Каролайн Линдън
Скандален залог (12)

Глава дванадесета

Дъглас зяпна. Как, по дяволите… Сбърка с подаръка на перодръжките. Уж доста се постара да прикрие любопитството си относно поръчаното огромно количество хартия, но очевидно се бе провалил.

— Какво?! — опита се да се съвземе той. — Какви писания?

Тя го погледна почти укорително.

— Питаше дали възнамерявам да напиша роман, или да издавам вестник. Подозираш ме в нещо. За това се обзаложи вечерта, когато за пръв път ме заговори, нали? Някой те е предизвикал да разкриеш тайната ми.

— Не — възрази той възмутен. — Беше дали ще танцувам с теб.

Споменатото обзалагане стана по-късно, следователно думите й не отговаряха изцяло на истината.

Тя не изглеждаше убедена, когато повтори:

— Не ли?

Усети как лицето му почервенява и започна да се държи като засегнат.

— Представа нямам за какво говориш.

— Не сме истински приятели, щом така лесно си склонен да ме лъжеш.

Изправи се, готова да си тръгне.

В гърдите на Дъглас за кратко се разрази отчаяна борба. Скочи на крака.

— Щом това искаш, така да бъде. Но не желая да спечеля.

— И вероятно няма.

Лицето й не бе извърнато към него, но в тялото й се долавяше напрежение не по-малко от неговото.

Той наистина не искаше да приеме предложения облог. Ако загуби, ще трябва да излезе от живота й завинаги; ако спечели — грозната и необмислена уговорка със Спенс ще се появи на бял свят. Спенс, прекалено голям негодник, не би се стърпял да не се похвали с печалбата, а долови ли нежеланието на Дъглас да участва повече — Дъглас се съмняваше в усилията си да го скрие — Спенс с голямо удоволствие щеше да си припише заслугата за разкриването на мистерията. Тогава Маделин ще види истинската му същност, или поне какъв беше някога: нехаен комарджия, който залага, без да се замисля и без да се интересува от чувствата на обекта на облозите си.

По дяволите. Във всички случаи щеше да я загуби.

— Да не се обзалагаме — направи той последен опит. — Въобще не биваше да предлагам такова нещо.

— Не? — Тя все така не го поглеждаше. — Страх те е да не загубиш ли?

И точно толкова се страхуваше да спечели.

— Ти каза, че не се обзалагаш. Сгреших, като настоях.

— Но нали това е обичайният ти начин да уреждаш нещата? Затова ще сключим облога съгласно твоето желание. Не заслужавам ли да проявиш същото уважение и почтеност каквито оказваш на джентълмените, с които се обзалагаш?

В аргументите й вероятно се криеше противоречие, но Дъглас не го схващаше. Ако приеме, беше обречен; в противен случай пък тя ще се запита защо се е отказал едва след като е чул залога й. Мислено се наруга, задето не е бил по-умерен и изобретателен.

— Не гледам на теб като на мъжете, с които се обзалагам — заяви той сковано, — но ако настояваш, сключваме облог.

Цялата прелест и настроение от излета се изпариха. Обратното пътуване към града протече тягостно и неловко. Той търсеше начин да се измъкне. Първоначално всичко звучеше толкова лесно: разкрий самоличността на лейди Констанс и се наслади на прелестите й. Някъде по пътя обаче мъглявата лейди Констанс се бе превърнала в съвсем реалната и интригуваща Маделин. Не го интересуваха чувствата на Констанс, която предизвикваше съдбата с онези свои писания, но относно Маделин… Започваше много да държи на Маделин. Ако се окажат един и същи човек… недоумяваше какво ще предприеме.

На площад „Брънзуик“ тя слезе, без да изчака помощта му.

— Благодаря за черешите — промърмори тя тихо. — Излетът беше прекрасен.

С изключение на края. Той се втурна след нея, като дори не си даде труда да завърже коня.

— Исках да ти доставя удоволствие — опита се за последен път да се измъкне от затрудненото положение той. — Като приятел желая…

Тя го прониза с поглед.

— Ти искаш да сме нещо повече от приятели.

Така беше. Всеки път, когато тя си отваряше устата, мислеше как ще я целуне.

— Да — призна той. Не го беше грижа колко умолителен е тонът му. Надяваше се точно това да я склони да се откаже от облога. Знаеше, че я привлича. Не се ли представи в почтена и благородна светлина? Не бе ли спечелил поне малка част от чувствата й? Ще бъде съсипан, ако тя наистина никак не държи на него. — Всеки ден измислям повод да те навестя. Очаквам с нетърпение досадни балове и соарета, защото знам, че ти ще присъстваш. Омайваш ме, Маделин, и макар да искам да съм ти приятел, желая и нещо повече, да.

За момент това сякаш даде резултат. Устните й се разтвориха, а очите й се разшириха от изненада. Той се приближи малко и дръзна да погали ръката й, все още стиснала здраво дръжката на кошницата.

— Ще ми дадеш ли този шанс? Забрави за облога. Не ме прогонвай завинаги…

Тя трепна и се отдръпна.

— Отказваш ли се?

Дъглас стисна ръка в юмрук.

— Да, освен ако не настояваш.

— Настоявам — отвърна тя. — Ще видим какво ще реши съдбата. Довиждане, господин Бенет.

Тя мълчаливо влезе в къщата, а той, лишен от всяка надежда, продължи да стои на стъпалото. После бавно отиде до каретата, която все още беше там. Конят спокойно можеше да поеме към Излингтън, а той дори нямаше да забележи.

По дяволите! Какво да предприеме, за да не загуби облога? Защо направо не се отказа? Тя почти призна, че е лейди Констанс, а явно бе наясно какво ще се случи, ако го обяви публично. Защо правеше такъв голям залог?

Защото искаше той да изчезне от живота й завинаги. Никога повече няма да ми говориш, бе казала тя.

Дъглас се изненада колко го огорчиха думите й. Не беше ли щастлива с него днес? Дори да го смята за неподходяща партия за женитба, но поне като приятел… Е, не искаше да й е само приятел. Повече от всякога копнееше да има правото да я държи за ръка, да вижда как очите й сияят при неговата поява, да споделят шеги и да я наблюдава как се смее. Дори никога да не му са отдаде удоволствието да я целуне, да я прегърне, да я люби, ще му липсва дяволитата наслада, изписана върху лицето й, когато той каже нещо остроумно.

Всъщност, щеше да му липсва… тя.