Кон Игълдън
Света троица (35)

33.

Не беше лесна работа да обезоръжиш цяла войска. Мъжете, носили брадви и мечове с години, се бяха привързали към тях. Собствениците им не желаеха да се разделят с оръжието си само за да бъде то захвърлено на куп и оставено да ръждясва или пък дадено на някой незаслужаващ нехранимайко. Вятърът брулеше хората и се вихреше около тях, и те трепереха и обгръщаха с ръце раменете си сега, след като горещината на битката беше отминала.

Лорд Клифорд обиколи с група ездачи цялата крепост в търсене на въоръжени мъже от войската на Йорк — можеше някои все още да се крият в засада. Върху замръзналите полета задъхани войници и от двете страни проверяваха себе си и екипировката си, търсеха рани, които може да не са усетили. Мнозина ругаеха, откривайки прорези или дори дупки от стрели, и ги гледаха втрещено, късаха ленти от туниките си, за да ги превържат.

Всички хора на Йорк бяха проверявани за остри предмети. А когато нямаха оръжие, Съмърсет изпращаше войниците си обратно, за да им вземат ризниците. Естествено, те негодуваха и ругаеха, макар прекрасно да знаеха, че не могат да се противят. Под дърветата купчините със снаряжение растяха: шлемове и щитове, ризници, доспехи и брадви, всичко заедно. Мъртъвците бяха пребърквани за всичко ценно, дори ботушите им издърпваха и ги хвърляха в купчината. След време всички трупове вече бяха с боси крака и мрачните войници се върнаха отново, този път за да ги отнесат и да ги положат върху твърдата земя със скръстени върху гърдите ръце.

Тази работа отне часове и слънцето вече бе отвъд хоризонта, когато позволиха на първите оцелели да си тръгнат в групички от по десетина; на онези, дето можеха да ходят, им посочваха пътя на юг и им казваха да си вървят у дома. Лицата на някои приличаха на маски от замръзнала кръв или пък физиономията им бе неузнаваема, изкривена там, където плътта е била пронизана. Други притискаха ръцете си върху кървящи дупки или отсечени крайници и се клатеха, седнали на земята, пребледнели и повръщащи от болка. А онези, дето не можеха да ходят, бяха оставяни да седят и да умрат на вятъра, загледани в нищото.

Дери Бруър си направи труда да поговори с някои от капитаните на Йорк, преди да си тръгнат. Мнозина от съсипаните и треперещи мъже щяха да вървят пеша до дома си, да гладуват или да крадат, докато се отдалечаваха от Сандъл и всички спомени за тази загуба. Той не се съмняваше, че през следващия месец някои от оцелелите щяха да издъхнат по пътищата, докато други щяха да ги заловят, че крадат храна, и да ги обесят. Дери просто им спомена, че силните и невредимите сред тях биха могли да изчакат в района на Шефилд. Каза им, че може би ще имат възможност да се влеят в армията на кралицата, придвижвайки се на юг. Те му се изсмяха, но пътят до дома беше дълъг, а те нямаха храна. Той знаеше, че някои ще се сетят за предложението му и ще почакат. Не му харесваше да гледа как нахалост си отиват добри мъже, не и при положение, че не знаеха какво се случва с войските на Марч и на Уорик.

Слънцето залязваше над западните хълмове и оцветяваше небето. Отнеха меча на Йорк, макар че му оставиха доспехите. Конят му бе отведен, а ръцете му завързаха зад гърба. Двама войници застанаха до него и ръмжаха срещу онези, дето се опитваха да приближат, за да го заплюят или пък да му нанесат удар. Не му казваха нищо и той чакаше, оставен сам на себе си, докато враговете му разчистваха останките от битката.

Залезът догаряше в ярко златисто и той се загледа в него, докато очите го заболяха. Навсякъде наоколо последните остатъци от армията му се измъкваха към южния път, където вече се движеше огромен поток от приведени фигури, които му напомняха за бежанците във Франция преди десетилетие. Той държеше главата си изправена, стоеше бледен и изпънат, докато те се изнизваха край него. Някои го проклинаха под нос, но повечето шепнеха извинения. Той не реагираше на никое от двете, обърнал гръб на слънцето и застанал с лице към кралицата и нейните лордове.

Когато полето пред Сандъл беше почти изпразнено, Дери Бруър приближи към него.

— Има хора, които искат да разговарят с вас. Хайде!

Хвана Йорк за ръката и го задърпа към кралицата.

Йорк направи гримаса, когато го докосна.

— Аз съм с благородническа кръв, Бруър, внимавай!

Дери се позасмя, макар че не беше приятен звук. Издърпа Йорк до самия край на гората, където десетина благородници и самата кралица се обърнаха, за да ги наблюдават. Йорк вирна още повече брадичка, отказвайки да бъде сплашен. Очите му се спряха на една завързана фигура, паднала на колене и олюляваща се на земята. Той се усмихна от облекчение, като видя, че Солсбъри е жив, макар и с окървавена глава и потъмнели очи.

Дери го заведе право при него и го потупа по рамото, за да покаже, че трябва да коленичи. За миг Йорк остана изправен, но усети стягането на грубото въже върху китките си и нямаше друг избор, освен да трае.

Коленичи върху калната земя и студената вода започна да се пропива през доспехите му. Остана така, докато Маргарет приближи и застана до него, наклонила на една страна глава, като го наблюдаваше с неестествено вторачен поглед. От двете й страни бяха Съмърсет и Хенри Пърси. Те имаха не по-малко издран и очукан вид от него самия.

— Трябва ли да ви поздравя, милейди? — попита я Йорк. — Като че ли съм ваш пленник сега?

— Не е нужно вие да ми казвате това — отвърна Маргарет. Очите й блестяха злобно срещу мъжа, който бе заловил съпруга й и лишил от наследство сина й. — Къде е кралят, милорд? Това е всичко, което искам да науча от вас.

— Далеч оттук и на безопасно място — отвърна той. Размисли за миг и продължи: — Ако намерението ви е да искате откуп за нас, крал Хенри може да послужи като цена.

Маргарет затвори очи и ръката й се сви в юмрук.

— Не, милорд Йорк. Не. През цялата година все говоря ли, говоря. Сега вече няма да правя сделки. Край! Ако не ми кажете къде е съпругът ми, не сте ми нужен вече — тя се обърна към Съмърсет, застанал в пълно снаряжение до нея с гол меч в ръка. — Вземете главата на Солсбъри, милорд, ще й намеря място.

Йорк застина, изпаднал в шок и обзет от гняв.

— По какъв начин неговата смърт ще допринесе за каузата ви? Стой настрана, Съмърсет!

Отчаян, той се обърна към другаря си, който го наблюдаваше, жилите по врата му изпъкнали като въжета. Очите им се срещнаха и Солсбъри сви рамене. Лицето му беше подпухнало и разранено. Погледна нагоре към графа, който надигна меча си над главата му.

— Дано Господ да се смили над душата ми — прошепна. Затвори очи и проточи врат напред, целият разтреперан.

Съмърсет вдигна меча колкото можа по-високо, после с все сила заби острието и отсече главата му. Тя се търкулна в калта, а тялото се свлече и се килна настрани към зяпналия от ужас и потрес Йорк. Той се взря в Маргарет и видя в очите й собствената си смърт.

Наблизо се чуха викове и благородниците около кралицата се хванаха за мечовете, после се отпуснаха, като видяха, че е просто барон Клифорд, който се връща при тях. Той се усмихна, щом видя тялото на Солсбъри и завързания, коленичил в калта Йорк. Приближи в тръс и слезе от коня си, измина последните няколко крачки пеша, за да погледне Йорк отблизо.

— Доставя ми удоволствие да те видя тъй унизен — рече Клифорд. — Благодаря на Бога, че дойдох навреме. Залових един младеж там до стената, с още неколцина младоци. Преди да го убия, ми каза, че е твой син — Йорк го гледаше втренчено, когато извади една кама, обляна в алена кръв.

Злостното удоволствие, което излъчваше Клифорд, сякаш помрачи момента за Маргарет.

— Погрижете се за хората си, бароне — сряза го тя.

Клифорд я погледна обидено, но се подчини и се обърна да върви.

Кралицата поклати глава, чувстваше умора, повдигаше й се.

— Толкова много болка причинихте, Ричард — рече тя. — Толкова много бащи и синове умряха и всичко това, защото не приехте Хенри на трона.

— Този стол бе твърде голям за него — отвърна той. — Мислите, че сте спечелили победа ли? — гласът му ставаше все по-силен.

Смъртта на Солсбъри и убийството на бедния Едмънд го бяха зашеметили за известно време. Но нещо в дребнавата, злостна омраза на Клифорд му възвърна гордостта и като силно вино накара кръвта му да бушува. Той изправи гръб, щом херцогът на Съмърсет го приближи отстрани. Усети как онзи вдига кървавия меч и видя как Маргарет кимна с глава.

— Всичко, което сторихте, беше да освободите синовете ни! — извика Йорк. — Нека Бог да спаси душата ми!

Мечът се стовари и главата на Йорк се търколи. Маргарет изпусна въздуха си — бавно и пресекливо.

— Дойде краят на всичко това — прошепна. — Добрите мъже получиха възмездие — тя извиси глас за лордовете около нея. — Вземеше главите и ги забучете на кол пред стените на Йорк.

С болезнен интерес тя наблюдаваше как прибират двете отрязани глави и как от тях капе кръв по ръката на мъжа, дето ги държеше. Маргарет дойде съвсем близо и докосна отпуснатото лице на Йорк. Ръката й се тресеше, все едно имаше тремор.

— На този му сложете хартиена корона, дето толкова искаше да носи истинската. Нека хората на Йорк да узнаят каква е цената на неговата амбиция.

Войникът кимна и отнесе главите.

Граф Пърси дойде до рамото й, пребледнял от онова, на което бе станал свидетел.

— Сега, какво, милейди?

— Сега ли? — тя се обърна към него. — Сега обратно към Лондон, за да намерим съпруга ми.