Али Новак
Сърца за разбиване (20)

Глава 20

— Тази ми харесва — посочи Пол на екрана с химикалката си. — Безценна е.

Приключвахме с работата по седмичната публикация в блога. Имаше място само за още една снимка и бяхме ограничили избора си до две.

— Да, хубава е — отвърнах и щракнах на нея.

Джей Джей беше сложил ръка на кръста си. Приличаше на примадона, но не затова снимката беше безценна.

Бяха изминали няколко седмици без никакви номера от страна на Оливър, затова Джей Джей доста се изненада предния ден сутринта, докато се обличаше. На всичките му тениски бяха изрязани две кръгчета на гърдите, като във филма „Лоши момичета“. Трябва да се признае, че това бе впечатляващо — Оливър бе намерил време да ги изреже само за една нощ. Джей Джей прие шегата изненадващо добре — аз например щях да откача, ако някой ми съсипе нарочно дрехите — и цяла сутрин дефилира из апартамента с една от новите си тениски и оголени зърна. Тогава успях да го снимам.

— Идеално — каза Пол, пусна химикалката и се облегна в стола. — Можеш да довършиш сама, нали?

— Да. Щом снимките се заредят, ще добавя текст към всяка и ще сме готови да ги качваме.

— Прекрасно, защото трябва да обсъдя още нещо с теб. Относно договора ти.

Аз спрях работата си и се обърнах към него. Заради рака на Кара не бях работила през гимназиалните си години и никога не бях имала шеф. Смятах, че той е много готин, въпреки че нямах с кого да го сравня. През повечето време ми даваше голяма свобода в блога и когато работехме заедно, имах чувството, че съм с приятел. Но сега тонът му бе някак сериозен и аз си спомних, че всъщност съм негов служител.

— Договорът ми — повторих аз и изправих гръб на стола. Проблем ли имаше?

Пол кимна.

— Феновете реагираха феноменално на блога, Стела. Ти свърши страхотна работа досега.

— О — раменете ми се отпуснаха. — Благодаря.

— Няма защо, скъпа. Не бих го казал, ако не го мислех. Исках да поговорим, защото не мога да си представя какво ще правя без теб.

— Аз… какво?

— Искам да продължим договора ти. Е, всъщност искам да те наема на постоянен договор.

Не знаех какво бях очаквала, но не и ново предложение за работа. Беше толкова внезапно, че дори не можех да осъзная какво точно чувствам — вълнение, радост или гордост. Вероятно и трите.

Докоснах по навик носа си, прокарах пръст върху малкото камъче и тогава за миг си спомних момичето от часа по литература — за нейната страховита халка на носа и лилавата коса, която ми приличаше на октопод — зачудих се дали, ако ме види сега, пак ще ме помни като една от тризнаците Самюълс. Външният ми вид не се беше променил особено, но се чувствах съвсем различна от момичето, което бях тогава, дори от момичето, което бях преди два месеца.

Като се присъединих към турнето на „Хартбрейкърс“, аз най-сетне си върнах част от времето — моите мигове на независимост — което мислех за безвъзвратно останало в гимназията. А ето че сега имах собствен сайт за фотография и бях кандидатствала в Школа по визуални изкуства. Когато реших да приема първото предложение на Пол, го направих с мисълта, че тази работа ще е временна и скоро ще се върна у дома. Но за кратко се бяха случили толкова много неща. Исках ли да се върна у дома, или исках да остана с групата? Какво ли още ме чакаше?

— Няма да те притискам, Стела — каза Пол, когато не отговорих. — Ще те оставя да помислиш добре и ти ме потърси, когато си готова.

Той тихо си събра нещата и излезе, а аз се чудех какво да направя.

* * *

Усетих погледа на Оливър.

— Взе ли вече решение? — попита той.

Въздъхнах и натиснах бутона за спиране на пауза.

За тази част от турнето пътувахме с автобус и с Оливър се бяхме настанили на малко диванче да гледаме филм.

— Оливър — казах аз тихо и се озърнах към Алек и Зандър. Те играеха на видео игра срещу нас, а Джей Джей спеше някъде отзад. — Не са минали още два дни. Не ме притискай.

Той беше единственият, на когото казах за новото предложение на Пол. Не че не исках останалите да разберат, но имах нужда от време да обмисля възможностите, преди всички да се струпат отгоре ми и да настояват да остана.

Оливър добре сдържа вълнението си, когато му казах новината, но все пак усетих, че се надява да приема. Постоянно отваряше дума за това и когато започна да се върти, докато гледахме „Джуманджи“, разбрах, че пак ще го направи.

Не му отговорих това, което искаше да чуе.

— Да, знам — рече той с глуповата усмивка. — Просто се вълнувам, че ще прекараш още време с нас.

Говореше за групата, но знаех, че има предвид себе си. И точно това беше голямата ми дилема. Нещата между нас вървяха много добре, но какво щеше да стане, ако се върнех у дома или отидех да уча някъде, докато той обикаля света? Възможна ли беше такава връзка? Страхувах се, че ако откажа предложението на Пол, ще се откажа и от Оливър.

Освен това, след като изпратих заявлението си, аз продължих да търся информация за Школата по визуални изкуства, прочетох за кампуса и за различните курсове. В Ню Йорк можех да получа безценен опит, какъвто никога нямаше да имам, ако останех с групата. От друга страна, може би офертата на Пол беше най-добрата възможност, която някога щях да получа? Ако изберях да остана с тях, означаваше ли това, че искам да играя на сигурно?

Бях така потънала в мисли, че не осъзнах, че не съм отговорила на Оливър. И че не го слушам, защото той явно продължаваше да говори.

— Стела, тук ли си? — попита той и размаха ръка пред лицето ми.

— Какво?

— Казах, че имам нещо за теб.

Изпъна се назад, за да извади нещо от джоба си. То беше доста обемисто и затова се наложи да се изправи. Накрая извади синя кутийка с цвета на моя кичур, вързана с бяла панделка. Вгледах се в нея с подозрение.

— Оливър, не е нужно да ми подаряваш нищо — казах аз, внезапно забравила за проблемите си. Усмихнах се и завъртях кутийката в ръце. — Какво е? Подскажи ми.

Той блъсна рамо в моето и се ухили.

— Просто я отвори.

— Не е смешно — казах аз, но свалих панделката.

Когато вдигнах капачето, видях малка сребърна музикална нота в кадифеното гнездо.

— Това е талисманче от гривната на майка ми — обясни той, преди да попитам. — Реших, че може да я закачиш за апарата си, за късмет. Или да я носиш на верижка. — Той пак бръкна в джобовете си, сякаш очакваше да си помисля, че идеята е глупава.

— Еха, Оливър! — Извадих нотата и я вдигнах към светлината. — Красива е.

Тя беше невероятна, но ме срази по-скоро фактът, че е принадлежала на майка му. Оливър не я беше споменавал досега, а ето че ми подаряваше нещо нейно.

— Значи, ти харесва? — попита той и усетих, че сдържа дъха си.

— Мисля, че е съвършена — отвърнах и посегнах към апарата. — Просто ми е любопитно дали майка ти е съгласна. Явно тази гривна е важна за нея.

Той извърна очи за миг.

— Тя не я е носила от доста време.

— Е… съгласна ли е да ми дадеш талисманчето?

— Да, напълно — каза той и махна с ръка.

Щом започнах да говоря за майка му, той се напрегна и аз исках да разбера защо. Нима не бяха в добри отношения? В такъв случай едва ли щеше да му даде талисманче от гривната си.

— Явно майка ти е готина — казах след няколко секунда. Оливър прехапа долната си устна и замълча, а аз добавих: — Много бих искала да се срещна с нея някой път.

— Да — рече той и кимна разсеяно. — Сигурен съм, че ще те хареса.

Виждах, че се затваря в себе си, вече не му се говореше, затова бързо смених темата.

— А по какъв случай е подаръкът? — Хрумна ми, че може би се опитва да ме подкупи, за да остана.

Раменете му се отпуснаха и той погледна към мен, устните му бавно се извиха в усмивка.

— Ами в Лос Анджелис ще има премиера на един филм и трябва да присъствам. Искаш ли да дойдеш?

— Премиера на филм — повторих аз.

— Да, с мен — добави той.

Това означаваше, че ще покажем връзката си пред всички, но моят мозък успя да смели само „премиера на филм“.

— Ама с червен килим ли?

— Ами да. Това проблем ли е?

— И искаш аз да бъда до теб на червения килим?

Той се усмихна.

— Не — едва сдържаше смеха си. — Всъщност се надявах да ме отрежеш, за да мога да ида с Джей Джей.

— Еха — бе единственото, което успях да кажа. Оливър ме канеше на премиера на филм! Само като си помислех за това, се замайвах и в същото време изпитвах огромно облекчение. Това, че искаше да се покаже с мен, беше голяма стъпка. Бях мислила много за връзката ни и най-вече за изборите, пред които щях да се изправя след време, и осъзнах, че не искам да продължаваме да я пазим в тайна. Затова признах на Кара единствената причина, поради която се страхувах да се покажа с Оливър — че медиите могат да разровят личния ни живот.

— И каква точно мръсна тайна могат да открият за мен? — попита ме тя през смях. — Аз живея в болница. Не съм имала много възможности да обера банка или да ме арестуват.

— Ами ако започнат да пишат за болестта ти? — попитах аз.

Тя се изсмя.

— И какво? Това не е никаква тайна.

Разговорът ни ме ободри. Ако на Кара не й пукаше, тогава не беше нужно да пазим връзката си в тайна заради нея. От дни исках да поговоря с Оливър за това, но все не намирах подходящ момент и сега той ме изпревари.

— Да приема ли това за „да“? — попита ме, очите му блестяха от веселие. Не можех да продумам, само кимнах. — Добре — рече той и кимна рязко. Усмихна се леко накриво и ме целуна по челото.

След като минута-две се усмихвах на себе си, аз взех апарата от масата пред нас и закачих талисманчето на каишката му.

— Още не разбирам защо трябваше да ми правиш подарък — казах аз. — Не че се оплаквам, но да не се опитваш да ме подкупиш?

— Е, реших, че няма да навреди — смигна ми Оливър.

* * *

— Имаш писмо — уведоми ме Дрю по телефона. — Мисля, че сигурно е някаква реклама.

Чух шумолене на хартия и се зачудих дали не рови из получената поща. Мама винаги я оставяше в една фруктиера и аз ясно си представих как той се навежда към плота, притиснал телефона с рамо към ухото си, и рови из писмата.

— О, така ли? — попитах. Лежах на една койка в автобуса и чоплех лака на ноктите си. Колкото повече време прекарвах с „Хартбрейкърс“, толкова болката от мъката по дома отслабваше, но докато си представях как брат ми стои в кухнята и прави нещо толкова обичайно, усетих пробождане в сърцето. — От кого е?

Говорехме от цял час, разказвахме си какво се случва в живота ни. Освен че беше прочел и последната книга от летния списък, Дрю прекарваше възможно най-много време с Кара в болницата, преди да замине за университета. Последният курс от лечението беше към края си и след това щяха да направят трансплантацията.

— От Школата по визуални изкуства? Прилича на обичайно информационно писмо. Искаш ли да го отворя?

Изстрелях се от леглото и си ударих главата в горното.

— Господи! Отвори го, Дрю!

— Какво е това? — попита той и чух, че къса плика. — Писмото е доста дебело.

— Какво пише? — Бях твърде нетърпелива, за да отговоря на въпроса му.

— „Уважаема госпожице Самюълс — прочете той. — От името на административния съвет имам удоволствието да ви уведомя, че сте приета в Школата по визуални изкуства.“ Чакай, Стела. Да не си кандидатствала в друг колеж?

— Господи, майтапиш ли се? — Стиснах здраво очи, опитвах се да не се разскачам от радост. До този момент не осъзнавах колко съм се надявала да ме приемат.

— Какво става?

— Дрю — казах аз, след като се успокоих достатъчно. — Току-що ме приеха да уча в една от най-добрите програми по фотография в страната.

— Наистина ли, Ракетке? Това е невероятно! Кара знае ли?

— Още не. Аз кандидатствах просто така. Беше идея на Зандър. — След това разказах на Дрю за новото предложение на Пол и как не мога да реша какво да направя.

— Явно си изправена пред труден избор — каза той. — Но не си ли доволна, че тръгна с групата?

— О, да — кимнах, усмихната. — Доволна съм.