Али Новак
Сърца за разбиване (5)

Глава 5

Връщането ни до дневната ми се стори по-дълго от пътуването от Минесота до Чикаго. С Оливър се бяхме помирили, но все пак не можехме да станем пак хората, които се срещнаха в „Старбъкс“ — просто едно момче и едно момиче. Аз нямаше да забравя кой е той, фронтменът на „Хартбрейкърс“, и това ме изнервяше. Усещах го твърде осезаемо, докато вървеше до мен, и гледах да държа ръцете до тялото си, за да не се докоснат отново до неговите. И въпреки всичко те бяха настръхнали.

Когато тесният коридор най-сетне стигна до огромната дневна, аз изпуснах дъха си и успях да се отдалеча от него. По време на отсъствието ни Дрю беше успял да се сприятели с останалите от групата и сега играеше на „Кол ъф Дюти“ с Джей Джей.

— Кълна се, този тип мами — заяви Джей Джей, когато отново умря на екрана. — Той е като проклет нинджа, изскача изневиделица и ми вижда сметката.

Рундът скоро свърши и Дрю хвърли контролера и разкърши ръце, сякаш физическата му сила имаше нещо общо с геймърските му умения.

— Точно така — рече ухилен. — Вече ще ме наричате Касапина.

— О, здрасти! — извика Зандър, щом ни видя. — Значи, не сте се избили.

— Изненада, изненада — добави Джей Джей. — Тъкмо си мислехме, че ще трябва да търсим нов вокалист. Дрю, ти справяш ли се?

— Хей, какво значи това? — попита Оливър.

— Че Стела сто процента щеше да ти види сметката — отвърна Джей Джей. — Очевидно.

Оливър скръсти ръце и изсумтя.

— И мислиш, че ще й се дам? — Стрелнах го с поглед и той добави: — Какво? Ти си с две педи по-ниска от мен.

— Няма значение — каза Джей Джей, клатейки глава. — Тя имаше огън в очите, човече. Никога не се закачай с толкова вбесена жена.

— Боже! Много ти благодаря за доверието.

— Само казвам.

— Е, ако си приключил с приказките, мисля, че трябва да ви уведомя, че обещах на Стела автографи за сестра й.

— Добре — рече Зандър и заклати ентусиазирано глава. — Искаш ли да се подпишем на нещо конкретно?

— Да, чакай малко. — Свалих раницата си, извадих диска, плаката и тениската и ги подадох на Оливър. — Сестра ни се казва Кара. — Гледах как подрежда всичко на една маса наблизо и момчетата се събират, за да напишат имената си един по един.

— На колко години е? — попита Джей Джей, когато дръпна плаката към себе си. Притисна химикалката под своя образ и изписа две завъртени J-та.

— Почти на осемнайсет.

Оливър сбърчи вежди, сякаш говорех глупости.

— А ти на колко си тогава?

— Почти на осемнайсет — отвърнах, ухилена, и той се смръщи още повече.

— Ние сме тризнаци — обясни Дрю.

— Стига бе! — Джей Джей се изправи, за да огледа брат ми по-добре. — Ти трябва да си поне на двайсет.

Дрю, който беше чувал това неведнъж, се ухили многозначително.

— На седемнайсет съм, кълна се.

— А кой от вас е най-голям? — попита Зандър.

— Аз — отвърнах, като едва се сдържах да не се изхиля.

Дрю се закашля, за да прикрие смеха си. Това беше въпрос, който според нас бе тъп начин да ни попитат кой е изскочил първи от мама. Винаги отвръщахме: „Хей, не знаеш ли какво означава тризнаци — че сме на една и съща възраст“. Но по някаква причина хората винаги се интересуваха от това.

И така, започна се обичайният разпит, докато Джей Джей не попита:

— А защо сестра ви не дойде?

Видях как усмивката на Дрю помръква и той прибра ръце в скута си.

— В момента е болна.

— О, колко жалко — рече Зандър и всички притихнаха за миг. Притесних се, че това ще развали и тяхното настроение.

— Е, става късно. Най-добре да си вървим — каза Дрю и стана от дивана. — Наистина сме благодарни за автографите, особено след тази вечер. — По тона му усетих, че има предвид моите изпълнения.

— Чакайте, не си тръгвайте — каза Джей Джей и рязко извърна глава към него. — Аз още не съм те бил на играта.

Познатата широка усмивка се завърна на лицето на брат ми, но той все пак ме погледна за разрешение. Аз се озърнах към Оливър. Той се взираше в мен и когато очите ни се срещнаха, бързо се извърнах към Дрю и кимнах.

— Май ще имам време да те ступам отново — каза той и посегна към контролера.

Джей Джей прескочи облегалката на дивана и се настани до него.

— Не и този път, нинджа такъв. Загубен си.

* * *

— Скучно ми е — изскимтя Джей Джей. Беше се проснал с главата надолу в едно от креслата. Държеше палки за барабани и ги размахваше като диригент, кръвта се събираше в лицето му, а бръснатата му глава опираше в килима. — Някой да ме развесели — настоя той и размаха пръчките. След като изгуби три пъти от брат ми, се беше отказал от играта.

— Може да има книжка за оцветяване в кухнята — обади се Зандър, хвана го за краката и ги прехвърли през главата му. Джей Джей се стовари с трясък на пода. Аз се изсмях и дори Алек, който още беше със слушалките, се усмихна леко. Дрю и Оливър бяха твърде погълнати от една битка, за да забележат.

— Не е смешно — оплака се Джей Джей, когато седна и потърка главата си. Замахна с юмрук към Зандър и той се отдръпна бързо, ухилен. Джей Джей се предаде и се вгледа в телевизора. — Стига бе, това продължава цяла вечност.

— Така е — обадих се аз. Колкото и да ми харесваше да гледам как Дрю побеждава всички, вече ставаше малко излишно. Освен това докога щяхме да висим при групата? След като Джей Джей се отказа, Дрю беше направил още един опит да си тръгне, но Оливър бързо зае мястото на приятеля си. Като че ли имаха отчаяна нужда да бъдат със странични хора.

— Е, какво искате да правим? — попита Зандър, щом се настани отново на дивана.

Джей Джей се замисли и се обърна ухилен към мен.

— Стриптийз покер?

Вдигнах вежда.

— Искаш да играем игра, в която може да се наложи четири момчета, освен теб, да останат голи-голенички? Това не е ли малко…

Той ме прекъсна, преди да довърша.

— Добре де, нека го кажа така: ние ще играем обикновен покер, само ти ще се придържаш към стриптийз стила.

Щом спомена за стриптийз, Дрю се обади:

— Нямам желание да виждам сестра ми гола. Това е отвратително.

— Да, няма как да стане — съгласих се аз и скръстих отбранително ръце пред гърдите си.

— Еее, стига де — възмути се Оливър. Отначало реших, че е заради отказа ми на предложението на Джей Джей, и лицето ми пламна, но после забелязах, че Дрю го е победил отново, и се изчервих още повече, защото си бях помислила, че говори за мен.

— А на гол туистър? — попита Джей Джей.

Вдигнах възмутено ръце.

— Каква ще е разликата?

— Джей Джей, Стела очевидно иска да прави нещо малко по-зряло. Извади си перверзната глава от пясъка — рече Зандър.

— Хубаво, мога да се държа зряло. Дамата би ли искала да се включи в една стимулираща игра на гол туистър?

— Джей Джей! — изкрещях едновременно със Зандър.

— Добре де, добре — отвърна той смръщен. Облегна се в креслото и потъна в мисли. Внезапно на лицето му отново се появи странна усмивка. — Хора, имам страхотна идея!

— Защо имам чувството, че ще е нещо ужасно? — попитах аз Зандър.

— Защото вероятно ще е такова.

Джей Джей като че ли не ни чуваше. Подскачаше в креслото от въодушевление.

— Няма ли да ме попитате каква е тази идея?

— Зависи — отвърна Зандър. — Би ли се понравила на десетгодишен?

Той не му обърна внимание и продължи:

— Добре, какво ще кажете за това? — Наведе се напред и продължи: — Да омотаем цялото фоайе с тоалетна хартия. — Настъпи мълчание, Джей Джей ни гледаше и чакаше отговора ни с нетърпение.

— Ами много забавно звучи — започнах аз, — но не ми се иска да ме изхвърлят от хотела.

Той махна небрежно с ръка.

— Не се тревожи, Стела. Ако си с нас, няма да имаш неприятности.

— Не знам дали е чак толкова добра идея — поклати глава Зандър. — Наистина ли искаш да изхабиш всичката си тоалетна хартия? Все пак яде лют хотдог на обяд.

— О, боже! — възкликнах аз и се отместих към другия край на дивана. — Информацията ми дойде в повече.

— Не чувам да предлагате нещо по-добро — сопна се Джей Джей.

— Тук има басейн — каза Алек и аз подскочих на мястото си. За първи път го чувах да говори и гласът му беше едновременно дълбок и тих. Напълно бях забравила, че е тук.

— Ами да — кимна Зандър в съгласие. — Може да поплуваме.

— Ама голи, нали? — поинтересува се Джей Джей.

— Неее — извикахме в един глас.

— Много сте задръстени — изпъшка той и посумтя още малко, въпреки че на всички ни беше ясно, че идеята му харесва.

Погледнах си часовника.

— Не искам да развалям купона, но басейнът не е ли вече затворен?

— Точно така — възкликна щастливо Джей Джей. — Тъкмо никой няма да ни притеснява. — И раздвижи вежди към мен.

Не му обърнах внимание, а попитах Зандър:

— Значи, просто ще се промъкнем там?

— Стига, Стела, къде е приключенският ти дух?

— Ами крие се под дивана и се надява да не го арестуват — отвърнах.

И двамата се засмяха.

— Туше, но няма да те арестуват. Има си предимства да си знаменитост. Имаме ключ.

— Добре тогава — отвърнах. — Явно ще поплуваме.

* * *

— Защо всъщност се крием от бодигарда ти? — попитах Оливър, когато излязохме от асансьора на петия етаж. По това време само един от охранителите пазеше групата и момчетата измислиха план как да се отърват от него, като аз трябваше да го излъжа, че искам да ида до стаята, за да си взема банския. Някак си накрая се оказа, че Оливър ще ме придружи.

Той ми се усмихна като малко момченце.

— Защото е забавно. Освен това ти наистина ли искаш да стоиш до басейна и да ни гледаш как плуваме?

— Не — поклатих глава. — Не съвсем.

— Да, и аз така си помислих.

Когато завихме зад ъгъла към моята стая, се озърнах към охранителя на Оливър. Стоеше до асансьора, скръстил ръце пред себе си, и ни чакаше да „взема банския“, който не носех. Когато излязохме от полезрението му, Оливър ускори крачка и подмина стаята ми.

— Чакай, искам да взема една тениска за прикритие — казах му.

— Няма време — отвърна той и поклати глава. — Забавим ли се, ще тръгне да ни търси, и така момчетата ще успеят да се измъкнат.

— Тогава с какво ще вляза в басейна? — Всички момчета имаха бански, а Джей Джей беше предложил един от своите на Дрю.

— По бельо — каза той, сякаш не беше кой знае какво.

— Няма да плувам по сутиен и бикини. Не чу ли Джей Джей? Той е перверзник.

— Каква разлика има между банския и бельото? Изглеждат напълно еднакво.

— Разликата е, че едното се носи пред хора, а другото — не.

— Ти няма да си пред хора, само пред нас.

— Да, но ви срещнах едва преди четири часа.

— Ако ти е неудобно, остани с потника, но не разбирам защо трябва да си чак толкова срамежлива. Изглеждаш страхотно. — Отворих уста да възразя, но осъзнах, че ми е направил комплимент. — Хайде — рече той, без да забелязва изчервяването ми. — Ако не побързаме, той ще ни открие.

Оливър отвори вратата към стълбището и започнахме да вземаме стъпалата по две. Аз все се озъртах през рамо, страхувах се, че бодигардът ще изскочи след мен и ще ме нападне. Може би дори щеше да ме обвини, че отвличам Оливър. Вече виждах заглавията във вестниците: Тийнейджърка отвлича фронтмена на „Хартбрейкърс“! Колкото и да е абсурдно, започнах да се притеснявам.

— Сигурен ли си, че няма да загазим? — попитах Оливър.

Преди да отговори, две момичета отвориха вратата на стълбището на четвъртия етаж точно пред нас. Погледнаха към Оливър, който тъкмо се опитваше да нахлупи качулката на главата си, и аз веднага разбрах защо ходи със суитшърт в това топло време, но беше твърде късно — момичетата го погледнаха пак и го познаха.

Оливър вдигна глава към тях и аз видях колебанието му, но после ми се ухили и ме хвана за ръката.

— Хайде.

Полетяхме надолу по стълбите, преди момичетата да успеят да изкрещят името му. Но когато стигнахме до първия етаж, бях останала без дъх. Не защото не бях във форма, а защото беше невероятно вълнуващо да съм с Оливър, докато го преследват фенки. Чувах тропота им по стълбите и викове:

— Оливър! Чакай! — Но ние не спряхме.

Той бутна вратата, надникна в коридора, за да се увери, че е чисто, и ме издърпа след себе си. Хукнахме по празния коридор и аз осъзнах, че сме сбъркали посоката. Басейнът беше в другия край на хотела.

— Чакай, къде отиваме? Нали трябваше да се срещнем с момчетата при басейна?

— Ще се отбием за малко другаде — прошепна ми той, докато се промъквахме по коридора.

Оглеждаше се за фенки, като се притискаше към стената, сякаш това щеше да го скрие. Стисна ръката ми, щом продължихме крадешком по коридора, и чак тогава се усетих, че пръстите ни са още преплетени.

Бавно погледнах към ръцете ни, не знаех какво да направя. През главата ми мина притеснителна мисъл: „Не се сближавай прекалено с него! Няма да го видиш повече“. Но ми беше трудно да се откъсна. Тръпките, които се стрелкаха по ръката ми, бяха твърде приятни, а и той като че ли нямаше нищо против.

— Бонд, Джеймс Бонд — каза тихо и вдигна въображаем пистолет с другата си ръка, докато надничаше зад ъгъла.

„По дяволите — помислих си и се усмихнах. — Ще се насладя на тази нощ и ще се тревожа за сърцето си по-късно.“

— Чисто е — прошепна Оливър.

Продължихме предпазливо като истински шпиони и стигнахме до две метални врати с кръгли прозорчета, през които се виждаше кухнята.

— Какво ще правим тук?

— Ще вечеряме — каза той и се потърка по корема. — Имам изненада за теб.

Бутна вратите и те се отвориха с лекота. Блъсна ни плътен топъл въздух, който миришеше на пържено.

Отдавна беше минало време за вечеря, но в кухнята кипеше трескава дейност. Гледах как една жена с мрежичка на косата реже моркови, ножът й беше като сияен вихър. Месо цвъртеше на скара наблизо и един готвач го обръщаше. Момче с парцал и кофа профуча покрай нас, ръсейки капки вода след себе си. Бързаше да избърше разляла се на пода кутия с мляко.

— Позволено ли е да влизаме тук? — попитах. Исках да изляза, преди някой да ни е забелязал и да ни изхвърли.

— Разбира се — каза Оливър, сякаш беше съвсем нормално да влезеш в кухнята на хотел. — Зандър има много опасни хранителни алергии. Затова винаги отсядаме в едни и същи хотели, а кухненският персонал знае към какво е алергичен. Познавам всички тук.

И сякаш в потвърждение, един от готвачите извика:

— Пери, момчето ми! Как я караш?

Оливър ми се ухили и се обърна към него.

— Идеално, Томи. А ти как си?

Усмихнах се и прехапах устна, докато го слушах. Беше хубаво да го гледаш как общува с обикновените хора, сякаш не беше никаква звезда.

— Все същата, все същата. Другите момчета ще слязат ли да ме видят?

Оливър поклати глава и запретна ръкави.

— Не тази нощ, но съм сигурен, че ще слязат на закуска — отвърна той, а аз, объркана, го гледах как си мие ръцете на една мивка.

Какво щеше да прави, по дяволите?

— По-добре да го направят — пошегува се Томи и се обърна да разбърка нещо, което къкреше на котлона.

След като си изми ръцете, Оливър се обърна към мен.

— Аз обичам да готвя — обясни той. — Не си алергична към нищо, нали?

— Ами не… — отвърнах бавно, напълно объркана.

— Супер. Ти чакай тук, ще ида да забъркам любимото ми нещо.

Взирах се след него, докато си проправяше път към огромния хладилник, после започна да вади съставките. Нима вокалистът на най-популярната момчешка група в Америка щеше да ми приготви вечеря?

Да, щеше.

След като си намери място на плота и подреди продуктите, Оливър взе нож и дъска. Започна да реже един картоф, а аз осъзнах, че пропускам безценен кадър, и посегнах към апарата си. Възможно най-незабележимо направих няколко стъпки назад и го снимах, без да забележи. Картофите отидоха в тигана и той започна да реже нещо зелено. Готвенето не продължи дълго и когато приключи, той сложи всичко в една хартиена кесия.

— Готова ли си? — попита и ме хвана за ръката.

— Аха.

Но вместо да тръгнем към басейна, както предполагах, той ме поведе към задния изход на кухнята.

— Сложи трупчето — инструктира ме, когато излязохме в топлата нощ. — Механизмът на вратата понякога заяжда и няма да можем да влезем.

Наведох се, взех дървеното трупче и го пъхнах под вратата, преди да се затвори. Оливър седна на бетонните стъпала и когато се настаних до него, той сложи пакета с храната между нас. Нямах представа какво е направил, но по кафявата хартия вече избиваше мазнина и разбрах, че каквото и да е, ще ми докара инфаркт.

— Е, Джеймс Бонд, какво сготви? — Усещах, че стомахът ми къркори и ми напомня, че не бях вечеряла, а дори само от миризмата на пържено устата ми се пълнеше със слюнка.

Оливър се наведе, отвори кесията и извади кутия от стиропор.

— Хайде да започнем с това, преди да е изстинало — каза той и сложи кутията между нас. Отвори я и аз видях източника на мазнината и парата. Приличаше на пържени картофки, но бяха покрити с бял сос и настъргано сирене. — Опитах това в Дъблин по време на европейското турне. Сега не мога да му се наситя.

— Какво представлява? — Вече не бях толкова гладна. Не съм от придирчивите, но това, каквото и да беше, изглеждаше отвратително. Може би не трябваше да позволявам на Оливър да ми готви — само защото му харесваше, не означаваше, че го бива.

— Картофки с чесън и сирене. Опиташ ли ги, никога вече няма да гледаш на пържените картофи по същия начин. — Той взе един доста натоварен картоф и го пъхна бързо в устата си, за да не покапе, а от ъгълчето на устните му щръкна настъргано сирене.

— Ами… — Не знаех как да му го кажа. — Имаш нещо тук. — И посочих с пръст устата му.

— О — той се облиза. — Махна ли се? — За миг очите ми се задържаха на устните му и се запитах какво ли ще е усещането, ако ги притисне към моите. — Стела?

— А? О, да. Махна се. — Насочих отново вниманието си към картофките, а сърцето ми ускоряваше ритъма си. — Какво точно представлява бялото нещо? — Почти чувах шегата, която Джей Джей щеше да изръси, ако седеше до нас.

Оливър взе още един хрупкав картоф и го потопи в нещото.

— Майоеса с шешън — каза той с пълна уста.

Погледнах го и се засмях.

— Не съм чувала за подобно нещо.

Той преглътна.

— Майонеза с чесън.

Сбърчих нос.

— Аз обичам кетчуп.

— Предположих — отвърна той и извади цяла шепа пакетчета от кесийката. Когато посегнах да си взема, отдръпна ръка. — Първо трябва да опиташ това.

— Стига, Оливър. Изглежда ужасно. — И сведох поглед към гадния бъркоч.

— Не. Трябва да опиташ.

— Ами ако кажа, че съм алергична? — Оливър скри лице в шепите си и кихна. — Наздраве — казах по навик.

— Благодаря. Аз съм алергичен към глупости.

— Хей! — възмутих се и го плеснах по рамото. — Не е смешно.

Той взе един картоф и сви шепа под него, за да не покапе.

— Просто затвори очи. — Аз събрах умолително длани и започнах да клепам. Нима искаше да направя това? Когато не реагирах, той се намръщи, сякаш беше съвсем нормално да храни момичетата, с които се вижда. — Стела, просто го изяж.

Не знаех какво да отговоря и се подчиних, но преди това извадих бутилка с вода от раницата си, в случай че се наложи да прокарам с нея картофа. Оливър поднесе храната към устата ми, пръстът му докосна устната ми и аз бавно отворих уста.

— Е, какво ще кажеш? — попита, докато аз дъвчех колебливо. Това беше истински божествен солено-сиренен шедьовър. Бях твърде упорита, за да го призная на глас, затова просто си взех още един картоф и го лапнах.

— Така си и мислех — усмихна се той. Доядохме бързо картофите и се спречкахме за последния, преди да преминем към следващото ястие.

— Готова ли си за втори рунд? — попита ме Оливър. Аз кимнах, докато бършех мазните си пръсти в салфетка. — Добре, това е нещо, което баба ми даваше, когато бях малък. — Оливър извади друга кутия. Отвори капака и вътре видях някаква странна розово-зелена храна.

— Това да не е шунка с кисели краставички? — вдигнах вежда аз.

Той кимна.

— И крема сирене. То свързва съставките.

— Ти ядеш най-странната храна на света — казах, докато се взирах в шунково-краставичното нещо с крема сирене. Всъщност нямаше да се изненадам, ако извадеше патладжан, потопен в шоколад и ми каже, че това е любимата му храна.

Той притисна кутийката до гърдите си.

— Не обиждай краставичките. Те са вкусни.

Аз изсумтях.

— Извинявай, не знаех, че те имат чувства.

— Имат.

— Ако опитам една, ще ми простят ли? — попитах, като прикрих усмивката си с ръка. Не звучеше много апетитно, но пък изглеждаха по-безобидни от картофки с чесън и сирене. Първото ястие ме изненада, защо да не го направи и това?

Оливър погледна замислено към храната, после отвърна:

— Сигурно.

Взех една краставичка и отхапах.

— Много е вкусно. — Комбинацията с крема сирене наистина беше чудесна.

— Искаш да кажеш, че е адски вкусно — поправи ме Оливър.

— Разбира се. — Хапнах си още една. — Моя грешка.

Той кимна одобрително, взе си краставичка и я пъхна в устата си. Докато дъвчеше, на лицето му се разля усмивка. Приличаше на хлапе, на което току-що са съобщили, че вече винаги ще получава десерт. Аз се изсмях и взех още едно парче, по което имаше повече сирене.

— Казвал ли ти е някой, че си малко откачен? — попитах и облизах сиренето от пръста си.

Той сви рамене.

— Аз съм рок звезда. — Нещо в начина, по който го изрече, спря краставичката на половината път към устата ми. Той я грабна от ръката ми, преди да реагирам, лапна я и се облегна на стъпалата. — На такива като мен им е позволено да са малко шантави.

— И сега ли си такъв? — попитах и се отдръпнах от него. Думите му ме притесниха, защото ми напомниха до кого точно седя.

— Ти знаеш, скъпа — каза той с ленива усмивка.

— Не ме наричай така — отвърнах. Нямах проблем с галените обръщения, но когато момчетата ги използваха така небрежно, ми звучаха унизително. Апетитът ми изчезна и аз избутах кутията с краставички и шунка. Може би изобщо не трябваше да идвам с него тук.

Оливър застина и самодоволната усмивка изчезна от лицето му.

— Извинявай — рече и изправи гръб. — Не исках да те обидя.

— Няма нищо. — Макар че имаше. За миг бях забравила, че седя до вокалиста на „Хартбрейкърс“. Бях се отпуснала с него, но сега се чувствах зле. А с разочарованието дойде и осъзнаването, че наистина го харесвам — когато не се правеше на голямата работа.

Не можех да издържам пронизващия му поглед и се вгледах в ноктите си. Черният лак се беше олющил, а на кутрето го нямаше никакъв.

— Стела?

— Ъ?

— Добре ли си?

— Да, супер. Защо?

Той въздъхна едва чуто.

— Нищо.

Слава богу, телефонът ми изжужа.

— Дрю е — казах аз и прочетох съобщението. — Трябва да тръгваме към басейна. Чуди се къде сме.

Оливър се вгледа в лицето ми за миг, зениците му бяха разширени.

— Права си — каза той с неразгадаемо изражение. После се изправи, изтупа джинсите си и отвори вратата. — След теб.