Метаданни
Данни
- Серия
- Сърца за разбиване (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Heartbreakers, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Боряна Даракчиева, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 26гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Internet(2017)
- Корекция и форматиране
- Silverkata(2019)
Издание:
Автор: Али Новак
Заглавие: Сърца за разбиване
Преводач: Боряна Даракчиева
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Ибис
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Симолини“
Излязла от печат: 02.08.2016
Технически редактор: Симеон Айтов
Коректор: Соня Илиева
ISBN: 978-619-157-169-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10456
История
- —Добавяне
Глава 22
Само това бях разбрала засега: присадката не беше успешна. Явно Кара беше извадила много лош късмет, защото автологичната трансплантация на стволови клетки рядко беше неуспешна. Това означаваше, че нейните собствени стволови клетки са били отхвърлени от костния й мозък.
— Ракетке — каза Дрю и сложи ръка на рамото ми. — Не издълбавай дупка в пода. Скоро ще приключат.
Но мен не ме свърташе. От половин час крачех по коридора в педиатрията. Чакахме лекуващия лекар на Кара, Лайза Мичъл, и моите родители да обсъдят какво ще предприемат сега. Не бях успяла дори да видя Кара след завръщането си и цялата ситуация ме влудяваше.
Освен това наистина не разбирах тази история с присадката. Преди лечението да започне, доктор Мичъл ни каза, че ще се получи. Сега исках някой да ми обясни какво се е объркало и да ми даде решение — как да спасим сестра ми.
— Не ме докосвай — отдръпнах се аз.
— Хей, не ми се ядосвай. Не съм виновен аз.
Под очите му имаше сенки, а ризата му беше смачкана и аз осъзнах, че вероятно е стоял тук цяла нощ, и въздъхнах. Седнах на пейката пред стаята на Кара.
— Знам — казах тихо. Дрю беше прав, той нямаше вина и не можех да си го изкарвам на него. Погледнах към ръцете си, знаех, че единствено себе си мога да виня. Аз бях виновна за всичко…
Полетът от Лос Анджелис до Минесота съвсем ме довърши. Когато си високо в небето, няма какво толкова да правиш, освен да седиш и да мислиш. И да мислиш. И да мислиш. И не след дълго бях повлечена от онова течение и се давех в собствените си мисли.
Защо изобщо заминах? Защо не повярвах на онова ужасно предчувствие, което имах след обаждането на Пол? Онова, което ме ужасяваше. От самото начало знаех, че не бива да заминавам, но се убеждавах, че това е единственият начин да се изправя пред страха си — да поема на тъпо „пътуване към себе си“, докато обикалям с „Хартбрейкърс“.
Бях толкова погълната от страховете и проблемите си, че мислех само за себе си, за себе си, за себе си. И точно това се бе случило, когато Кара се разболя. И тогава имаше знаци, че нещо не е наред, тя беше отпаднала и унила, но аз бях твърде заета да живея в своя собствен свят, за да забележа, и после бам! Бях зашлевена от най-страшната действителност. И все пак някак, колкото и да е невъзможно, бях успяла да забравя това и ето ме сега — оставих Кара отново, макар да знаех, че не бива.
Чу се отваряне и затваряне на врата и аз вдигнах глава — видях жена с бяла престилка. Беше на петдесетина години и дългата й сива коса беше вързана на проста опашка — най-сетне доктор Мичъл.
— Стела — рече тя, когато ме видя. — Пристигнала си бързо.
След това доктор Мичъл веднага започна да обяснява ситуацията на Кара. Имало само няколко причини за провал на автологична присадка. Едната била фиброза на костния мозък. Не знаех какво означава това, но доктор Мичъл ни увери, че случаят на Кара не бил такъв. Втората възможна причина било вирусно заболяване, но Кара не беше болна, или поне не от това. Последната причина за провал били определени видове химиотерапевтични лекарства, които не били прилагани на Кара.
— Тогава защо не стана? — настоях аз накрая.
— Стела — обади се тихо татко.
Не му обърнах внимание, не ми пукаше, че съм груба. Родителите ми вече бяха изслушали доктор Мичъл, аз исках само да изплюе камъчето. А тя ми обясняваше подробности, които друг път би пропуснала.
— Понякога причината за неуспеха е неизвестна — каза ми тя.
Зрението ми започна да се замъглява, докато се взирах в нея. Що за отговор беше това? Исках да я ударя в лицето. Що за глупости! Как така не знае защо лечението, което трябваше да спаси живота на Кара, не е успешно?
— И какво означава това?
Доктор Мисъл погледна към клипборда си, преди да вдигне очи пак към мен.
— Това означава, че нещата не изглеждат добре — каза тя.
Стиснах зъби за един болезнен миг, опитвах да овладея гнева си. Не се получи.
— Значи, тя просто ще умре, защото проклетото лечение, което вие предложихте, не е успешно по някаква неизвестна причина?
— Спри да повишаваш глас — отряза ме мама. После ме хвана за ръката. — Просто слушай.
Знаех, че не е виновна доктор Мичъл, но исках да чувам решения, а не лоши новини. Отдръпнах се от мама и горещи сълзи започнаха да се стичат по лицето ми.
— Как може да сте толкова спокойни, когато тя се отказва от Кара?
— Не се отказвам от сестра ти. Можем да направим още нещо за нея — каза ми строго доктор Мичъл. Погледна към родителите ми, преди да продължи: — Тъй като не е ясна причината за неуспеха на трансплантацията, мисля, че най-доброто за Кара ще е да се подложи на нова.
Докато говореше, тя ме гледаше право в очите, сякаш във всичко това имаше някакъв скрит смисъл.
— Как?
— Стела — рече тя бавно. — Ти си идеалният донор за сестра си.
* * *
Реших го още на мига. Нямаше начин да не стана донор на Кара и решението беше съвсем лесно — все едно натискаш ключа на лампата. Доктор Мичъл нарече трансплантацията сингенична или сингепична или нещо такова, започваше със „с“. Още взето, това беше процедура, при която болният от рак, Кара, получава стволови клетки от идентичен свой близнак, от мен. Въпреки че вече го бях решила, аз казах на всички, че искам малко време да си помисля, и отидох в комуникационния център за пациенти, за да използвам компютър. Исках да свърша някои неща, преди да се подложа на операцията.
От самото начало шансовете на Кара не бяха много големи, но има хора, които, дори светът да свършва, отказват да се предадат. Не всеки болен от рак има оптимизма на сестра ми, защото, макар че нейното оцеляване не беше сигурно, някои хора бяха победени още в началото — четвърти и последен стадий. Бях виждала няколко деца в такъв стадий, някои опитваха да се държат като сестра ми, но повечето решаваха да си подредят нещата, да се подготвят за неизбежното.
И точно това правех сега, защото мечтата да стана истински фотограф, като Бианка Бридж, беше в последен, терминален стадий. Щом приех неизбежното, можех да насоча цялото си внимание към Кара.
Трябваше да свърша толкова много неща: да оттегля кандидатурата си за постъпване в Школата по изящни изкуства и да се обадя на Пол, за да откажа предложението му, но не това беше трудната част. Най-много се страхувах да закрия уебсайта си, особено след толкова усилена работа, но трябваше да го направя. Ако не го сторех, винаги щеше да има нещо, за което да съжалявам.
Влязох в мрежата от един болничен компютър и написах адреса. Вратът ми беше скован и аз раздвижих рамене, докато чаках да се зареди. Тогава забелязах малка червена цифра едно до иконата за съобщения. Реших, че няма да навреди да го прочета, преди да изтрия всичко, затова натиснах върху иконата.
Благодарение на вечно нестабилната безжична връзка на болницата, страницата се зарежда няколко секунди, а после видях това:
Уважаема госпожице Самюълс,
Казвам се Бетани Колт и макар че нямаме много общо (аз съм четиресет и две годишна домакиня от Ню Джърси), все пак нещо ни свързва — и двете знаем колко ужасно е да гледаш как някой, когото обичаш, страда. Подобно на сестра ви, моята дъщеря Стефани има рак. Беше диагностицирана с остра лимфоцитна левкемия миналата година, когато беше на дванайсет.
Като повечето тринайсетгодишни момичета, Стефани е луда по „Хартбрейкърс“. Стените на стаята й са облепени с техни плакати (за мой ужас) и тя много харесва блога, който вие нарекохте „Хроника на «Хартбрейкърс»“, както и да следи какво става в живота на момчетата. Именно чрез блога открих вашия фотографски уебсайт.
Пиша ви това писмо, за да ви кажа, че съм дълбоко развълнувана от снимките ви, особено от тези на сестра ви. Последните няколко месеца бяха много трудни за мен. Стефани отпада все повече и аз усещам как ракът отнема част от мен, и то най-важната част, от която се нуждая, както се нуждая от сърцето си, от вярата и от куража. Но като видях вашите снимки, аз успях да си върна всичко това. Вашите снимки показват не само вътрешната сила на сестра ви, но и че дълбоката обич към някого е извор на смелост. Смелост да се надяваш, смелост да се бориш. Благодаря ви, че ми върнахте смелостта да се боря. Като споделяте това, през което преминавате, вие помагате на някой друг също да се справи.
Искрено ваша,
Прочетох писмото отново и отново. Мислех си, че ако изучавам думите достатъчно дълго, ако ги прочета още веднъж, вероятно най-сетне ще проумея значението им. Как така моите снимки са върнали нещо, което е загубила, особено нещо така неуловимо като вярата или силата? Възможно ли беше това?
Не се питах дали изкуството може да вдъхновява. Знаех, че може, защото никога нямаше да забравя снимката, която бе вдъхновила мен — малко момиченце, покрито с кал и със светнали от радост очи. Но това го постигаше Бианка — да вълнува хората. За мен фотографията беше нещо лично. Никога не бях се стремила да запаля тази искра у някого, а само да утоля нещо вътре в себе си. И не си бях представяла, че ще помогна на една непозната, но ако думите на Бет бяха истина, тогава аз бях нейната Бианка Бридж.
Може би мечтата ми все пак не беше обречена.
През последните няколко години гледах на снимането като на моя начин да се справя с рака на Кара. Но явно грешах. Не използвах фотографията, за да се справя с болестта й — фотографията просто беше нещо, което обичах. Използвах Кара, за да се справя със страха си от бъдещето. Внезапно бях изправена пред толкова много избори, дали да продължа да работя за „Хартбрейкърс“, или да уча, и това беше съкрушително по един ужасяващ начин. Като се върнах у дома и изоставих всичко това, аз избрах лесен изход.
Пак се замислих за разговора с Оливър и как ми каза да не се виня за болестта й. Говореше така убедено, сякаш това бе най-очевидното нещо на света. Тогава си помислих, че не разбира, че не може да разбере как се чувствам, но вече започвах да проумявам. Това бе като ябълката на Нютон, внезапно прозрение, така силно, че сякаш наистина на главата ми беше паднала ябълка. През цялото това време аз бях парализирана от вина. Вина, че не съм забелязала кога Кара се е разболяла. В резултат бях развила някакъв странен психологически страх да преследвам мечтите си.
Онази нощ Оливър каза и още нещо — за поемането на удара, и аз реших, че говори глупости. Когато прочетох писмото на Бет, разбрах. Животът никога не ти дава почивка. Той е суров и не прощава, и когато те връхлети, имаш само два варианта: да легнеш на земята или да се изправиш и да се бориш. След диагнозата на Кара, аз прекарах доста време на земята, предадох се пред страха, но сега исках да се изправя и да нанеса няколко удара.
Погледнах уебсайта си и всички снимки, които разказваха живота ми, и вместо да ги изтрия, написах в търсачката три букви — ШВИ (Школа за визуални изкуства).
Щях да спася сестра ми, но първо трябваше да поема по-добре удара.
* * *
Когато се върнах в педиатрията след час, открих, че вратата на Кара е широко отворена. Родителите ми не бяха вътре — вероятно бяха отишли да си вземат кафе или да поспят във фоайето — но брат ми и сестра ми бяха там. Дрю беше придърпал един стол до леглото на Кара и двамата играеха на карти.
Не ме забелязаха, затова се облегнах на касата на вратата и започнах да ги гледам. Беше ред на Дрю. Той изтегли поп пика и получи флош, но изхвърли картата като ненужна. Смръщих се и поклатих глава.
— Стига де — каза Кара и отпусна ръка. — Играта не е забавна, когато ме оставяш да победя.
— Да те оставям ли? — Той се отдръпна като обиден, но леко се усмихваше. — Никога не бих го направил.
— Да бе, да — каза тя и извъртя очи. — Ако не беше изтеглил валето още в началото на играта, щях да ти повярвам.
— Той има и дама — казах аз и се отблъснах от вратата.
Щом ме чу, Дрю се извърна към мен.
— Здрасти, Стела. Какво става?
— Нищо особено. — Влязох в стаята. — Просто се чудех дали мога да остана за малко насаме с Кара?
— Разбира се, няма проблеми. — Той събра картите, натъпка ги в захабената кутийка и й каза. — После ще играем ли пак?
Тя кимна, Дрю стана и прекоси стаята. Когато стигна до мен, аз леко го стиснах по рамото, преди да излезе в коридора. Погледнах към Кара и издишах дълго през носа си, исках да се успокоя. Не бях толкова нервна, но щях да й кажа нещо важно и исках да съм спокойна.
— Ти дойде — рече тя. Усетих нещо в гласа й.
— Естествено, глупаче — отвърнах и направих физиономия. — Нищо на света не може да ме отдели от теб.
Сигурно не биваше да го казвам, защото Кара въздъхна и скръсти ръце в скута си.
— Благодаря, Стел. — Звучеше унило и аз имах чувството, че говори на празната стая, защото не гледаше към мен.
— Може ли да седна при теб? — Тя кимна, но още не ме поглеждаше.
Хм, странно, помислих си, когато седнах на ръба.
Нещо определено я тревожеше и аз реших, че каквото и да беше, явно е свързано с мен, защото преди малко се бе държала съвсем нормално с Дрю. Изчаках секунда, за да й дам шанс да заговори, но после минаха още пет секунди, десет, двайсет.
— Кара, какво има?
— Освен очевидното ли? Нищо, добре съм. — Тя се усмихна, но едва и само за миг.
— Не ми изглеждаш добре. — Скръстих ръце на гърдите си. — Сърдита ли си ми за нещо?
— Не. — Тя стисна ръце и най-сетне ме погледна. — Доктор Мичъл каза, че ми трябва нова трансплантация… — Поколеба се, лицето й беше печално — Ако искаш да станеш мой донор.
Едва не се засмях. Тя се притесняваше, че може да не й стана донор?
— Кара. — Хванах ръката й и я стиснах леко. — Разбира се, че ще го направя. Как иначе?
Тя издърпа ръката си.
— Не, не е това. Страхувам се… — Замълча и не довърши.
— Хей — посегнах отново към нея. — Не се тревожи. Този път ще стане.
И аз бях притеснена, но доктор Мичъл изглеждаше доста сигурна в успеха на тази процедура. Първо щяха да ми направят изследвания, за да се уверят, че съм достатъчно здрава, за да бъда донор. След това идваше операцията. При други обстоятелства тя щеше да ми направи тест, наречен „Човешки левкоцитен антиген“, за да сравни моите стволови клетки с тези на приемника, но тъй като бяхме еднояйчни близнаци, нямаше нужда от това.
Щяха да вземат костен мозък от двете страни на тазовата ми кост, което малко ме плашеше, но доктор Мичъл ме увери, че ще съм под упойка и няма да усетя нищо. Това бе относително проста операция и щяха да ме изпишат от болницата още същия ден.
Тъй като трансплантацията беше сингенитична, моите здрави клетки щяха да бъдат инжектирани в Кара веднага. Те щяха да бъдат вкарани в кръвта й като при кръвопреливане и този процес щеше да отнеме няколко часа. След това доктор Мичъл щеше да наблюдава състоянието й — дали има признаци за производство на нови, здрави кръвни клетки. Техният растеж щеше да е първият признах, че лечението е успешно.
— Нямам предвид това — поклати глава Кара.
— А какво?
— Аз… — замълча отново. Почаках да събере мислите си и накрая тя пое дълбоко дъх и каза: — Не знам дали искам да ми станеш донор.
— Какво? — възкликнах аз, думата излезе като съсък от устата ми. — Кара, трябва. Ако не го направя, няма да оздравееш.
Тя сви рамене и извърна глава.
— Не съм сигурна в това.
— Но лекарите са сигурни. — Стомахът ми се сви от внезапна болка, имах чувството, че са ме простреляли с куршум от лед; студ се разля из цялото ми тяло. — Защо искаш да поемеш такъв риск?
Кой седеше до мен? Това не беше моята сестра. Тя беше боец още от самото начало. Тя нямаше да се откаже и да остави ракът да я победи — тя беше експерт по поемане на удари. Не разбирах откъде се взе това бяло знаме.
Очите й потъмняха, тя седеше неподвижно и дълго мълча.
— Стела, изплашена съм — каза накрая така тихо, че трябваше да се наведа, за да я чуя. — Не искам да умра, но… но не мога да спра да мисля как провалям живота ти и това ме плаши много повече.
— Погледни ме, Кара — разтърсих я аз за рамото. — Не проваляш живота ми. Откъде го измисли?
Когато вдигна очи, изглеждаше измъчена.
— Стига. Не се преструвай, че целият ти свят не се върти около тази болница, около лечението и рака, защото е така, Стела. Това е голяма, проклета черна дупка, която засмуква всички. — Сега се усмихваше подигравателно, но гласът й трепереше и аз знаех, че е по-скоро разстроена, отколкото гневна. — Когато прие работата, бях толкова щастлива. За миг си помислих, че си успяла, че успя да избягаш, но беше нужен само един телефонен разговор с лоши новини и ето те отново затворена тук.
Гърлото ми се сви, когато сълзите потекоха по лицето й.
— Как ще съм затворена някъде, ако единствено там искам да бъда? — попитах аз. — Черна дупка или не, ти си моя сестра.
Кара се засмя през сълзи, но с горчивина.
— Защото, Стела, една мисъл не спира да се върти в главата ми и да ме измъчва, защото знам, че е истина: Ако аз вече не съм тук, няма да се налага и ти да бъдеш тук.
Като чух това, се извърнах от нея. Сърцето ми се сви и не исках да види вината на лицето ми. Затворих очи и си поех три пъти дъх, преди да кажа:
— Добре — обърнах се пак към нея. — Нека сключим сделка.
— Какво? — Ококори се тя.
— Ще стана донор, без значение дали искаш, или не, и ще ти направят още една трансплантация — казах аз твърдо. — После, когато състоянието ти се подобри, двете ще излезем от тук и аз ще мога да отида ШВИ.
— ШВИ? — повтори тя и веждите й се събраха като две пъхнати една в друга тръбички. — Какво е това?
— Школа за визуални изкуства. В Ню Йорк. Приеха ме в програмата по фотография за пролетния семестър.
— Господи! — Тя се усмихна през сълзи. — Ще учиш фотография? Толкова се гордея с теб, Стела.
— Благодаря ти, Кара. Това означава много за мен. — Усмихнах й се. — Но ще ида само ако ти ми помогнеш. Ще направим това заедно, или и двете няма да си тръгнем от тук.
— Да, добре — кимна тя.
По бузите й още се стичаха сълзи, но тези бяха различни. Може би не от радост, но все пак в тях имаше щастие.
* * *
Всичко беше черно. Мракът ме обгръщаше като одеяло от бетон и така ми тежеше, че не можех да помръдна. Преди да успея да се изплаша, една червена точка се появи пред очите ми. Започна да нараства, а тежестта се вдигна от гърдите ми и започнах да усещам ръцете и краката си. Щом се раздвижих, сякаш плувах през меласа, но не откъсвах очи от точката и се отблъсквах напред.
После отворих очи.
Намирах се в болнична стая. Приличаше на стаята на Кара, но този път аз бях пациентът. Операцията започна рано следобед и като гледах как е притъмняло отвън, разбрах, че вече мръква. Единственият източник на светлина в стаята бе малка лампа на нощното шкафче. Сиянието й опитваше да обхване цялата стая и хвърляше дълги сенки, които изчезваха в тъмните ъгли.
Отначало си помислих, че съм сама, но после забелязах него в креслото до леглото ми. Беше протегнал дългите си крака, главата му беше килната настрани — спеше. Позата му изглеждаше неудобна, а сенките под очите му подсказваха, че от доста време не е спал.
Какво прави тук, за бога?
— Оливър? — повиках го тихо. Той веднага се размърда в креслото, но продължи да хърка. — Оливър! — повторих по-силно.
Той се събуди със сепване.
— А… какво? — промърмори сънено. Когато видя, че съм будна, веднага стана от креслото. — Стела! Ти си будна!
Кимнах и се надигнах.
— Какво правиш тук? — смръщих се аз. Бедрата и всичко отзад ме болеше, все едно бях паднала по стълбите и се бях приземила на опашката си. — Къде са близките ми?
— Слязоха в кафенето да вечерят.
— Така ли? — Скръстих ръце на гърдите си и зачаках да отговори на първия ми въпрос.
Оливър се приближи към светлината и тогава забелязах смачканите му дрехи и рошавата коса.
— Знам, че вероятно съм последният човек, когото искаш да видиш сега — рече той и се примъкна още по-близо, — но исках да се уверя, че си добре.
— Добре съм — отвърнах и вдигнах ръка да го спра.
Не исках да се приближава повече, защото дори в този си вид беше ужасно хубав. Само като го гледах, ми идваше да го докосна, да го почувствам, исках да ме прегърне. Но като го гледах, си спомних и какво бе направил, и сърцето и стомахът ми се свиха болезнено.
Той притисна юмрук до устните си и се отдръпна. Постоя така, гърдите му се издигаха и спадаха, но после отпусна ръка и въздъхна.
— Дойдох да ти обясня защо направих това, което направих. — Отворих уста да възразя, той вече беше пропилял шанса си да обясни, но Оливър ме прекъсна: — Не казвай нищо. Моля те, просто имам нужда да ме чуеш.
Прехапах устна, не знаех какво да кажа. Лежах в болнично легло и не можех да избягам и да не го изслушам, без значение дали исках да го чуя. В същото време, ако беше изминал толкова път заради мен, нямаше нищо да ми стане да го изслушам, нали? Може би щеше да е най-добре да каже каквото има да казва и да си тръгне, защото тогава и двамата щяхме да можем да продължим живота си. След още няколко секунди вътрешен дебат, аз кимнах колебливо.
— Добре — преглътна и кимна. — Не знам откъде да започна, предполагам, че трябва да започна от семейството ми.
Вдигнах глава и поех рязко дъх. Знаех, че нещо се случва със семейството му. Гледах го напрегнато, чаках да чуя какво ще каже и той няколко минути събира кураж.
— Аз не познавам родителите ми — каза накрая и аз прехапах здраво устна, за да не ахна. — Мама е умряла при раждането ми и не казала на баба и дядо кой е баща ми. Те ме отгледаха, затова мислех тях за свои родители, докато дядо не умря, когато бях на шест. Да, наричах ги баба и дядо, но не се бях замислял за факта, че са по-стари от родителите на другите деца; просто за мен така стояха нещата. След погребението му баба ми обясни какво е станало с истинската ми майка. За да съм напълно честен, бях по-разстроен от смъртта на дядо, отколкото от смъртта на човек, когото не познавах, затова баба ми даде това, за да ми напомня за него. — Оливър хвана верижката на врата си и извади металната войнишка плочка от тениската си. — Той беше ветеран от Виетнам.
— О, Оливър… — Исках да му кажа колко съжалявам, но после си спомних сребърната нота, която ми беше дал, и ми хрумна нещо: — Талисманчето от гривната на майка ти?
— Както и няколко снимки — рече той, като за миг срещна погледа ми. — Само това имам от нея.
Замълчах, за да смеля това, но тогава ми хрумна ужасна мисъл.
— Ами баба ти?
Той притихна, стоя неподвижно непоносимо дълго.
— Тя почина, когато бях на дванайсет — каза накрая безизразно. — Нещо със сърцето.
Обзе ме лошо предчувствие за следващите му думи, но не успях да се сдържа и ахнах:
— Оливър, много съжалявам.
Той сви рамене.
— Такъв е животът. Тя имаше хубав живот. След смъртта й ме изпратиха да живея при брат й, моя чичо Стивън.
От начина, по който произнесе името му, разбрах, че не го обича, както обича баба си и дядо си.
— Онзи, който те е научил на съзвездията?
— Да, това бе единственото приятно нещо, което някога сме правили заедно. Чичо е историк, затова прекарва много време в четене на книги. Нямаше време за едно хлапе.
— Това е ужасно. — Не си представях, че историята му е толкова… трагична.
— Бях малко самотен — призна той, — но чичо живееше близо до града, в който бях израснал, и ми позволи да остана в същото училище при приятелите ми. Затова сме толкова близки с Джей Джей и Зандър. Те станаха моето семейство.
— Какво се случи после? — попитах. Радвах се, че ми казва това, но не разбирах каква е връзката му с нас.
— Когато подписахме договора със звукозаписната компания, всичко се промени — каза той. — Вече знаеш голяма част от историята: „Монго“ ни накараха да променим името си и музиката, за да сме по-продаваеми, и ние го направихме, защото това беше голяма възможност за нас и вероятно единствената. Когато постигнахме успех, решихме, че можем да се върнем към старата музика, но бащата на Алек не ни позволяваше. Джей Джей се опита да се бори с него, но аз… аз не го подкрепих.
— Защо?
Оливър въздъхна и раменете му се отпуснаха.
— Предполагам, че се страхувах какво ще стане, ако вбесим бащата на Алек. Все си представях как животът ми се разпада: Зандър отива в колеж, Алек започва соло кариера, Джей Джей става актьор, а аз оставам сам. — Той ме погледна и видях, че страхът още се отразява в очите му. — Аз живея за групата, Стела. Те са моето семейство. Не исках да рискувам да ги изгубя.
Страхът му бе разбираем, но дали беше основателен? Не особено.
— И какво постигна с това? — попитах аз. — С Джей Джей се карате постоянно, а тръгнаха и слухове.
— Господи, знам — той увеси глава. — Не знаех, че ще стане така. Не това беше целта ми. Просто бях твърде изплашен, за да разбера, че Джей Джей е прав, и тогава се появи ти. Никога нямаше да изпея онази песен, ако не беше ти.
— И? — попитах рязко. Исках да чуя основното. — Това не обяснява защо направи онова, което направи, Оливър.
Той изкриви лице и после цялото му тяло от кръста нагоре — главата, раменете, ръцете — се отпуснаха.
— Не ми позволяват да имам приятелка — каза той. Отворих уста да отвърна, но нищо не излезе. — Това е едно от правилата, с които бащата на Алек ме накара да се съглася. Той смята, че това ще отблъсне феновете или някаква друга глупост.
Сърцето ми заби по-бързо, когато всички дребни неща и знаци, които бях забелязала през последните седмици, си дойдоха на мястото.
— Затова ти искаше връзката ни да остане в тайна.
Той кимна.
— Да, но нашите фенове харесаха старата песен и аз реших, че най-сетне мога да покажа на бащата на Алек, че вече не се нуждаем от неговите правила. И сбърках. Когато беше разбрал, че сме заедно, той се обади и ме извика на среща, каза ми да спра да се виждам с теб.
Спомних си как Оливър тръгна към офиса на „Монго“ в деня на кинопремиерата — целуна ме, преди да излезе, и следващия път, когато го видях, вече всичко беше различно. Най-сетне бях получила отговор на всичките си въпроси, но това повдигаше нови.
— Защо не ми каза нищо? — възкликнах, макар да знаех, че не е честно да го питам това. Оливър бе позволил на страха да го превземе, а аз самата бях изпитвала подобно нещо. Страхът те кара да правиш глупави, неразумни неща.
— Не знам, Стела — отвърна той и подръпна верижката на врата си. — Не можех да мисля разумно.
— Съжалявам — казах и изненадах и двама ни. — Разбирам, че не си искал да изгубиш семейството си.
Ако аз бях в подобна ситуация, щях да взема същото решение. Разбира се, никога нямаше да постъпя като него, но не там беше въпросът.
Оливър пристъпи плахо напред.
— Наистина ли? — Вгледа се в мен, лицето му сияеше, беше сдържал дъха си.
— Да — кимнах аз. — Но само защото разбирам причината, това не означава, че ти прощавам за начина. Ти постъпи много гадно, Оливър.
— Да, заслужавам това — рече той и бузите му поруменяха. — Бях ужасен, но си мислех, че ако ме намразиш, ще ти е по-лесно да продължиш и да бъдеш щастлива.
Вдигнах вежда.
— Решил си, че като ме зарежеш, ще ме направиш щастлива?
— Така казано, звучи, все едно съм най-големият идиот на света.
— Ти си най-големият идиот на света — усмихнах се аз. — Само че Джей Джей и Дрю ти дишат във врата.
Колкото по-дълго говорехме, толкова повече осъзнавах, че вече не съм му бясна.
Той също се усмихна леко, само за миг.
— Ти все пак няма да ми простиш, нали?
— Благодарна съм ти, че отдели време да ми кажеш истината, затова ти прощавам — казах внимателно и несигурното изражение на лицето му се превърна в усмивка. — Но това не променя нищо между нас.
Усмивката изчезна.
— Как така?
— Вчера се обадих на Пол — казах бавно. Не знам защо се притеснявах да му кажа това, но усещах пулса си в гърлото. — Няма да се върна на работа. Вече има достатъчно материал да поддържат блога до края на турнето. Когато Кара се оправи, отивам в колеж и… не мисля, че ще мога да те видя отново.
И двамата мълчахме. В коридора се чу женски глас, вероятно на една от сестрите, някой отговори, звучеше като брат ми.
Оливър се прокашля.
— Значи, това е. — Не беше въпрос; той разбра, че наистина, наистина е свършило.
— Да — отвърнах, брадичката ми трепереше. — Това е.
Той мълча много дълго, преди накрая да кимне.
После се опря на таблата на леглото и ме целуна по челото.
— Довиждане, Стела — каза с надебелял глас. — Благодаря ти, че ми позволи да бъда част от живота ти.