Джон Р. Р. Толкин
Берен и Лутиен (9) (Под редакцията на Кристофър Толкин)

Повествуванието до края на „Балада за Леитиан“

Тази значителна част от поемата започва от последния ред на Песен VII в „Балада за Леитиан“ („Но ни един пред страшната заплаха не трепна; всички твърдо устояха“), а встъплението на Песен VIII съвпада със силно концентрираното описание в „Куента“ за затворничеството на Лутиен в Нарготронд, наложено й от Келегорм и Куруфин, за нейното бягство с помощта на Хуан, за чийто произход вече бе казано. Редовете със звездички в текста на баладата отбелязват къде започват Песен IX, Песен X, Песен XI, Песен XII, Песен XIII и накрая Песен XIV.

Във Валинор живяха нявга псета

със сребърни каишки. Из полета

и из гори те гонеха кошути,

плашливи зайци и глигани люти.

5 Ороме беше там владетел строг,

стопанин на ловджийския чертог,

където лееха се песни буйни

и винени бокали медоструйни.

Таврос наричаха го Гномите тогава —

10 бог, чийто рог отекваше със слава

и що единствен идваше нататък,

преди да лумне в небосвода блясък

на Слънце и Луна; златисти бяха

конете му; и пъргаво търчаха

15 безбройни кучета на запад в лесовете,

от род безсмъртен бяха тези псета:

кафяви, черни в лаеща дружина,

и бели с козина като коприна,

тъй бързи сред гора и светъл лъг

20 като стрела от крепък дрянов лък,

а лаят им, когато бяха сбрани,

напомняше Валмарските камбани,

като елмаз блестяха им очите

от сняг по-бели бяха им зъбите.

25 Тъй както меч от ножница излита,

се втурваха по диря из горите

на Таврос за веселие и радост.

 

Сред тях Хуан кутре бе в първа младост.

Израсна той сред ловните гори

30 и ето че Ороме го дари

на Келегорм, що с него бе готов

по всяко време да се устреми на лов.

Когато Феаноровият род

избяга да подири нов живот,

35 Хуан остана с господаря свой

и следваше го вярно в мир и бой,

в победа или в люто поражение,

без страх от най-свирепото сражение.

Спасявал беше своя господар

40 от меч, от орк и друга скверна твар.

Израсна мощен, бърз, неуморим,

прозираше през мрак, мъгла и дим,

а дири, колкото и да са стари,

надушваше из дивите чукари;

45 безшумни бяха стъпките му леки,

познаваше най-тайните пътеки

и вълци гонеше по тях със стръв,

за да пролее гнусната им кръв.

Трепереше от него в нощен мрак

50 на Тху дори най-злият върколак.

Ни копие, ни меч, ни зла магия,

ни зверски нокът, ни отрова от ония,

що е създала вражеската злоба,

не го ловеше. Имаше прокоба,

55 че няма да загине той преди

в двубой страхотен да го победи

огромен вълк, що от самия ад

заченат е на този скръбен свят.

Чуй! Далече в Нарготронд,

60 чак оттатък Сирион

свири рог, отеква врява,

лай в горите се задава.

Кой ловува в този край?

Кой препуска? То се знай —

65 Куруфин и Келегорм

тръгнаха от своя двор,

с мощен лък в ръка готов

яздят от зори на лов.

Че напоследък взеха да се вясват

70 глутници на Тху и да проблясват

очите им сред нощен мрак дълбок

по стръмните скали отвъд Нарог.

Дали пък Тху не е заподозрял

за тайни на елфическия крал,

75 за бойни планове, кроени тук,

и мисии под бряст, ела и бук?

 

„Добри ми братко, Куруфин изрече,

това съвсем не ми харесва вече;

на зло е и от тия зверове

80 страната трябва да се отърве.

Пък и желаех в гъстата гора

със лов на вълци да се разведря.“

А после се приведе и добави,

че Ородрет ленив е и се бави;

85 на път отдавна Фелагунд замина,

а няма вест за славната дружина.

„Дали е мъртъв, или на свобода,

да знаеш туй, за теб ще е изгода;

сбери бойци, бъди за бой готов

80 и казвай, че излизаш пак на лов,

тогава сред народа ще се славиш,

че за доброто на Нарог го правиш.

Но можеш да узнаеш във гората

какво ли не; а ако пък съдбата

95 напук на всичко вече е решила

да се завърне той със Силмарила,

едва ли трябва да те уча аз,

че Камъкът за теб е (и за нас),

а тронът — нека да си кажем право —

100 родът ни стар е и го заслужава.“

 

Келегорм го слуша. Нищо не отвръща,

но скоро тръгна със войска могъща

и сам Хуан пред глутница напета

препускаше — водач на всички псета.

105 От три дни яздят из гори и степи,

на Тху изтребват вълците свирепи

и много сиви кожи са свалили,

и много са прогонили, избили,

но най-подир решили са да спрат

110 във западния край на Дориат.

 

Из гъстите потайни лесове

запява рог, отекват гласове.

Ловът напредва. Носи се заплаха

и нещо бяга като птица плаха.

115 Не знае кой в гората кърши клони,

затуй боязън стъпките й гони.

Далеч от роден дом, самотна, бледа,

тя бягаше в гъстака, без да гледа;

в сърцето й напираше тревога,

120 но тегнеше в нозете изнемога.

Очите на Хуан съзряха сянка

да бяга тръпнеща през горската полянка,

тъй както привечер мъгла прозирна

се носи лека, бърза и ефирна.

125 Побягна той през папрати и клони

създанието странно да догони.

Със ужас като малка пеперуда,

преследвана от птица до полуда,

тя пърхаше в гората до премала,

130 ту спряла, ту нагоре излетяла —

напразно. И останала без дъх,

тя спря до дънер стар, обрасъл с мъх.

Ни дума на магия изпъхтяна,

ни тайнствената сенчеста премяна,

135 изплетена с вълшебството на здрача,

не спряха устрема на преследвача,

чиято древна раса носи слава,

че на магиите не се поддава.

Бе срещнала сред дебрите зелени

140 единствения, който защитен е

от нейните вълшебства. Но очите

като звезди искрящи от сълзите

и хубостта, и нежният й глас

ловеца очароваха тогаз.

145 Той лекичко я вдигна и понесе

товара тръпнещ. Келегорм се стресна,

щом стигнаха до ловния му стан:

„Какво си хванал, драги ми Хуан?

Елфическа девойка, призрак, фея?

150 За пръв път виждам чудо като нея.“

 

„Пред теб е Лутиен от Дориат,

отвърна тя, останаха назад

на края роден светлите поляни,

сега се лута със нозе издрани

155 там, где надежда няма, ни утеха.“

Със тия думи смъкна сенчестата дреха

и мигом грейна сребърна и бяла,

с премяна скъпоценна засияла

като роса сред слънчева градина,

160 със златни лилии по рокля синя.

Вълшебното й, прелестно лице

би трогнало най-твърдото сърце.

Стоеше Куруфин като замаян

от аромата нежен и потаен

165 на горско цвете в нейните коси

и хубостта й в миг го покоси.

„Кажи ми, о, девойко благородна,

защо далече от земята родна

се луташ изнурена, залиняла?

170 Беда ли Дориат е сполетяла?

Кажи, не бой се, виждаш, че съдбата

с приятели те среща сред гората.“

Тъй Келегорм продума и огледа

снагата нежна, прелестна и бледа.

 

175 И тя, съзирайки усмивката добра,

лукавството му не заподозря,

а само простодушно го запита:

„Кои сте вие, що със рог тръбите

и яздите в опасната дъбрава?“

180 Уклончиво отвърна той тогава:

„От Нарготронд сме, хубавице мила,

предлагаме ти своята закрила

и молим те смирено в този час

в двореца ни да се завърнеш с нас,

185 надежда да намериш сред покоя.

Кажи сега историята своя.“

 

Разказа тя как на дълга си верен

из Севера сражаваше се Берен,

как стигна в Дориатските палати

190 и как Тингол на гибел го изпрати.

Мълчеше Келегорм, че туй що чува

сърцето му дълбоко развълнува.

А тя наивно му разказа още

с каква магия във потайни нощи

195 измъкна се от бащината стража

и млъкна — дума не намери даже

да каже как щастливи и честити

се скитаха със Берен из горите.

„Послушайте, бедата е голяма!

200 За отдих и почивка време няма.

Премного дни отминали са вече,

а Мелиан, що вижда надалече,

отдавна ми разкри със страх, че Берен

лежи в тъмницата сред мрака черен.

205 Тху има страшни, пъклени зандани,

окови със магия изковани

и Берен в този гибелен капан

лежи изгубен, смазан, окован,

ако е жив след толкова страдания.“

210 Словата й заглъхнаха в ридания.

 

Куруфин дръпна брат си настрани

и му прошепна: „Ето новини

за Фелагунд — и тъй разбрахме вече,

що дирят тия вълци надалече.“

215 А още му прошепна що да стори

и как на Лутиен да отговори.

„Нали сама видя, девойко драга,

й рече Келегорм с усмивка блага,

за зверове сме тръгнали на лов,

220 ала отрядът ни не е готов

за поход срещу злия чародей.

Да ни упрекваш, моля те, недей.

Разумно е сега лова да спрем

и право вкъщи да се приберем,

225 та да обмислим всичко и решим

как Берен от неволя да спасим.“

Към Нарготронд потеглиха, но ето

на Лутиен се стягаше сърцето:

защо отлагат и защо се бавят,

230 защо не искат нищо да направят,

защо на бой със Тху не тръгват смело?

Хуан пред всички тичаше начело,

но колчем се озърташе през рамо,

съзираше тревожни гледки само.

235 Защо ли господарят му се мае,

защо тъй явно Куруфин желае

девойката — такива мисли в него

прииждаха, предчувствие обзе го,

че дух злокобен ги е обладал.

240 Сърцето му се свиваше от жал

за Берен и добрата Лутиен,

и Фелагунд, попаднал в вражи плен.

 

Цял Нарготронд от ярки лампи грее,

пируват всички, музика се лее.

245 Но плаче Лутиен усамотена —

в чертога я държат като пленена,

вълшебната й дреха е укрита

и както и да моли, и да пита,

ни дума в отговор не получава.

250 Изглежда, са потънали в забрава

страдалците, що гинат оковани

на чародея в мрачните зандани.

Уви, едва сега бе осъзнала,

че на измама зла се е поддала.

255 А Феаноровите синове не скриха,

че щерката на крал Тингол плениха,

че нейният любим не ги вълнува

и няма с чародея да воюват

заради крал омразен, що посяга

260 на туй, което уж им се полага

по древна клетва. Ородрет усети

какво им се спотайва в умовете:

крал Фелагунд на смърт да предадат

и с крал Тингол след туй да се сродят

265 насила или с договор. Но вече

безсилен беше той да им попречи —

народът бе изцяло в тяхна власт

и слушаше омайния им глас.

На Ородрет словата бяха всуе;

270 цял Нарготронд не искаше да чуе,

че Фелагунд изпаднал във беда е

и че от бърза помощ се нуждае.

 

Единствен бе останал с Лутиен

на неуморна стража нощ и ден

275 Хуан, що верността си не забрави,

и с обич думаше му тя тогава:

„Хуан, Хуан, ловецо мой крилат,

по-бърз от тебе няма в този свят,

но зло ли в твоя господар витае,

280 че за сълзите и молбите ми нехае?

Та Барахир сред ловните полета

обичаше добрите верни псета;

а Берен, що из северния лес

се скиташе подгонен и злочест,

285 си бе намерил тамо за другари

пернати и космати горски твари,

и духовете, що до наши дни

в самотните скалисти планини

се крият още. Ала в този ден

290 ни елф, ни люде, никой освен мен

не е запомнил Берен със това,

че пред Моргот не преклони глава.“

 

Хуан мълча; но беше запленен

и вече Куруфин до Лутиен

295 не пусна да пристъпи с дързък крак,

а зъбеше му се като на враг.

Но в късна нощ, когато мракът чер

обгърнал е трептящия фенер

на бледата луна, а пред звездите

300 като решетки сиви облаци прелитат,

и първи зимен вихър листи рони

от почернелите унили клони

— виж! — няма го Хуан. И тя горката

трепереше в часа преди зората,

305 когато всичко дреме и мълчи,

и страх изпълва будните очи.

Внезапно тъмна сянка се прокрадна

и нещо до леглото тихо падна —

вълшебната наметка бе това.

310 На погледа си вярвайки едва,

изтръпнала, прегърна тя Хуана

и екна плътен глас като камбана.

 

Хуан й проговори, на когото

бе отредено трижди през живота

315 да проговори със човешки глас:

„Прекрасна господарке, ти си таз,

що люде, елфи, птици лекокрили

са длъжни да обичат и закрилят.

Събуждай се! От ложето стани!

320 Вълшебната си дреха наметни!

Да бягаме в предутринния час

към Севера опасен ти и аз“.

И посъветва я как най-добре

до свободата да се добере.

325 От помощта му Лутиен се смая,

но с поглед мил добрия пес омая

и го прегърна нежно през врата

във знак на вечна обич до смъртта.

* * *

Далеч, на чародея в твърдината,

330 погребани дълбоко под земята,

забравени от всички в пълна тайна,

лежаха слепешком в нощта безкрайна

другари двама. Вече само двама!

От другите отдавна диря няма,

335 единствено по костите им бели

личеше, че достойно са живели.

 

Продума Берен: „Вече сме двамина.

Не е беда голяма да загина.

На Тху решил съм всичко да разправя

340 и може би така ще те избавя,

та пак да видиш ясен слънчев ден.

Свободен си от клетвата към мен,

тя носи само болки и провали“.

 

„Ах, Берен, Берен, вече не разбра ли,

345 на племето Морготово словата

са по-лъжовни от мъгла и вятър.

На злия Тху каквото и да кажем,

не ще се отървем оттук и даже

страдания по-люти ще изпием,

350 ако узнае той кои сме ние —

че е пленил на Барахир сина

и Фелагунд във свойта твърдина.

Не смея да помисля що ще стори,

ако научи за какво се борим.“

 

355 Над тях избухна в мрака кикот злобен.

„Така е, вярно — рече глас злокобен. —

Да пукне простосмъртен в тази яма

наистина не е беда голяма.

Ала елфически безсмъртен крал

360 със сигурност би мъки изтърпял

несносни за човек обикновен.

И ако някога в далечен ден

народът ти за ужаса узнае,

да те откупи може би ще пожелае

365 с елмази, злато, с думи на смирение,

или ще вземе Келегорм решение

за Фелагунд изобщо да не чува

и с подлост трона да си извоюва.

А може би преди да дойде краят,

370 задачата ви тайна ще узная.

Вълкът е гладен, време наближава;

живот за Берен вече не остава.“

 

Отмина време в мрака и тогава

припламнаха очи като жарава.

375 Усетил, че смъртта се е задала,

напрегна Берен мишци до премала.

Но изведнъж раздаде се кънтежът

на скъсани окови; падна мрежа

— и виж! — връхлита Фелагунд напред

380 връз сенчестия вълчи силует

другаря си, за да спаси тогаз,

без страх от грозната зъбата паст.

И вкопчиха се там сред тъмнината

в кълбо, което лудо се премята;

385 разкъсват зъби плът, посягат пръсти

към зверско гърло в козината гъста.

Но стихна всичко. Прозвуча сред мрака

предсмъртният хриптеж на върколака,

а сетне се раздаде морен глас:

390 „Прощавай, друже мой, защото аз

си тръгвам със разкъсано сърце,

сковава студ и тяло, и ръце.

За схватката изчерпах всички сили

и смъртоносна рана са разкрили

395 отровни зъби в моята снага.

Почивка дълга чака ме сега

край Тимбрентинг, в чертозите без време,

где пият боговете и морето дреме

под грейнал лъч“. Така издъхна кралят,

400 така баладата го е възпяла.

 

Лежеше Берен със пресъхнали очи,

че плач не можеше скръбта да заличи,

и чакаше да чуе стъпки нови.

Обгръщаше го тишина сурова

405 като във гробница на древен крал,

преди безбройни векове умрял

и легнал да почива в златен блясък

дълбоко под скала, земя и пясък.

 

Но тишината в миг се разлетя

410 на късчета сребро и долетя

далечна песен, що стени корави,

скали, решетки и резета здрави,

и цялата проклета твърдина

пронизваше със лъч от светлина.

415 Просветнаха звезди и долетя

дъх чуден на разцъфнали цветя,

запяха славеи сред клони гъсти,

засвириха незрими нежни пръсти

на флейта и цигулка под луната

420 и най-прекрасната девойка на земята

танцуваше във бисерна премяна

на малък хълм сред стихнала поляна.

 

И Берен като в сън запя тогава,

но с глас, що надалече се раздава,

425 на Севера далечен песни стари

за люти битки и добри другари,

за дързост, храброст, мъжество и вяра,

що враг помита и стени събаря;

и грееше сияйно в небосвода

430 съзвездие, що някога народът

наричаше Горящата къпина,

издигнато над тяхната родина

от Варда като символ на живот

за ужас на проклетия Моргот.

 

435 „Хуан, Хуан! Дочувам да се пее,

от дълбините сякаш глас се лее

на Берен с песента — и този глас

дочувала съм много пъти аз

наяве и насън.“ Така шептеше

440 девойката прекрасна, що стоеше

и пееше на моста над реката

с вълшебно наметало сред тъмата.

И песента й волно се понесе,

и острова и крепостта разтресе,

445 накара всеки върколак да вие.

Навън Хуан до Лутиен се крие,

озъбен и наострил слух сред мрака,

готов да скочи в яростна атака.

А Тху, щом чу на Лутиен гласа,

450 във кулата си скочи начаса,

заслуша се, напрегнато притихна

и най-накрай злорадо се усмихна.

„Ах, Лутиен! Наивна хубавица!

Как падна в мрежа малката мушица?

455 Моргот! Каква ли бляскава награда

от твоето богатство ми се пада

за толкоз щедър дар?“ Той бързо слезе

и върколак изпрати да излезе.

 

А Лутиен все пееше. След миг

460 със паст зъбата и червен език

към нея плъзна сянка; ала тя

не спря ни за секунда песента.

По-близо злата сянка се прокрадна,

изхърка изведнъж и мъртва падна.

465 Прииждаха така един след друг

и падаха убити всички тук,

и никой се не върна да разправи

на Тху защо ли плячката се бави,

че на Хуан захапката жестока

470 от моста хвърля труп след труп в потока,

и бавно влачи Сирион телата.

Но нова сянка плъзна от палата —

по-зъл, по-мощен, по-грамаден звяр,

ужасен върколак, свиреп и стар:

475 туй Драуглин бе, най-могъщ и пръв

от тия твари, що жадуват кръв,

що под самия трон на Тху седят

и хранят се с човешка жива плът.

 

Не беше вече битката им тиха,

480 ръмжене, вой и лай нощта смутиха,

дорде към трона, где се беше хранил,

пролази Драуглин със смъртни рани.

„Хуан е тук“, преди смъртта извика,

а Тху помисли с гордост превелика:

485 „Ще го погуби само твар една —

най-злият вълк на всички времена“.

И си повярва с дързост безразсъдна,

че знае как прокобата да сбъдне.

През портата висока се задава

490 твар грозна, страшна, зла и величава,

с отровни зъби, със очи на вълк,

но никой вълк не е бил толкоз зъл,

ни толкоз хищен, ни така зъбат,

откакто съществува този свят.

495 Нозе грамадни, челюст разширена,

с отрова, смърт и болка напоена,

излъчваше като в самия ад

непоносима, смъртоносна смрад.

Гласът на Лутиен пресекна, млъкна,

500 задави се и взорът й помръкна.

Залитна тя, изпаднала във плен

на страх безумен, леден и студен.

 

Надянал беше чародеят лик

на вълк чудовищен и най-велик,

505 излизал нявга от Ангбанд на юг

да сее злоба, смърт и ужас тук.

Напред се хвърли, а Хуан отскочи

във сенките. Тогава се насочи

към Лутиен, изпаднала в несвяст,

510 ала от гнусния му дъх тогаз

девойката със сетни сили трепна,

вълшебно слово немощно прошепна

и с дрехата магична го докосна.

Замаян, той залитна и се просна.

515 Хуан го връхлетя. Отскочи той

и под звездите се раздаде вой

на мощен вълкодав, изправен пак

на смъртен бой с прастария си враг.

Напред, назад те скачаха, летяха,

520 премятаха се, лудо се въртяха,

захапваха врага със дива стръв.

Но изведнъж по моста бликна кръв —

Хуан врага си беше повалил

и зъби право в гърлото му впил.

525 Отчаян, Тху неспирно се менеше,

ту вълк, ту черв, ту демон черен беше,

ала от хватката да се избави

не можеше, каквото и да прави.

Не спираха ни меч, ни заклинание,

530 ни зъб, отрова, дяволско старание

Хуан, роден сред древния простор

на светлия, прекрасен Валинор.

 

До злия дух, когото за живот

бе сътворил проклетият Моргот

535 от черна жлъч в чертога му събрана,

изтръпналата Лутиен застана.

 

„О, демон чер, о, призрак зъл,

при нас от пъкъла дошъл,

тук телом ще умреш, а пък духът

540 ще литне на далечен мрачен път

назад към твоя господар лукав,

за да изпита неговия гняв;

и голата ти същност ще се мята,

заточена дълбоко под земята —

545 това те чака, след като умреш,

освен ако веднага ми дадеш

ключа от крепостта си нечестива

и заклинанието, дето слива

дърво и камък в непреломен зид.“

550 Задъхан, жалък и почти убит,

вълшебните слова избъбри той

и из нощта избяга с жален вой.

 

Поглеж! Сияние разля се там,

като че ли звездите своя плам

555 свалиха пред прокълнатите двери.

Широко Лутиен ръце разпери

и звънко викна с глас, с какъвто днес

понякога дочуваме нощес

елфически фанфари да звънят

560 над стихналия и задрямал свят.

Зора изгря над планините диви,

склонили морно върхове мъгливи.

Със грохот глух разтърси се скалата

и рухна из основи твърдината,

565 скалата зейна, мостът с жален стон

се срути в кипналия Сирион.

Рояци грозни прилепи и сови

се вдигнаха над мъртвите основи

и с писъци в небето полетяха

570 да си подирят нейде нова стряха

сред някой зъл, отровен гъсталак.

Скимтящи вълци търтиха на бяг —

безплътни сиви сенки. Като в сън

замаяно пролазиха навън

575 затворници, закривайки очи

от утринните слънчеви лъчи,

и чудеха се кой във този ден

е сложил край на страшния им плен.

 

Вампирска сянка, грозна и крилата

580 изписка и отлитна над гората;

кръв черна капеше от нея като дъжд.

Огледа се Хуан и изведнъж

съзря наблизо вълчи труп един,

че Тху бе отлетял в Таур-на-Фуин,

585 където да подири нов подслон

и да издигне нов, по-мрачен трон.

Затворниците бледи, разридани,

излизаха от влажните зандани,

но не и Берен. Лутиен изрече:

590 „Хуан, Хуан, сред мъртвите ли вече

да дирим оногова, за когото,

тъй дълго се сражавахме със злото?“

Прескочиха от камък върху камък

през Сирион към срутения замък.

595 Надвесен над приятеля си скъп,

стоеше Берен, вкаменен от скръб.

Дори не зърна кой се приближава.

 

„Ах, Берен! — викна Лутиен тогава. —

Уви, защо тъй късно те намерих?

600 Защо сега пред рухналите двери

напразно лееш своята печал

над най-достойния и храбър крал!

Уви, че вместо радост най-гореща

ридания ни носи тази среща!“

605 И думите й бяха толкоз нежни,

че той забрави мъките си прежни

и нова страст към Лутиен обзе го,

през толкоз мъки стигнала до него.

 

„О, Лутиен! О, Лутиен,

510 по-прелестна от ясен ден!

Най-нежна, най-прекрасна в Елфодом,

каква ли обич те доведе, щом

дошла си чак в чертозите проклети!

О, нежно чело, увенчано с цвете,

615 о, пъргави нозе, коса златиста,

ръце тъй бели под зората чиста!“

 

В прегръдките му Лутиен примря

под блясъка на новата зора.

* * *

Дори езикът тъне днес в забрава,

620 на който пяха елфите тогава

как Лутиен и Берен сам-сами

се скитаха из пустите земи

край Сирион; и радостни, засмяни

посрещаха ги горските поляни.

625 Макар и зима, цвете подир цвете

разцъфваше на Лутиен в нозете.

Тинувиел! Тинувиел!

Южнякът ли те е довел,

та птици пеят въпреки студа

630 и вият над главите ви гнезда?

 

Далеч остана онзи остров в Сирион,

но зеленее се на неговия склон

самотен гроб, белязан с камък бял,

на мястото, където е заспал

635 крал Фелагунд, наследник на Финрода,

и ще почива там под небосвода,

дорде морето сушата залее.

Но Фелагунд живее и се смее

във Валинор, красив и вечно млад,

640 забравил нашия печален свят.

 

Той в Нарготронд не се завърна вече,

ала вестта се пръсна надалече,

че мъртъв е, че Тху е победен

и замъкът зловещ е повален.

645 Защото най-накрая се прибраха

мнозина, що за мъртви се брояха,

и с тях дойде Хуан, доброто куче,

макар че благодарност не получи

от разгневения си господар;

650 и все пак верен бе по навик стар.

Разнесе се из Нарготронд мълва,

звучаха срещу Келегорм слова.

Оплакваха кончината на краля,

крещяха, че девойка е посмяла

655 туй, що уплаши Феаноровия род.

„Да им отнемем жалкия живот!“

Тъй викаха душиците страхливи,

що Фелагунд отритнаха приживе.

Изрече дума Ородрет такава:

660 „Властта е вече моя. Забранявам

да се пролива братска кръв в палата.

Но няма хляб и дом за тия братя,

които опетниха със позор

прославения род на Феанор“.

665 Доведоха ги. Непокорен, горд

пред краля се изправи Келегорм.

А Куруфин до неговото рамо

мълчеше и усмихваше се само.

 

„Вървете си оттук, преди нощта

670 да плъзне покривало над света.

Вървете, не поглеждайте назад

и никой от рода ви прокълнат

да не намери обич и подслон

под стряхата на елф от Нарготронд.“

 

675 „Ще помним!“ — и прокудените братя

навъсени напуснаха палата;

конете взеха и онез малцина,

що още бяха в тяхната дружина.

На тръгване надуха боен рог

680 и си заминаха със гняв жесток.

Към Дориат скиталците щастливи

вървяха бавно през горите диви.

Облъхваше ги вятърът студен

и хладен беше всеки зимен ден,

685 но те със песен крачеха напред

под небосвода синкав като лед.

Видяха Миндеб, бистрия поток,

блестящ из диплите на хълм висок

по западните граници — ония,

690 що Мелиан закриляше с магия,

та всеки гост неканен или враг

да среща там безпътица и мрак.

 

Там Берен спря и скръбно промълви:

„Прекрасна Лутиен, дотук, уви,

695 привършва нашият съвместен път

и песните ни радостни ще спрат!“

 

„Какво говориш? Как така раздяла?

Виж, ясната зора е засияла!“

 

„Ти стигна тук, където с пълна сила

700 магията на Мелиан ще те закриля,

и можеш да се върнеш още днес

в дома си и в любимия си лес.“

 

„Сърцето ми щастливо е, когато

съзре да греят с есенна позлата

705 дърветата край родния ми град.

И все пак аз намразих Дориат,

напуснах без минута колебание

и дом, и род, и нямам днес желание

да гледам дървеса или треви,

710 ако до мене Берен не върви.

Есгалдуин разлива струи бесни!

Защо сама, без радост и без песни,

самотна на брега му да седя

и само тъжни жалби да редя

715 с горчиви сълзи и сърце сломено?“

 

„Защото Берен няма път назад.

Не мога да се върна в Дориат,

дори ако рече самият крал;

нали пред него клетвата съм дал

720 да дойда само ако съм добил

сияйния вълшебен Силмарил

и тъй заслужа по-вълшебен дар.

Ни камък, ни стомана, ни пожар,

ни сам Моргот дори ме би възпрял

725 това да сторя, що съм обещал —

така заклех се зарад Лутиен,

по-прелестна от ясен слънчев ден.

Уви, на клетвата ще бъда верен,

макар и с болка“ — тъй отвърна Берен.

 

730 „Тогава Лутиен, добре го знай,

не ще се върне в родния си край,

ще броди скръбна в скръбните гори,

прокудена от теб, или дори

ще следва с морна стъпка твоя път,

735 додето най-подир се съберат

на този свят възлюбените пак

или на мрачния отвъден бряг.“

 

„Не, Лутиен, недей, така не бива,

раздялата тъй правиш по-горчива.

740 От гибел твойта обич ме избави,

но никога, каквото и да става,

не ще облееш с нежна светлина

чертога чер на всякоя злина.

Не, никога! Недей ме умолява!“

 

745 Но ненадейно в тихата дъбрава

отекна тътен като морски щорм.

Туй бяха Куруфин и Келегорм,

препуснали в гората като вятър.

Копита громоляха по земята.

750 Решили бяха днес да изберат

на север пътя между Дориат

и черната гора, обвита в мрак,

Таур-на-Фуин. Това бе път най-пряк

към старата им източна родина,

755 където още имаха роднини

и дето хълмът Химлинг зорко бди

на Аеглон над бурните води.

Видяха влюбените и след миг

препуснаха към тях със гневен вик,

760 като че искаха да ги премажат

и любовта им с гибел да накажат.

Ала конете спряха изпотени,

с извити шии, с ноздри разширени;

посегна Куруфин и грабна в плен

765 отпред върху седлото Лутиен,

но рано бе за смях. Със скок такъв,

какъвто може само царят лъв

от остро жило на стрела вбесен

или пък както гордият елен

770 прелита като птица дол дълбок,

така се метна Берен с мощен скок

връз Куруфин; и блъсна го така, че

събори коня заедно с ездача.

Сборичкаха се сред тревите гъсти

775 без звук; и Берен диво вкопчи пръсти

във гърлото на Гнома повален.

До тях замаяна лежеше Лутиен.

Усети Куруфин, че ще умира —

изцъклят се очи, дъхът му спира,

780 език виси от зейнала уста,

дели го само крачка от смъртта.

Но ето, брат му налетя сега,

насочил копие срещу врага;

и щеше да загине от стомана

785 тоз, който беше оцелял в зандана,

ако живота му да защити,

Хуан не бе успял да долети,

настръхнал срещу своите стопани

като че срещу вълци и глигани.

790 Уплашеният кон направи скок

и Келегорм извика с гняв жесток:

„Проклет да бъдеш, долен помияр,

че зъбиш се на своя господар!“

Но ни ловец, ни никой на света

795 не би застанал срещу яростта

на благородния и мощен пес.

Свиреп бе той. Отстъпиха онез

да гледат отдалече боязливи:

ни меч, ни нож, ни ятагани криви,

800 ни копие, ни лък, ни боздуган

не плашеше безстрашния Хуан.

 

Тъй щеше да е сетен този ден

за Куруфин — спаси го Лутиен.

Събудила се беше от несвяст

805 и Берен призова с тревожен глас:

„Смири гнева си, отдръпни ръцете!

Не ставай като орките проклети;

че люти врагове ни обкръжават,

безброй са те и повече ще стават,

810 и срутва се светът, докато ние

заради древни глупости се бием.

Послушай, спри се! Време е за мир!“

Отпусна Берен пръсти най-подир,

но взе му ризницата, а след нея

815 взе коня му и ножа чудодеен,

без ножница увесен на колана.

Не оздравяваше нанесената рана

от този нож; че бяха го ковали

джуджетата в подземните си зали

820 без отдих в дългите си нощни бдения

с магии и вълшебни песнопения.

Той режеше стомана закалена

като че ли е вейчица зелена

и с лекота пробиваше доспехи

825 като проядени от червей дрехи.

Но вече другиму принадлежеше —

стопанинът му победен лежеше.

Отхвърли Берен надалеч врага

и гневно викна: „Махай се сега!

830 Глупец, негодник жалък, прав ти друм

Дано в изгнание научиш се на ум.

Стани, върви оттук и занапред

недей постъпва като орк проклет,

а винаги бъди почтен и горд

835 като достоен син на Феанор!“

И той поведе Лутиен без страх.

Хуан все още пазеше зад тях.

 

Извика Келегорм: „На добър час!

Избавихте се засега от нас,

840 но по-добре умри сред дивия простор,

отколкото гневът на Феанор

тепърва да те стигне с пълна сила.

Ни хубавицата, ни Силмарила

не ще опазиш в този свой живот!

845 Проклинам те под този небосвод,

от утро, та до здрач да чакаш злото!

На добър час!“ Той скочи от седлото,

повдигна бързо брат си от земята,

взе мощен лък със тетива от злато,

850 изпъна я докрай с десница зла

и пусна подир двамата стрела;

а те вървяха, без да разберат,

и даже не поглеждаха назад.

Хуан излая, рипна над земята

855 и безпогрешно улови стрелата.

Към тях веднага втора се насочи,

но Берен вече бе видял; той скочи

с гърдите си да пази Лутиен

и падна от стрелата поразен.

860 Щом зърнаха това, онези братя

със злобен смях препуснаха в гората,

пришпорвайки конете си от страх,

че гневният Хуан търчи след тях.

Но всуе бе смехът на Куруфина,

865 че само подир някоя година

разчу се между людете мълва

за неговата подлост и това

бе само в полза на Врага проклет.

 

От онзи мрачен миг и занапред

870 не тръгна куче с братята на лов

на рога след примамливия зов.

Дори когато гибел и погром

надвиснаха над родния им дом,

Хуан не се завърна ни за ден,

875 а следваше добрата Лутиен.

Сега ридаеше до Берен тя

и се опитваше да спре кръвта,

що бликаше на струи страховити.

Разкъса дрехата му на гърдите;

880 изтръгна с пръсти острата стомана;

проми със сълзи кървавата рана.

Хуан донесе лист с невзрачен вид,

ала сред билките най-лековит,

що в жарко лято или в зимен ден

885 расте на воля винаги зелен.

Познаваше той билките подбрани,

цъфтящи по пътеки и поляни.

Наложиха на раната компрес

и Лутиен сред стихналия лес

890 запя магията, що много други

отчаяни елфически съпруги

напяваха в онези тъжни дни.

 

Полъхна мрак от мрачни планини.

Над Севера, потънал в робска скръб,

895 изгря блестящ божественият сърп

и всякоя звезда бе засияла

величествена, ледена и бяла.

А долу, върху мрачната земя

искра червена трепкаше сама:

900 край огън, дирещ мрака да прогони,

под малък навес от зелени клони

лежеше Берен хладен, пребледнял,

духът му сякаш беше отлетял.

Безсънна сред заспалата дъбрава

905 девойка жаждата му утолява

и тихо шепне думите напевни,

по-мощни от онуй, що с руни древни

написали са мъдреците стари.

Нощта отлита, огънят догаря.

910 По планините мътен и студен

прокрадва се изгряващият ден.

 

Очи отвори Берен с грейнал взор

и викна: „Някъде сред друг простор,

в земи отвъдни, непознати нам,

915 аз бродих дълго заблуден и сам

на мъртвите сред пагубния мрак,

но глас един прекрасен, мил и драг

като виоли, арфи, както птица пее

без думи, както музика се лее

920 зовеше ме, зовеше ме в нощта

и ето, че ме върна към света!

Зарасна рана, болката отмина!

Отново под зората сме двамина

и нови пътища пред нас лежат —

925 на Берен се полага тежък път,

где дебне гибел; а на тебе, драга,

очакване в горите се полага

под китните дървета в Дориат —

и песни, за да чувам глас познат,

930 докато бродя по пътеки криви

през пущинаци и чукари диви“.

 

„О, не, почакай, знаеш, че сега

не е Моргот единствено врагът,

задачата ти дръзка породи

935 сред елфите раздори и вражди;

и теб, и мен смъртта очаква вече —

Хуан съдба печална ти предрече

и тя ще бъде скорошна и тежка.

Повярвай, никога в ръка човешка

940 не ще съзре Тинголовият взор

онуй, що прокълнал е Феанор!

Защо тогава бориш се със тях?

Защо да не загърбим мрак и страх

и да поемем през горите диви —

945 без стряха и родина, но щастливи?

За нас ще бъде дом самият свят

под слънцето и вятъра крилат.“

 

Така задълго спориха със скръб,

но въпреки гласа си мил и скъп,

950 дори с елфически магии тайни,

и със слова вълшебни и омайни,

с очи трептящи като две звезди

тя не успя да го разубеди.

Той нямаше да иде в Дориат,

955 освен за да я отведе назад;

а в Нарготронд не искаше да идат

от страх братоубийства да не видят;

и никога в света не би желал

да види изнурена от печал,

960 бездомна, боса да се скита таз,

която любеше с безумна страст.

„Че вече будна е Морготовата мощ;

светът от нея тръпне ден и нощ,

започва страшен лов и плячка има —

965 елфическа девойка несравнима.

Днес призраци и орки дебнат в сянка,

със страх изпълват всякоя полянка

и вредом дирят Лутиен прекрасна.

Сърце изстива и надежда гасне.

970 Сега проклинам клетвата пред краля

и участта, която ни е сбрала,

обричайки една девойка нежна

да броди с мен без вяра и надежда!

Да бързаме! Преди денят да мине,

975 ще стигнем право в твоята родина

и ще застанем там под дъб и бук,

където даже въздухът е друг

във Дориат, прекрасен Дориат,

където няма да се доберат

980 зли твари през вълшебната закрила,

що чудодейно онзи лес е скрила.“

 

Привидно тя отстъпи, без да пита.

Достигнаха на Дориат горите

и спряха се да си поемат дъх

985 в потайна падинка, обрасла с мъх;

на завет дълго двамата лежаха,

и пееха под буковата стряха

за обич вечна, що ще оцелее

дори ако море света залее,

990 и влюбените ще се срещнат пак

отвъд света, на Западния бряг.

На сутринта тя още сладко спеше

на мъховото ложе, сякаш беше

за цвете като нея този ден

995 все още твърде ранен и студен.

Целуна Берен къдриците скъпи,

надигна се, заплака и отстъпи.

И на Хуан продума: „Друже драг,

пази я! Няма в този пущинак

1000 ни момина сълза, ни роза ранна

тъй нежна, крехка и благоуханна.

От зли ръце, от вятър, студ и мраз

закриляй я усърдно, както аз

уви, не мога повече, че чест

1005 и съдбини на път ме водят днес“.

Препусна с коня, без да се оглежда,

и нямаше в душата му надежда,

но яздеше с упорство в този ден

по пътища към Севера студен.

* * *

1010 Разстилаше се в древни времена

зелена и просторна равнина,

и Финголфин, владетел горд и смел,

войската си през нея бе повел

със дълги копия, сияйни брони

1015 и щитове на бели вихрогони.

Тръбите им запяха звънка песен

да предизвикат облака надвесен

над твърдината на Моргот тогаз,

а той очакваше да дойде сгоден час.

1020 Сред зимна нощ избликнаха оттам

реки огромни от убийствен плам,

като потоп обгърнаха полето

и в тази нощ почервеня небето.

И само на Хитлум от планините

1025 съзряха пушеците и мъглите

над огъня високо да се вият,

додето с пелена звездите скрият.

Тъй тучното поле остана в плен

на жадни пясъци и жълта тлен,

1030 където много кости разпиляни

сред дюните се валят неприбрани.

Дор-на-Фауглит се казва оттогава —

Земя на жаждата, и там в забрава

лежат без гроб покойните бойци,

1035 погубени достойни храбреци.

От юг към нея слизат зли чукари,

над тях издига своите върхари

Мъртвешката гора, и там печални

дърветата са мачти погребални

1040 на флот покойници и всеки връх

се люшка сякаш от мъртвешки дъх.

 

Оттам се вгледа Берен с тъжен взор

на дюните през мъртвия простор

и зърна надалече в мрак и дим

1045 могъщи кули над Тангородрим.

Стоеше конят уморен и плах,

гората мрачна вдъхваше му страх,

а сред пустинята под този склон

не би пристъпил вече никой кон.

1050 „Жребец добър на господар неверен,

вдигни глава, му каза тихо Берен,

сбогуваме се с теб на този склон,

сега препускай пак към Сирион,

натам върни се по следата наша

1055 към бистрите води и сладка паша.

Ако не срещнеш господаря свой,

недей скърби напразно, не се бой,

а скитай волно в дебрите зелени

с плашливите кошути и елени,

1060 сънувайки далечния простор

на светлия, прекрасен Валинор.“

 

Запя тогава той и песента

понесе се могъщо над света.

Дали ще чуят орки, върколаци

1065 и други твари в тия пущинаци,

що бродят из горите с хищен вой,

не го вълнуваше, защото той

сбогуваше се с нощ и светъл ден

решителен, свиреп и огорчен.

 

1070 „Прощавайте трева, дърво и лист,

що пеете под утринния бриз!

Прощавайте цветя и стройни клони,

свидетели на бързите сезони;

и ручеи из гъстата гора,

1075 и вие бледи, тихи езера!

Простете, равнина и планина!

Простете, дъжд, и вятър, и слана,

мъгла и облаци, и въздух жив,

и лунен лик, тъй прелестно красив,

1080 що от небето ще ни лицезре,

дори и ако Берен тук умре —

или остане жив, но в дълбини

между зловещи каменни стени,

где не долита звук от този свят,

1085 лежи сред вечни пушеци и смрад.

Прощавай, светъл небосклон,

под теб живя във своя дом

и тичаше като сърна

под слънчев блясък и луна

1090 тя, Лутиен Тинувиел,

най-нежна в земния предел.

Дори светът да е умрял,

дори разбит да рухне цял

в първичния бездънен мрак,

1095 за туй го бих възвърнал пак —

земя, море, зора и ден

и че е зърнал Лутиен.“

 

Високо вдигна меча от стомана

и сам предизвикателно застана

1100 пред цялата Морготова злина;

прокле подземната му твърдина,

ръце, нозе и цялото му тяло,

корона и завършек, и начало;

а след това без страх и без надежда

1105 напред прекрачи, без да се оглежда.

 

„Ах, Берен, Берен! — в миг отекна глас. —

Боях се, че съм закъсняла аз!

О, доблестна десница засияла,

не е часът за сбогом и раздяла!

1110 В елфическия род не се делим

от онзи, що е станал наш любим.

Изпълва ме любов, велика сила —

развихри ли се, мигом би сломила

самата смърт; макар и уязвима,

1115 във слабостта си е непобедима,

не ще я устраши ни скръб, ни ад,

ни целият товар на този свят.

Любими глупчо! Можеш ли избяга

от тази обич, що ти се полага,

1120 и как така наивно се надяваш,

че от любов любимата спасяваш?

Тя с всяка болка би се съгласила,

но не да крее скръбно под закрила,

като безкрила птица да тъгува

1125 за онзи, за когото съществува!“

 

Тъй с Лутиен отново се събраха:

на границата на страха стояха,

где не пристъпваше човешки крак

между пустиня и гора от мрак.

1130 Той вгледа се в прекрасния й лик,

очакващ сякаш ласка всеки миг,

и проговори: „Триж да е проклет

пред крал Тингол безумният обет,

заради който в сенките си днес!

1135 Ала къде е верният ни пес,

комуто да те пази бях заръчал,

за да не тръгнеш към самия пъкъл?“

 

„Не знам къде! Но милият Хуан

е по-добросърдечен, по-разбран

1140 от теб, боецо мрачен и суров!

Придумах го със ласка и любов

по пресните следи да те намерим —

повярвай, кон не може да се мери

с носач като Хуан: ти би се смял,

1145 ако поне за миг ни бе видял —

същински орк, възседнал върколак,

през дебри и блата, през ден и мрак!

Тъй бързахме. Ала когато аз

чух отдалече ясния ти глас —

1150 (да, всяка нежна дума разпиляна

и към Врага жестоката закана), —

той свърна и в гората ме остави;

не знам какво ли е решил да прави.“

 

Разбраха скоро — ето го, търчи

1155 Хуан задъхан, с пламнали очи

от страх да не нападне вража сила

девойката под негова закрила,

додето е сама. Сега положи

в нозете им две грозни черни кожи,

1160 противни и отблъскващи на вид

от онзи островен зандан разбит:

едната вълча, с козина сплъстена,

с чудовищни магии напоена,

наметка пръскаща отровен мрак

1165 на Драуглуин, злия върколак;

а другото зловещо наметало

на прилеп явно бе принадлежало,

с железен нокът в всяка става крива,

с криле, що като облак чер закриват

1170 в небето и звездите, и луната,

когато с крясъци се вдигат от гората

за полет вестоносците на Тху.

„Какво донесе, драги ми Хуан?

Кажи, какъв е твоят таен план?

1175 Сред тези пущинаци кой ще гледа

трофеите от твоята победа

над злия Тху?“ Така попита Берен

и втори път продума песът верен

с глас благозвучен, древен и прастар

1180 като могъщите камбани на Валмар:

 

„Безценен камък тръгна да крадеш —

Моргот или Тингол ще избереш?

Любов или обет — избирай, Берен!

Ако на клетвата останеш верен,

1185 обричаш Лутиен на самота

навек, или да тръгне към смъртта,

да сподели със теб съдбата крайна,

що чака ви незрима и незнайна.

Избрал си безнадеждно дързък път,

1190 но можеш да наденеш чужда плът

и като безсловесен върколак

да тръгнеш срещу смъртния си враг.

Чуй! Фелагунд измисли хитър план,

макар че тъй попаднахте в капан,

1195 но може той да бъде подобрен,

ако приемете съвет от мен

да се преобразите с форми скверни,

проклети, отвратителни и черни —

на върколак от остров прокълнат

1200 и прилеп, идващ от самия ад.

Уви, зловеща хитрина такава

е всичкото, което ви остава.

Обичам ви, ала във този час

ще трябва да се разделим със вас —

1205 та кой е виждал прилеп с Върколак

в Ангбанд да водят своя смъртен враг?

И все пак моето сърце усеща,

че пред Ангбанд най-първата ви среща

ще е онуй, което чака с мен

1210 в бой на живот и смърт да влезе някой ден.

Надеждата помръква, взорът гасне

не виждам вече бъдещето ясно;

но може нови стъпки да ви доведат

отвъд надежда всяка в Дориат

1215 и там отново — искам да мечтая —

да се сберем, преди да дойде краят.“

 

Додето те стояха изумени

да чуят думи ясно изразени,

изчезна мигом верният Хуан

1220 и падна нощ над онзи склон смълчан.

 

Съвета му злокобен те приеха,

сами човешки облик си отнеха;

посегнаха, потръпвайки от страх,

да метнат злите кожи върху тях.

1225 И Лутиен с елфическа магия

направи тъй, че да не могат тия

одежди, пръскащи отрова черна,

в сърцата им да вдъхнат лудост скверна;

след туй с вълшебна песен под звездите

1230 наоколо им изтъка защита.

 

Щом кожата на върколак надяна,

Берен се просна в новата премяна

с език изплезен, премалял от глад,

и с ужас зърна призрака крилат,

1235 противен, сбръчкан и космат сред здрача

на лакти и колене да се влачи,

помъкнал тежки гънки гнусна плът.

Нададе вой и впусна се на път,

четириног летеше бързо там

1240 през хълм и равнина — ала не сам:

над него пърхаше злокобен силует,

ту чакаше, ту бързаше напред.

 

От прах, от пепел и безплодни дюни,

лежащи мъртви под лъчите лунни,

1245 печален стон под вятъра стаили,

съсухрени, злокобни и унили;

от камъни и кости безотрадни

се състояха равнините жадни,

где тичаше разрошена и прашна,

1250 с език провиснал фигурата страшна.

Безбройни левги път им предстояха,

когато първите лъчи изгряха;

и още много тежък път остана,

когато пак студена нощ настана

1255 с неверни сенки и далечен екот

на звуци като зъл, потаен шепот.

И втора утрин, в черен дим родена,

изгря, когато слаба, изнурена

космата фигура като в кошмар,

1260 на гръб понесла друга странна твар,

добра се и полегна с тежък стон

в началото на северния склон.

 

Скали стърчаха като зъби гнили

и нокти, вкопчени със сетни сили,

1265 като че искат да разкъсат този

злокобен път към мрачните чертози

високо горе в планините нощни

с тунели страшни и портали мощни.

Укриха се двамината във сянка

1270 и дълго там лежаха в полудрямка

край пътя, тръпнейки от студ и глад,

и виждаха в съня си Дориат

със смях и музика, зелени клони

и птичи песни в гъстите корони.

1275 Събудиха се и усетиха тътнеж

неспирен, монотонен и зловещ —

боботеха из бездните под тях

ковачниците на Моргот; със страх

дочуха още крясъци, закани

1280 и тропот на ботуши подковани:

за кървави безчинства и война

Балрози водят оркски племена.

Надигнаха се в пущинака див

под изгрева навъсен и мъглив

1285 като зловещи твари с мрачни цели,

по дългото нагорнище поели.

Край тях стърчаха каменни грамади,

где кряскаха злокобни лешояди

и змийски форми от дълбоки бездни

1290 се мъчеха нагоре да излезнат;

накрая сред надвисналия мрак

като огромен черен похлупак

от буреносни облаци и дим

над върховете на Тангородрим

1295 те стигнаха като в помръкнал двор,

обгърнат, докъдето стига взор,

от крепости, до равнината сетна,

що зее призрачна и неприветна

на Бауглир пред мрачния чертог,

1300 где в зид неописуемо висок

чернее се със сянка непрогледна

огромна порта — първа и последна.

* * *

Стоял бе нявга в здрача страховит

крал Финголфин с могъщия си щит

1305 небесносин, вълшебно засиял,

окичен със звезди от чист кристал.

Разтърсван от ненавист и от гняв,

заблъска той портала величав —

достоен Гномски крал, застанал сам

1310 сред кулите неизброими, там

где глъхнеше под хребета висок

зовът на неговия сребрен рог.

На бой врага извика Финголфин:

„Ела, омразен черен властелин,

1315 отваряй бронзовия си портал,

ти, що светът навеки е презрял!

Чудовище! И тук ли ще се криеш?

Излез навън достойно да се биеш,

ти, предводител на несметна сган,

1320 ти, скрит зад здравите стени тиран,

ти, враг на елфи, богове и хора!

Аз чакам тук. Излизай от затвора!“

 

За сетен път в онези времена

Моргот излезе лично на война —

1325 злокобен силует с огромен ръст,

със стъпки като мощен земетръс

зададе се от залата със трона,

облечен целият във черна броня

и увенчан с желязната корона.

1330 Излезе той. Огромният му щит

без герб, бездънно чер и страховит

надвисна над елфическия крал

като звезда сред мрака засиял.

За удар див отметна се назад

1335 Гронд — чук на мрачния подземен свят, —

стовари се свирепо над скалите

и те се пръснаха на прах разбити,

разцепи се опората от камък

и зейна кладенец, изпълнен с пламък.

 

1340 Като светкавица под черен небосвод

встрани отскочи кралят от Моргот

и мечът му Рингил проблесна в мрака

студен и син, подготвен за атака —

магия в него имаше такава,

1345 с мъртвешки хлад плътта да поразява.

Той седем рани на врага нанесе

и седем пъти писъкът разтресе

усоите и пъклените двери,

и цял Ангбанд от страх се разтрепери.

1350 След време орките разправяха със смях

за тоз двубой; но много преди тях

елфически певец го бе възпял,

когато легна в гроб добрият крал

под каменна могила; Торондор,

1355 владетел на небесния простор,

отнесе тая страшна новина

до скръбната елфическа страна.

Трикратно Финголфин бе повален,

но се надигаше непобеден

1360 и литваше под облак непрогледен

като звезда небесна с блясък леден;

макар с разцепен шлем и щит разбит,

оставаше противник страховит.

А цялата земя се бе покрила

1365 с дълбоки ями. Той загуби сила.

Накриво стъпи, спъна се и падна

и тутакси една нога грамадна

стовари се връз него с устрем див

и той бе смазан — ала още жив;

1370 с един замах последен и отчаян

заби в петата меча си сияен.

И бликна черна кръв, че бе се впил

дълбоко разлютеният Рингил.

За вечни времена сакат остана

1375 великият Моргот от тази рана

и искаше врага да насече

за вълците и с всякое парче

да ги нахрани. Но от своя трон

високо под самия небосклон,

1380 где Манве прати гордия му род

да наблюдава отдалеч Моргот,

към тях се спусна Торондор стремглаво

и златен клюн заби в лицето право

на Бауглир; макар че орките крещяха,

1385 крилете си могъщи той размаха,

отнасяйки покойния владетел

в далечни планини на юг, където

бе нявга Гондолин, градът потаен,

и там, високо върху връх незнаен,

1390 окичен с ледена корона бяла,

за вечни времена положи краля

спокойно да почива под закрила

на величава каменна могила.

Ни орк, ни демон вече не припари

1395 до прохода във планините стари,

над който бдеше онзи гроб свещен,

додето Гондолин бе повален.

Тъй Бауглир от кървавата рана

навеки обезобразен остана

1400 и тъй доби походката саката,

но след това остана под земята

да властва върху трона си жесток

и да се скита в мрачния чертог,

събирайки могъщество и злоба

1405 света под свое иго да пороби.

И тоз владетел с армии от мрак

не даде отдих ни на роб, ни враг,

събра трикратно повече пазачи,

навсякъде разпрати съгледвачи

1410 от Севера да носят всяка вест:

кой силен е, кой слаб и кой злочест,

кой тайни има, кой е най-богат,

коя е хубава и кой сърцат;

сърца и мисли, болки и копнежи

1415 оплиташе в злокобните си мрежи.

И само в Дориат отвъд воала,

що Мелиан с вълшебство бе тъкала,

не можеше ни да направи зло,

ни да узнае що и да било.

1420 Мълва, и слух, и ясни новини

прииждаха натам от вси страни:

че за война съюзът се кове

сред Феаноровите синове,

че Нарготронд кипи и че Фингон

1425 събира армии под хълм и клон

в далечния и тих Хитлумски лес.

Тревожеше го всяка лоша вест,

макар да бе могъщ; и слух за Берен

редовно идваше до трона черен

1430 и екнеше в горите мощен лай —

туй бе Хуан.

                        След туй от онзи край

пристигна странна вест, че Лутиен

в горите пусти броди нощ и ден.

Той дълго и дълбоко размишлява

1435 какво крои Тингол; накрай тогава

реши се да изпрати надалеч

свирепия Болдог за люта сеч

из Дориат; но падна в страшна рат

Болдог и никой не дойде назад

1440 да каже що се случи. Тъй Тингол

посрами пак проклетия престол.

Обзе го гняв и страх — от вси страни

прииждаха по-лоши новини:

че Тху е победен и поруган,

1445 че е разбит могъщият зандан

със хитрост; и такъв страх го подгони,

че орките нарочи за шпиони.

А слухове от гъстата дъбрава

прииждаха, че бързо наближава

1450 Хуан, роден сред волния простор

на светлия божествен Валинор.

 

Тогаз Моргот помисли за Хуан

и що за край му беше предвещан,

и се захвана план да изкове.

1455 Той имаше свирепи зверове —

жестоки демони във вълче тяло;

кънтеше често планината цяла

от бесния им вой из пещерите,

където дебнеха сред мрака скрити.

1460 От глутницата взе вълче подбрано

и лично почна от ръка да храни

вълчето с плът от елфи и от хора

и то огромно стана много скоро;

бърлогата за него тясна беше,

1465 затуй до трона на Моргот лежеше,

следеше всеки влизащ с поглед строг

и всекидневно кървав пир жесток

устройваха му сред онези зали

с човешка плът и кости, и хрущяли.

1470 Магия страшна беше го дарила

с жестока ярост и със адска сила;

растеше злобата му час по час,

със огнени очи и гладна паст,

със дъх като гробовни изпарения

1475 надмина най-кошмарните видения,

по-страшен бе от всеки горски звяр,

от всяка пещерна потайна твар

и ето че надмина подир време

на Драуглуин чудовищното племе.

 

1480 Преданията древни от тогаз

зоват го Кархарот — Червена паст.

Ала все още вътре си стоеше

зад портите Ангбандски; зорко бдеше

и в сенките отвъд портала стар

1485 очите му горяха като жар

над челюстите зинали и жадни;

и кой ли би посмял да се прокрадне,

или със сила през такваз заплаха

да влезе под Морготовата стряха?

1490 Но виж! През онзи мрачен пущинак

потайна сянка лази, спира пак,

и пак пълзи из дивия простор

на Кархарот под огнения взор;

задава се по-близо, по-напред

1495 проскубан, грохнал вълчи силует,

и прилеп над главата му кръжи,

макар едва с криле да се държи.

Подобни твари срещат се безчет

из онзи край злокобен и проклет,

1500 и все пак, както взира се във тях,

обзема го неясен, странен страх.

 

„Какъв ли ужас, що за часовой

Моргот е сложил, та и чужд, и свой

да спира тук, пред черната врата?

1505 След дългия ни път сама смъртта

е зинала и хищно ни оглежда!

Но по начало нямахме надежда.

Какво от туй? Един път се умира!“

Тъй казва Берен, докато се спира

1510 и отдалеч с очи на върколак

съзира ужасяващия враг.

И без надежда той напред прекрачи,

подбра си път сред всички ями мрачни,

където паднал беше сам-самин

1515 пред пъклената порта Финголфин.

 

Пред портата сега стояха двама,

а Кархарот, надушвайки измама,

озъби се, изгледа ги накриво

и сетне изръмжа недоверчиво:

1520 „Привет, Драуглуин, мой стар роднина.

Отдавна беше, много време мина

откак за сетен път дойде тъдява,

но чудя се какво със тебе става.

Ти нявга беше бърз и хищен звяр,

1525 по-яростен от горския пожар,

препускаше из дол и пущинак,

а днес пред мен едва провлачваш крак.

Кажи ми как се диша със гръклян,

разкъсан от зъбите на Хуан,

1530 и що за странна и невероятна слука

ти позволи да стигнеш жив дотука,

ако наистина си ти? Ела насам,

че истината бих желал да знам!“

 

„Та кой си ти, нахакано кутре,

1535 опитващо на входа да ме спре?

Пристигам при Моргот със важна вест

на Тху от омагьосания лес.

Стори ми път, наместо да стоиш,

или иди за мен да известиш!“

 

1540 Пазачът неохотно път му стори,

но след това със злоба промърмори:

„Ако Драуглуин си, влез тогава!

Но що за гнусна твар те придружава,

криле разперва и край теб се вие,

1545 като че иска някак да те скрие?

Насам кръжат безброй таквиз гадини,

но всичките познавам от години.

А таз не знам. Поспри, проклета гад!

Презирам целия ти род крилат.

1550 С каква ли гнусна цел си се довяла,

та искаш и да се явиш пред краля?

Едва ли някой чака те да влезнеш

и няма да усетят, щом изчезнеш,

дори ако те смажа за забава

1555 и да пълзиш безкрила те оставя.“

 

Пристъпи той напред, зловещ и черен.

Припламна огън в погледа на Берен;

настръхна гневно мощният му врат.

Не би прикрило нищо онзи аромат

1560 на пролетни цветя, дъха всевечен,

що носи се из Валинор далечен

над посребрени от дъжда долини.

Където и Тинувиел да мине,

я следваше вълшебното ухание.

1565 От пъкленото вълче обоняние

не би успяла никаква магия

уханието сладко да укрие,

ако към нея приближи глава

врагът. А Берен знаеше това

1570 и всеки миг готов бе в смъртен бой

с чудовището да се хвърли той.

Озъбени, свирепи и сурови

стояха двамата за бой готови,

когато — виж! — вълшебно чудо стана

1575 и някаква магия невидяна,

що от предците си бе наследила,

обзе Тинувиел с могъща сила.

Захвърли злия образ на вампир

и като чучулига в нощния всемир

1580 през мрака чер напред се стрелна тя,

и звънко се разнесе песента

като ония сребърни фанфари,

невидими, незнайни и прастари,

що предвещават утро и утеха

1585 за всеки страдащ. Дивната й дреха

раздипляше се като нощ потайна,

вълшебна, съкровена и омайна,

когато храбро тя напред прекрачи

и метна върху вълчите клепачи

1590 блажена сянка, сънена мъгла

в която трепкат звездни светила.

 

„Заспи, нещастен роб на тежка орис,

потъвай, забрави тъга и горест,

дълбоко под омраза, страх, тревога,

1595 под страсти, под вериги, изнемога

към таз дълбока, прелестна забрава,

що лекотата на съня ти дава!

За кратък час поне се отърви

и страшната си участ забрави!“

 

1600 Пламтящите очи се замъглиха,

могъщите нозе се подкосиха

и рухна Кархарот като елен

от примка на земята повален —

безсилен, ням стовари се по гръб

1605 като отсечен стогодишен дъб.

* * *

През залите кънтящи, в мрак обвити,

същински лабиринти страховити,

где пътят лъкатуши и се вие,

и вечна смърт сред сенките се крие,

1610 по коридори в дълбини потайни

към сенки и опасности незнайни;

дълбоко в корена на планините,

измъчвани, надупчени и стрити

от гнусната прислуга на Врага —

1615 натам вървяха двамата сега.

Зад тях квадратът светлина неясна

видяха да помръква и да гасне;

засили се чутовният тътнеж,

обвяваше ги вихърът горещ,

1620 изпълнен със зловонни изпарения.

Огромни каменни изображения

на тролове, изсечени в скалата,

като проклятие към светлината,

изпълнени с чудовищна заплаха,

1625 на всеки ъгъл в тъмното стърчаха,

огрени от случаен кратък блясък.

Кънтяха чукове и крясък подир крясък

отекваха на грозен, зъл език;

долиташе отнейде жален вик

1630 на пленници в ръждясали окови,

подложени на мъки най-сурови.

 

Раздаваха се груби смехове

и дрезгави противни гласове

крещяха песни грозни, страховити,

1635 що като нож се врязваха в душите.

Просветваше в открехнати врати

зъл огън, що по бронзов под блести

и червеникави лъчи отмята

нагоре, нависоко в тъмнината

1640 на свода извисен, недостижим,

обгърнат в черни пушеци и дим.

Залитайки, дойдоха най-подир

в чертога, где Моргот устройва пир

със зверска кръв и със живот човешки;

1645 замайваха ги пламъците жежки.

Под свода чер като гора без клони

се вдигаха чудовищни колони,

изваяни със всяко скверно нещо,

що в нечестиви сънища се среща —

1650 като дървета мрачни и студени

в сурова безнадеждност вкоренени,

чиято сянка е самата смърт

и гибел за душата е плодът.

Под тях със копия и саби криви

1655 се трупаха несметни орди диви

и черните им ризници блестяха,

като че в топла кръв облени бяха.

И там, под най-грамадната колона,

Моргот с наслада гледаше от трона

1660 как пленници и всякакви създания

се гърчат долу в сетни издихания.

Наоколо седяха горделиви

Балрозите със огнените гриви,

с червени лапи, зъби от стомана,

1665 и вълци просеха от тях прехрана.

Над тая гмеж, издигната от ада,

със светлина вълшебна и прохладна

блестяха гордо трите Силмарила,

вградени във короната насила.

 

1570 Но виж! В огромната зловеща зала

незнайна сянка беше долетяла;

и Берен ахна — бе останал там

из сенките да се спотайва сам,

а горе сред колоните отпред

1675 с криле запърха странен силует,

обгърнат в дим и сиви изпарения.

И както в най-кошмарните видения

неясна сянка може да роди

огромен облак скърби и беди

1680 предчувствани, безименни, съдбовни,

така и в тия тъмнини вековни

замряха гласове, замлъкна смях

и тишината спусна се над тях.

Съмнение неясно, страх дори

1685 навлезе в мрачните им пещери,

като съдбовен знак над тях надвесен,

и сякаш прокънтяха с мощна песен

фанфарите на боговете древни.

Тогаз Моргот продума думи гневни:

1690 „Слез, сянко! Само си въобразяваш,

че можеш взора ми да заблуждаваш!

Недей се кри! Каквото и да сториш,

не можеш волята ми да пребориш.

Ни бягство, ни надежда ще дочака

1695 тоз, който доброволно влиза в мрака.

Крилата твар, изпълнена с измама —

уж прилеп си, а прилеп в тебе няма!

Слез! Покори се и падни пред трона!“

 

Кръжейки над желязната корона,

1700 безпомощна, изтръпнала и жалка,

тя падна като пеперуда малка

в нозете му сред гъстата тъма —

безкрайно дребна, слаба и сама.

И щом Моргот я стрелна с поглед черен,

1705 от ужас див се разтрепери Берен

и просна се на каменния под

безсилен и облян в студена пот,

а сетне запълзя със жален стон

да се укрие под самия трон.

1710 Гласецът тих на крехкото създание

отекна сред гробовното мълчание:

„Дойдох, защото нося важна вест

на Тху от омагьосания лес

и идвам чак от Таур-на-Фуин

1715 пред теб, мой господар и властелин!“

 

„Кажи си името, създание пискливо,

и благославяй, че си още живо!

От Тху получих вест и всичко знам.

Защо те праща, жалка твар, насам?“

 

1720 „Турингветил е скромното ми име —

среднощна сянка, черна и незрима,

що затъмнява бледата луна

на елфите над жалката страна!“

 

„Лъжливо същество си, ала няма

1725 да ме подлъжеш с жалката измама.

Свали сега фалшивия си вид

и покажи ми облика си скрит!“

 

И стана удивителна промяна —

затрепка прилеповата премяна

1730 разтвори се и бавно взе да пада.

Стоеше Лутиен разкрита в ада.

Косите й като потоци нежни

се спускаха по плещи белоснежни,

а дивното вълшебно наметало

1735 сиянието звездно бе събрало.

Блажена дрямка плъзна из палата,

разнесе се из него аромата

на най-уханните цветя, набрани

от чудните елфически поляни,

1740 където сребърен дъждец ръми,

предхождайки вечерните тъми;

и скупчиха се жадно покрай нея

пълчища тъмни. Почна тя да пее

с изпънати ръце, с глава склонена

1745 за сънища и дрямка най-блажена,

а в песента магия бе втъкана,

с каквато някога на древната поляна

самата Мелиан народа свой

даряваше със отдих и покой.

 

1750 Изгаснаха огнищата в Ангбанд;

в чертозите сред мрака разпилян

потайни, странни сенки се разстлаха

и всички спряха, всички замълчаха.

Звучеше само сред това мълчание

1755 на орките зловонното дихание.

Единствен под помръкналия свод

гореше още взорът на Моргот;

единствен в тишината в този час

раздаде се зловещият му глас:

 

1760 „Ха! Лутиен дошла е при Моргот,

лъжкиня като целия си род!

Ала добре дошла през моите двери!

За всеки роб тук дело ще намерим.

Тингол къде е? Още ли го бива

1765 като мишок плашлив да се укрива?

Додето из подземията лази,

и тебе ли не може да опази?

Или такава глупост го подгони,

че не намира по-добри шпиони?“

 

1770 Залитна тя, прекъсна свойта песен.

„Суров бе пътят, тежък и нелесен,

но не Тингол ме праща тук насила —

не знае той какво съм наумила.

Разбрах, че всяка диря, всеки път

1775 към твоя Север ще ме доведат,

затуй пристигам със смирен поклон

да преклоня глава пред твоя трон;

повярвай ми, умее Лутиен

да утеши владетел натъжен.“

 

1780 „Дошла си тук — и значи ще останеш

завинаги и в радост, и в страдание,

или в жестоки мъки чак до гроб

като бунтар или нахален роб.

Защо да не изпиташ робска орис

1785 на тежък труд и безутешна горест?

Да пощадя ли крехката снага?

Но що ще ми предложиш ти сега

с безсмислен смях и с жалките си трели?

Аз имам си придворни менестрели.

1790 Ала по волята ми милостива

за кратко време ще останеш жива,

в покой, макар и тежко заплатен

от нежната, прекрасна Лутиен —

играчка за свободни часове.

1795 Аз зная, че самите богове

цветята като тебе не опазват,

а късат, помирисват и прегазват

да съхнат и да вехнат под нозете.

Но рядко виждаме подобно цвете

1800 сред тежкия си труд и тук, и там —

божественият мързел чужд е нам.

Та кой не би желал от росен цвят

да вдъхне медения аромат,

а щом е отлетяла свежестта,

1805 небрежно да го смаже със пета?

Проклети богове! Проклета жажда

за туй, що изкушава и услажда!

За кратък миг изглеждаш утолена,

и пак ни жилиш, люто нажежена!“

 

1810 И с огън във очите разкален

пресегна се да сграбчи Лутиен,

но девата отскочи, отлетя.

„Не тъй, кралю! Не тъй! — извика тя.

— Не тъй един достоен господар

1815 възнаграждава певческия дар!

Един певец е мощен, друг е тих,

и всеки има своя собствен стих,

и всеки пее, щом му дойде ред,

дори и да е слаб като поет.

1820 Но вярвай, че умее Лутиен

да утеши владетел натъжен.

Сега ме чуй!“ Крилете грабна тя

и бърза като мисъл излетя,

изплъзна се от алчните му пръсти,

1825 запърха пред очите му чевръсто

и в танц крилат се впусна след това

над коронованата му глава.

Внезапно Лутиен запя отново;

като роса бе нежно всяко слово

1830 и лееше се в този чертог окаян

гласът й звънък, топъл и омаен —

като поток магичен зазвъня

към езерото здрачно на съня.

Размаха тя вълшебни одеяния,

1835 преплетени със сънни заклинания,

докато в пустата тъма летеше.

Между стените вихрено кръжеше

във танц, какъвто ни от елф, ни блян

до този ден и в сън не бе видян;

1840 същинска лястовичка лекокрила

с криле безшумни, меки като свила,

като на прилеп над вечерни керемиди,

по-нежна от въздушните силфиди,

кръжащи като призрачен венец

1845 на Варда из небесния дворец.

Заклюмаха и орк, и горд Балрог,

изгаснаха очите в сън дълбок,

помръкна всяка огнена зеница,

а тя като прекрасна горска птица

1850 потапяше във непознат екстаз

чудовищата с нежния си глас.

Единствен под помръкналия свод

гореше само взорът на Моргот,

ала и той се взираше замаян

1855 и чезнеше в блажената омая.

Помръкнаха очите му. Изгасна

под буйни вежди волята ужасна,

а Силмарилите, що притъмнели бяха,

с внезапен ярък плам се разгоряха

1860 и сякаш буйно литнаха нагоре

да озарят небесните простори,

а сетне бавно почнаха да падат,

като че властно ги зовеше адът.

 

Като планински връх под тежка сянка

1865 главата мощна се унесе в дрямка;

и както често в дебрите планински

се срутват канарите исполински,

когато буря ги е връхлетяла,

Моргот се просна в тронната си зала.

1870 Короната търкулна се и падна

със страшен грохот; залата грамадна

притихна и сгъсти се тишината,

като че дремеше сърцето на земята.

 

Под трона пуст, недвижни и студени

1875 усойници лежаха вкаменени;

търкаляха се в каменните зали

чудовища, мъртвешки сън заспали;

и Берен сам лежеше между тях,

забравил скърби, радости и страх.

1880 „Ела, ела! Удари час блажен,

могъщият Моргот е повален!

Събуждай се без вопъл и без стон!

Сами сме пред чудовищния трон!“

Проникна надълбоко този глас,

1885 където той лежеше във не свяст;

ръка прохладна, нежна като цвете

докосна го гальовно по лицето.

Завесата от сън дълбок потрепна;

очи отвори Берен и се сепна.

1890 Захвърли кожата на върколак,

с усилие повдигна се на крак

и в мрака се озърна с поглед див,

задъхан, сякаш бе погребан жив.

До него Лутиен се бе смалила,

1895 изчерпала вълшебната си сила,

безпомощна, изтръпнала и слаба,

и Берен бързо на ръце я грабна.

 

Но зърна изуменият му взор

как Силмарилите на Феанор

1900 огряват с бяло зарево пред трона

свалената Морготова корона.

Да вдигне тая тежест страховита

бе невъзможно; той отчаяно опита

със пръсти от желязната грамада

1905 да извлече вълшебната награда.

И изведнъж си спомни за борбата

със Куруфин през онзи ден в гората;

изтегли бързо ножа от колана

прихвана здраво твърдата стомана

1910 и плъзна върху нея острието

студено и блестящо, на което

джуджета бяха вдъхнали живот

в ковачниците чудни на Ногрод.

То режеше като зелени клони

1915 желязото и закалени брони.

Зъбците, дето камъка държаха,

прерязани на пода отлетяха;

в десница Берен стисна Силмарила

и блясъкът вълшебен с дивна сила

1920 избликна розов през човешка плът.

Тогава той реши за втори път

да се сдобие с камък пресвещен,

от Феанор създаден в древен ден.

Ала за тия двата Силмарила

1925 съдбата друго беше отредила.

Пречупи се вълшебната стомана

от хитрите джуджета изкована;

раздаде се в чертога ясен звън

и както бе Моргот потънал в сън,

1930 едно парче проряза със замах

челото му. Изтръпнаха от страх

сърцата им. Защото той въздъхна

и сякаш вихър горестно полъхна

навред из глухите подземни зали.

1935 Задъхаха се орките заспали,

за миг загубиха покой и мир

сред сънищата си за грозен пир;

заспалите Балрози изръмжаха

и отвисоко горе долетяха,

1940 разкъсвайки ленивия покой —

свирепи отзвуци на вълчи вой.

* * *

Нагоре в мрака екнещ и съдбовен,

като че призраци от лабиринт гробовен,

далеч от корена на планината

1945 и страшните заплахи под земята,

подгонени от мисли страховити,

със ужас във очите и ушите

те бягаха. Разтърсваха ги тръпки

от тропота на собствените стъпки.

 

1950 И най-подире ето, блесна вече

зората бледа нейде надалече

през отвора на портата сурова —

и там ги чакаше заплаха нова.

На прага буден, бдителен, разпален,

1955 в огромните очи със пламък ален

стърчеше Кархарот, злокобен враг,

озъбен и настръхнал върколак.

Изплезеният му език гореше;

да не излезе никой зорко бдеше,

1960 ни сянка, нито силует на прага,

опитващ от тъмницата да бяга.

Каква ли хитрина, каква ли сила

от този страшен страж ги би спасила?

 

Той чу ги как нагоре се стремят,

1965 усети нежен, странен аромат,

надуши идването им през мрака,

преди да разберат какво ги чака.

Разкърши се като след сън дълбок,

а сетне със внезапен мощен скок

1970 над бегълците клети връхлетя

и воят му под свода полетя.

Атаката му бе като стихия,

по-бърза и от ум, и от магия,

но Берен сам и обезоръжен

1975 препречи пътя му към Лутиен.

Едничка мисъл имаше сега —

да я предпази някак от врага.

Космато гърло сграбчи със левица,

замахна към очите със десница,

1980 чиито пръсти здраво беше свил

около грейналия Силмарил.

Като венец кинжали с огнен блясък

зъбите Кархаротови със трясък

като капан в ръката му се впиха,

1985 около китката я разтрошиха

и срязаха без никакви усилия

и кост, и плът, и крехки сухожилия;

и в тая паст жестока и нечиста

изгуби се светинята лъчиста.

Една отделна страница съдържа още пет реда в процес на преработка:

Залитна Берен, ала и така

предпази бързо с лявата ръка

Тинувиел, която изпищя,

като видя какво го сполетя,

и ужасена рухна на земята.

С изоставянето на „Балада за Леитиан“ в този момент от разказа за Берен и Лутиен към края на 1931 година баща ми вече почти е достигнал окончателната форма в повествувателен вариант — както е представена в публикувания „Силмарилион“. Макар че след края на работата си по „Властелинът на пръстените“ той извършва сериозна редакторска работа върху „Балада за Леитиан“, както е изоставена през 1931 година, изглежда сигурно, че никога не е продължил разказа в стихове, освен този откъс, намерен върху отделен лист и озаглавен „парче от края на поемата“.

Там, где потокът влизаше в гората,

безмълвни се издигаха стъблата

на мощни и високи дървеса

сред шарените сенки на леса,

над струите зелени и блестящи,

но ненадейно из листата спящи

ветрец прохладен тихо зашептя

и с хлад мъртвешки ехо долетя

от ниския, с трева обрасъл връх,

по-тихо от спокоен сънен дъх:

„Безкрайни са пътеките от мрак,

където не е стъпвал смъртен крак,

далеч отвъд море и планина!

Далечна е Блажената страна,

но по-далечна има и от таз —

там чакат мъртвите, забравени от нас.

Луна не грее в онзи небосклон,

сърца не бият; само тежък стон

веднъж отеква в хиляди лета.

Да, много надалеч от нас е тя,

где мъртвите седят във тишина

сред сенките без слънце и луна.“