Каролайн Линдън
Скандален залог (14)

Глава четиринадесета

Дъглас огледа с мрачен поглед кръчмата. Беше една от любимите му: дружелюбни момичета, силна бира. Тази вечер обаче му приличаше на портата към ада.

Имаше чувството, че дни, а не часове, са минали, откакто сключи онзи злочест облог с Маделин. Повечето от тези часове прекара в опит да измисли как да го заобиколи. Ако не стъпи вече в кръчма, би могъл да каже, че въпросът — и съответно облогът — е отворен и никой няма нито да е спечелил, нито да е изгубил. Ще продължи да я вижда и… през цялото време да се пита защо е искала да се отърве от присъствието му. Да не би да го е понасяла само от любезност? Нима дотам е загубил обиграността си с жените, та не тълкува вярно въздишките, усмивките и целувката; онази целувка, която щеше да помни цял живот. Накрая, напълно отчаян, реши да доведе нещата докрай веднъж завинаги.

Както обикновено, едва си намери стол и вече имаше компания. Ейми, весело момиче с тъмночервена коса, веднага се приближи.

— Господин Бенет, не сте идвали от дълго време. Не ви ли липсвах?

— На мен и в момента ми липсваш, Ейми — провикна се мъж от съседната маса. — Ела насам и ме накарай да се почувствам добре дошъл.

Тя направи гримаса и му обърна гръб, а другите от компанията избухнаха в смях.

— Не им обръщайте внимание — посъветва тя Дъглас и се настани в скута му. — Разпасана тълпа негодници.

Стомахът му се сви. Негодниците са с нечестни сърца. Нима и той не е такъв?

— Ейми…

Тя се размърда в скута му и обви врата му с ръце.

— Да, любов? Да се качим ли горе, за да си поговорим в уединение?

Игриво посегна да го дръпне за косата, но той се отдръпна и изви глава при опита й да го целуне.

— След малко. Как се чувстваш, когато сме горе?

— Много добре — изхили се тя.

Плъзна ръка под ризата му и я прокара по голата кожа.

Дъглас не изпита нищо, което бе необичайно. Обикновено дръзките жени му допадаха, а Ейми бе една от най-нахаканите. Винаги бе готова да изпробва всяко негово предложение. Беше изкарал някои паметни вечери с нея. Но… не забравяше думите на Маделин. Нямаше съмнение — сключи изключително глупав облог. Не искаше да го загуби, но и не искаше да спечели. Той се намести на стола и ръката на Ейми се плъзна по корема му.

— Привързана си към мен, нали?

Тя го изгледа с недоумение, но после се усмихна, макар и привидно свенливо.

— Така е, знаеш. Едър, силен мъж като теб, при това — привлекателен.

Прокара пръсти през косата му.

— Колко? — настоя той, макар да започваше да се чувства като идиот.

В този момент видя как три други сервитьорки открито флиртуват с други постоянни посетители. Съвсем лесно отгатна мислите на момичетата: с колко ли ще ги възнаградят мъжете след прекарана в плътски удоволствия нощ. Дъглас винаги проявяваше щедрост и го намираше за нормално — правил е любов, изпитал е удоволствие… Значи Маделин бе донякъде права или поне така излизаше. А той продължаваше да си въобразява, че жените се радват да го видят, независимо от парите.

— Да не си намислил нещо особено палаво за тази вечер? — Тя измъкна ръка изпод ризата му и се заигра с вратовръзката. — Какво е?

— Ами… — Гласът му замря. Не изпитваше абсолютно никакво желание да води Ейми горе. Не и докато мислеше само за кафявите очи на Маделин, които го гледаха провокиращо, или шеговито, или засияваха със златисти оттенъци, успяваше ли да й достави удоволствие. — Възникна проблем. Нямам средства.

Пръстите на Ейми застинаха.

— Никакви ли?

— Никакви — потвърди той. — Баща ми спря издръжката. Не се очертава да видя пукнато пени в продължение на месеци. Край на възможността да ти давам каквото и да било, както беше досега. — Сините очи на Ейми притъмняха. — Ще се качиш ли все пак с мен?

Тя прехапа устни и хвърли поглед над рамото му.

— Ами…

— Това „не“ ли означава?

Видимо я разкъсваха противоречиви чувства.

— Много сте сладък, господин Бенет. Наистина. Повече от другите мъже. Но е късно и ако се кача горе с вас…

— … ще е загуба на време, защото не разполагам с пари? — довърши той, защото тя млъкна.

— Е, не загуба — побърза да го увери тя. — Но… задълженията ми тук. Ще си загубя мястото, ако не сервирам и не чистя.

Никога досега не се бе съобразявала с това; качваше се горе, без да се замисли. Дъглас я остави да се надигне от скута му.

— Разбирам…

По лицето й се изписа облекчение.

— Знаех си аз! Но ако пак се сдобиете със средства… ще съм тук.

Грабна празна халба от съседната маса и се насочи към бара; къдриците й подскачаха от енергичната й походка.

Дъглас въздъхна бавно. Слава богу. Нито се изненада, нито изпита съжаление, задето загуби компанията на Ейми. Нещо повече: дори ни най-малко не се огорчи от доказателството за дълбоко погрешните си представи. В момента изпитваше огромно облекчение, че тя не прие поканата му да я отведе горе.

Загубата му обаче означаваше завинаги да се лиши от компанията на Маделин. Допусна колосална грешка. Все пак оставаше и нещо положително: не се налагаше да изобличава Маделин. Колебаеше се доколко откровена по отношение на писанията си е тя; обеща да признае авторството си, но не и че е скандалната лейди Констанс. Сега вече не се налагаше да стига дотам, защото тя спечели облога.

Побутна стола и стана. Чувстваше се леко скован. Щом отвори вратата на кръчмата студеният въздух го удари в лицето. Вървеше по улицата, но не забелязваше нищо наоколо. Беше загубил и честта изискваше да си признае и да заплати дължимото. Раздразнено ритна изпречило се на пътя му камъче. Защо въобще спомена сключването на облог пред нея?!

Защото е идиот и рискува да понесе болезнено тежка загуба. Как така, по дяволите, не се осъзна навреме?

Сви по Гоуер стрийт в пълно неведение какво ще предприеме, когато стигне до дома й. Взе краткото разстояние за миг и се озова пред вратата й. Загледа се към прозорците. На втория етаж един светеше. Реши, че е спалнята й. Представи си я в дантелена роба, със спуснати по раменете копринени коси, а очите — топли и радостни от пристигането му…

Това обаче никога вече нямаше да се случи. Глупавата му страст към облозите го провали.

— По дяволите — промърмори той и затвори очи.

Изправи рамене и мрачно почука на вратата й. Беше късно и звукът отекна по улицата. Едва след няколко минути чу дръпването на резето и вратата се отвори.

— Дъглас…

Тя вдигна лампата, а светлината хвърли златисти отблясъци по лицето й. Изгледа я с копнеж. Робата й не бе дантелена, а памучна и целомъдрено закопчана догоре. Необяснимо защо обаче това му въздейства по-съблазнително от всичко, което някога бе виждал, и, да, косата й наистина се спускаше по раменете със сиянието на златист водопад.

Ала очите й бяха широко отворени от изненада, а не топли и приканващи. Държеше вратата едва-едва открехната, сякаш се страхуваше да не би той да й се нахвърли всеки момент. Дъглас въздъхна дълбоко.

— Дойдох да ти кажа: ти спечели облога.

Тя премигна.

— Напълно си права. Чарът ми зависи от кесията — продължи той с тон на разкаял се грешник. — Ако бях прост селянин, смея да твърдя, че нямаше да знам какво е да целунеш жена, да не говорим за това да я любиш. Ти свали от очите ми този воал на заблуждението и смирено признавам победата ти. — При тези думи неволно стисна зъби, но се насили да продължи: — Сега, предполагам, е моментът на нашето сбогуване, защото се заклех изцяло да напусна живота ти. Не бих се заклел да не се срещнем на някое светско събиране, но ти давам дума да не те безпокоя или да те заговоря. — Замълча; тя продължаваше да го гледа смаяно. Дъглас направи скован поклон. — Сбогом, Маделин. Желая ти щастливо бъдеще.