Каролайн Линдън
Скандален залог (5)

Глава пета

Две вечери след първата им среща Маделин видя господин Бенет да се насочва към нея и леко се изненада. Раздразни се; мъж с неговата осанка и външен вид привличаше вниманието — нещо, което тя не желаеше. През цялото време не откъсваше поглед от нея, без да се интересува кой ще разбере кого търси. Това също я раздразни, защото всички свидетели на сцената се обърнаха и се вторачиха в нея. Успя да задържи беглата усмивка на устните си с пълното съзнание, че преди изгрев-слънце клюките по адрес на двамата щяха да са плъзнали. Да постави господин Бенет на мястото му се оказваше по-трудно, отколкото си представяше.

Докато той се приближаваше обаче я обзе и друго чувство. Не раздразнение, не досада, не изненада. Прецени, че не би била истинска жена, ако в този момент не изпитва… привличане. Изцяло в плен на последната мода, бе облечен в черно, с изключение на жакета и вратовръзката. Ефектът бе поразителен. Подчертаваше стройната му атлетична фигура и широките му рамене. Гъстата му кестенява коса, сресана назад, вече не му придаваше небрежния романтичния вид от последната им среща. Лешниковите му очи се впиваха в нея настойчиво, но това, вместо да я възмути, накара сърцето й да подскочи.

— Госпожо Уайлд — поклони се той, заставайки до нея.

— Добър вечер, сър. На какво се обзаложихте този път?

— На нищо — отвърна той непринудено. Взе две чаши от подноса на приближилия се прислужник и й подаде едната. — Както се досетихте, при първото ни виждане загубих, аз мразя да губя. Тази вечер идвам при вас за мое лично удоволствие.

— Без да се съобразите с моето? — попита тя с вдигнати вежди.

— Напротив. Много мислех и за вашето удоволствие. — Очите му станаха по-топли, но той не ги сведе към бюста й, както биха направили мнозина. Изглеждаше запленен от лицето й. — За нашето взаимно удоволствие.

Маделин отпи от шампанското, за да прикрие трепването си. Възмути се от себе си, задето допусна той да й въздейства по този начин.

— А защо вие да сте включен в моето удоволствие? За мен, например, би било удоволствие да се оттеглите и да ме оставите на мира.

— За да стоите тук и да наблюдавате необезпокоявана? — Поклати глава и облегна рамо на близката колона. — Що за удоволствие би било това?

Тя не посещаваше баловете, за да се забавлява; тук я водеха последните клюки и скандали. Именно те й даваха материал да си върши добре работата за Лиъм. Ако се впуснеше да танцува или да пие, рискуваше да обърка чутото, а и се оказа, че благодарение на въздържаното си поведение получава повече покани, противно на очакваното. Тази вечер почти не познаваше домакините. Предполагаше, че са я поканили, защото е загадка: жена от висшето общество със значителни връзки, без името й да е забъркано със скандални пикантерии; самостоятелна жена, която води приличен живот, без да е ясно откъде разполага с необходимите средства. Богатите вдовици никога не достигаха за безпаричните мошеници и нехранимайковци, посветили се на лов за нови жертви из салоните в Мейфеър.

— Нямате никаква представа какво ми носи удоволствие — осведоми го тя.

Не се съмняваше, че интересът му е да я вкара в леглото си.

— Но съм тук и съм готов да науча. — Дари я с пленителна усмивка и дъхът й секна. — Да започнем отначало. — Приглади си вратовръзката и се прокашля. — Добър вечер, госпожо. Събирането допада ли ви?

Тя не се въздържа и също се усмихна.

— Приемливо е.

— Приемливо? — Той свъси вежди. — Не е похвално за усилията на домакинята ни. Срещу музиката ли имате възражения? Аз лично предпочитам по-бързите мелодии, а не подобни кадрили. Кой въобще танцува кадрил в наши дни? Напомня ми за баба ми. Тя го владееше до съвършенство, но за нищо на света не го признах, когато бях дванайсетгодишен, а тя търпеливо ми показваше стъпките.

— Вероятно сте забравили колко съблазнителен и романтичен е кадрилът.

Той остана смълчан; на лицето му се изписа отнесено изражение; после поклати глава.

— Не. Не виждах нищо съблазнително или романтично в него. Фактът, че помня баба си като любима партньорка, го доказва.

— И бързите танци не са. При тях нямаш възможност нито да разговаряш, нито да интригантстваш.

— Така е — засмя се той. — Но са шумни и весели, и това ме привлича. Ако на човек му се говори, по-уместно е да избере подходящ момент и да съсредоточи вниманието си върху другия. — Възхитеният му поглед отново се плъзна по лицето й. — Както е сега, например.

Маделин разбираше, че той просто флиртува, но определено й беше приятно. Макар да я разсейваше от целта й — да си осигурява препитанието — тя не намираше сили да се държи студено и дистанцирано.

— Но ние нямаме за какво да говорим — възрази тя предпазливо. — Вие не сте се обзаложили. Аз не желая да танцувам. Ще обсъдим времето и какво повече ще си кажем? Ще настъпи тягостно и отегчително мълчание.

— Не е честно. Откъде знаете дали не съм си подготвил списък, който да обсъдя с вас? — Видя смайването й и бързо продължи: — Много отдавна се научих никога да не заговарям дама без предварително да съм набелязал тема за разговор. Така се избягва опасността да настъпи споменатото тягостно мълчание. Ако после преминем към непринудена размяна на приказки, толкова по-добре.

Беше на път да я разсмее.

— Разбирам. И какви теми се готвехте да обсъдите с мен?

— Танцуването, естествено — отвърна той. — Думите за баба ми отговарят на истината. Твърдо бе решила да ме научи да танцувам и ме удряше по кокалчетата, опитвах ли се да избегна урока. Веднъж, за да ме накаже, позволи на сестра ми да ни гледа. — Поклати тъжно глава. — Беше страшно унизително.

Маделин бе готова да се усмихне и затова бързо отпи още една глътка шампанско. Той въздъхна, сви рамене и продължи:

— Избрали сте да не танцувате, или не умеете?

Тя се задави.

— Да не умея?!

Той придоби сериозно изражение и кимна.

— Ако сте с дървен крак. Тогава ще ви е доста трудно да се впуснете във валс или друг танц.

— Не съм с дървен крак!

Сякаш не забеляза възмущението й.

— Или не знаете да танцувате? Това не е грях. По-скоро е грях, ако обичате да танцувате. Тогава неумението може да се смята за добродетел. — Отново пусна в ход чаровната си усмивка. — Но не съм в състояние да преценя. На мен добродетелта не ми е присъща.

Наложи се да се изкашля, за да прикрие напушилия я смях.

— Господин Бенет, отлично знам как се танцува, благодаря. И всичките ми крайници са налице и здрави. Изборът да не танцувам с нехранимайковците и негодниците, които ме канят, е плод на разумно решение и няма нищо общо с добродетелта или порока.

— А, разбирам… А аз какъв съм? Негодник или нехранимайко?

— Моля? — премигна тя насреща му.

— Поканих ви на танц, но ми отказахте. Следователно според вашата преценка съм или негодник, или нехранимайко. Любопитно ми е в кой лагер ме слагате.

— Аз… — Замълча, преди да заяви: — Нехранимайко.

Очите му светнаха.

— Нехранимайко, значи? Смея ли да попитам как го определихте?

— Негодниците са с нечестни сърца. Нехранимайковците просто са нехайни към чувствата или усещанията на другите.

Вместо да се засегне той допря ръка до гърдите си и въздъхна дълбоко.

— Дълбоко съм облекчен. Негодниците са ужасни, нали? Такъв човек би предложил брак на жена, а после няма да се появи в църквата или нещо подобно. Нехранимайко, от друга страна, звучи примамливо. Представям си го като собственик на чифт прекрасни коне, вози се в елегантен файтон из парка, сваля шапка на дамите… На всички дами, всъщност.

— Доста добре сте информиран.

Маделин откри, че е изпила шампанското си. Жалко; позволяваше си само по една чаша на вечер, а почти нямаше спомен как изпи тази.

Той кимна.

— Имам много приятели и повечето са негодници или нехранимайковци. — Взе празната й чаша и бързо я смени с пълна. Подаде й я безмълвно. Тя съзнаваше, че е редно да възрази, но не го направи. — Досега не знаех как да ги категоризирам, но сега съм ви благодарен.

— Вероятно не ви е давало мира и по цели нощи не сте спали.

— Поне една-две — сподели той със страдалческо изражение. — Но след вечер, прекарана в танци, спя чудесно. — Отново се появи чаровната му, подкупваща усмивка. — Ако промените решението си за танците, с радост ще се отзова.

Тя го изгледа навъсено.

— Може би отказах, просто защото не желая да танцувам с вас.

— Защо не? — възкликна той. — Дяволски добър танцьор съм, така да знаете.

— И откъде да знам? — Тя направи широк жест с ръка. — Танцувайте с някоя друга, за да преценя колко ви бива.

Той се наведе малко по-близо до нея.

— Звучи ми като коварен план да се отървете от мен.

— Коварен план ли? — Маделин отвори широко очи. — Според мен бе малко по-изтънчено отколкото да кажа: „Моля ви, вървете си, господин Бенет“.

— Да, по-изтънчено беше — съгласи се той. Обърна се и огледа балната зала. — Какво ще спечеля, ако танцувам с друга? Нямам особено желание да го правя, затова се налага да ме убедите.

— Едва ли ви се стои в този ъгъл с мен — подхвърли тя лековато. — Привлекателен заможен джентълмен, при това отличен танцьор? Не оставяйте качествата ви да не бъдат оценени, сър.

Той поклати глава почти съкрушено.

— Фактът, че признавате колко съм привлекателен, ме кара още по-силно да желая да остана тук. Опитайте отново.

Тя въздъхна привидно раздразнена, отпи от шампанското и добави:

— Намерете някоя, която ще се омае повече от чара ви.

— Сега вече надушвам предизвикателство. Намирате ме за чаровен.

Маделин присви очи.

— Моля ви, вървете си, господин Бенет.

Той се засмя.

— Стига толкова любезности. Добре, ще се махна и ще танцувам с всяка, която се съгласи, ако… — Постави ръка на колоната и се наведе още по-близо. Маделин си пое дъх, за да събере кураж да не се отдръпне и да не усеща толкова силно топлината и аромата му. — Ако позволите да ви изпратя тази вечер.

— Нямам нужда…

Той постави пръст върху устните й и я накара да замлъкне.

— Кой казва, че имате нужда? Съгласете се да ви изпратя и ще ви оставя на мира до края на бала. И преди да се усъмните в почтеността на намеренията ми, в паметта на баба ми обещавам дори да не си помисля да прекрача прага на дома ви. Ще ви изпратя до вас и ще продължа по пътя си. Все пак не забравяйте: аз съм нехранимайко, а не негодник.

Намигна й и от комбинацията с интимната му усмивка коленете й омекнаха, а сърцето й трепна.

Опита се да овладее ирационалната си реакция и да прецени ползите за себе си. Ако той я придружи до дома й, никой няма да я закачи; ако се опита да се възползва от чара си, за да се вмъкне вътре, Констанс ще го чака с пистолет в ръка. Пък и разстоянието от тук до къщата й не е голямо. Ще издържи, а в замяна ще се дистанцира от въздействащото му присъствие през останалата част от вечерта.

— Приемам — промълви тя.

Очите му потъмняха.

— Значи имаме уговорка. — Взе ръката й и я поднесе към устните си. — Дайте ми знак, когато сте готова да тръгвате. Дотогава довиждане, мадам.

Пусна ръката й и се отдалечи с бавна крачка, без да погледне назад.

Щом си тръгна, температурата наоколо сякаш се понижи с няколко градуса. Каза си, че това е добре, защото в негово присъствие й бе доста горещо и притеснено. Вдигна чашата и си допи шампанското. Остави празната чаша върху масичка наблизо и се опита да си избистри ума. Тази вечер я чакаше работа, а заради Дъглас Бенет до този момент не бе свършила нищо.

Е, не съвсем нищо. Загледа се как той се движи сред гостите, бъбри непринудено с мъжете и кара дамите да се усмихват. След няколко минути поведе към дансинга овдовялата графинята на Фарнам. Маделин неволно стисна устни. Графинята беше красива жена, а русата й коса изглеждаше поразително до кестенявата коса на господин Бенет. За момент зърна лицето на жената. Лейди Фарнам бе видимо доволна да се намира в ръцете му и очевидно с удоволствие би останала там цялата вечер.

С голямо усилие отмести поглед. Небезизвестният господин Б., отдавнашен любимец на лондонските дами… започна да съчинява тя наум. Тази вечер обаче той се посвети на една-единствена дама. Така му се пада, задето я изостави толкова бързо, мина й през ума, но в следващия миг се запита защо проявява ревност. Та нали тя го отпрати?

През следващите два часа се опита да не гледа към него. Верен на обещанието си той не я приближи нито веднъж. Тя успя да изкопчи само няколко дребни клюки — очевидно всички бяха решили да се държат необичайно изискано — но не пропусна да забележи, че господин Бенет танцува с шест различни жени: три вдовици, две — нещастно омъжени, а последната — доста красива наследница. Маделин не включваше в писанията си имената на неомъжени жени, ако не разполагаше с железни доказателства за тяхното скандално поведение, ала когато видя госпожица Маргарет Чайлдрес, единствена дъщеря на заможен банкер в ръцете му, при това усмихната широко, за разлика от обичайно намусената й физиономия, усети колко се изкушава.

В един момент Маделин прецени, че е време да си върви и вдигна ръка. Господин Бенет още танцуваше с госпожа Пауъл, генералска съпруга с вечно шарещи очи, но намери начин да й кимне. След края на танца съпроводи дамата от дансинга. От мястото си Маделин проследи опитите на жената да не се разделя с него: задържа ръката си дълго върху неговата, наведе се по-близо и подканващо наклони глава; премигваше кокетно, докато разговаряше с него. Той й се усмихна в отговор и свойски постави ръка върху нейната.

Добре. Това определено я освобождаваше от направената уговорка. Тя и без това не разбираше защо се чувства длъжна да я спази. Най-добре да си тръгне, докато той се заглежда в импозантната гръд на госпожа Пауъл. Маделин се отправи към вратата. Не възнамеряваше да чака, докато той си уговаря среща за по-късно. В преддверието изпрати прислужник да донесе пелерината й и не спираше да си повтаря, че сърцето й бие учестено от облекчение, задето се е отървала от направената уговорка, а не защото има желание да чуе стъпките му зад гърба си.

— Ето ме. — Гласът му я накара да подскочи. В следващия миг той намяташе пелерината върху раменете й. — Надавам се да не сте ме чакали прекалено дълго.

— Не ви чаках — възрази тя.

— Дадох ви дума. — Сложи шапката и ръкавиците си. Явно бе пратил прислужника да ги донесе тичешком, за да ги получи толкова бързо. — Както и вие на мен.

Тя стисна устни, преди да отговори:

— Дадох дума да ме изпратите до вкъщи. Не съм обещавала да чакам, ако сте ангажиран по някакъв начин, когато реша да си тръгна.

— Безсмислено е да правите опити да се измъкнете. — Предложи й ръката си. — Настоятелен съм.

— Това невинаги е похвално качество.

— Да, често не е — съгласи се той и я поведе към чакаща карета. — Но държа да чуя преценката ви за уменията ми като танцьор. Къде отиваме?

Тя се поколеба, ала вече нямаше измъкване.

— Площад „Брънзуик“ номер осем.

Той съобщи адреса на кочияша и й помогна да се качи в каретата. Ръката му се задържа върху нейната. Маделин се опита да се отдалечи в ъгъла, но неговата впечатляваща фигура сякаш изпълни цялата седалка. Рамото му я докосна, когато се настани: Боже, наистина беше широкоплещест. Не биваше да приема предложението му. В пълната с хора бална зала беше лесно да го отпрати, но тук нямаше как да избегне аромата му, топлината на тялото му, начина, по който я гледа, докато каретата поемаше.

— Впечатлена ли сте?

Тя премигна. Толкова ли очевидно бе за какво мисли?

— Танцувах шест пъти. Предостатъчно, за да прецените уменията ми. — Погледна я лукаво. — Нямам търпение да чуя преценката ви.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Доста добре се представихте.

Той кимна доволно.

— Казах ви. Вие губите, ако не приемете да танцувате с мен.

Маделин се засмя.

— Определено.

— Тогава, щом нямате дървен крак и ме признавате за най-добрият танцьор, когото сте виждали, защо стоите в ъгъла и отхвърляте всяка моя покана?

— Ласкаете се, сър — промърмори тя.

— Нима? — Извърна се на седалката, за да я погледне в очите. — Видях изражението ви, докато танцувах с лейди Фарнам. Различавам завистта, когато я видя.

— Лейди Фарнам беше с много красива рокля тази вечер — отвърна Маделин. — Според мен всички дами й завиждаха.

— Чувал съм, че и вие умело следвате модата.

— Не ми приличате на човек, който се вълнува от мода.

Той повдигна рамо. Маделин се опита да не трепне, когато то неволно я докосна.

— Оценявам как изглежда една дама. Това не зависи от украсите по роклята й обаче.

— Подценявате значението на украсите.

Господин Бенет се засмя.

— Съмнявам се. Въпреки че… — Деликатно докосна една от смарагдовите панделки по пелерината й. — Тези подчертават очите ви и те изглеждат доста зелени.

Тя го погледна. Цялото му внимание бе приковано върху нея. Дори в притъмнената карета тя се почувства разголена.

— Очите ми са кафяви, не зелени — успя да прошепне тя.

— Не, не са — промърмори той. Наведе се към нея и извърна глава така, че да се вгледа в очите й… или да я целуне. Маделин седеше замръзнала на място. Бе неспособна да се отдръпне, а от друга страна не бе вбесена, за да го шамароса. — През по-голямата част от времето са кафяви, но когато се смеете или усмихвате, в тях се появяват златисти и зелени оттенъци. Това много ми харесва.

— Съмнявам се, че виждате нещо в момента — успя да промърмори дрезгаво тя.

Той бавно поклати глава.

— Не ми е нужна светлина, за да ги видя. Снощи ги сънувах цяла нощ. — Без да откъсва поглед от лицето й, той отвори вратата на каретата. — Пристигнахме.

Маделин притвори очи, докато слизаше. Дори не усети кога каретата спря. Наистина трябваше да се вслуша в предупрежденията на Лиъм и да стои далеч от този мъж. Помогна й да слезе и я съпроводи до вратата, където изчака да си извади ключа.

— Благодаря, че ме изпратихте, сър.

В никакъв случай няма да допусне той да си изпроси покана да влезе; нито за миг.

Точно мислеше как да откаже, когато той отстъпи и почтително докосна шапката си.

— За мен беше удоволствие, госпожо Уайлд.

Върна се при каретата без дума повече. Маделин се съсредоточи и най-после успя да отключи. Докато затваряше вратата го зърна още веднъж: продължаваше да стои на улицата и да я наблюдава вторачено; достатъчна причина да се почувства неспокойна.

Боже, какво направи?