Каролайн Линдън
Скандален залог (3)

Глава трета

Маделин Уайлд изпита истинско облекчение, когато Дъглас Бенет я въоръжи с извинение да напусне многолюдния скучен бал. Сладките й нови модни обувки се оказаха неудобни — убиваха й, и се почувства уморена. Взе си пелерината, излезе на широкото стълбище пред дома на семейство Крейтън и жадно вдиша хладния въздух. Дори изпълнен с конска миризма, й се стори свеж.

Големият брой карети под наем наоколо се обясняваше с многобройните гости на бала. Независимо от краткото разстоянието до дома й, не й се ходеше пеша. Още при затварянето на вратата на каретата се откъсна от тъмната нощ отвън и усети, че диша по-леко. След десетина минути се озова пред къщата си.

— Един шилинг, мадам — обяви кочияшът.

Тя слезе и му подаде парите.

— Ще получиш и нещо в добавка, ако изчакаш да вляза спокойно вътре.

Показа му допълнителната монета.

— Проблеми ли очаквате?

— Не — отвърна тя, — но е редно сама дама през нощта да проявява предпазливост.

Той се поколеба, но накрая кимна.

— Добре…

Дари го с лъчезарна благодарствена усмивка и му подаде монетата. Научи се внимателно да подбира кочияшите, след като един грабна допълнителното възнаграждение и отпраши, преди да се прибере. Този обаче имаше добродушно лице и тя бе сигурна, че ще спази дадената дума.

— Благодаря.

Ключът вече се намираше в ръката й. Бързо пристъпи към вратата и го пъхна в ключалката. Прислужницата й щеше да дотича до прага, ако потропа, но на Маделин не й се чакаше. Не я заплашваше нищо конкретно, ала напоследък не я напускаше подозрението, че някой я следи. Живееше на сравнително тих площад. През последните две седмици обаче сякаш един мъж все се мотаеше безцелно наоколо, когато тя се прибираше. Независимо от постоянното повтаряне, че вероятно е глупост — пияници имаше навсякъде, улиците бяха достъпни за всички и всеки можеше да се разхожда, когато си иска — не успяваше да се отърси от тягостното чувство. Като предпазна мярка вече си носеше ключ и все гледаше да си подсигури някой да е наоколо, пък било то и нает кочияш.

За миг пред очите й се мярна лицето и фигурата на Дъглас Бенет. Никой никога не би я заплашвал с подобен мъж до нея. А и за добро или лошо той определено предизвикваше учестени удари на сърцето й. Запита се какво ли го доведе до невзрачния ъгъл, където се бе оттеглила тази вечер.

Господин Бенет бе всеизвестен със страстта си да сключва облози, но когато се наведе към нея и я дари с онази секваща дъха усмивка…

За щастие, ключът безпрепятствено се превъртя в ключалката. Напоследък малко заяждаше и невинаги успяваше да си отключи от първия път. С въздишка на облекчение влезе в дома си. На улицата кочияшът почтително си докосна шапката и тихо подвикна:

— Лека нощ, мадам.

Тя му махна за благодарност и сложи резето, а каретата пое с шумно трополене по калдъръма сред царящата наоколо среднощна тишина.

Маделин усети как след глъчката на бала я обгръща спокойствието на дома й. Пое си дълбоко въздух, доволна, че се е прибрала. Внимателно отметна качулката и свали ръкавиците. Подобно на пелерината те бяха топли, от тъмнозелено кадифе и подплатени с коприна — един от последните подаръци на Артър, преди да почине. Старателно пазеше и двете, защото й създаваха усещането, че така все още частица от него е съхранена, готова да я утеши.

— Най-после се върнахте — констатира забързалата се надолу по стълбището Констанс, прислужничката й. — Само за миг се бях отдалечила, мадам.

— Не е нужно да се извиняваш. — Маделин развърза пелерината и я свали. — Обмислям да наема постоянен кочияш. Омръзна ми непрекъснато да вземам карети.

— Чудесна идея! — Прислужницата пое пелерината. — Вземете някой представителен. Ще спи в кухнята.

Маделин вдигна вежди.

— Явно не ти създавам достатъчно работа.

— Само отбелязвам, че ако в къщата ще има мъж, е добре да е мил, снажен и да е готов да ни защитава.

— Явно държиш и да е привлекателен — отбеляза Маделин, като се опитваше да не мисли отново за господин Бенет.

— Няма да навреди — съгласи се Констанс бързо, без да се изчерви. — Някой висок и тъмнокос, например, с проницателни сини очи. Да се казва Джеръми или Филип, или друго подобаващо име…

— Е, поне още една вечер няма да разполагаме с такъв. — Разтърка ръце, защото й стана хладно. — Донеси ми чай в стаята.

— Да, мадам.

Констанс беше необичайно добра прислужница въпреки невъздържания си език.

Маделин се качи и влезе в личната си дневна, до спалнята й. Според първоначалния замисъл помещенията представляваха съседни спални, но понеже вече нямаше съпруг, използваше едното за убежище. На нейно разположение бе цялата къща, но в това малко пространство цареше по-специална атмосфера. Тук се чувстваше напълно спокойна, правеше каквото иска и казваше каквото й хрумне; и най-важното — пишеше необезпокоявана и така изкарваше прехраната си.

Констанс се бе погрижила огънят в камината да не изгасне и сега не се налагаше да го разпалва. В тази хладна нощ, без тълпата в балната зала наоколо, Маделин се почувства нелепо в модната си вечерна рокля. За миг се задържа пред огъня, за да я облъхне топлината на пламъците. Съвсем ненадейно й мина през ума, че можеше да покани господин Бенет тази вечер и той да я топли цяла нощ.

Да я топли до сутринта, когато щеше да я изостави, без да отрони дума, помисли си тя. Предстоеше й да се съсредоточи върху по-важни неща, а не върху мъж, пък бил той и привлекателен като самия дявол.

— Господин Наш! Къде си? — В стаята не се чу никакъв звук. Тя запали настолната лампа и я вдигна високо. — Господин Наш — повтори тя, вече по-строго. — Ела да седнеш с мен пред камината.

С ленива прозявка Господин Наш се измъкна от скривалището си — плетена завивка, метната върху шезлонга до прозореца. Протегна си лапите и пристъпи напред сякаш нямаше никакви грижи на този свят.

— Безсърдечно същество — смъмри го тя. — Много ли изисквам от теб, като се надявам да ми топлиш стола?

В отговор той само отново се прозина. Маделин се наведе и вдигна черно-белия котарак; почеса го по гушката, а от него се изтръгна доволно мъркане. Тя се усмихна.

— Знам какво искаш. Толкова си предвидим, Господин Наш.

Той постави лапички върху раменете й. Тя продължи да го гали по врата, докато той не впи леко нокти в роклята й и тя, макар и неохотно, го пусна. Миналата седмица унищожи с ноктите си една нейна рокля, а тя много харесваше тази, с която беше облечена.

— Същински мъж — разкъсваш дрехите на една дама и не те е грижа за последствията.

Господин Наш не й обърна внимание. Започна да си ближе лапата и да я прокарва над ухото си; държеше се все едно е денди, тръгнал да излиза. Тя неволно се усмихна, като си го представи как снове наперено сред женските котки в Лондон.

Свали си гривните и се наметна с шал. От кутийка върху полицата над камината взе ключето за писалището до камината. Маделин разположи пособията за писане и наум започна да оформя поредното си писание. Понякога мечтаеше за по-добра компания от Господин Наш — вярно, отличен слушател, но никога не се включваше в разговор. За сметка на това обичаше да се изляга върху листовете хартия и да размазва мастилото, което я принуждаваше да го гони от писалищния плот. Издърпа стола, а Господин Наш ловко се настани в скута й и прикри очи с лапа. Погали го пак зад ушите, после отвори мастилницата и взе перодръжката.

Ала вместо да напише поредния откъс, пълен с недомлъвки и подплатен с умело преплетени намеци, тя откри, че се колебае. В съзнанието й отново се мерна образът на вбесяващия господин Бенет; беше страшно привлекателен и невероятно чаровен. Маделин се опасяваше, че ако не знаеше кой е, тази вечер щеше да си падне по него. Наблюдавайки го от разстояние, се оказа неподготвена за магнетизма на фигурата му, за силата на чара му и за топлата му усмивка. В своя свят тя оприличаваше негодниците на хищници, на прикрити змии: щом ги наблюдаваш внимателно, неизбежно долавяш лъхащата от тях студенина. А господин Бенет преливаше от енергия и жизненост, искреше от неподправен интерес, определено насочен към нея.

Добре, де… Потопи перото и се насили да не мисли за него. Не е първият мъж, който я гледа по такъв начин и едва ли ще е последният. Не отричаше, че при определени обстоятелства тя насърчаваше подобно поведение. Така работата й се улесняваше значително, а и не възразяваше против известно ласкателство. Коя жена не се радва на вниманието на привлекателен мъж? Но понеже съзнаваше колко мимолетна е тази игра, не се затрудняваше да им отказва. Все пак при първия си порив на решителност и желание някои от мъжете бяха доста чаровни и се получаваше твърде забавно.

Е, не беше забавно, разбира се, да се обзалагат за нея. Замисли се и се опита да предвиди всички последствия. Господин Бенет призна, че се е обърнал към нея заради облог, колкото и глупаво да изглеждаше това в нейните очи. Танц ли? Само това ли искаше? Едва ли, бе готова да се закълне тя…

— Заповядайте, мадам. — Влизането на Констанс с чая я изтръгна от мислите й. — Донесох и бренди, защото навън е хладно.

— Благодаря.

Пое от прислужницата чашата с чай и отпи със задоволство.

— До късно ли смятате да бодърствате тази вечер? — осведоми се Констанс, докато прибираше свалените гривни.

Ако не мислеше за привлекателни нехранимайковци, нямаше да й отнеме много време да си напише материала.

— Не, не мисля.

— Желаете ли още нещо?

Маделин поклати глава. Неведнъж и дваж се бе приготвяла за лягане без чужда помощ.

— Не е нужно да чакаш, Констанс. Най-добре си лягай.

Момичето й се усмихна с благодарност.

— Лека нощ, мадам — пожела тя и затвори вратата.

Маделин допи чашата чай и си наля втора. Напитката стопли пръстите й, а отдихът й помогна да овладее мисълта си. Дъглас Бенет беше негодник подобно на мнозина други. Това, че го намираше за физически привлекателен, не го отличаваше от останалите. Щеше да бъде един от поредните мистериозни мъже, описани в ръкописите й. Това предизвика усмивката й. В крайна сметка май щеше да извлече полза от неочаквано пробуденото у нея привличане. Взе перодръжката и се захвана за работа.

Когато часовникът удари три, остави перодръжката и се протегна, за да раздвижи схванатите си пръсти и рамене. Почеса Господин Наш по главата, докато изчиташе написаното. Да, беше се получило.

— Хайде да лягаме — подкани тя котарака. Той измяука тихо, а тя го отнесе в спалнята и го остави върху леглото. — Предостатъчно за една вечер.

* * *

До ранния следобед не си позволи да мисли за случилото се снощи. После предприе редовното си седмично посещение в банка „Уортън“. Както обикновено господин Слоан, управителят, я въведе в задния офис. Но този път, изненадващо, мъжът, с когото дойде да се срещне, беше вече там; седеше пред писалището със скръстени на гърдите ръце.

— Лиъм. — Подаде му ръка. — Точен си, за разлика от обикновено.

Лиъм Макгрегър се усмихна.

— Да приемем, че съм решил да се променя.

Маделин го изгледа изучаващо, докато сядаше.

— Наистина, на какво се дължи? Обикновено те чакам поне по половин час. — Отвори си чантата и извади написаното снощи. — Заповядай.

Той пое листовете, поколеба се за миг и ги постави на писалището.

— Ще открия ли нещо за Дъглас Бенет тук?

Силно изненадана от името, тя не отговори. Откъде, за бога…

— Питам — добави той бавно и предпазливо, — защото още няма четири часа, а вече чух, че снощи си го направила на глупак.

— На глупак ли? — Тя се засмя в недоумение. — Покани ме на танц. Отказах. Покани ме повторно и аз го зарязах. Ако това превръща един мъж в глупак…

— Каквото и да си му казала, той изглеждал бесен, по думите на стар мой приятел. Изсмяла си се в лицето му и си се отдалечила величествено.

Устните на Маделин се свиха и тя процеди:

— Не се движа величествено.

Лиъм се засмя и закрачи из малкото помещение сякаш търсеше какво да грабне и счупи.

— Никога не си виждала как се отдалечаваш, скъпа. На мъж, обхванат от похот, определено би му се сторило, че вървиш величествено.

Тя скочи на крака.

— Нима? Кажи дали забелязваш подобно нещо, докато си тръгвам още сега.

Той махна нетърпеливо.

— Седни. Не изпитвам похот към теб.

— Слава богу — промърмори тя и неохотно се настани отново на стола.

— Небесата да са ми на помощ, ако допусна тази грешка — продължи той. — Според мен знаеш как да им отказваш любезно.

— Вярно е. — Отговаряше на истината. Но същевременно не си даде този труд с господин Бенет. Беше пряма и почти груба. Впрочем, какво значение имаше? — Нима си изплашен, защото някой е пошушнал, че съм го дразнила нарочно? За работата ми е полезно от време на време да си играя с мъжете. Не си ли наясно? Освен това той си го просеше. Той се обърна към мен. Не се вслушваше в думите ми. Прояви настойчивост и решителност. Да, отпратих го. Ако не е останал доволен от поведението ми, значи съм виновна. — Сви рамене. — На мен неговото внимание не ми допадаше.

Лиъм я изгледа изпитателно.

— Добре, щом казваш — промълви той накрая. — Просто се изненадах да го чуя. Това е всичко.

Но не и наполовина толкова изненадан, колкото Маделин, щом чу, че срещата й с господин Бенет се обсъжда толкова нашироко и толкова скоро. Освен Маделин Лиъм ползваше още един информатор: майка си. Госпожа Макгрегър много си падаше по клюките, но нямаше достъп до същите социални кръгове като Маделин, да не говорим за тези на Дъглас Бенет. Госпожа Макгрегър не присъства на снощния бал, а едва ли и някои от приятелите й са били сред поканените.

Ако старицата вече бе узнала за случилото се, значи се бе разчуло из цял Лондон.

— Ако не пиеше всеки ден чай с майка си, нямаше да чуеш нищо, което да те разтревожи.

Той се ухили.

— Знам. Но това я прави щастлива и ми осигурява възможност да получавам достоверна информация.

— Сякаш резултатите от продажбите не са достатъчно убедителни, защото и аз умея да набавям достоверна информация — отбеляза тя кисело. — Нещо друго ли те тревожи? Не приемаш толкова на сериозно клюките. Поне не обичайно — поправи се тя бързо.

— Клюките са моят бизнес. — Напъха най-новото й писание в джоба на жакета. — Но от време на време се притеснявам за теб.

Маделин усети как думите му леко я трогнаха. Знаеше за чувствата му на братска загриженост към нея. Понякога Лиъм проявяваше нетърпение и дори я срязваше с някоя и друга остра дума, но тя не се съмняваше, че ще й се притече на помощ, ако го помоли.

— Това не е част от уговорката ни — подметна тя привидно нехайно.

— Не, но Артър бе един от най-близките ми приятели. За нищо на света не бих допуснал да се забъркаш с темпераментен нехранимайко, особено докато си ангажирана със замисленото от нас начинание. Ако Бенет те тормози, осведоми ме.

Погледът й се насочи към стърчащите от джоба му листове. Дали да не ги поиска обратно и да редактира някои детайли… Самият Лиъм със сигурност щеше да го направи, като прочете написаното. Отърси се от обзелото я за миг колебание. Ако господин Бенет въобще помисли отново за нея, то ще е с раздразнение и негодувание.

— Едва ли ще го направи. Не притежава целенасочената решителност, за да се занимава с мен. Довечера или утре друга ще привлече вниманието му и твоите приятели ще намерят нещо друго или някой друг, за когото да говорят. — Прекоси стаята и докосна с устни бузата му. — Много мило да се притесняваш за мен, Лиъм.

— Пази се — предупреди я той. — Не е редно да те наранят, независимо колко са парите.

Маделин не каза нищо. Естествено, нямаше желание да пострада, но не се страхуваше от Дъглас Бенет. Работата й за Лиъм я излагаше на далеч по-голяма опасност.

— Хубаво ли се получи? — попита той и потупа джоба с листовете, видимо решил да промени неприятната тема.

— Както обикновено — отвърна тя, също доволна от обрата в разговора.

— Значи е великолепно — заключи той. Отново се ухили. — Признавам, че ти се оказа абсолютно права относно сътрудничеството ни. Намирах го за налудничаво, но очевидно съм грешал.

— Накрая поне се вразуми. Артър щеше да е доста разочарован, ако не беше склонил.

От покойния си съпруг тя наследи твърде малко пари, но за сметка на това — многобройни партньорства и вложения. Някои притежаваха известна стойност, други — никаква, ала приносът й към изданието на Лиъм се оказа по-доходоносен от всичко друго, взето заедно; особено след като Лиъм се съгласи да приеме идеята й и я направи пълноправен партньор. Тя разполагаше с едно безспорно предимство: социалното й положение й осигуряваше достъп до всякакви клюки и скандали. Той, от своя страна, постоянно търсеше нещо пикантно за публикуване, което пък да забавлява същото това общество. Партньорството им се оказа изключително полезно и за двамата.

— Едва ли е очаквал подобна развръзка, но пък щеше да е доволен — отбеляза Лиъм суховато. — Въпреки това, постарай се ти да не предизвикваш клюки, ако обичаш.

— Ще го направя заради теб — отвърна тя с усмивка.

Лесно й бе да обещае. Бе готова да се обзаложи, че Дъглас Бенет ще забрави напълно за нея. А тя… Тя ще се постарае да постъпи по същия начин с него.