Али Новак
Сърца за разбиване (24)

Глава 24

Когато се събудих в Деня на благодарността, зад прозореца всичко бе покрито със сняг. Покривката беше дебела няколко сантиметра, но достатъчно, за да превърне нашата морава от море кафеникави листа в девствено бяло одеяло.

— Добро утро — каза мама, когато влязох в кухнята за чаша кафе. — Честит Ден на пуйката!

Тя стоеше с престилка до плота и вече се приготвяше за празничната вечеря. Смръщих се и погледнах часовника над печката.

— Добро утро, мамо. Защо вече готвиш? Едва девет часът е. — Веднага щом изрекох това, осъзнах какво съм казала. — Чакай. Ти готвиш? — Мамината липса на кулинарни умения беше провалила много ястия и внезапно аз си представих пуйката в пламъци.

— Не се тревожи — каза татко. Седеше до кухненската маса с обичайната си закуска: половин грейпфрут, чаша зелен чай и спортната страница. — Аз готвя пуйката. Майка ти само ще намачка картофите.

— Дрю няма да е доволен — казах аз. Картофите бяха любимото му нещо за Деня на благодарността. За щастие, моето беше тиквеният пай.

— Хей! — обади се мама и размаха бъркалката към мен. От нея полетяха парченца картофи и се посипаха по пода. — Само почакай. Това ще са най-хубавите картофени кюфтенца, които си опитвала.

— Нямам търпение. Най-много обичам отрова с вкус на картофи.

Опитах да не се засмея на собствената си шега, но чух как татко се изхили и не можах да се сдържа. Мама се престори на ядосана, но скоро и тя се усмихна.

— Е — казах, щом се успокоихме. — Не ми каза защо готвиш толкова рано.

— Сестра ти поиска да празнуваме на обяд — каза мама. — Има нещо наум за довечера.

Както доктор Мичъл ни бе предупредила, възстановяването на Кара беше бавен процес. Тя още се чувстваше отпаднала почти постоянно, но вече бе събрала сили за ежедневни разходки по движещата се пътечка и миналата седмица дори бе отишла до мола. Но въпреки че вече се подобряваше, не разбирах как така и защо ще излиза в Деня на благодарността, особено когато тази година имаше толкова много неща, за които да сме благодарни.

— Какво? Къде ще ходи?

Мама се усмихна многозначително.

— Не мога да ти кажа.

Тъкмо отворих уста, за да продължа разпита, когато Кара влезе в кухнята още по халат и чехли.

— Погледнахте ли навън? Има сняг!

— Да — каза Дрю, който се прозяваше зад нея. Беше се прибрал от университета късно вечерта за празника. — Имам неприятното усещане, че аз ще съм този, който ще го изрине от алеята.

— Погледни го така — рече татко и прелисти вестника си. — Ще изгориш калориите от обилната храна, която по-късно ще погълнем.

Дрю измърмори нещо под нос, докато вървеше към кафеварката, и аз се обърнах към Кара.

— Какво ще става тази вечер?

— Изненада е — каза тя и очите й светнаха дяволито. — Нали знаеш как е при изненадите?

Оказа се, че не само мама е посветена в изненадата. Четири часа, две чинии от пуйката и парче пай по-късно брат ми и сестра ми ме натовариха в неговата хонда. Още нямах представа какво се случва или какво ще се случи, но явно Дрю имаше.

— Сложи това — рече ми Кара и ми подаде превръзка за очи, а Дрю запали двигателя.

— Чакай — извиках му аз. — Ти знаеш, а аз не?

— Не се сърди на мен. — Каза той, докато излизаше от гаража. — Кара скрои всичко това. Аз само изпълнявам заповеди.

— Успокой се, Стела — рече Кара. — Ще е забавно. През последните години ти направи толкова много за мен, опитвам се да ти върна услугата.

— Не искам нищо да ми връщаш — казах аз, но все пак сложих превръзката. Тя явно беше развълнувана от това, което бе планирала, и не исках да я разочаровам.

Опитвах се да разбера накъде сме тръгнали. След като излязохме от квартала, завихме по магистралата и после пътувахме цял час — разбрах, че отиваме в Минеаполис. След това спирахме начесто и рязко завивахме, ужасното градско шофиране на Дрю.

— Близо ли сме вече? — попитах аз, като подръпвах превръзката на очите си.

Обикновено не ми прилошаваше в кола, но имаше нещо дезориентиращо в това, да седиш на задната седалка и да не виждаш нищо, и ми се догади.

— Не я сваляй — каза Кара и свали ръката ми. — Ще стигнем там след пет минути.

— Просто я нагласях. Дразни ме.

Петте минути станаха петнайсет, затова, когато Кара каза, че сме пристигнали, аз дръпнах рязко превръзката и се огледах. Последното, което бях видяла, беше нашата къща, затова рязката промяна ме замая, да не говорим, че навън вече беше тъмно. Примигнах няколко пъти, докато се оглеждах, и накрая осъзнах, че сме в „Таргет Сентър“. Дрю спря колата на паркинга и един от служителите се приближи.

— Да не би тази вечер да играят „Тимбърулфс“? — попитах аз, когато излязох в студената нощ.

Не бях голям фен на баскетбола, затова не разбирах защо Кара ще ме води на мач.

— Не — отвърна Дрю и подаде ключовете на служителя.

— Добре, тогава какво е събитието?

— Концерт — отвърна Кара. Лицето й беше порозовяло от студа, но тя беше ухилена до уши.

— Какъв кон… — Не довърших въпроса, защото забелязах подозрителна тълпа тийнейджърки да се излива в залата.

Вдигнах глава и се вгледах в електронния билборд над входа на „Таргет Сентър“. Оттам ми се усмихваха четири познати лица, а от едното конкретно стомахът ми се обърна.

Нищо не разбирах. Турнето на „Хартбрейкърс“ беше свършило през септември. Какво правеха в Минесота? И защо Кара си мислеше, че е добра идея да ме заведе да гледам концерт на бившето ми гадже? Това да не беше някакъв последен отчаян опит да ни събере отново?

След разговора ни за моето решение да прекратя връзката си с Оливър, Кара ме остави на мира. Знаех, че не е доволна, но тя не повдигна повече темата. От време на време ме питаше как се чувствам, но иначе не говорехме за Оливър. Явно бе планирала това от самото начало. Остави ме да си мисля, че се е отказала, само за да ме издебне по-късно в засада?

Скръстих ръце и забих крака на тротоара, отказвах да помръдна.

— Няма да ида.

— Трябва — каза Кара. — Момчетата правят този концерт заради нас.

Присвих очи.

— Веднага ми обясни.

— Преди няколко седмици Оливър ми се обади. Искаше да чуе как съм, да се увери, че трансплантацията е минала успешно и такива неща. Поговорихме доста дълго и накрая той спомена, че се обажда и защото групата иска да направи специален концерт — всички приходи ще бъдат дарени за изследванията на рака. Оливър ме попита дали искам да присъствам като специален гост, нещо като лице на каузата, и аз се съгласих, затова те уредиха концертът да е в Минеаполис, за да мога да присъствам. Знам, че още се опитваш да го забравиш, но този концерт не е за теб и за него. Той е за нас и за всички хора, които трябва да преминат през онова, през което преминахме и ние. Момчетата го правят, защото са те срещнали и са вдъхновени от нашата история. Да дойда тук, за да отпразнувам победата си над рака, означава много за мен… — Тя замълча и видях сълзи в очите й. — Но не искам да го правя без теб.

Бях зяпнала от изненада, докато я слушах, и сега едва успях да продумам:

— Наистина са направили всичко това заради нас?

Кара кимна. Сълзите още се стичаха по бузите й като блестящи диамантени нишки.

— Моля те, кажи, че ще дойдеш — рече тя и от изражението й нещо се размърда в гърдите ми. Успях само да кимна, опитвах да не се разплача — как можех да кажа „не“?

* * *

Тъй като беше специален гост, Кара не беше получила обикновени билети, а ВИП пропуски. Знаех, че концертът ще върне спомени, но не бях готова за вълната от емоции, която ме заля още щом се озовах зад сцената. Може би беше заради Джей Джей.

— Барабела! — извика той и ме връхлетя така силно, че едва не паднах по гръб.

— Джей Джей, ще ме смажеш. — Не можех да дишам.

— Извинявай — каза той и бързо ме пусна. — Не можах да се сдържа. Вече не е същото без теб.

— Най-добре се пази — предупреди ме познат глас, обърнах се и видях усмихнатия Зандър. — Почти сигурен съм, че Джей Джей възнамерява да те отвлече.

— О, господи, Зандър! — възкликнах аз, когато забелязах промяната във външния му вид. Обичайните дебели очила ги нямаше. — Изглеждаш страхотно!

— Мислиш ли? Реших да пробвам с контактни лещи, защото на Джей Джей ще му е по-трудно да ги счупи.

— Хей, този път стана напълно случайно — възрази Джей Джей. — Не исках да сядам върху очилата ти.

— Ами когато се опита да ги използваш като прашка и ги изстреля през балкона? — попита Зандър. Джей Джей се опита да остане сериозен, но започна да се кикоти и Зандър поклати глава. — Да, така си и мислех.

— Къде е Алек? — попитах аз и се огледах. — Искам да ви запозная със сестра ми.

— Ето ме — каза той, появявайки се от сенките като тихо нощно създание. Както винаги, беше безизразен, но от силата на прегръдката му разбрах, че се радва да ме види.

Оливър още не се беше показал, но той познаваше Кара, затова аз се заех да й представя момчетата. След това Дрю им стисна ръцете, а аз стоях встрани и гледах. Чувствах се странно да съм пак на концерт на „Хартбрейкърс“, сякаш отново се върнах в лятото. Като гледах как Къртни, Пол и останалите от екипа си вършат работата, ми се струваше, че нищо не се е променило, макар че това беше много далеч от истината.

— Винаги съм си падал малко по сестра ти — чух Джей Джей да се шегува и се обърнах към групата. Той се усмихваше на Кара и изражението му, порозовелите бузи и широко отворените очи, ме накараха да застина. — Но всъщност харесвам блондинки.

Въпреки че беше много чувствителна, когато станеше дума за опадалата й коса, Кара се изчерви и се засмя. След химиотерапията й беше пораснала само два сантиметра коса, затова тази нощ тя беше с перука, която твърдеше, че била в стил „Скарлет Йохансон“.

— Не забравяй какво ти се случи, когато се опита да сваляш една от сестрите ми? — предупреди го Дрю, но от блясъка в очите му разбрах, че само се шегува. Не чух отговора на Джей Джей, защото някой ме потупа по рамото.

Разбрах кой е, без да поглеждам, и макар да знаех, че все по някое време тази нощ ще видя Оливър, сърцето ми подскочи, когато се обърнах към него. Беше бръкнал в джобовете на джинсите си. На главата си пак имаше прилепнала шапка, която ми напомни за първата ни среща, и няколко кафяви кичура се извиваха около ушите му. Обикновено се обличаше с черни джинси и бели тениски, но тази нощ беше със синя, заради която очите му изпъкваха като сини експлозии.

— Здравей, Стела — каза той почти срамежливо.

— Здравей, Оливър.

После просто стояхме и се гледахме. Опитвах се да измисля какво да кажа, но за щастие, Оливър посегна и потърка тила си.

— Как си? — рече той и напрежението в стомаха ми леко отслабна.

— Добре, добре — кимнах бързо. — Ами ти? Как вървят нещата с групата?

— По-добре. Казахме на бащата на Алек, че ако не ни даде някаква свобода да правим каквото ние искаме, се отказваме.

— Той съгласи ли се?

— Да. Предполагам, че не иска да изгуби най-печелившата си група. Вече започнах да пиша различни песни за новия албум.

— Това са страхотни новини, Оливър. Нямам търпение да го чуя, когато излезе.

— Няма да чакаш толкова дълго — каза той и ми се усмихна леко. Не беше от онези усмивки, в които се бях влюбила, широка и леко крива. А само нейна сянка. — Ще изпълним една от тях тази вечер.

Смайли, сценичният мениджър на „Хартбрейкърс“, се появи зад него и го потупа по рамото, преди да успея да отговоря.

— Хайде, човече — каза той и го дръпна към Джей Джей, Зандър и Алек, които вече бяха заели местата си. — Добре, господа — каза Смайли, щом всички се приготвиха. — Време е да накарате гащичките на момичетата да паднат.

Къртни го изгледа накриво.

— Това е недопустимо, Фред — скара му се тя. — И да не съм чула повече никакви „гащички“.

Всички се засмяха, а екипът, който отговаряше за инструментите, се втурна към „Хартбрейкърс“. Един помагаше на Оливър да си сложи слушалките, друг подаваше китарите на Зандър и Алек, а трети даде на Джей Джей палките, които той веднага пъхна в задния си джоб. После светлините помръкнаха и косата по тила ми настръхна. Беше време за шоу.

Едва забелязах брат ми и сестра ми в тъмното, стояха близо до сцената, откъдето можеха да гледат концерта, и аз отидох при тях. Кара ме поздрави с вдигнати палци. Дрю запуши ушите си с длани, когато публиката започна да крещи, и аз се усмихнах и поклатих глава. От опит знаех, че феновете на „Хартбрейкърс“ са ужасно шумни. Дори звукоизолиращи слушалки нямаше да му помогнат.

Но днес аз едва забелязвах шума. В тези няколко секунди преди концертът да започне чувах рева на тълпата само като фон. Сякаш съм слушала айпода си и някой рязко бе свалил слушалките от ушите ми. И силната ясна музика внезапно се превръща в съвсем тих шепот, който мога да различа само защото съм го чувала стотици пъти.

Може би защото в момента виждах само едно — Оливър. Гледах как разтърсва ръце, за да се отпусне, и сигурно усети погледа ми, защото се озърна през рамо. Когато видя, че го гледам, кимна, сякаш това бе някакъв сигнал, който трябваше да разбера. Не го разбрах, но нямах никакво време да мисля, защото Смайли извика нещо и Оливър се обърна да го чуе. Точно тогава сетивата ми се възвърнаха. Първо чух рева на тълпата — беше така оглушителен, че го усещах като пулсиране в гърдите си, като баси от тонколона. След това дойде миризмата — долавях одеколона на Дрю. Накрая усетих, че Кара се смее до мен.

— Какво?

— Помниш ли, когато в болницата каза, че ти никога не би отишла на концерт на „Хартбрейкърс“?

Никой от нас не си беше представял подобен момент, как стоим тук заедно, но ето че се случи. Кара беше победила фатализма. Сестра ми беше права за много неща, но сгреши, като си мислеше, че няма да види концерт на момчетата. Ако наистина съществуваше съдба, то тя я беше променила.

— А помниш ли, когато каза, че и ти никога няма да идеш на техен концерт? — повдигнах вежди аз.

Нещо във въпроса ми съвпадна съвършено с началото на шоуто. На лицето на Кара бавно изгря широка усмивка и аз не разбрах дали е заради моите думи, или защото гласът на Оливър внезапно отекна в залата.

Но Кара стисна ръката ми и се обърна към сцената, за да гледа за първи път концерт на любимата си група.

* * *

Песните, които щяха да изпълнят, бяха същите като на турнето, затова, когато стигнаха до последната песен за вечерта, аз напълно бях забравила, че Оливър бе обещал да изпее нова песен.

— Надявам се, че всички се забавлявахте добре тази нощ! Искам да ви благодаря, че подкрепихте кауза, която е много важна за нас — каза Оливър и посочи към Зандър, Алек и Джей Джей. — Като купихте билет за този концерт, вие помогнахте за борбата с рака. За да ви покажем благодарността си, ще споделим с вас едно парче от новия ни албум. Как ви звучи?

— Ооо, вълнуващо — каза Кара и дръпна ръката ми. Оливър изчака публиката да утихне и продължи:

— Тази песен се нарича „Астрофил“ — рече той и започна да пее:

Понякога неизказаните думи

ни поразяват като остриета и куршуми.

Моите те раниха дълбоко, мила моя,

вече няма надежда да оцелеем.

 

В очите ми има истина неизречена,

но сърцето ми нашепва думи

и те не може да бъдат отречени.

Сърцето ми ти казва, че се разпадам,

разпадам се на късове, защото те обичам.

 

Усещам те в дробовете си,

пропълзяваш в сърцето ми,

ти си във всяка моя дума,

ти си моята звезда в тъмното.

 

Чашата кафе рано сутрин

в деня, когато те срещнах.

Помниш ли как снима лицето ми,

как влезе веднага в сърцето ми?

 

Преди теб виждах всичко неясно,

страхувах се да прогледна,

но скоро всичко стана контрастно

и аз разбрах, че е било неизбежно.

 

Усещам те в дробовете си,

пропълзяваш в сърцето ми,

ти си във всяка моя дума,

ти си моята звезда в тъмното.

 

Момиче, сигурно мислиш, че си паднала

от висините на звездното небе,

но моята любов е жива, не е угаснала.

Чуй, сърцето ми е разбито, аз се разпадам,

разпадам се на късове, защото още те обичам.

 

Усещам те в дробовете си,

ти си във всяка моя дума,

ти си моята звезда в тъмното.

Когато песента свърши, ми се искаше да натисна бутона, за да я превъртя отново, сякаш я слушах на айпода си, така щях да чувам отново и отново как Оливър казва, че ме обича. Още щом запя, разбрах, че това не е просто песен, а послание за мен. Не заради заглавието или заради стиховете, а защото знаех, че този глас — така тъжен, прекършен и отвъден — може да се породи само от истинско чувство, и сърцето ми го разпозна.

— Това беше прекрасно — каза Кара, — но не разбирам. Защо песента се казва „Астрофил“? Какво означава „астрофил“?

Усмихнах се на себе си.

— Човек, който обича звездите.

А аз бях неговата звезда.

Спомних си разговора ми с Кара преди месец, когато тя каза, че в живота няма нищо сигурно. Тогава не я чувах, но сега вече разбирах. Като не дадох на Оливър втори шанс, аз играех на сигурно, както когато се отказах от университета или когато едва не се отрекох от фотографията. Бях решила да спра да живея в страх в деня, в който прочетох писмото на Бет, и сега имах нужда да последвам това си решение.

Когато Оливър се върна от сцената, изглеждаше затворен и предпазлив. Напълно разбирах защо — ако тази нощ беше дошъл при мен, за да ми каже, че ме обича, нямаше да го изслушам. Затова той ми го каза чрез песента си. Това беше риск и той бе отворил сърцето си пред целия свят, без да знае дали ще получи реакция.

Но аз щях да го направя.

Усмихнах се и сложих ръка на гърдите си, точно над сърцето, за да разбере, че този път съм чула посланието му. Той спря насред крачка. Вгледа се в мен, сякаш бях еднорог, препускащ по дъгата, а после видях на лицето му, че разбра, и тръгна към мен. Беше на няколко крачки, когато идеята ми хрумна, и аз вдигнах ръка, за да му дам знак да спре. Извадих телефона си и започнах да превъртам номерата. Оливър се смръщи, когато чу звъна, но после бръкна в джоба си.

— Ало? — попита несигурно.

— Помниш ли, че ми даде номера си, и аз ти обещах да се обадя? — попитах аз.

— Да — рече той и устните му леко потрепнаха в усмивка. — Ти не се обади.

— Е, надявам се, че не е твърде късно. Знам, че е прието да го направя до три дни, но реших, че си струва да опитам.

Едва тогава видях истинската усмивка на Оливър Пери.

— Това да не е начин да ме поканиш на среща? Защото ще трябва да говоря с мениджъра си дали мога да те вместя.

— Среща ли? Не съм споменавала за среща. — Но и двамата се усмихвахме.

Не говорихме дълго, защото момчетата бяха извикани на бис. Докато стоях до брат ми и сестра ми и ги гледах, бяха обзета от такова странно чувство, че не знаех какво да правя със себе си.

Кара се бутна в мен, за да привлече вниманието ми.

— Добре ли си?

— Да — кимнах аз. — Мисля, че да.

— Какво има?

— Няма значение. Ще ти прозвучи глупаво.

Дрю дочу разговора ни.

— Стига, Стела. Какво те безпокои?

— Нищо не ме безпокои — казах веднага. Беше истина и за да го докажа, им се усмихнах. Дрю като че ли ми повярва и се обърна пак към сцената. Кара обаче не се отказваше. От изражението й разбрах, че мисли, че я лъжа, затова се предадох. — Честно да ти кажа, май никога не съм била толкова щастлива.

Тя сбърчи чело.

— Тогава какъв ти е проблемът? Защо се държиш така странно?

— Извинявай. Не го правя нарочно, просто се чувствам особено. Не мога да си спомня да съм се чувствала така… съвършено.

Накрая тя като че ли разбра какво искам да кажа. Онази бездна, която се опитвах да запълвам, откакто видях снимката на малкото момиченце, най-сетне бе изчезнала.

— Сигурно наистина е странно, но трябва да спреш да мислиш за това. Наслаждавай се на момента.

Отворих уста да отговоря — защото аз напълно се наслаждавах на момента — но думите ми бяха заглушени от възгласите на тълпата, когато момчетата излязоха пак на сцената. Кара също се присъедини с оглушителен писък.

Изгледах я с вдигнати вежди.

— Какво? — сви рамене тя. — Не можах да се сдържа. Обичам „Хартбрейкърс“!

При тези думи нещо в мен се размърда и аз изненадах и двете ни, защото също нададох един фенски писък. Истината беше, че и аз обичах „Хартбрейкърс“. Преди може и да не харесвах музиката им, но тогава бях различно момиче. „Хартбрейкърс“ не само ми бяха влезли под кожата, те бяха станали част от живота ми, част, с която никога не бих могла да се разделя. Тези момчета бяха като второ семейство за мен и винаги щеше да бъде така.

Кара изсумтя.

— Какво беше това, по дяволите? — попита тя и сложи ръка на кръста си.

— Кое? Не може ли и аз да покажа малко възхищение?

Тя присви очи за миг, сякаш обмисляше отговора ми, и после избухна в смях. Само след секунди се смеех с нея. За петте минути, докато „Хартбрейкърс“ изпълняваха последната си песен, аз се смях толкова много, че ме заболя коремът. Може би беше заради адреналина от песента на Оливър или от електричеството, което винаги се усещаше във въздуха на концертите, вълните от енергия, които се движеха между изпълнителите и публиката. Или може би това беше просто обичта между две сестри. Каквото и да бе, то ни замайваше. И двете усетихме промяната. Тя беше във въздуха и в сърцата ни, и този път беше истинска. Имах чувството, че летя.

— Обичам те, загубенячке — извика Кара, докато опитвахме да се успокоим.

— Да, и аз те обичам — отвърнах.

Това бе най-прекрасният момент. Бяхме заедно. Бяхме щастливи. Бяхме свободни.