Джон Р. Р. Толкин
Берен и Лутиен (1) (Под редакцията на Кристофър Толкин)

В едно свое писмо от 16 юли 1964 г. баща ми пише:

Зародишът на опита да напиша свои собствени легенди, подходящи за моите лични езици, бе трагичната история на клетия Кулерво от финския епос „Калевала“. Тя остава като съществена част от легендите за Първата епоха (които се надявам да публикувам под заглавието „Силмарилион“), макар че в „Децата на Хурин“ историята е променена изцяло, освен трагичния край. Втората крачка бе „изцяло измислената“ легенда за „Падането на Гондолин“, написана по време на армейския отпуск по болест през 1917 г., последвана през същата година от първоначалния вариант на „Разказ за Лутиен Тинувиел и Берен“. Тя бе вдъхновена от една горска поляна, обрасла с бучиниш (несъмнено и с много други растения), близо до село Роос, където служих известно време в местния гарнизон.

Баща ми и майка ми се оженили през март 1916 г., когато той бил на двайсет и четири, а тя на двайсет и седем години. Отначало живеели в село Грейт Хейууд в Стафордшир; но в началото на юни същата година той бил изпратен във Франция да участва в битката при Сома. След като се разболял, бил върнат в Англия в началото на ноември 1916 г., а през пролетта на следващата година получил назначение в Йоркшир.

Този начален вариант от 1917 година на „Разказ за Тинувиел“, както го нарича той, вече не съществува — или по-точно съществува под призрачната форма на текст, написан с молив и заличен почти изцяло; върху него е написал текста, който остава за нас най-ранният вариант. „Разказ за Тинувиел“ е една от основните истории в ранната разработка на бащината ми „митология“, „Книга на изгубените легенди“ — изключително сложна творба, която редактирах в първите два тома на „История на Средната земя“ през 1983–1984 г. Но тъй като настоящата книга е изцяло посветена на развоя на легендата за Берен и Лутиен, ще се спра тук само накратко върху странната обстановка и странните слушатели на „Изгубените легенди“, тъй като сам по себе си „Разказ за Тинувиел“ е почти независим от тази обстановка.

 

 

Централно място в „Книга на изгубените легенди“ заема историята на един английски мореплавател от „англосаксонския“ период, наречен Ериол или Елфвине, който, плавайки на запад по океана, стига най-сетне до Самотния остров, Тол Ересеа, където живеят елфите бежанци от Големите земи, по-късно наречени Средната земя (това название не се използва в „Изгубените легенди“). По време на своя престой в Тол Ересеа той научава от тях истинската и древна история на Сътворението, на боговете, на Елфите и на Англия. Тази история носи заглавието „Изгубените легенди на Елфинес“.

Творбата е съхранена в няколко вехти тетрадки, изписани с молив и мастило, и често невероятно трудни за разчитане, макар че след дълги часове взиране в ръкописа с лупа, аз успях преди много години да изясня всички текстове, само с по някоя неразбираема дума тук-там. „Разказ за Тинувиел“ е една от историите, разказани на Ериол от елфите на Самотния остров — в случая от една девойка на име Веане; слушатели на тия разкази са и много човешки деца^[1]. Написана е с остър усет към детайла (впечатляващо качество) и в изключително индивидуален стил, с множество архаични думи и словесни конструкции, напълно различен от по-късните стилове на баща ми, напрегнат, поетичен и понякога изпълнен с дълбока „елфическа тайнственост“. Тук-там се прокрадват и нотки на язвителен хумор в израза (при страховития сблъсък с демоничния вълк Каркарас, докато бяга заедно с Берен от чертозите на Мелко, Тинувиел пита: „Поради що си тъй кисел, Каркарас?“).

Мисля, че вместо да изчаквам края на „Разказа“, би било уместно още тук да привлека вниманието към някои аспекти от тази най-ранна версия на легендата, както и да дам кратки обяснения за някои от най-важните имена в повествуванието (които могат да бъдат намерени и в Списъка на имената в края на книгата).

„Разказ за Тинувиел“ в своята преработена форма, която за нас е най-ранният вариант, съвсем не е най-ранният текст от „Изгубените легенди“, и някои подробности от други предания хвърлят светлина върху него. Ако говорим само за повествувателната структура, някои от тях, като например историята на Турин, не са много далеч от версията в издадения „Силмарилион“; други, особено легендата „Падането на Гондолин“, написана преди всички останали, присъстват в публикуваните творби само в силно съкратен вариант; а трети, най-вече настоящият „Разказ“, са поразително различни в някои отношения.

Фундаментална промяна в еволюцията на легендата за Берен и Тинувиел (Лутиен) е допълнителното вмъкване в нея на историята за Фелагунд от Нарготронд и синовете на Феанор; но също тъй значима в друг аспект е промяната в личността на Берен. Съществен елемент в по-късните версии на легендата е фактът, че Берен е простосмъртен, а Лутиен — безсмъртна елфическа девойка; това обаче го няма в „Изгубените легенди“ — там Берен също е елф. (От бележките на баща ми към други легенди обаче се вижда, че той е бил първоначално човек; очевидно това се отнася и до заличения ръкопис на „Разказ за Тинувиел“.) Елфът Берен е от елфическото племе Нолдоли (по-късно Нолдори), което в „Изгубените легенди“ (и по-късно) се превежда като „Гноми“ — Берен е Гном. Този превод по-късно се превръща в проблем за баща ми. Той е използвал Гном като съвсем друга дума, напълно различна по произход и смисъл от онези гноми, които в днешно време са дребни фигурки, обикновено свързвани с градините. Това друго название Гном произхожда от гръцката дума gnome, тоест „мисъл, интелигентност“; в съвременния английски език се среща съвсем рядко и означава „афоризъм, сентенция“.

 

 

В черновата на допълнение Е към „Властелинът на пръстените“ той пише:

Понякога (не в тази книга) съм използвал „Гноми“ вместо Нолдори и „Гномски“ вместо Нолдорски. Правех го, защото все пак за някои читатели „Гном“ ще е намек за знание. Върховноелфическото име на това племе, Нолдорите, означава Онези, които знаят; защото още от самото начало Нолдорите са били най-възвишеният от трите Елдарски рода, както с познанията си за съществуващите и отминалите неща в този свят, така и с желанието си да узнаят повече. И все пак те по никакъв начин не приличат на гномите от научните теории или народните приказки; и сега аз изоставих това название като твърде подвеждащо.

(Между другото, бих споменал, че той казва също [в едно писмо от 1954 г.], че много съжалява, задето е използвал думата „елфи“, която е станала „претоварена с достойни за съжаление тонове“ и „чието преодоляване е непосилно“.)

 

 

Това обяснява враждебността, проявена към Берен като елф в стария „Разказ“: „всички елфи от горските дебри смятали Гномите от Дор-ломин за коварни създания, жестоки и безчестни“.

 

 

Може да изглежда малко озадачаващо, че думите „фея“, „феи“ често се използват за елфите. Така например, когато става дума за белите пеперуди, които летят из гората, „Тинувиел като фея не им обръщала внимание“; тя самата се нарича „принцеса на феите“; за нея се казва, че „приложила своите умения и магии на фея“. Първо, в „Изгубените легенди“ думата „феи“ е синоним на „елфи“; и в тези истории на няколко пъти се дават сравнения за физическия ръст на хора и елфи. През онзи ранен период идеите на баща ми по тези въпроси са колебливи, но личи, че той е обмислял нещата да се променят с течение на годините. Така например той пише:

Изпървом людете почти се равнявали с елфите, понеже феите били далеч по-големи, а людете по-дребни, отколкото днес.

Но еволюцията на елфите е силно повлияна от идването на хората:

И колкото людете стават по-многобройни и по-могъщи, толкова повече феите избледняват и стават малки и крехки, прозирни и неуловими, а людете все по-едри, твърди и груби. Накрая човеците, или почти човеците, вече не могат да виждат феите.

Ето защо не бива да се предполага само заради думата, че баща ми си е представял „феите“ от тази легенда като прозирни и безплътни; и разбира се, години по-късно, когато елфите от Третата епоха навлизат в историята на Средната земя, те нямат нищо общо с „феите“ в съвременния смисъл на думата.

 

 

По-неясна е думата „блян“. В „Разказ за Тинувиел“ тя често се използва за Мелиан (майката на Лутиен), която идва от Валинор (и е наречена „дъщеря на Боговете“), но също така и за Тевилдо, за когото се казва, че е „зъл блян в зверска форма“. Другаде в „Легендите“ се споменава за „Мъдростта на бляновете и на Елдарите“, за „орки, дракони и зли блянове“, и за „блянове на гори и долини“. Най-забележителен може би е следващият пасаж от „Разказ за идването на Валарите“:

Около тях се носело огромно множество духове на дърветата и горите, на долините, лесовете и планинските урви, или онези, що пеят на разсъмване из тревите и напяват по мръкнало сред високите жита. Това са Нермир и Тавари, Нандини и Ороси [блянове (?) на ливадите, на горите, долините, планините], блянове, пиксита, лепрони и как ли още не ги наричат, защото броят им е огромен; ала не бива да ги объркваме с Елдарите [Елфите], понеже са родени преди света и са по-стари от най-старите му чеда, и не са от него.

Друга озадачаваща подробност, която се появява не само в „Разказ за Тинувиел“, и за която не намерих нито някакво обяснение, нито поне най-общи указания, се отнася до властта на Валарите над делата на хората и елфите, та дори и над сърцата и умовете им в далечните Големи земи (Средна земя). Ето примери: „Валарите донесли [Хуан] на поляна“, където Берен и Лутиен лежали на земята след бягството си от Ангбанд; и тя казва на баща си: „Само Валарите спасиха [Берен] от люта смърт“. Или пък в разказа за бягството на Лутиен от Дориат, „тя не навлязла в онази мрачна област и като си възвърнала смелостта, продължила напред“, по-късно е променено на „тя не навлязла в онази мрачна област и Валарите вселили нова надежда в сърцето й, тъй че продължила напред“.

 

 

Що се отнася до имената, които се появяват в „Разказа“, ще отбележа, че Артанор отговаря на по-късния Дориат, наричан също Отвъдните земи; на север се издигат като преграда Железните планини, наричани още Суровите хълмове, през които е минал Берен; по-късно те стават Еред Ветрин, Планините на Сянката. Отвъд планините се простира Хисиломе (Хитлум), Земята на сянката, наричана също Дор-ломин. Палисор е страната, където са се събудили елфите.

Валарите често са наричани Богове, а също и Айнури. Мелко (по-късно Мелкор) е великият зъл Валар, наречен Моргот, Черния враг, след като похитил Силмарилите. Мандос е името на един от Валарите, но и на неговото обиталище. Той е пазителят на Чертозите на мъртвите.

Манве е предводителят на Валарите; Варда, създателка на звездите, е съпруга на Манве и живее с него на върха на Таникветил, най-високата планина на Арда. Двете дървета са онези велики дървета, чиито цветове давали светлина на Валинор и които били унищожени от Моргот и чудовищния женски паяк Унголиант.

 

 

И накрая, тук е мястото да се каже нещо за Силмарилите, заемащи главно място в легендата за Берен и Лутиен: те били сътворени от Феанор, най-великия сред Нолдорите: „Най-могъщ в уменията на словото и на ръцете“; името му означава „Огнен дух“. Тук ще цитирам един откъс от по-късната (1930 г.) творба „Силмарилион“, озаглавен „Куента Нолдоринва“.

По някое време през онези далечни дни Феанор подхванал дълъг и чудодеен труд, в който вплел всичките си познания, сили и най-тънка магия, защото възнамерявал да създаде нещо по-прекрасно от всички дотогавашни творения на Елдарите, та да трае то отвъд края на всичко. Три камъка безценни сътворил и ги нарекъл Силмарили. Жив огън пламтял в тях, сбран от светлика на Двете дървета; сияели те със свое собствено зарево; и никоя смъртна плът не можела да ги докосне, без да бъде съсухрена и изпепелена. Елфите ги ценели над всички други дела на ръцете си, и Манве ги благословил, а Варда рекла: „В тях са заключени съдбините на елфите и на още много други неща“. Безмерна любов пламтяла в сърцето на Феанор към тия творения на десницата негова.

Феанор и седмината му синове дават страховита и пагубна клетва, утвърждаваща тяхното пълно и неотменно право над Силмарилите, откраднати от Моргот.

 

 

Разказът на Веане е насочен конкретно към Ериол (Елфвине), който никога не е чувал за Тинувиел, но няма официално встъпление — започва с разказ за Тинвелинт и Гвенделинг (по-късно известни като Тингол и Мелиан). Аз обаче отново ще се обърна към „Куента Нолдоринва“ за този основен елемент от легендата. В „Разказа“ великолепният Тинвелинт (Тингол) е централна фигура — крал на елфите, който живее в горските дебри на Артанор и властва от своята просторна пещера насред горите. Но кралицата също е много значим персонаж, макар да се появява рядко, и аз ще цитирам тук разказа за нея в „Куента Нолдоринва“.

Там се казва, че по време на Великото пътешествие на елфите от далечния Палисор, където са се събудили, с крайна цел да стигнат до Валинор в далечния Запад отвъд необятния океан

[мнозина елфи] се загубили по дългите мрачни пътища и бродели по горите и планините на света, и нито стигнали до Валинор, нито видели светлината на Двете дървета. Затуй ги нарекли Илкоринди — елфи, що никога не са живели в Кор, града на Елдарите [елфите] в страната на Боговете. Наричат ги още Мрачни елфи и много са техните пръснати племена, много са и езиците им.

Най-прославен сред Мрачните елфи бил Тингол. Поради тази причина той никога не стигнал до Валинор. Мелиан била блян. В градините на [Валара] Лориен живеела и сред целия му прекрасен народ нямало по-хубава от нея, по-мъдра и по-умела във вълшебните и омайни песни. Разказват, че Боговете изоставяли делата си и птиците във Валинор спирали веселата си глъчка, че замлъквали камбаните на Валмар и фонтаните преставали да се леят, когато по здрач Мелиан запявала в градините на Бога на сънищата. Славеите вечно я придружавали и от нея научили песните си. Ала тя обичала гъстите сенки и бродела на дълги пътешествия из Външните земи [Средната земя], и там запълвала тишината на вечерния свят с гласа си и гласовете на своите птици.

Чул Тингол славеите на Мелиан и чар паднал над него, та напуснал своя народ. Открил Мелиан под дърветата, сякаш прекрачил в сън, и дрямка го обзела дълбока, тъй че другите напразно го търсили.

Както разказва Веане, когато Тинвелинт се събудил от своя приказно дълъг сън, „той повече не помислил за своите спътници (а и туй щяло да е напразно, понеже те отдавна били стигнали до Валинор)“ и копнеел единствено да види владетелката на здрача. Тя не била далече, тъй като бдяла над него, докато спял. „Ала друго за тяхната история не знам, о, Ериол, освен че накрая тя станала негова съпруга, защото Тинвелинт и Гвенделинг много дълго били крал и кралица на Изгубените елфи от Артанор, наричан още Отвъдните земи, или поне тъй се разказва тук“.

По-нататък Веане разказва, че кралството на Тинвелинт „било укрито от взора и мислите на Мелко чрез бленовните магии на Гвенделинг, тя изтъкала около пътеките заклинания, та никой освен Елдарите [елфите] да не стъпва лесно по тях, и тъй кралството било защитено от всички заплахи, освен измяната. А чертозите му, макар и изградени в дълбока пещера с огромни размери, били прекрасни и величави. Пещерата се намирала в сърцето на могъщия лес Артанор, най-великата от всички гори, и поток се леел пред дверите му, но никой не можел да мине през тая порта, освен потока, а над него се извисявал мост, тесен и добре охраняван“.

Тук Веане възкликва: „Чуй сега, ще ти разкажа що се е случило в чертозите на Тинвелинт“; и това изглежда моментът, в който можем да кажем, че започва самият разказ.