Джо Наваро, Тони Сиара Пойнтър
Опасните личности (27) (Профайлър от ФБР учи как да разпознавате и да се защитавате от зловредни личности)

Сблъсъкът с параноидната личност

Няколко клинични психолози са ми казвали, че такива личности се срещат във всяка организация и повечето продължават да работят, но правят труден живота на хората около тях.

В училище те може да притежават интелигентността да се справят добре, но, изглежда, не са особено успешни, тъй като им липсват междуличностни умения, за да дадат своя принос към общността. Те отчуждават от себе си другите ученици и учителите, които не желаят да им дават препоръки, а това, разбира се, само потвърждава подозренията им, че околните искат те да се провалят.

Понякога тези личности изглеждат размъкнати или се обличат като прошляци, което е неподходящо за повечето работни места. Или пък носят полувоенно облекло и оръжие, за да изглеждат заплашително. Или си придават враждебен, застрашителен, бунтовен вид с татуировки на видни места, пънкарски прически или бръснати глави.

Повечето от тях си намират работа, но винаги се съмняват в мениджмънта, в това как се вземат решенията или защо не получават повишение. Те са офисните бунтари, които или са отявлено дразнещи и неприятни, или тихомълком кроят планове, често пораждайки брожения.

Има и офисни саботьори. Те се стараят дребните неща да не се вършат правилно, докладите да се бавят, доставките да закъсняват, колите да се сдобиват с драскотини, обажданията да не се връщат, сметките да се губят — особено ако нещата не стават както на тях им се иска. Така че параноидната личност може да използва пасивна или не толкова пасивна агресия, за да саботира околните, особено тези от тях, които смята за врагове.

Дори и да функционират нормално на работното си място, те може да са свръхконкурентни, дразнещи и инатливи, като мърморят и се оплакват до безкрай. Ако видят група, която разговаря тихо, ще си помислят, че обсъжда тях. На моменти може да се види как си мърморят тихо под нос, което, разбира се, ги кара да изглеждат странни. Ако чуят някого от колегите си да говори чужд език — ценно умение за всяка организация — ще са първите, които ще се оплачат, че той тайно ги обсъжда.

Ако в характера им присъства и грандомания, ще смятат, че са по-умни от всички останали, включително и от шефа, и че ги пренебрегват при повишенията. Преговорите с тях може да са много трудни, тъй като са силно недоверчиви, а и са пословични със споровете си с шефа, с подозренията си към мотивите на мениджмънта, с разпространяването на слухове, с оспорването на процедури, с подозренията си за фаворизиране и със завеждането на съдебни дела за щяло и нещяло. Могат да се впуснат в безкрайни писмовни кампании, с които да споделят притесненията си с висшестоящите, или пък да се обърнат към обществени институции, за да изискат проверки.

Трябва да се отбележи, че има много успешни бизнесмени, които покриват критериите за параноидна личност. Но те си имат своите собствени странности и особени поведения, които съвпадат с този личностен тип. Милиардерът Хауърд Хюз страдал от обсесивно-компулсивно личностно разстройство, но бил също и параноик. Живеел в изолация, мислел, че телефоните му се подслушват, започнал да ненавижда срещите с хора и настоявал да работи само с неколцина, на които имал пълно доверие (наричали ги Мормонската мафия, защото той наемал при себе си предимно членове на Църквата на Исус Христос и светиите от последния ден).^[1]

Компаниите могат да прехвърлят „проблемен“ служител от отдел на отдел, смятайки, че това е най-добрият начин да се справят с параноидната личност. Но това не е така, защото тези хора ще представляват проблем, където и да работят, а и не трябва да се забравя, че параноидните личности могат да бъдат избухливи и никога не е ясно какво и кога може да ги предизвика. Дори полицаите могат да бъдат изненадани от избухливостта им, когато ги спират на пътя, когато изпълняват заповед за арест или се отзовават на обаждания за домашни конфликти. Ако човекът е употребил алкохол или наркотици като кокаин, амфетамини или метамфетамини, потенциалът за насилие е още по-сериозен.

Въпреки че днес термини като „училищна стрелба“, „недоволен служител“, „агресия на пътя“ и „агресия на работното място“ са вече почти клишета, те рядко биват асоциирани с параноидната личност, а би трябвало, тъй като именно параноята е общата черта между повечето от тези хора, които избухват в необуздана и брутална агресия. Учителите, учениците и колегите могат да станат свидетели на прояви, които според тях са странни или нестабилни, но не умеят да разпознават признаците за параноидна личност, която е на път да избухне.

А когато параноидните личности се издигнат до високи или ръководни длъжности, пораженията, които могат да нанесат, са изумителни. Някои от най-извратените деяния в света са били причинени от безкомпромисната свръхподозрителност, страх и омраза на параноидните личности. Йосиф Сталин, Адолф Хитлер и камбоджанският диктатор Пол Пот са били силно параноидни. Те изпитвали ирационален страх от несъществуващи врагове и изисквали от последователите си същото. Загубата на човешки животи поради тази причина е толкова потресаваща, че думите не биха могли да въздадат справедливост за престъпленията им. Дори и един изгубен живот е трагедия. Как тогава да характеризираме убиването на над 30 милиона (Сталин), над 5 милиона (Хитлер) или над 1.2 милиона (Пол Пот)? При това по умерени оценки. Човек просто не може да си го представи. Ние не можем да осъзнаем истински такива големи числа. Но ако отвърнем поглед, ако не действаме, ако не наричаме нещата с истинските им имена, тогава пасивно насърчаваме невежеството по отношение на една основна истина: когато някоя параноидна личност се издигне до върха, настава ад под небето.^[2]

В крайна сметка най-трайното поражение от параноята е нестабилността, която тя сее между хората. Тя съсипва доверието, хармонията и сплотеността в отношенията, в семействата, в организациите, в общностите и между нациите. Това е отровното трагично наследство на патологично параноидната личност.