Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (107)

11

Ръководителят на проект има достъп до всички стаи в „Окам“, освен една, и именно там се оказва Хофстетлър — в женската съблекалня. Тук, слава богу, няма камери; започнал е да смята камерите за гаргойли, които пляскат с криле във висините и докладват всяко негово движение. Навъртането пред вратата на съблекалнята ще го бележи като перверзник — приемливо в тези последни дни, само дето ще доведе до последващи разпити — така че се е намъкнал вътре, нахълтал е в бивша баня, пълна с шишета, и се е скрил зад шкаф с промишлени почистващи препарати.

Силен звънец отбелязва приключването на нощната смяна. Той чува умореното влизане на четворката жени от гробарското дежурство. Вие му се свят. Сигурно е от смрадта на амоняк. Освен ако не е от паника. Само остатъка от седмицата, повтаря си, повече не е нужно да издържи. Първата му и последна, както се надява, лъжа пред Михалков е, че спринцовката е подействала и Девонеца е умрял, а агентът го е възнаградил с подробности — в петък телефонът на Хофстетлър ще звънне двукратно и той трябва да отиде на обичайното място, където Бизона ще го качи на кораб и той ще го отведе у дома, в Минск, при очакващите го родители. Михалков дори е похвалил учения за безупречните му години служба. Нарекъл го е Дмитри.

Хофстетлър смъква очилата си и разтрива очите си, пламнали от химическите пари. Ще припадне ли? Съсредоточава се върху отгласите от съблекалнята. Обича да каталогизира по природа и занаят и си е изпълнил малката задачка по класификация на женските звуци. Коприната шумоли. Шифонът хруска. Найлонът е като звънчета. Доказателства за живот, които никога не е познавал, но все още би могъл, ако просто оцелее до петък.

— Хей, Еспозито! — Женският глас е с латино акцент и суров като сирената за смяната. — Ти ли каза на онзи тип, че сме пушили отвън? — Пауза, в която Елайза да изжестикулира отговора си. — Знаеш кой тип. Дето все те зяпа… — Пауза. — Е, някой му е казал, че местим камерата. И единствената от нас, която не пуши, си ти. — Пауза. — Дръж се колкото си щеш невинно. Ама не си. Пази си гърба, Еспозито. Иначе аз ще ти го пазя, entiendes?

Стъпки, които се отдалечават, следвани от симпатизиращо мърморене — според Хофстетлър гласът е на жената на име Зелда. Той затаява дъх заради парите и чака да я чуе да напуска поста си до Елайза. Вместо това отгоре, от фоайето, се разнася тропот — дневната смяна започва да приижда. Няма време. Ученият предприема хода си, прелазва на четири крака по мокрите плочки. Надзърта зад ъгъла. Елайза е седнала на пейката. Зелда стои до нея и си реше косата в огледалото в съблекалнята. Трябва да се рискува. Хофстетлър размахва ръка, за да привлече вниманието на нямата чистачка.

Тя завърта глава в негова посока. Облечена е, но инстинктивно се прикрива и изнася крак назад, готова за ритник. Носи смайващ чифт обувки — яркозелени, с пайети — и токчетата тропат шумно на плочките, а Зелда се обръща, вижда Хофстетлър и издува гърди да изпищи, но Елайза я хваща за блузата, скача от пейката и я завлича в сумрачния воден свят на душа, а със свободната си ръка ръкомаха оживено, без съмнение порой от въпроси. Хофстетлър вдига ръце и моли за секунда.

— Къде е? — шепне той.

— Спипаха ни — пъшка Зелда. — Елайза, спип…

Елайза с рязък знак я кара да замълчи, жестикулира припряно срещу Хофстетлър и маха на приятелката си да преведе.

Зелда оглежда учения кисело, преди да заяви простичко:

— Вкъщи.

— Трябва да се отървеш от него. Веднага.

Елайза жестикулира. Зелда превежда:

— Защо?

— Заради Стрикланд. Близо е. Не мога да обещая какво ще издам, ако използва… онази неговата палка…

Няма нужда да знае жестомимичния език, за да разбере паниката на Елайза.

— Чуй ме! — изсъсква й. — Има ли начин да го отведеш до реката?

Всички емоции се оттичат от лицето на чистачката. Тя свежда глава, втренчва се в бляскавите си обувки или може би във фугата между плочките, която се показва помежду им. След малко вдига ръце — бавно, все едно към тях са окачени тежести, и жестикулира със скръбна неохота. Зелда превежда всяка дума по реда й.

— Има кей. Към открито море. На трийсет фута.

Зелда умолително поглежда Хофстетлър; не знае значението на тези думи, но той е наясно. Тази крехка на вид чистачка с неоценима гениалност сигурно живее прилично близо до реката и може да заведе Девонеца до нещо като кей. Но това не е достатъчно. Пролетното засушаване продължава, създанието ще остане заклещено там, подскачаща на сухо риба, която няма да е в по-добро състояние, отколкото прикована за стълбовете на Стрикланд.

— Има ли някакъв начин, какъвто и да е? — моли се той. — Този микробус — ти го отведе с микробус — не може ли да стигне до океана?

Тя клати глава в детинско отрицание, миглите й са натежали от сълзи, бузите и шията са на червени петна, като изключим двата келоидни белега, които са оцветени в равномерно, нежно розово. Хофстетлър иска да я сграбчи за роклята и да я разтърси, да раздрънка мозъка в черепа й, докато не й избие всичката себичност. Но не му се отваря възможност. Звъни телефон, някой го вдига и гневната жена с латиноамериканския акцент крещи, а гласът й отеква от стените на съблекалнята:

— Телефонно обаждане за Елайза? Това не е ли най-глупавото нещо, което някога съм чувала? Как, по дяволите, се очаква да отговори тя на обаждане?

— Кой е, Йоланда?

Тътнещият вик е достатъчен да извади Хофстетлър от смаяния му унес. Идва от Зелда, която е пренебрегнал — мислил си е, че е затъпяла от страх да не изгуби работата си или нещо по-лошо. Положението и за трима им е още по-ужасно от всякога, но тази жена скача като лъвица в защита на Елайза и дава на учения малък, но безценен дар, по-тънък от клетъчна мембрана, по-малък от субатомна частица — надежда.

В кафявите очи на Зелда кипи предупреждение за учения и след това тя е тази, която хваща Елайза за ръката и я отвежда. Хофстетлър няма друг избор, освен да отстъпи, макар и недалеч, понеже знае, че трябва да излезе от съблекалнята, преди дневната смяна да нахлуе вътре. Наясно е, че му предстоят още три дни подобно напрежение и че няма да спи тази нощ, понеже чистачката не е готова да предприеме най-смисленото действие в случая. Напълно възможно е ученият никога повече да не заспи. Скрива се зад бутилките почистващо средство, докато последните няколко реплики на Йоланда отекват зад гърба му.

— Аз съм чистачка, Зелда, не съм телефонистка. Джери? Джереми? Джайлс? Как очакваш да помня?