Али Новак
Сърца за разбиване (8)

Глава 8

На вратата се почука, беше баща ми.

— Здрасти, хлапе — каза той и се облегна на рамката.

— Здрасти — отвърнах, преди да се тръшна пак в леглото. От час тънех в мрачни мисли.

— Звучиш изморена. — Макар че не виждах лицето му, можех да си представя бръчките на челото. Той беше постоянно угрижен, откакто Кара се разболя.

Вечерта, когато се прибрахме, аз направо си легнах. Макар че бях изтощена, зяпах тавана чак до съмване, не можех да заспя. Едно момче ми беше в главата. Мама излезе преди шест, за да напазарува за любимите ястия на Кара и да я доведе от болницата. Обикновено можех да се излежавам до обед, но когато се върнаха, вече се бях отказала от съня. Измъкнах се от леглото, взех си душ и направих кана кафе.

— Цяла нощ не съм спала — казах му.

— Вълнуваш се, че Кара се прибира у дома?

— Да, нещо такова. — Избрах си едно място на тавана и започнах да го изучавам, с надеждата, че татко няма да усети лъжата.

Заради Оливър не можах да спя, не заради Кара. Той ми даде номера си и ме помоли да му се обадя. Дали днес щеше да е твърде скоро? Щях ли да изглеждам отчаяна? Може би трябваше да изчакам няколко дни. Но ако отложех прекалено, нямаше ли да реши, че не ме интересува? Само това ми беше в главата.

Бях ли ужасна сестра, защото мислех единствено за Оливър, а не за Кара? Всъщност дори не бях развълнувана, че тя се прибира у дома. Това не означаваше, че оздравява. Това бе просто малка пауза в лечението. Това означаваше, че тя ще е все същата, още болна. А ако исках нещо повече от всичко, дори повече от шанса да бъда отново с Оливър, то беше сестра ми да оздравее.

— С брат ти помагаме в кухнята. Майка ти приготвя закуска.

— Мама готви? — Седнах в леглото. Мама не беше голяма готвачка. Можеше да прави няколко лесни неща, но обикновено готвенето беше отговорност на татко.

— Опитва се. Вероятно ще трябва да й помогна, преди палачинките да се станали на нищо. — Кара можеше да живее само на палачинки, затова не беше изненадващо, че мама се е заела с тях. Когато Кара бе у дома, кленовият сироп се превръщаше в отделна хранителна група.

— Бъркачинки — казах с усмивка.

— Да, не искаме бъркачинки — засмя се той.

Когато татко се обърна да излезе, Дрю надникна в стаята.

— Здрасти, Стела, Кара не спира да пита къде сме били два дни. Може ли да й дадем подаръците още сега? — Той заподскача и аз разбрах, че няма търпение да види реакцията й.

— Разбира се — отвърнах и станах от леглото. — Нека само събера всичко.

— Добре, в килера в коридора има торби за подаръци, ако решиш да ги опаковаш.

Грабнах една посипана с брокат подаръчна торбичка, сложих в нея нещата с автографите и тръгнах към кухнята. Дрю и Кара играеха карти на масата. Мама и татко бяха до печката и миризмата на палачинки изпълваше стаята.

— Стела! — извика Кара и потупа стола до нея.

— Здрасти, здрасти — усмихнах й се аз. Кара все купуваше перуки и днес беше с много къса шик прическа и изглеждаш невероятно.

— Харесва ли ти? — Тя бухна леко изкуствената коса. — Мисля, че отразява бунтовния ми дух.

— Откога имаш бунтовен дух? — попита Дрю и я изгледа скептично. Кара не беше от най-кротките, но заради болестта си не бе имала възможност да нарушава правилата като всеки тийнейджър.

— Ами като начало вече видях два пъти картите ти. Ще е много мило от твоя страна, ако играеш дама купа — отвърна тя невинно.

Аз се засмях и седнах до нея. Мама се обърна, щом ме чу. Имаше брашно по косата и лицето.

— Добро утро, скъпа — каза тя с усмивка. — Искаш ли палачинка?

— Не знам — отвърнах, като опитвах да не се засмея. — Ти ли ги правиш?

— Не — мама размаха шпатулата към мен. — Баща ти пое нещата. Мърмореше нещо за бъркачинки.

— Добре, ще искам една.

— Благодаря за обичта и подкрепата — отвърна мама. Все пак извади чиния от шкафа и татко прехвърли в нея една съвършена златиста палачинка. Кленовият сироп и портокаловият сок вече бяха на масата, затова мама взе само вилица, преди да сервира закуската пред мен.

— Благодаря, мамо — отвърнах весело и забих вилицата в палачинката.

— Това за кого е? — попита Кара, когато най-сетне забеляза подаръчната торбичка.

— О, тате, много е вкусно — казах аз с пълна уста. Преглътнах, оставих вилицата и се обърнах към Кара. — Вероятно е за една любопитна сестра.

— Ооо! — възкликна тя и закърши вежди от въодушевление.

— Това е подаръкът за рождения ти ден — добави Дрю.

— А дали една любопитна, но невероятно очарователна сестра ще може да си отвори подаръка? — попита Кара.

— Предполагам.

Кара ахна и плесна с ръце. Когато бутнах торбата по масата към нея, Дрю застина в очакване. Кара щеше да откачи от радост.

Тя извади първо тениската от турнето. Разгъна я и се усмихна.

— О, благодаря ви. Обожавам „Хартбрейкърс“.

Личеше си, че опитва да е мила, въпреки че й подарявахме тениска, каквато вече имаше.

— Няма защо — отвърнах. — Кога направи тази дупка на ръкава?

Кара сви рамене.

— Ами, тя е там от… — Замълча внезапно и преметна ръкава, за да види дали това наистина е нейната тениска. После ни изгледа смръщена. — Не разбирам. Защо ми подарявате моята тениска?

— Защото е подобрена — отвърнах с усмивка.

Тя ме изгледа неразбиращо, после нещо прищрака в главата й.

— Няма начин! — възкликна изумена и обърна тениската, за да я огледа. С черен маркер на нея бяха изписани имената на момчетата.

— О, господи божичко! — изпищя Кара. — Това е невероятно. Не, повече от невероятно. Това е като Коледа на стероиди! — Беше толкова развълнувана, че не знаеше какво да направи. Първо притисна тениската до гърдите си, после реши да я облече върху нейната.

— Толкова съм ви благодарна — обърна се тя към нас. Сякаш щеше да се разплаче. — Вие определено печелите състезанието за подаръци тази година.

— Още не си ги видяла всичките — изтъкнах аз.

— Ама още ли има? — Тя зарови в торбата и пищеше от радост всеки път, когато измъкваше още нещо с автографи.

— Този не го помня — каза, когато разви плаката, който Зандър ни беше дал.

— Още не са го пуснали — отвърна Дрю. — Зандър каза, че ще излезе в следващия брой на „Тайгър Бийт“.

— Той ли ви го даде? — възкликна Кара и очите й буквално изскочиха от главата. — Говориш, сякаш го познаваш.

За миг ми се стори, че Дрю е забравил, че говорим на Кара, иначе казано, на Лудата фенка на „Хартбрейкърс“.

— Ами да, помотахме се с тях в събота вечерта.

Следващите няколко часа Кара ни подложи на разпит относно „Хартбрейкърс“. След като Дрю спомена, че сме се били помотали с групата, тя ни принуди да разкажем най-подробно за пътуването. Като наказание за издънката, аз оставих Дрю да говори. Докато й описваше случилото се, тя преглеждаше снимките на апарата ми. Бях запечатала почти цялата нощ; имаше снимки как Оливър готви, снимки от басейна, видео от единия пилешки бой и снимките, които бях направила на Оливър в „Старбъкс“.

— Е, кой е с най-хубавите очи? — попита Кара, докато гледаше видеото за десети път.

Дрю вдигна вежда.

— Наистина ли мен питаш за това?

Кара остави апарата, облегна лакти на масата и подпря глава на дланите си.

— Според мен е Джей Джей — рече тя замечтано.

— Ами не знам — извъртя очи Дрю. — Аз клоня повече към Алек.

— А ти какво мислиш, Стела? — попита Кара, все още загледана в пространството. Моите мисли веднага се насочиха към Оливър, но не смятах да й казвам това. От години се опитваше да ме убеди, че „Хартбрейкърс“ били „много яки“, и сега нямаше начин да призная, че е била права.

Дрю се ухили.

— Тук всичко е ясно — каза той и изписа с пръсти сърчице във въздуха.

— Млъквай! — изсъсках аз и го изритах подмолно в пищяла.

— Ей, Стела! — възкликна той и потърка крака си. — Заболя ме.

Кара се изтръгна от мечтанието си и се обърна към мен.

— За какво говорите вие двамата?

— За абсолютно нищо — излъгах аз и се извърнах, за да не види поруменелите ми бузи.

— Глупости — изкашля се Дрю.

— Още един ритник ли искаш? — заплаших го аз.

— Ясно, казвайте веднага — нареди Кара и затрака нетърпеливо с маникюрите си по масата. Аз изгледах кръвнишки брат ми, предизвиквах го да каже нещо. — Стела? — настоя Кара.

С Дрю мълчахме и продължавахме играта на вълчи поглед. Накрая той сведе очи. Реших, че съм победила, и за миг тихичко тържествувах, но тогава той се ухили коварно.

— Оливърперидаденомерасинастела! — избърбори толкова бързо, че думите се сляха и аз едва ги разбрах, а когато загрях, той скочи от стола си, за да избегне ритника ми.

Кара се изкикоти.

— Не, стига де, за какво говорите?

— Моля те, Стела, обади ми се — започна да ме дразни Дрю.

Аз стиснах зъби.

— Ще те убия!

— О, боже господи! — каза бавно Кара, гледаше ту него, ту мен. — Той не се шегува, нали?

И двамата мълчахме и това й даде нужното потвърждение.

— Стига бе! Оливър Пери ти е дал номера си? Ти си такава късметлийка! О, господи, може ли да го видя? За не особено чевръст човек, Кара направо се изстреля към джоба ми, където беше телефонът. Аз го извадих от джинсите си и тя го грабна светкавично от ръката ми. Когато започна да преглежда номерата, аз пернах Дрю.

— Къде е? — попита Кара. — Не ме лъжете, нали?

— Не — казах аз изчервена. — Пише „Момчето от «Старбъкс»“.

Кара бързо превъртя номерата и стигна до неговия.

— Еха. Наистина ли е неговият?

— Да — отвърнах, беше ми неловко. Кара се взираше и телефона ми, сякаш беше чудо от небесата.

— Е, обади ли му се? — попита тя. Виждах, че едва се удържа да не натисне бутона за повикване.

— Не.

— О, господи, добре де, тогава, когато му се обадиш, ще ми разкажеш всичко. Мислиш ли, че ще е тъпо да му кажа „здрасти“? Знам, че не ме познава, но какво толкова. Нали знаете, че аз съм най-големият фен на „Хартбрейкърс“ — занарежда Кара.

— Разбира се, няма проблеми — отвърнах тихо.

Дрю усети смущението ми и промени темата, като пак се настани на масата с още една палачинка.

— Добре, да минем на нещо по-важно от един телефонен номер. Какво искате да правим на рождения си ден в петък?

Оформих с устни „Благодаря“, макар че това не го извиняваше.

За рождения ни ден исках да направим нещо съвсем просто, за да не се тревожим за Кара. Миналата година беше чудесно, защото прекарахме целия ден на плажа. Леля и чичо имаха къща на брега на океана в Северна Каролина и цялото семейство отидохме там със самолет и им гостувахме една седмица. Играхме на плажен волейбол и на фризби с братовчедите ни, Кара ни поощряваше отстрани, и плувахме в хладната вода. На закуска, обяд и вечеря ядяхме диня и пиехме лимонада. Когато мръкнеше, палехме огън на брега и печахме бонбони под успокояващия като приспивна песен шум на прибоя.

— Може да идем на кино — предложи Дрю и сви рамене.

— Това е много скучно — изскимтя Кара и започна да върти телефона ми на масата.

Бях съгласна с нея, но не можех да измисля нещо, което да е хем безопасно, хем вълнуващо.

— Може да е приятно — казах бавно. — Излезе ли вече онзи трилър?

— Не обичам трилъри — възрази Кара и се обърна към Дрю. — А ти нали каза, че вече няма да ходиш на кино с мен?

— Какво?

— О, вярно — изсумтях аз. — Забрави ли премиерата на „Здрач“?

— Господи! — Дрю зарови лице в шепите си. — Не ми припомняй.

Кара беше така развълнувана от появата на филма, че завлече Дрю на среднощна прожекция, но не това беше най-лошото. Беше се облякла като Алис, а него накара да се издокара като Едуард. След филма той срещнал тайфата си от училище — цялото му лице било покрито с блестяща пудра.

— Изглеждахме съвършено — заяви Кара, припомняше си с удоволствие събитието.

— Сложи ми пудра на лицето — каза Дрю подразнено. — Приличах на идиот.

— Точно затова денят беше различен, нали? Мисля, че имам ваша снимка на компютъра си.

— Добре, няма значение — измърмори Дрю. — Няма да ходим на кино.