео Михалков, — Боб.

Дъждът трополи оглушително по чадъра на учения и той си внушава, че не е чул добре. „Здравствуйте“ е студено приветствие, а пък „Боб“ вместо „Дмитри“? Нещо не е наред!

— Лео? Тук ли ще…

— Имаме въпрос — казва Михалков.

— Разпит? В дъжда?

— Само един въпрос всъщност. Няма да отнеме дълго. Когато инжектира обекта с разтвора, как реагира той, преди да умре?

Хофстетлър все още навърта салта през водовъртеж. Иска да се пресегне към бетонния си блок, към решетката на крайслера, към нещо, с което да се спаси, но ако пусне чадъра си, ще се удави в целия този порой. Опитва се да мисли. Сребърният разтвор, какво ли е представлявал? Би трябвало да знае — нали е в неговата област. Несъмнено едната съставка е арсеник. Дали другата е хлороводород? Би ли могло да има и капка живак? И какво въздействие би оказал такъв коктейл върху анатомията на Девонеца? Само ако тътенът на дъжда не беше толкова объркващ, като нищо би успял да реши задачата. Но сега няма време. Може само да гадае и да се моли.

— Незабавно беше. Обектът изкърви. Обилно. Умря веднага.

Дъждът вали. Михалков го зяпа. Земята кипи като лава.

— Правилно. — Гласът на агента е вече по-мек, настроен за сепаре в дъното на „Черно море“, едва се чува под съпровода на барабаните на бурята. — Страната ти се гордее с теб! Винаги се е гордяла! Ще те помнят! Малцина могат да се похвалят със същото! Дори аз не бих могъл да го кажа, когато ми удари часът! В този смисъл ти завиждам!

Кадър на КГБ като Михалков би забелязал кадансовото задействане на този капан за мишки още преди десетилетие, но Хофстетлър го вижда едва сега. Нима той не е настоявал сам пред Девонеца, че не притежава истински интелект? Прекарал е твърде много време в Америка, за да се чувства Москва удобно да го върне на съветска земя. Всичко важно в случая е било мисията му да бъде завършена. Да вярва в каквото и да е друго означава да витае в небесата. Неговите мама и папа вероятно са живи, както му е обещано, но са просто случайни жертви. Сега ще бъдат елиминирани, застреляни в главата, а телата им — завързани с камъни, за да потънат в река Москва. Хофстетлър се сбогува с тях, бързо, и им казва трескаво, че съжалява и че ги обича ужасно много, всичко това — в секундата преди Бизона да извади от кобура си револвер.

Хофстетлър виква, по инстинкт запраща чадъра си в посока на Бизона и преди да чуе изстрела, черната гъба затъмнява света — сингулярност, която поглъща човека, пистолета, дъжда, всичко накуп. Изправен е обаче срещу тренирани убийци, а той е беззащитен професор — нещо с тежестта на желязна тръба го удря по брадичката и от лицето му хвърчат късове, подобни на горещи камъни. Зъби, предполага той. Ето, завърта се и пада, бузите му са издути от кръв, а езикът — затънал в разкъсана плът.

Вече е на земята. Кръв блика от устата му на голяма локва, като обърната купа с доматена супа. Студеният въздух минава през лицето му от ляво надясно — странно усещане. Простреляли са го през бузата. Мама ужасно ще се разстрои, че малкото й момче е обезобразено, чудесните му прави зъби са станали на парчета.

Хофстетлър се опитва да се надигне на колене, мисли си, че ако покаже на Михалков възникналата щета, може да го оставят както е сега, но цялата тежест се е събрала в главата му и коленете му се пързалят в калта, така че се озовава по гръб, а дъждът се сипе в очите му като сребърни копия.

Черният силует на Бизона, все още стиснал чадъра си, затъмнява светлината. Той изглежда Хофстетлър — безизразно, както винаги — и прицелва револвера си в главата на мъжа. Изстрелът, който ще го убие, мисли си ученият, е странно приглушен. Още по-странно е как отскача Бизона. Следва втори гърмеж и чадърът пада от ръката на убиеца върху Хофстетлър, все едно лопата пръст в отворен гроб, и на учения му трябва известно време да се освободи от него, за да се надигне на лакти, а дъждът плиска гореща смес от кръв и слюнка по гърдите му.

Пред себе си вижда застиналото, рухнало тяло на Бизона, червената локва под него вече е разредена до розово от миксера на дъжда. Погледът на Хофстетлър не иска да се фокусира, но все пак вижда силуети — източената яйцевидна фигура на Михалков притичва с бързина, несъпоставима с обичайното му поведение. И той вади оръжие, това личи дори по очертанията, но може би разглезен от омари и хайвер, цени суетността си повече от необходимото и решава да не захвърли чадъра си в тези жизненоважни броени секунди. Спасителят на Хофстетлър, който и да е той, се втурва напред с все още димящо от убийството на Бизона оръжие и очевидно също не е аматьор. Пистолета си държи с две ръце, стабилен при все бурята, и е достатъчен само един изстрел.

Михалков се блъска в колата. Сега вече изтърва чадъра си. Също и пистолета. Кръг в червено цъфти на ризата му — втора бутониера. Умира незабавно и незабавно е забравен, точно както предрече, че ще стане. Хофстетлър присвива очи през дъжда и вижда как стрелецът коленичи до трупа, за да се увери, че е мъртъв. После онзи скача на крака и се придвижва, бърз като паяк. Дъждът скрива чертите му, докато не се надвесва над лицето на професора.

— Стрикланд? — чува се да говори завалено той и фъфли. — О, благодаря ти, благодаря!

Ричард Стрикланд посяга надолу, бръква с палеца на свободната си ръка в дупката на бузата на Хофстетлър и започва да дърпа. Дърпа толкова силно, че помъква цялото му тяло през калта. Болката пристига послушно, пълнокръвна и мускулеста изпод одеялото на шока, и ученият пищи, докато калта, през която се влачи рамото му, пълни очите и устата му, и той ослепява и онемява, а после вече не усеща нищо.