Али Новак
Сърца за разбиване (3)

Глава 3

Лежах на леглото в хотела и се взирах в тавана. В стаята беше страшна жега, толкова изтощителна, че не можех да помръдна. Ако го направех, усещах как по врата ми се стича пот и щом си поемех дъх, тениската залепваше за кожата ми. Завъртях немощно глава настрани, за да видя брат ми, който беше на неговото легло.

— По-горещо не може ли да стане? — попитах.

След като се върнахме смълчани в хотела, ние с облекчение се регистрирахме и платихме за нощта. Явно обаче днес късметът ни беше изоставил съвсем, защото ни дадоха стая с повреден климатик. Лежах на леглото и не можех да не призная, че пътуването ни се оказа пълен провал. Хареса ми да видя галерията на Бианка, но сега мислех единствено колко вбесяваща беше останалата част от деня. Повече от всичко исках да видя как очите на Кара светват, когато й подарим автографите от „Хартбрейкърс“, а това нямаше да се случи.

Брат ми вдигна поглед от книгата в ръцете си.

— Стига, не дърпай дявола за опашката — рече той и продължи да чете.

— Трябваше да намерим стая с климатик. Ще вземеш ли вечеря?

Този път Дрю даже не откъсна поглед от страницата.

— Може би след малко. Да си дочета главата.

През последния месец Дрю бе напълно погълнат от списъка с книги за лятото. Когато то свършеше, щеше да замине да учи в Минеаполис. Записването беше след още две седмици, но Дрю искаше да учи литература и вече бе избрал курса, който се надяваше да започне. Беше толкова развълнуван, че ще постъпи в колеж, че реши да прочете всичко още преди да е започнал семестърът.

Извърнах се от него и усетих как гърлото ми се свива. Преди Кара да се разболее, исках да уча в Нюйоркския университет. Реших, че това ще е идеалното място да открия коя съм аз, отделена от брат ми и сестра ми. В началото на последната година в гимназията, когато Кара влезе в ремисия, аз получих писмото с одобрение от университета и всичко започна да изглежда истинско. Щях да уча в колеж.

Но лятото дойде и вече не бях така въодушевена от идеята. Ню Йорк ме зовеше и аз исках да открия там отговор, но в същото време мисълта да замина ме ужасяваше. Мама ми каза, че било нормално да се притеснявам. Напускането на дома било голяма стъпка и било естествено да съм нервна. Но аз не чувствах пеперуди в стомаха си. По-скоро бяха като оси.

Преди да реша каквото и да било, ракът се завърна.

И просто така осите изчезнаха. Вече знаех, че не мога да си тръгна, докато Кара се лекува, затова реших да пропусна семестъра. При Дрю беше различно. Минеаполис бе само на час и половина с кола от Рочестър и той можеше да се прибира през уикендите, за да вижда Кара. Аз щях да съм през няколко щата, напълно и изцяло сама. Не се разстроих особено, че отлагам университета, но част от мен искаше да последвам примера на Дрю и да уча някъде близо до дома.

От челото ми се спусна струйка пот.

— Край — заявих и седнах в леглото. Трябваше да спра да се самосъжалявам. Да, беше разочароващо, че няма да уча в колеж като брат ми и че не бях успяла да взема идеалния подарък за рождения ден на сестра ми, но не възнамерявах да търпя повече този дискомфорт. Вързах косата на темето си в стил птиче гнездо и реших да сторя нещо за нашето настаняване. — Отивам на рецепцията да се оплача. Не получавай топлинен удар, докато се върна.

— Ще слезеш долу така? — попита ме Дрю.

Погледнах се в огледалото. Добре де, изглеждах ужасно с потните кичури, полепнали по слепоочията ми, но вече не ми пукаше.

— Да, така ще сляза. Не ми се вярва да се натъкна на някоя знаменитост.

— Само казвам — рече Дрю и отново сведе поглед към страницата, а аз видях как очите му пробягват по нея. Внезапно той ахна от изненада и прошепна на себе си: — Не може да бъде.

Извъртях очи, излязох от стаята и го оставих да чете.

* * *

— Как така няма други свободни стаи? — попитах рецепциониста. Той ме беше информирал, че човекът по поддръжката си бил тръгнал, затова никой не можел да поправи климатика.

— Съжалявам, госпожице, но всичко е резервирано. — Докато изричаше това, огледа фоайето, сякаш очакваше да се случи нещо лошо. Аз се обърнах и видях, че из него се мотаят доста момичета.

Плеснах длани на гишето и попитах:

— А може ли да говоря с управителя? Не плащам, за да умра от жега.

Но мъжът не ме слушаше. Лицето му пребледня и той се втренчи покрай мен.

— О, по дяволите…

— О, господи! — изписка някой. — Те наистина са тук!

Мускулите на раменете ми се сковаха и аз се вкопчих в ръба на плота толкова силно, че връхчетата на пръстите ми побеляха. Вече бях чула достатъчно момичешки писъци за един ден и си поех дълбоко дъх, преди да се обърна. Тъкмо щях да се озъбя на идиотката, която пищеше, когато всички момичета във фоайето се втурнаха към вратите.

— Идват „Хартбрейкърс“!

В хотела влязоха четири момчета, обградени плътно от охранители. Отвън полицаи пречеха на тълпата да нахлуе през вратите. Зърнах позната чуплива коса и стомахът ми се сви.

— Това не може да бъде.

Това не се случваше наистина, нали? Все пак възможно ли беше за един ден да срещнеш няколко пъти една и съща знаменитост? Такива неща стават само по филмите, не и в живота.

— Дами, дами — извика притесненият рецепционист. — Моля ви, отдръпнете се от гостите ни. — Но молбата му остана нечута.

— Зандър, обичам те!

— Алек, ожени се за мен!

— Джей Джей! Тук съм!

— О, господи, Оливър!

Момчетата спряха да поздравят част от фенките и докато ги гледах, реших, че това вероятно е един от най-откачените дни в живота ми. Кара нямаше да ми повярва, когато й разкажех. Продължих да гледам групата, но Оливър не вдигна очи към рецепцията и аз бързо се извърнах, преди да ме е познал.

Знаех, че е глупаво, но имах чувството, че някак ме е излъгал, като не ми каза кой е. Или може би просто се чувствах нелепо, че не знаех. Така или иначе, щеше да е неловко да говоря пак с него.

След минута преговори с рецепциониста успях да издействам да не плащаме за стаята, но това не беше особено успокоение. Само като си помислех, че ще прекарам нощта потна в тази жега, ми идеше да си скубя косата. Но нямаше какво повече да направя, затова тръгнах към асансьора.

— Тъпа група — изсумтях, когато влязох вътре и натиснах бутона за петия етаж. Беше детинско, но ми помогна да се поуспокоя.

— Задръж вратата!

Вдигнах поглед и видях, че един от охранителите сочи към мен. „Хартбрейкърс“ вървяха през фоайето, а бодигардовете се опитваха да удържат налитащите момичета. Натиснах няколко пъти бутона за затваряне на вратите с надеждата да се измъкна, но без успех. Групата влезе в асансьора и вратите едва не притиснаха последния от тях.

— Много благодаря — рече момчето с очилата. — Щеше да настане истински кошмар.

— Не знаех, че обичта на феновете ви е такова бреме за вас. — Думите излязоха от устата ми, преди мозъкът да ги регистрира.

Оливър вдигна глава при звука на гласа ми. Вгледа се в мен и след миг се ухили до уши.

— Стела!

Помни ме! Сърцето ми подскочи, но по някаква причина не можах да се накарам да му отговоря и видях как усмивката изчезна от лицето му.

Като че ли никой не го беше чул и момчето с очилата ги нагласи на носа си, сякаш за да ме огледа по-добре.

— Какво каза?

— Какво каза за обичта на феновете? — попита момчето с мускулите, скръсти ръце някак заплашително и татуировката на бицепса му се разтегли. — Днес давахме автографи.

— Да, знам — озъбих се аз. — Чаках три часа и когато дойде моят ред, ви видях как се изнизвате.

— О, недоволна фенка? — попита здравенякът. Изражението му претърпя пълна промяна и той се ухили до уши.

— Със сигурност можем да оправим това — добави момчето с очилата и извади маркер от джоба си. — Имаш ли снимка?

Изсумтях доста непривлекателно.

— Мислите, че съм фенка? — замълчах и го изгледах кръвнишки. — Никакъв шанс.

Момчетата се спогледаха, не знаеха как да реагират.

— Може да е луда — прошепна мускулестият на момчето с перфектната прическа, което още беше със слушалки в ушите. Не беше продумал досега и само кимна рязко в съгласие.

— Единствената лудост тук е, че хората наистина слушат вашата музика. — Усещах как пулсът ми се ускорява с всяка изречена дума. — Днес чаках за автограф — което, между другото, беше мъчение, защото бях принудена да слушам един и същи диск, докато ушите ми не се разкървавиха, само защото исках да го подаря на сестра ми. И ако не ми беше сестра, вероятно щях да се отрека от нея, защото слуша този боклук.

Момчетата се взираха в мен с отворени усти.

— Нещо друго? — попита очилатият.

— Да — изригнах аз в последен изблик. — Вие не ставате!

Асансьорът спря и вратата се отвори.

— Това момиче ми харесва. Куражлийка е — рече мускулестият и се ухили. — Да я вземем ли с нас?

— Майната ти — отвърнах и тогава, без да поглеждам към Оливър, излязох от асансьора на петия етаж.

* * *

— Защо изглеждаш, сякаш някой е убил кучето ни? — попита Дрю, когато нахлух в стаята.

— Хотелът е пълен — отвърнах и затръшнах вратата. — Успях да издействам само да ни върнат парите.

— Хей! Това е невероятно — рече Дрю и вдигна длан, за да я плесна.

— Но не променя факта, че тук е страшна жега — възмутих се аз, без да обръщам внимание на вдигнатата му ръка. Извадих чисти дрехи от раницата си и влязох в банята. — Ще си взема душ.

Заключих вратата и се съблякох. Имах чувството, че тялото ми гори, и в гърдите ми се събираше непримиримо усещане. Не трябваше да им крещя така, помислих си, когато пуснах водата. Не те бяха виновни за ужасния ми ден. Без да дочакам да потече топла вода, аз стъпих под студената струя и затворих очи. Стоях там, опряла ръце на плочките, и сдържах дъха си, докато се почувствам по-добре. Но студената вода само скова тялото ми. Не успя да облекчи вината.

Оливър сигурно вече ме мразеше. Случилото се в асансьора просветваше в главата ми и моментът, в който усмивката му изчезна, се връщаше отново и отново. Аз бях откачена и той не би искал да ме види пак. Усетих горчив вкус в устата си и за миг ми прилоша.

— Какво ти става, Стела? — извиках на себе си. — Стегни се. Грабнах сапуна и започнах да се търкам така усилено, че щях да си смъкна кожата. Нямаше защо да се тревожа, че Оливър Пери не ме харесвал. Да, беше сладък, но изобщо не го познавах. Доколкото бях разбрала от списанието на Кара, той беше сваляч и не биваше да се забърква човек с него.

Дрю почука на вратата и прекъсна мислите ми.

— Стела, поръчах от румсървиса — извика той през шума на водата. — Искаш пица, нали?

— Разбира се — отвърнах и завъртях кранчето. Не се чувствах много по-добре — още бях смутена, че бях обвинила групата заради лошия си късмет — но не мислех да се тормозя за момче, което нямаше да видя отново.

Подсуших се, облякох шорти и потниче и се върнах в стаята. Докато чакахме храната, пуснах „От местопрестъплението“ и започнах да си сплитам косата. По време на една особено кървава сцена на вратата се почука и аз веднага скочих, доволна, че ще пропусна касапницата.

— Много благодаря — казах, докато отварях вратата. — Умираме от… — Замълчах. В коридора стоеше Оливър Пери.

— Стела — рече той рязко.

Отново го зяпах като идиотка, но това е положението. Какво правеше тук?

После забелязах свитите му устни. Изглеждаше вбесен и осъзнах, че вероятно е дошъл за извинение. От тази мисъл бузите ми поруменяха, но все пак знаех, че го заслужава. Бях прекалила.

Понечих да се извиня, но думите заседнаха и от устата ми излезе нещо съвсем различно:

— Как научи номера на стаята ми?

— Ами попитах за теб на рецепцията — отвърна той. Въпросът ми явно го хвана неподготвен, но той бързо се съвзе и ме погледна с присвити очи. — Да не би да имаш биполярно разстройство?

— Моля?

— Ами сутринта в „Старбъкс“ срещнах едно момиче — обясни той. — Беше много сладка и мила, а сега изглежда напълно откачена.

О, ясно. Искаше обяснение за рязката промяна в отношението ми.

— Трябваше да ми кажеш истината — отвърнах в опит да се защитя.

— За какво по-точно? — попита той и вирна брадичка. Звучеше подразнен, но нещо в очите му ми показа, че е по-скоро наранен. Гърлото ми се сви и аз пак не успях да се накарам да изрека извинение. Щеше да е твърде унизително.

— Хм, ами не знам — отвърнах, опитвах се да прикрия вината със сарказъм. Така нямаше да постигна нищо, но думите отново излетяха от устата ми, също като в асансьора: — Можеше да споменеш кой си.

— Искаш да кажеш, че не си ме познала? — попита той и скръсти ръце.

— Да, не съм — отвърнах. Оливър ме погледна изумен, затова добавих: — Виж, чувала съм сестра ми да споменава милион пъти Оливър Пери, но когато те срещнах, не знаех, че това си ти.

Той се втренчи в мен с извити вежди, сякаш сама бях отговорила на въпроса си.

— Точно затова не ти казах.

Аз примигнах изумена.

— О, ясно, май разбирам — отвърнах, макар че не разбирах. Защо не е искал да знам кой е? — Вече знам кой си. Благодаря, че се отби. — И понечих да затворя вратата.

— Хей, чакай! — Оливър я препречи с крак, за да ме спре.

— Храната ли дойде? — извика Дрю и леглото изскърца, когато той стана да види какво се случва.

— Здрасти — рече Оливър и надникна в стаята към брат ми.

— О, здрасти. — Дрю се почеса по тила. — Не те ли познавам? — Взира се в него още секунда и аз видях как изражението му се промени, когато се сети. — Ти си онзи от групата. Стела, какво правиш? Пусни го!

Затворих очи и издишах през зъби. Когато пуснах дръжката на вратата, Оливър мина покрай мен, ръката му докосна за миг моята също като сутринта и аз поех рязко дъх. Настъпи неловка тишина, докато всички се взирахме един в друг.

Накрая брат ми заговори:

— Не се обиждай, но какво точно правиш тук? Сбърка номера на стаята?

— Не — отвърна Оливър и ме погледна, преди да продължи: — Дойдох да говоря с твоята… приятелка?

— Сестра — поправи го Дрю и ми хвърли любопитен поглед.

Чаках реакцията на Оливър, но изражението му не се промени.

— Да, сестра. В асансьора тя спомена, че сте искали автографи, затова си помислих…

Дрю го прекъсна:

— Чакай, вие сте се срещнали в асансьора?

По дяволите! Сега трябваше да обяснявам всичко. Ако Дрю разбереше от Оливър, че всъщност сме се срещнали още докато вземах кафе, щеше да е изумен.

— Всъщност — започнах аз, макар че вече съжалявах за думите си. — Видяхме се тази сутрин.

Дрю още изглеждаше объркан, затова Оливър поясни:

— В „Старбъкс“.

— Чакай малко, значи, цял ден чакахме за автограф, а ти вече си го срещнала? — попита той.

Гледаше ни сякаш бяхме откачили.

Вдигнах ръце и отвърнах:

— Дрю, аз не съм Кара. В стаята ми не висят плакати на „Хартбрейкърс“. Не знаех, че това е той. Ако ще слушам някоя група, тя ще е читава, като „Сенсибъл Гренейд“ или „Байоник Боун“.

Добре де, Кара беше права за странната ъндърграунд музика — разбира се, това не извиняваше невежеството й относно легендите на пънк рока — но групите, които аз слушах, бяха много по-талантливи от „Хартбрейкърс“.

Оливър се прокашля и рече:

— Хм, това беше удар под кръста.

Брат ми изглеждаше на ръба да избухне, но си пое дълбоко дъх, сложи ръка на рамото ми и се обърна към Оливър.

— Би ли ни извинил за момент? Трябва да поговоря със сестра ми.

— Разбира се — сви рамене той. — Дойдох само да ви поканя в нашата стая. — Подаде ми резервна карта ключ. — Просто я дайте на човека до асансьора и той ще ви пусне.

Когато вратата се затвори след Оливър, Дрю се извъртя към мен.

— Какво ти става, по дяволите? Защо продължаваш да го обиждаш?

— Съжалявам — отвърнах, неспособна да срещна погледа му. — Не исках, но той ми лазеше по нервите. — Е, донякъде бе истина. Оливър не беше направил нищо дразнещо, но внезапните чувства, които предизвика у мен, определено бяха дразнещи. От него ми се замайваше главата като на ученически купон, а това бе ужасяващо.

Устните на Дрю се превърнаха в тънка права линия.

— Дойдохме тук заради Кара. Не заради теб или заради мен, а заради сестра ни. — Засрамена, аз сведох очи пред втренчения му поглед. — Ракетке… — рече той и вдигна брадичката ми.

Наричаше ме така, защото, когато съм се ядосвала, съм палела от раз, но експлозията не била кой знае какво и гневът ми догарял също толкова бързо. Когато се разпалех, винаги използваше този прякор, за да ми напомни да се успокоя.

— Добре, добре! — казах аз и се извърнах от него. Беше прав, бях провалила целия четвърти юли с този Оливър и не можех да мисля ясно. — Какво искаш да направя?

— Да се извиниш — отвърна той строго.

— Супермного съжалявам?

— Добър опит, Стела. Дойдохме чак до тук да вземем автограф и ти ще отидеш да се извиниш на Оливър.

Само при споменаването на името му в стомаха ми запърхаха пеперуди. Щях да говоря с Оливър. Отново.