Кон Игълдън
Света троица (28)

26.

Томас, лорд Егремонт, предпочете да се взира във върховете на обувките си, вместо да гледа разяреното лице на своята кралица. Стоеше под огромното платнище, където шестгодишният принц дърпаше майка си за полата и искаше тя да му обърне внимание, като й задаваше въпрос след въпрос, но Маргарет се бе вторачила в Егремонт и не обръщаше внимание на сина си.

— Ваше Височество — опита пак Томас, — изпратих най-бързите си вестоносци до брат ми. Не мога да им сложа крила, но той сигурно вече е тръгнал с войските си насам, за да подкрепи съпруга ви. Освен това имам със себе си моите мъже и личната ми охрана.

— Не е достатъчно — отсече Маргарет и изведнъж се обърна към Едуард, и го сграбчи за ръката. После видя, че е стреснала сина си, и с видимо усилие смекчи гласа си. — Едуард, миличък, не можеш ли да намериш нещо друго да правиш, вместо да ми задаваш всичките тия въпроси? Иди и намери лорд Бъкингам. Той искаше да ти покаже новите си доспехи.

Малкото момче развълнувано изхвръкна от шатрата и остави Маргарет насаме с по-малкия син на семейство Пърси. На Томас детето вече му липсваше, след като досега тъй полезно отвличаше вниманието им.

— Милорд Егремонт, щом не можете да ми обещаете бройката, която събрахме при Лъдлоу, няма да имам избор. Ще трябва да отведа съпруга си обратно в Кенилуърт и да чакам да ни нападнат! Кралят на Англия, Томас! Принуден да бяга от една шайка предатели!

Егремонт поклати глава. Подозираше, че Маргарет говори подобни неща, за да го стресне или пък засрами, макар че не можеше да не се съгласи с преценката й. Кралските съгледвачи бяха хукнали от Лондон на север с новината, че Невил идва с войската си, още щом ги бяха зърнали на южния бряг на Темза. Изтощени, ездачите бяха стигнали до кралския лагер в Нортхамптън два дни по-късно. Бог знае дали бяха спечелили време, като бяха сменяли конете си в странноприемниците и бяха пришпорвали животните до изнемога. Дори йоркистите да бяха загубили съвсем малко време в столицата, все пак щяха да се придвижват със скоростта на пехотинци в поход. Откакто бе пристигнала вестта, кралският лагер беше в паника и всеки свободен ездач хукваше обратно да търси войници и благородници из именията им.

— Милейди, разбирам гнева ви, но ако се оттеглите в Кенилуърт, ще ни дадете достатъчно време да доведем още Храбреци от фермите и от домовете им. Брат ми и лорд Съмърсет вече са на път. След два, може би три дни ще имаме двойно повече войници от тези, които са с нас сега. Тогава няма да има значение дали силите на Йорк ще обсадят замъка ви. Обсадата може да се разбие отвън.

— Тогава това е вашият съвет, тъй ли, лорд Егремонт? — невярващо попита Маргарет. — След като излезе Указ за лишаването от права на Йорк, Солсбъри и Уорик? След заличаването на тези благороднически родове и пръскането на титлите и земите им? След голямата кралска победа при Лъдлоу и след като видяхме как кралските врагове побягват в нощта, вие ме съветвате да отстъпя?

Томас извърна поглед.

— Милейди — рече той накрая, — не, не бих ви посъветвал това. Имаме време — и имаме пет хиляди мъже. Лорд Бъкингам, барон Грей и аз сме достатъчно добра защита за краля на бойното поле. Въпреки това, ако решите да заведете сина си и крал Хенри на безопасно място, ще бъда по-щастлив. Така както стоят нещата, не бих се наел да предсказвам резултатите от всичко това. Солсбъри и Уорик сигурно вече са тръгнали на север. Не знаем колко време са останали в Лондон и дали са отишли до старите си имения за нови попълнения във войските си. Не знаем колко са, нито какво е качеството на хората им, макар че очаквам да е ниско. Срам ме е да го предложа, но пък Кенилуърт е само на трийсет мили оттук. Не бих се притеснявал толкова, ако знаех, че кралското семейство е в безопасност.

Преди Маргарет да успее да отговори, барон Грей влезе в шатрата зад гърба на Егремонт и се поклони дълбоко на кралицата. Той беше по-възрастен от сина на Пърси и му кимна едва забележимо за поздрав. Маргарет не знаеше дали лорд Егремонт е наясно с домогванията на Грей. Каквато и да бе причината, нито един от двама им не беше открил нещо особено, което да хареса у другия.

— Ваше Височество, лорд Егремонт, съгледвачите ми рапортуват за силите на Уорик и Марч — той спря за секунда, изчислявайки мислено докъде може да са стигнали за времето, което бе отнело на вестоносците му да се върнат с новината. — Те са на около… десет мили на юг и се придвижват бързо. Ще ми даде ли крал Хенри своите заповеди?

Независимо от шока при тази вест тя хвърли през рамо поглед към Хенри, седнал зад нея на един диван в задната част на шатрата. Очите му бяха отворени, беше облечен с ризница, готов за бойното поле, но не помръдна и не им обърна внимание. По лицето на Грей бързо премина сянка на неудоволствие, а кралицата отмести поглед от него. Дошъл бе да служи на крал, който се беше възстановил от слабостта си. Наместо това завари едно замаяно дете, което въобще не разбираше какво става около него.

Маргарет усети раздразнението на барона и заговори по-остро, отколкото възнамеряваше.

— На десет мили ли? — погледна към Егремонт и видя, че той е изумен не по-малко от нея. — Колко са, лорд Грей? Имате ли някаква идея?

— Осем до дванайсет хиляди, Ваше Височество. Някои в пълно снаряжение, повечето без него. Момчетата ми говорят за тълпа, предвождана от горе-долу свестни войници.

— В такъв случай, милорд, няма промяна в заповедта ви. Защитавайте краля. Дръжте фронта. Това достатъчно ясно ли е?

Грей стисна мускулите на челюстта си и кимна сковано. Хвърли още един поглед към седналата фигура зад тях, чиито доспехи блестяха в сенките.

— Да, милейди. Съвсем ясно е. Благодаря ви — рече той, завъртя се кръгом и изчезна, погълнат от слънчевите лъчи.

— Гадно старо копеле — промърмори под нос Егремонт. Той все още размишляваше как може да устои на подобна многочисленост, докато със зареян поглед дъвчеше долната си устна.

— Е, Томас — попита Маргарет. — Какво да правим? Да накарам ли да доведат Бъкингам?

— Много по-близо са, отколкото очаквах, милейди — отвърна той. — Сигурно са форсирали по Големия северен път и почти не са губили време в града. Със сигурност ще са уморени и това е за добро. Но числеността им… — гласът му заглъхна и той пак поклати глава. — Тази войска е почти до нас. Сега няма да има време брат ми да доведе хората си, нито Ексетър или Съмърсет, или пък който и да е друг. Освен ако не пристигнат през следващия един час, ще имаме само тези, дето са тук в момента — и, милейди, те не са достатъчно — прииска му се да викне обратно Грей, за да чуе каква част от приближаващата армия е на кон. Направи отчаян жест с ръка във въздуха и размисли набързо. — Трябва веднага да се махнете, Ваше Величество. Вземете сина си и съпруга си и тръгвайте за Кенилуърт.

— Когато не е добре, Томас, съпругът ми не може да язди.

Напрежението на Егремонт се показа в отговора му и тя се стресна от гневния му изблик.

— Тогава спасете себе си и сина си, милейди. Спасете нещо! Вземете една от обозните каруци и сложете крал Хенри да легне в нея! Разбирате ли? Те ни превъзхождат числено на открита земя. Можем да поставим колове и, да, бихме могли да ги задържим за известно време, но ще бъде трудно и кръвопролитно, и никой няма да знае резултата, докато не свърши. Бихте ли искали принц Едуард да види подобно нещо? Аз съм на ваша страна, Ваше Височество, а и имам собствени сметки за уреждане с Невил. Оставете ме да се бия за вас и краля ни.

Маргарет пребледня, докато той говореше, несвикнала с подобен тон. Гледаше го с широко отворени очи, заради страха и напрежението, което той излъчваше.

— Много добре, Томас. Открий сина ми и нека ми го доведат обратно. Ще ни трябват три оседлани коня. Аз ще се погрижа за съпруга си.

Сякаш внезапно освободен от някакъв капан, лорд Егремонт хукна. Маргарет бързо отиде до мястото, откъдето Хенри сякаш я гледаше. Тя бавно се сниши до него и го погледна дълбоко в очите. Импулсивно хвана ръката му и усети как студеният метал се хлъзга под пръстите й.

— Чу ли? Можеш ли да станеш, Хенри? Вече не сме в безопасност. Трябва да вървим.

— Както кажеш — прошепна той едва чуто, сякаш въздишка се отрони от устните му. Но не помръдна.

— Хенри! — сопна се тя и го разтърси. — Ставай веднага, яхвай коня! Хайде!

— Остави ме тук — промърмори той и се отдръпна. В очите му се върна искрица живот и Маргарет отново се зачуди доколко разбира той в действителност.

— Няма — отвърна тя. Изведнъж стресната вдигна глава, като чу в далечината рогове. Заля я вълна от паника и тя започна да трепери. Как можеше да са толкова близо? Лорд Грей каза десет мили! Тя остави съпруга си и излезе на слънце, загледана в далечната колона от мъже, които приближаваха кралския лагер. Или Грей по някакъв начин е сгрешил, или пък кентските мъже бяха изминали тичешком последните няколко мили. Стъписана и ужасена, Маргарет разтърси глава и се обърна назад към затъмнената шатра. Цялата се тресеше, разкъсвана от две противоположни потребности.

Шумът от копита и впрягове пред палатката обяви пристигането на прислужника с конете. Маргарет едва не се разплака от облекчение, когато синът й Едуард влетя вътре с блеснали очи.

— Бъки казва, че идва войска! — изпухтя малчуганът, като скачаше от крак на крак. — Казва, че са абсолютни копелета! — нарочно изрече последната дума заваляно, имитирайки неясната реч на мъжа, чието небце бе разсечено при Сейнт Олбънс и вече не можеше да изрича ясно думите.

— Едуард! — моментално го сряза Маргарет. — Лорд Бъкингам не е трябвало да те учи на такива думи, освен това е твърде добър човек, за да му се присмиваш — тя говореше едва ли не без да мисли, заета с мисълта да изведе съпруга си на безопасно място. Затвори за миг очи и усети как се тресе. Навън шумът от крачещи мъже се усилваше все повече. Из полето подвикваха гласове, които предупреждаваха силите на краля да се приготвят. Тя изтича обратно при съпруга си и го целуна силно по бузата.

— Моля ти се, Хенри, стани! Идват войници и ще има бой. Моля те, ела с мен!

Очите му се затвориха, макар тя да смяташе, че все още я чува. Нямаше повече време. Трябваше да направи избор между сина си и мъжа си и сърцето й се късаше.

— Не, така ли? — попита го. — Съжалявам. Аз трябва да отведа Едуард. Господ да е с теб, Хенри.

 

 

Конят на Уорик беше съсипан под тежестта на мъжа в доспехи. Той го бе налагал с камшика и пришпорвал до кръв, за да стигнат до Нортхамптън, и знаеше, че ще трябва да слезе от него, за да се бие. Животното беше свикнало повече да тегли каруци с малцов овес за лондонските пивоварни. Сблъсъкът на метал и миризмата на кръв със сигурност щяха да го накарат да избяга.

До него Едуард от Марч яздеше на дори по-нещастно животно. За да не види как конят му рухва, Марч бе принуден да свали цялото си снаряжение. Всяка част от него бе поета гордо от мъжете наоколо му, които споделиха тежестта на метала, докато младият граф яздеше, облечен в кафява вълна. Лицето му бе толкова почервеняло, че никой не посмя да каже и дума за това.

По предните редици премина вик, щом видяха армията на краля. Бяха набивали крак яко дълго време, за да достигнат това място, но наградата вече бе пред очите им. Лъвските знамена на крал Хенри се вееха на откритото поле — земя, която бе притежание на абатството. Кралската армия изглеждаше малка в сравнение с огромната колона, дошла на север, но Уорик забеляза, че кралските войници носят доспехи, и сърцето му потъна при вида на стотиците конници и стрелци. Неговите мъже от Кент нямаха пики, за да застанат срещу кавалерията, и числеността можеше да помогне само дотук срещу добре обучените войници. Усети как пот избива по кожата му и за първи път му се прииска баща му да е до него. Трябваше да взима решения, от които зависеше дали ще победят, или ще бъдат безвъзвратно загубени. Слънцето още не беше стигнало пладне и той не успя да се освободи от предчувствието за заплаха, което се надигна у него.

— Ще приемеш ли на вяра думите на барон Грей? — попита Едуард, приближавайки с коня си до него.

Като най-старшият лорд тук, командването на армията се падаше на Уорик. Той не беше забравил изненадващото неподчинение на Едуард при Лондонския мост, но нямаше друг до себе си.

— Ето в това е проклетият въпрос, Едуард — отвърна той с неудобство. — Как да му се доверя?

Съгледвачите на лорд Грей ги следяха през цялата сутрин и през част от предния ден. Един от тях бе дошъл при тях с вдигнати ръце, за да покаже, че няма задни мисли. Предаде им едно необикновено предложение и Уорик все още не беше сигурен дали не е трик, с който да го подмамят към най-силното крило от кралската армия.

— Какво имаме да губим? — сви рамене Марч. — Той иска да издигнеш червено знаме, тъй че — вдигни го. Или ще си удържи на думата, или ще го посечем наравно с останалите.

Уорик се въздържа да покаже раздразнението си. Едуард беше много млад и още не бе станал свидетел на цялата злина на хората.

— Ако спази думата си, ще нападнем силите му откъм фланга. Виждаш ли ги там? Но ако неговият човек е излъгал и това е някаква клопка, най-добрите войници на Бъкингам са на онова място, за да ни направят на пух и прах.

За негово раздразнение, Едуард от Марч се разсмя.

— Нека! Аз ще водя атаката, след като си облека доспехите. Така или иначе, ще ги покосим.

Уорик им заповяда да спрат и слезе на земята, извеждайки изтощения си кон настрани, докато колоната се разширяваше. Нареди на капитаните си да въведат някакъв ред сред кентските наборници. Чуваше се как крещят заповеди с пълен глас, като усещаха погледите на двамата графове върху себе си. Малко по малко маршируващата линия прие друга структура — в дълги редици и квадрати, обърната с лице към кралската армия, разположена на по-малко от миля от тях върху открития терен. Уорик чуваше как в лагера им роговете свирят предупредително, а прислужници и конници сноват тичешком нагоре-надолу. Осемстотин ярда ги разделяха сега, достатъчно близо, за да различат широките знамена на Бъкингам в центъра. Недалеч имаше манастир и Уорик забеляза тъмните фигури на монасите, които наблюдаваха техните маневри.

Зад армията на краля течеше река с буйни от летните дъждове води. Уорик нямаше представа дали там има мост, но това означаваше, че войските на Бъкингам трудно щяха да се оттеглят. Кралските знамена все още се вееха над шатрата и ако дори кралското присъствие се окажеше недостатъчно, реката щеше да ги застави да останат и да се бият до последния човек. Уорик се зачуди дали кралицата е някъде наблизо. Спомените му от нея бяха далеч по-нежни от онова, което чувстваше към краля, лишил семействата му от всички права и имоти. Той разтърси глава, като се сети за баща си, който беше убеден, че кралицата, повече от всеки негов лорд, е като змия, увила се около Хенри.

— Бавно напред, четвърт миля! — заповяда той, когато бяха готови. Цяла вечност им отне да образуват формированието си, но всички бяха в добра кондиция и с нетърпение очакваха да се бият с кралските войници. Тръгнаха напред, братя и бащи от Кент, заедно в редиците. Хиляда и двеста войници в доспехи образуваха първите два реда, а зад тях кентските бунтовници, въоръжени с железни чукове с дъбови дръжки. Уорик усети как се надига стремежът им да нападат. Озапти го с резки заповеди, които ги задържаха в боен ред и бавна крачка. Трябваше да приближи, за да разгледа разположението на врага.

В мозъка му се загнезди една мисъл и го накара да премига. Той настъпваше срещу краля на Англия и този мъж по някакъв начин му беше враг. Само преди година би се разсмял, ако някой си бе представил подобна сцена. Въпреки всичко Указите за лишаване от права бяха одобрени и Уорик вече го нямаше. Хората му продължаваха да използват титлата, когато разговаряха с него, но той бе загубил всичко заедно със Солсбъри и Йорк. Едуард от Марч вървеше до него, стискаше меча си и очевидно си представяше кръвопролитни убийства.

Още веднъж поспряха. Манастирът беше по-близо от дясната им страна. Отвъд реката се виждаше самият град Нортхамптън, стените и църквите му едва се очертаваха в маранята. Той напрягаше поглед във всички посоки, видя гора от колове около кралските сили, както и стрелци по крилата. В ужасната тишина Едуард седна на тревата и позволи на Джеймсън да му надене последните части от снаряжението. Не бяха виждали сър Робърт Далтън от Лондон насам. Марч само си спомняше, че тълпата го беше завлякла настрани и той изведнъж изчезна, без дори да извика. Младият граф усещаше липсата му до себе си и това го смущаваше.

Уорик видя, че от мангалите сред кралските войници се издига дим, и тихо изруга. Мъжете около него бяха видели ефекта на големите оръдия върху тълпата, спомените бяха още пресни и ужасяващи. Трябваше да си луд, за да се изправиш пред подобно оръжие, без да трепнеш. Но човек винаги си въобразяваше, че ще бъде поразен не той, а съседът до него. Нямаше логика, но видя, че момчетата от Кент не се страхуваха от врага пред тях. Той ги огледа хубаво и забеляза, че са готови да се втурнат в атака само при една негова дума, като мнозина го зяпаха и чакаха единствено да си отвори устата. Искаха да тичат напред и да започнат да убиват. Сега изведнъж прозря защо французите толкова пъти не бяха сполучвали да пречупят такива войски. То се виждаше в ужасните ругатни на Едуард и в насечените му движения, в начина, по който кентските мъже стискаха брадвите и въртяха длани около дръжката, сякаш душеха деца. Те искаха да се бият. Искаха боят да започне. Добре, ще им достави това удоволствие.

— Напред! — извика.

Всичките му капитани знаеха каква е първата маневра срещу армията на краля. След като бяха толкова близо едни до други, не ставаше да подвикват заповедите из бойното поле и да издадат на Бъкингам намеренията си. Вместо това Уорик отиде право в центъра и бързо скъси разстоянието.

От двата фланга се издигна облак от стрели и той изпита ужас. Само първите му редици имаха щитове, а кралските стрелци издигаха стрели над главите им и раняваха и убиваха с дузини при всяка изпратена и профучаваща серия. По-страшна дори беше пукотевицата от изстрелите на оръдията, които плюеха пламъци от дулата си. Вълна след вълна покосяваше мъжете му, стрели валяха в краката му и се забиваха в земята. Все повече и повече излитаха, съскаха и тупкаха върху плът и желязо. Чуваха се викове на шок и агония, които бързо останаха назад, но той не се обърна. При двеста ярда разстояние всеки инстинкт крещеше да напада и да убива. Първите му редици преминаха в лек бяг, дишайки тежко.

— Червено знаме! — извика Уорик и зачака, докато вестителят му издигна аления плат, закачен на дръжката на пика, и го развяваше високо в продължение на десет стъпки, после го захвърли на земята. Това нямаше да означава нищо за Бъкингам, но то беше сигналът, за който бе помолил лорд Грей. Само след минути Уорик щеше да разбере дали оня го е направил на глупак.

Щом стигнаха на стотина ярда, Уорик издаде нова заповед да завият наляво. Стрелите вече покосяваха мъжете отблизо, пробиваха ризниците и чукаха по щитовете. Той почувства облекчение, че не е на кон, защото щеше да бъде лесна мишена. Първите му две редици показаха, че са опитни бойци, и не развалиха строя, докато извиваха редиците. Мъжете от Кент ги следваха по петите, като рязко свиха през полето, за да се насочат към фланга на Бъкингам. Оставиха след себе си следа от мъртъвци и ранени, които крещяха неистово.

Стрелците на краля бяха защитени от гора от колове. Те биха спрели кавалерия, но не и пешаци, които просто ги заобикаляха. Стрелците им не бяха подготвени за почти хиляда воини, които във внезапен изблик се спуснаха към тях с вой, сечаха наляво и надясно, докато те стреляха и се мъчеха да се прикриват. Атаката под дъжда от стрели беше ужасяваща, жертвите и ранените вероятно бяха стотици, ако не и хиляди. Тези мъже бяха погълнати от вълна на бясна ярост, разкъсвани от мечове и брадви, напълно побеснели, за да проявят каквато и да е предпазливост.

Онзи, който командваше кавалерията на външния фланг, предпочете да се отдръпне, вместо да остави мъжете си да посрещнат нападението. Докато избиваха стрелците, намерението на командващия очевидно бе да заобиколи и да удари срещу фланга на Уорик, като ги притисне между главните сили на краля и конниците в доспехи. След като нямаше свои конни рицари, Уорик не можеше да ги блокира. Хората му трябваше да се абстрахират от движещите се коне и да сблъскат щитовете си с пешаците, чиито редици напираха към центъра.

Уорик бе спазил обещанието си. Той чакаше, а хората му се удържаха в очакване на нова заповед. За известно време се задоволиха само да се движат напред, прилепили щит до щит. Имаше жертви и от двете страни. Завладени от битката, мъжете почти полудяха, едва се сдържаха. Въпреки това първите два реда запазиха дисциплината и защитата от щитове удържа.

Далеч напред Уорик видя как лорд Грей пришпорва коня си в обратна посока, както бе застанал насред хората си. Направи им знак да се отдалечат от войската на Уорик и да нападнат центъра. Невероятен рев се изтръгна от всяко гърло на бойното поле. Хората на Уорик нададоха дивашки победоносни крясъци, докато воините на Бъкингам закрещяха от ужас заради предателството им. Центърът поддаде и Уорик се юрна напред с все сили, като едва не падна в дупката, оставена от мъжете, срещу които преди малко напираше. Лорд Грей също спази думата си.

Едуард от Марч притича през няколко редици от съюзници, за да се вреже в кипежа на центъра, като по пътя си с мощни удари разбиваше на трески щитовете. Уорик едва не спря, за да гледа със страхопочитание огромния воин, дето изхвърляше мъжете зад гърба си с резки движения, превърнал себе си и Джеймсън в острието на клин от войници, които се врязваха дълбоко в редиците около Бъкингам.

Уорик се обърна заради кавалерията, от която все още се боеше, но ги видя застанали в компактна група недалеч. Установи с облекчение, че са хора на Грей. Те нямаше да участват.

Изправени пред предателството на лорд Грей, бойците на Бъкингам се огънаха. Опитаха се да се оттеглят в строй, като взаимно си пречеха и умираха с десетки, докато ги притискаха и посичаха на всяка крачка. Уорик видя как мъжете от Кент се вливат в боя, влизайки в схватка с всеки, когото достигнеха, и цепеха с брадвите си онези, които се обръщаха да бягат. Беше касапница и пълна лудница, но на този етап вече десетте хиляди не можеха да бъдат контролирани. Изминали бяха дълъг път, за да се бият с кралската армия, и знаеха, че са ги победили.

В центъра на кралските сили Уорик видя Бъкингам, останал без кон. Едуард от Марч притича натам и налетя на групичка рицари с оголен меч и щит. Без да изпуска от очи падналия херцог, младокът ги разбута със силни махове на ръцете, като двама или трима паднаха по гръб. Те се мъчеха да станат, а очите им светеха от желание за мъст, но Джеймсън стоеше плътно до Марч с оголен меч и никой не посмя да предизвика гиганта, дето тъй небрежно се отнесе с тях. Уорик беше все още на десетина крачки оттам, когато Бъкингам скочи на крака и отново вдигна меча си. Съсипаното лице на херцога бе закрито от забралото, но той забеляза, че държи лявата си ръка до тялото, очевидно предпазвайки счупени ребра.

Едуард от Марч му кимна, като го чакаше с две ръце, стиснал дръжката на меча.

— Готов ли си, милорд? — рече Марч и гласът му отекна в желязото наоколо.

Бъкингам сведе глава в отговор и падна мъртъв миг след това. Марч бе пробол с огромния си меч херцога между раменните плочки на ризницата, бе разцепил желязото и забил дълбоко острието. Уорик така го остави — да издърпва меча си от тялото, стъпил с ботуша върху гърдите му. Някои от кралските воини се опитваха да се предадат, но Уорик видя знамената на Пърси в жълто и синьо и не докосна рога до бедрата си. Кръвопролитията около него продължаваха и Марч се върна при него тичешком, с облени в кръв доспехи. Другарят му се усмихваше с мрачна гордост. Уорик вдигна очи към двамата мъже, а младият граф смъкна шлема и разтри с ръка косата си.

— Видя ли как убих Бъкингам? — попита Марч.

— Да — отвърна Уорик. Той бе харесвал Хъмфри Стафорд и му мина през ума, че този мъж заслужаваше по-добра участ за вярната си служба. Но така се развиха нещата. Не мислеше, че тази година в Англия съществуваше човек, който би се изправил с меч в ръка срещу Марч.

— Егремонт е за мен — рече Уорик.

Марч направи жест, все едно го пропускаше пред себе си през вратата, после внезапно се завъртя, щом Джеймсън удари с трясък меча си в мъжа, който тичаше срещу тях, като разби металната верига на ризницата му. Марч се засмя и тупна с длан рамото на огромния ковач, с което още веднъж напомни на Уорик за мастифите на Кале. Би заговорил, но вече бе преминал през стотина ярда от паднали тела, а пред него знамената на Пърси внезапно се залюляха и паднаха. Уорик изруга и разбута кентските воини наоколо си.

— Егремонт е мой! — изкрещя той и тръгна, изведнъж притеснен, че ще му отнемат правото да отмъсти на врага на семейството му.

Хората се оттеглиха и оставиха около лорда си само шестима рицари в доспехи.

Томас Пърси стоеше с ръце върху дръжката на меча си, като използваше момента да почине и да поеме въздух. Вдигна забралото си.

— Ричард Невил! — извика. — Който някога беше граф. Кой е този гигантски трол до теб, Ричард?

— Нека да го убия — изръмжа Марч.

— Ако падна — да. Но не преди това — отвърна Уорик. Чувстваше се все още свеж, защитен от боевете от всичките редици пред себе си. Осъзна, че някъде е загубил щита си, и пое друг, който един от мъжете му подаде, нанизвайки го на ръката си. Доспехите му се струваха леки и беше уверен в себе си, макар че Томас, лорд Егремонт, беше известен с уменията си.

Лордът от фамилия Пърси пристъпи напред, за да го посрещне. Изтощените рицари край него сякаш не бързаха да продължат боя, както ги бяха обкръжили. Застиналата сцена в центъра погълна вниманието на цялото бойно поле, та бойците се отдръпнаха един от друг, а кралските воини захвърлиха оръжието си, за да не ги убият.

— Ще се предадеш ли, Томас? — попита го Уорик. — Вижда се, че денят е наш.

— А ти ще го позволиш ли, ако го сторя?

Уорик се усмихна и поклати глава.

— Не, Томас, няма. Просто исках да видя дали ще се опиташ.

В отговор Егремонт щракна надолу забралото и приближи. Първият му удар се стовари върху щита на Уорик и бе последван от още три, което принуди Уорик да отстъпи. Лорд Пърси беше бърз, макар че четвъртият му замах сякаш дойде по-слаб и той залитна. Уорик изби щита му и направи сериозна вдлъбнатина отстрани на доспехите.

Егремонт падна на едно коляно, чуваше се как едва си поема дъх в шлема. Уорик го чакаше. Когато онзи се изправи, мечът му бързо излетя изотдолу, като размаза ръба на щита му и едва не го откъсна от ръката му. Обратният удар дойде на същото място отстрани и изпочупи плочките.

Още веднъж Егремонт коленичи, останал без дъх. Стенейки, той насила се надигна отново, за да се защити странично, но Уорик замахна към врата му с поразяващ удар. Томас Пърси се срути безжизнен, по лице на земята, с притиснат в тревата шлем. Тогава за първи път Уорик видя, че измежду плочките на гърба му стърчи кожената дръжка на кама, забита там. През цялото време, докато се биеха, от него бе шуртяла кръв и той със сигурност е чувствал, че силите го напускат. Не се надигна повече и Марч бе онзи, който свали шлема на Томас и откри безжизненото му лице, разранено и пребледняло.

Уорик се озърна наоколо и видя захвърлените мечове и труповете от всички страни. Усети как кръвта му бие с все сила. Свали шлема си, запрати го във въздуха със замах и изкрещя победоносно. Хиляди кентски мъже му отвърнаха като ехо, необятен, дрезгав вик, който сигурно се чу на мили оттам.

Уорик се обърна към Марч, убеден, че поне веднъж нищо, дето младият граф би могъл да каже, не би развалило настроението му.

— Краля? — рече Марч, усмихвайки се на изражението му.

— Да. Краля — отвърна Уорик.

Двамата мъже се обърнаха с лице към кралската шатра зад гърба им.

 

 

Откриха крал Хенри, седнал в тъмния ъгъл на шатрата. Беше свалил доспехите и стоеше облечен само в черните си дрехи от просто платно — дълга туника и чорапи, боядисани в еднакъв цвят, без всякакви пръстени и скъпоценности освен кралския герб, избродиран със златен конец върху гърдите му. Марч се приведе, за да влезе под навеса, и потрепери при мисълта, че кралят е седял тук така през цялото време, докато навън се убиваха с хиляди.

— Ваше Величество? — продума Уорик. Той вкара меча в ножницата, след като видя, че наоколо няма охрана, та дори и слуги, които да го обслужват. Всички бяха избягали. Хенри вдигна поглед и се смръщи.

— Ще ме убиете ли? — рече. Уорик забеляза, че целият се тресе. — Ще има ли кръв?

— Трябва — каза Марч и пристъпи напред. Но се огледа ядосано, когато Уорик го стисна за ръката. Все едно беше хванал клон — и двамата знаеха, че Марч с лекота може да се освободи.

Уорик заговори бързо и с тих глас.

— Ако кралят умре тук, неговият син, Едуард от Ланкастър, ще наследи трона. Момче, дето едва ли ще изпитва любов към нас.

Марч изсумтя раздразнено. Очите на Уорик се разшириха, щом видя, че младият граф държи в дясната си ръка дълъг кинжал.

— Какво ме интересува това? — изръмжа Марч, загледан в крехкия мъж, който наблюдаваше и двамата. — Той има слабо родословие, не се страхувам от него.

Уорик усети как у него напира гняв.

— Тогава се поинтересувай заради баща си! Той няма да е Йорк, докато не се отмени Указът. Ако крал Хенри е жив, неговият печат и парламентът ще дадат обратно на семействата ни всичко, което сме загубили.

За негово облекчение, дълбоко от гърдите на Марч се изтръгна гърлен звук, след което той прибра острието.

— Много добре — рече. — Все пак мисля, че и това ще стане по-късно. Не ми върши работа крал, дето ми е отнел наследството.

Уорик отпусна ръката си; прилошаваше му само при мисълта колко близко бе Марч да затрие мъжа, дето още се взираше в тях с опулени тъмни очи. Потенциалната опасност от насилие продължаваше да дреме във всеки замислен поглед, който Марч му хвърляше.

— Имаме всичко, на което се надявахме, Едуард — бавно рече Уорик. Говореше тъй, сякаш имаше насреща си опасно куче, което всеки момент може да побеснее. — Ще заведем краля обратно в Лондон и ще се срещнем там с баща ти. Бъди спокоен сега. Победихме.