Р. Л. Стайн
Кръвта на чудовището (1)

1

— Не искам да оставам тук. Моля те, не ме оставяй тук.

Евън Рос се бе вкопчил в ръката на майка си, опитвайки се да я издърпа от предната веранда на малката къща, облицована със сиви дъски. Госпожа Рос се обърна към него с нетърпеливо, намръщено изражение.

— Евън, на дванайсет години си. Не се дръж като бебе! — скара му се тя, като освободи ръката си от хватката му.

— Мразя да ми го повтаряш! — възкликна ядосано Евън и скръсти ръце пред гърдите си.

Чертите й се смекчиха, тя се протегна и прокара нежно ръка през къдравата морковена коса на сина си.

— И мразя, когато правиш така! — извика той, като се отдръпна от нея и едва не се препъна в една плоча на алеята. — Не ми пипай косата. Мразя да я пипаш!

— Добре, значи ме мразиш — вдигна рамене майка му. Тя изкачи двете стъпала и почука на входната врата. — Все пак трябва да останеш тук, докато се върна.

— Защо не може да дойда с теб? — поиска да разбере Евън, като остана със скръстени ръце. — Кажи ми поне една причина.

— Гуменката ти е развързана — отвърна майка му.

— Е, и? — рече намусено Евън. — Така ми харесва.

— Ще се спънеш — предупреди тя.

— Мамо! — Евън завъртя очи с раздразнение. — Случайно да си виждала някой да се спъва в гуменките си, защото са били развързани?

— Всъщност не — призна майка му, а по красивото й лице бавно разцъфна усмивка.

— Просто искаш да смениш темата — отбеляза Евън, без да й се усмихне в отговор. — Зарязваш ме тук за седмици при някаква ужасна старица и…

— Евън — стига! — сопна му се госпожа Рос, отмятайки назад правата си руса коса. — Тя е леля на баща ти. И е…

— И е напълно непозната жена — довърши Евън. Разбираше, че губи контрол, но не го бе грижа. Как можеше майка му да му причинява това? Как можеше да го остави на някаква стара жена, която той не бе виждал от двегодишен? Какво щеше да прави тук сам-самичък?

— Евън, обсъждахме го хиляди пъти — рече нетърпеливо майка му, като отново потропа на входната врата на леля му. — Става въпрос за извънредна семейна ситуация. Наистина очаквам да проявиш повече разбиране.

Следващите й думи бяха заглушени от Тригър, кокер шпаньолът на Евън, който подаде жълто-кафявата си глава от задния прозорец на взетата под наем кола и започна да лае и да вие.

— Сега и той е решил да ме нервира! — възкликна госпожа Рос.

— Може ли да го пусна? — помоли нетърпеливо Евън.

— Май ще е по-добре — съгласи се майка му. — Тригър е толкова стар, че едва ли искаме да умре от сърдечен удар. Само дано да не изкара акъла на Катрин.

— Идвам, Тригър! — извика Евън.

Момчето изтича по чакълестата алея и отвори вратата на колата. Тригър изскочи навън с развълнувано джавкане и взе да търчи в широки кръгове из малкия правоъгълен преден двор на Катрин.

— Няма вид на дванайсетгодишен — отбеляза Евън, докато гледаше как кучето бяга наоколо, и за първи път през този ден се усмихна.

— Виждаш ли? Тригър ще ти прави компания — заяви госпожа Рос, като обърна гръб на входната врата. — Ще се върна от Атланта възможно най-скоро. Най-много след две-три седмици. Сигурна съм, че с баща ти ще намерим къща за толкова време. И после ще се върнем още преди да си забелязал, че ни няма.

— Да бе. Сигурно — отбеляза саркастично Евън.

Слънцето се скри зад един голям облак. Над малкия двор падна сянка.

Тригър бързо се изтощи и дойде запъхтян по алеята, изплезил език почти до земята. Евън коленичи и поглади кучето по гърба.

Той погледна нагоре към сивата къща, щом майка му отново почука на вратата. Мястото изглеждаше мрачно и негостопоприемно. Завесите на прозорците на втория етаж бяха спуснати. Един от капаците се бе разхлабил и висеше под странен ъгъл.

— Мамо, защо чукаш? — попита той, като пъхна ръце в джобовете на дънките си. — Нали каза, че леля Катрин е напълно глуха?

— О, да. — Майка му поруменя. — Евън, ти така ме разстрои с цялото си жалване, че напълно забравих. Разбира се, че не може да ни чуе.

Как ще прекарам две седмици със странна старица, която дори няма да може да ме чуе? — зачуди се Евън.

Той си спомни как бе подслушал родителите си преди две седмици, докато съставяха плана си. Бяха седнали един срещу друг край кухненската маса. Мислеха си, че Евън е вън на двора. Но той беше в коридора, притиснат към стената, и слушаше.

Разбра, че на баща му не му се ще да оставят Евън при Катрин.

— Тя е много твърдоглава старица — отбеляза господин Рос. — Погледни я. Глуха е от двайсет години, а отказва да научи езика на глухонемите или да чете по устните. Как ще се грижи за Евън?

— Грижила се е достатъчно добре за теб, когато ти си бил малък — възрази госпожа Рос.

— Това беше преди трийсет години — напомни й господин Рос.

— Така е, но нямаме избор — чу майка си Евън. — Няма на кого другиго да го оставим. Всички са заминали някъде на почивка. Нали се сещаш, че август е най-неподходящият месец, в който да те прехвърлят в Атланта.

— О, моля за извинение! — възкликна саркастично господин Рос. — Добре, добре. Дискусията е приключена. Абсолютно си права, скъпа. Нямаме друг избор. Ще закараш Евън при Катрин и после ще хванеш самолета за Атланта.

Евън чу майка си да казва:

— Преживяването ще му е от полза. Тъкмо ще се научи да се справя с трудни обстоятелства. Няма да му е лесно да се премести в Атланта и да се раздели с приятелите си тук.

— Добре. Казах добре — съгласи се нетърпеливо господин Рос. — Въпросът е уреден. Евън ще бъде добре. Катрин е малко особена, но е напълно безопасна.

Евън чу изскърцването на столовете по линолеума, което бе знак, че родителите му са приключили разговора си и стават от местата си.

Съдбата му бе решена. Той тихичко излезе през входната врата и заобиколи до задния двор, за да обмисли онова, което току-що бе дочул.

Облегна се на стъблото на големия клен, който го скриваше от къщата. Това беше любимото му място за размишление.

Защо родителите му никога не го включваха в разговорите си? Ако щяха да обсъждат оставянето му при някаква стара леля, която никога не е виждал, не трябваше ли и той да каже мнението си? Научаваше всички големи семейни новини чрез подслушване от коридора. Просто не беше редно.

Евън вдигна едно клонче от земята и потупа с него широкото стъбло на дървото.

Леля Катрин била особена. Така каза баща му. Толкова особена, че баща му не искаше да го оставя при нея.

Но нямаха избор. Никакъв избор.

Може да размислят и да ме вземат с тях в Атланта — помисли си Евън. — Дано да проумеят, не не могат да ми причинят това.

Но сега, две седмици по-късно, той стоеше пред сивата къща на леля Катрин, притеснен, вперил поглед в кафявия куфар, пълен с вещите му, който стоеше до майка му на верандата.

Няма страшно — даде си кураж той. Само за две седмици. Може и по-малко.

Но тогава думите изскочиха, преди да е имал възможност да ги обмисли:

— Мамо, ами ако леля Катрин е зла?

— Какво? — Въпросът му изненада майка му. — Зла? Защо да е зла, Евън?

И щом каза това, обърната към Евън и с гръб към къщата, входната врата се отвори и едрата фигура на на леля Катрин, жена с черна като катран коса, изпълни прага.

Евън погледна към Катрин и зърна ножа в ръката й. И видя, че от острието му капе кръв.