Метаданни
Данни
- Серия
- Войните на Розите (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Trinity, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Анелия Данилова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Кон Игълдън
Заглавие: Света троица
Преводач: Анелия Данилова
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство Алма
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Фолиарт“ АД
Редактор: Мариана Шипковенска
Художник: Фиделия Косева
Коректор: Саша Александрова
ISBN: 978-619-214-010-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9049
История
- —Добавяне
31.
Замъкът Сандъл бе разположен в сърцето на територия от сто и двайсет хиляди акра, почти двеста квадратни мили земя. Ферми и гори, както и цели градове и дузина енории се намираха в границите й, като всяка църква, ферма или търговия заплащаше десятък на васалния си лорд. Вярно е, че Йорк предпочиташе замъка Лъдлоу за свой семеен дом, но въпреки това усети как вътрешно се отпуска, щом двамата със Солсбъри достигнаха границата на владенията му и изминаха последните няколко мили по пътя към замъка.
Подобно на всички останали негови владения, когато Йорк отсъстваше, грижите за Сандъл бяха поверени на негов верен иконом — крепостта бе винаги в готовност да го приеме. Открай време Йорк имаше навика да посещава всяко от по-големите си имения два пъти годишно, като прекарваше достатъчно време там, за да изчисли приходите и всички разходи за персонала и доставките, всичко от новите конюшни до пресушаването на местната река, за да се избегне наводнение. Почти веднага щом войската на Йорк и Солсбъри прекоси външните граници, изпратиха бърз вестител напред. Сър Уилям Певерил, който бе обезпокоен в частните си покои, разположени в замъка, веднага излезе и пое нещата в свои ръце. Сър Уилям далеч не беше младеж, но рутинните дейности при завръщането на херцога бяха отдавна установени и не му причиняваха някакво особено безпокойство. Слугите, които си бяха отишли у дома за Коледа, бяха повикани обратно по най-бърз начин от близкото село Сандъл Магна и се юрнаха по пътя към замъка на големи, задъхани групи, за да се явят навреме и да приветстват Йорк с добре дошъл.
Преди херцогът да стигне до подножието на хълма, който водеше право до Сандъл, Певерил вече бе успял да промени изчисленията си за нужното количество месо три пъти, като с все по-невярващ глас крещеше въпроси към онези, които бяха донесли новината. Касапите и помощниците им бяха изпратени със сатърите си към ферми, разположени доста далеч от главните стени. Там имаше прибрани на топло за през зимата свине в свинарниците, застлани със слама, пилета и гъски. Както се говореше за хиляди войници, всичко трябваше да бъде заклано, за да се пече на шишовете. Дванайсетте коледни дни все още не бяха отминали и сър Уилям се досещаше, че Йорк ще очаква някакъв вид пиршество. Икономът на замъка нареди да заредят огнищата в главната кухня, както и две други в подземията, които се използваха единствено по време на тържества. Из цялата крепост момчета и камериерки тичаха във всички посоки, бършеха прах и чистеха, миеха прозорци и набързо се пременяха в празничните си одежди.
Йорк и Солсбъри яздеха един до друг начело на колоната, като бяха изпратили съгледвачите си на мили наоколо. Солсбъри никога не беше идвал в Сандъл и откри, че е впечатлен от тишината, обхванала имението, погледнато отвън. Той не можеше да види обаче истеричната подготовка, която се вихреше зад стените му. Пътеките и полята бяха добре поддържани и цели дузини производители на въглища навлязоха от зимните си колиби в гората, за да гледат как минава колоната, като сваляха шапки пред господаря си.
Редиците бавно се изкачваха по хълма, а вятърът сякаш се усилваше с всяка крачка, щипеше ръцете и лицата на мъжете, докато те се вкочаниха от студа и започнаха да треперят. Солсбъри забеляза миниатюрни фигури на най-високото ниво на кулата, далеч над останалата част от крепостта. Лицето му се сгърчи при мисълта как може някой да прекара там цяла нощ, за да следи за врагове. Земята на половин миля около Сандъл беше прочистена във всички посоки. И зад тези открити поля се простираха гъсти гори, които покриваха хълмовете в далечината във всички посоки.
Към самата крепост водеше само един вход, разположен над дълбок ров, предназначен да откаже всеки конник или пехотинец. Йорк с интерес надникна в него и видя, че се е събрала няколко фута вода от непрекъснатите дъждове. Подвижният мост бе спуснат за неговото идване под разветите знамена. Двамата със Солсбъри прекосиха тесния проход заедно, минаха през портала на охраната и през стени, дебели дванайсет фута в основата си.
Солсбъри отведе коня си и Йорк настрана и маршируващите редици започнаха да се изнизват през вратата, като че ли нямаха край. Пространството отзад имаше формата на подкова и надали бе по-голямо от два акра. То се спускаше надолу към градеж, който приличаше на юмрук — нещо като кула от тъмносив камък, разположена на около трийсет фута под основното ниво на двора. По време на война това би било второ препятствие, изпълнено с войници и свързано със собствен подвижен мост. Кулата пазеше единствената пътека към стената, издигаща се над всичко друго. Тя беше изградена на върха на свой собствен хълм, последната преграда, ако враг успееше да проникне в замъка. Дори само за да го достигне, всяка атакуваща сила трябваше да си пробие с бой път през двата рова, а после да се катери нагоре и да мине през третия подвижен мост. Когато той бе вдигнат, стената бе абсолютно изолирана от всичко останало.
Сандъл не притежаваше изяществото на Лъдлоу или пък на собствения му дом Мидълхам. Построен бе за война, макар и без очакванията да приеме зад стените си наблъскана осемхилядна войска. В далечния край на подковата имаше редица от дървени сгради в близост до външните стени. Вратите им бяха разтворени и отпред в редица стоеше прислугата, за да посрещне своя господар. Край тях се нижеха войници, които бързаха да се скрият от вятъра и студа, тъй че закъснелите намериха всяка стая и коридор натъпкани и трябваше с труд да си пробиват път до двора, за да открият там местенце за почивка. Те продължаваха да се вливат вътре, докато в крепостта не остана място, на което да не е седнал някой, оглеждащ се с нетърпение наоколо за храна. Високо над главите им знамената на рода Йорк вече се развяваха на кулата, за да покажат, че той отново е отседнал там. Йорк гледаше как издигат знамената и тихо изруга, после изпрати един от мъжете да се изкачи до най-високата точка на кулата и да нареди да ги свалят.
Нощта настъпи и покрай всяка вътрешна стена се запалиха лампи и свещи, извадиха мангали на двора, за да се греят треперещите мъже. Омазаните в кръв касапи влачеха бутове месо — всяка изба и всеки зимен склад бе претърсен за шунка, бира, огромни зелени късове бекон, както си беше на кокала, дори гърнета с мед и компот, всичко, което би могло да задоволи апетита на толкова много изгладнели войници.
Солсбъри беше сред онези, за които бяха отредени апартаменти. Едмънд, синът на Йорк, се нае да му покаже пътя, като водеше възпитан и малко притеснен разговор с него, докато минаваха през безкрайните коридори и преддверия. С тях вървяха двама слуги, спряха се от двете страни на една врата и застанаха неподвижно.
— Този е празен, милорд — рече Едмънд. — Тези двамата ще измият или поправят всичко, което бихте поискали.
— Исках само да знам къде ще спя — отвърна Солсбъри. — Дай ми само миг и ще се присъединя към баща ти — и той изчезна вътре, а Едмънд го изчака търпеливо, спазвайки правилата на гостоприемството дори и при тия необичайни обстоятелства.
Отвън все още разтоварваха каруците, та Солсбъри имаше много малко багаж със себе си. Той спази думата си и след минутка се върна. Беше оставил меча и ремъка му, както и връхната си дреха. Очевидно бе намерил време и да потопи ръце в купа с вода и да ги прокара през косата си, преди двамата с Едмънд да тръгнат обратно по същия път.
— Напомняш ми на баща си, когато беше млад — изведнъж се обади Солсбъри.
Едмънд се усмихна.
— Смятам, че аз съм по-висок, милорд.
В този момент и двамата се сетиха за Едуард и смръщената гримаса, която пробягна по лицето на младежа, заинтригува Солсбъри.
— Брат ти Едуард е вторият по височина мъж, когото съм виждал в живота си след сър Джон дьо Леон, когато служех във Франция. Но сър Джон нямаше толкова добро телосложение, не беше и… ъъ… красив.
— Красив ли, милорд? — възкликна Едмънд с лека усмивка на лицето.
Солсбъри сви рамене, твърде стар беше, за да се чувства неудобно.
— Да, тъй бих казал. Сър Джон беше както най-високият, така и най-грозният мъж, с когото съм се запознавал. Нещастен човек, като общо. Можеше да хвърли във въздуха варел със собственото си тегло на два пъти по-голяма височина от ръста си. Честно изпитание, което не съм видял някой да надмине. За жалост, независимо от огромната си сила, той не можеше да тича. Едва се тътреше, Едмънд, твърде бавно, както се оказа, поне що се отнася до френския обстрел с оръдия.
— Ах, милорд, съжалявам да го чуя. Щеше да ми е приятно да видя как брат ми среща човек, дето ще го накара да гледа нагоре — момчето имаше чувство за хумор и Солсбъри усети, че го харесва.
— Едмънд, баща ти, например, не е някакъв гигантски мъж, но не се отказва лесно, все едно какви са обстоятелствата. И хубаво е, че си има старци като мен наоколо да му дават добри съвети, а?
— Той ви се възхищава неизмерно, милорд. Зная го със сигурност.
Двамата бяха стигнали до главната зала и Едмънд отвори вратата. Вътре беше по-светло, отколкото в коридора, и той чу, че баща му повишава глас.
— Ще ви оставя тук, милорд. Трябва да се погрижа за кухненския персонал, ако искаме скоро да има нещо за ядене.
Солсбъри спря на прага.
— Ако случайно попаднеш на някое студено пиле например, та дори и на малко хляб и оризов пудинг, ще се сетиш къде съм, нали?
Едмънд се разкикоти и кимна.
— Ще видя какво мога да открия, милорд.
Солсбъри влезе и усети топлината на огромния огън, както и присъствието на множество мъже. Коминът не теглеше кой знае колко добре и помещението бе изпълнено с дим, като стоящите най-близко кашляха. Три малки кученца се щураха насам-натам в луда възбуда. Едното се спря да пишка върху крака на някакъв мъж и другарите му нададоха страшен вой, а той изрева и се опита да го срита. Солсбъри беше благодарен за топлината и направи завой към огъня, вървейки към Йорк.
— Синът ти е добро момче — каза му.
Йорк вдигна глава от масата, която бе отрупана с карти.
— Кой, Едмънд ли? Да, макар че предпочитах майка му да не го беше пращала при мен. Много ми се ще да го върна обратно в Лъдлоу, докато това тук не свърши.
— Ъъ, смятам, че туй няма да му се хареса. Той иска да те впечатли.
— Всички синове го искат — отвърна Йорк малко по-остро, отколкото възнамеряваше. — Извинявай, умът ми е в куп други неща. Дай да ти налея вино — и веднага щом му напълни чашата, пръстът му се плъзна по картата, за да му покаже. — Така. Изпратил съм ездач на бърз кон на юг към Уорик.
— А на запад? Каквото и да са намислили Тюдорите, трите хиляди на Едуард ще ни дойдат добре.
Йорк се заигра с чашите и каната, после поклати глава.
— Не, не още. Втората ни армия ще ни достигне след… три дни, най-много четири. Ако Уорик доведе шест хиляди, да, може би ще трябва да оголим Уелс. Но пък може да доведе и дванайсет или дори петнайсет хиляди. Туй момче е популярно в Кент, Ричард, а и Скейлс им даде нови поводи да си оправят сметките. Мисля, че те ще тръгнат срещу кралската армия. Дори през зимата.
Йорк го гледаше изпитателно и Солсбъри се зачуди дали херцогът не възнамерява да държи наследника си далеч от опасностите. Но при толкова много уши, наострили слух тук, не можеше да го попита. И докато се мъчеше да зададе деликатно въпроса си, вратата се отвори и изпотените слуги внесоха вътре огромни подноси с храна. Насъбраните мъже ги приветстваха шумно и радостни викове отекнаха из целия замък и земите му.
Бяха извървели двеста мили, хранейки се оскъдно, и сега се нахвърлиха на ястията като прегладнели зверове, опразваха чиниите, а после с пръсти ги обърсваха по краищата, като търсеха следи от мазнина. Солсбъри ги зяпаше изумен, докато не усети, че някой го докосва по рамото и видя, че Едмънд се е завърнал с един дървен поднос със студени меса и половин самун хляб.
— Няма ли оризов пудинг? — попита Солсбъри. — Шегувам се. Благословен да си, момко, че се сети. — Стомахът му къркореше.
Едмънд се усмихна и се поклони, после се запъти към кухните, за да се нахрани.
Йорк почти не обърна внимание на разговора им, наведен над картите. Солсбъри пристъпи към него и му предложи от храната си. Стояха прави, хапваха и пийваха. И двамата чуваха как дъждът барабани по покрива все по-силно, докато накрая шумът се превърна в оглушителен рев.
— Не завиждам на хората отвън — мрачно рече Йорк, — но Сандъл е твърде малък за толкова много войници. Уорик ще трябва да лагерува на прочистената земя, когато дойде. Не мисля, че бихме могли да вместим още дори и един мъж зад тези стени.
— Сега мъжете от Кент ще видят какво значи истинско време — бодро отвърна Солсбъри. — Само се надявам да си носят храна — той посочи към подносите и забеляза, че бяха празни. — Господи, Ричард. Надявам се, че имаш достатъчно зимнина. Тези лакомници ще ти изядат и ушите.
Той се обърна, очаквайки да види усмивка по лицето на приятеля си. Но, за негова изненада, Йорк изглеждаше притеснен.
— Казах на готвачите да нахранят колкото могат повече хора. Но чак осем хиляди! Едно ядене и килерите и складовете са празни. Утре ще изпратя ловни дружини, ако дъждът малко отслабне.
Солсбъри усети, че се прозява, и същевременно се усмихна, тъй че челюстта му изпука.
— И ти трябва да поспиш, Ричард! Гладен или сит, трябва да почиваш. И двамата не сме вече млади както едно време.
— А, ти си по-стар с няколко години, старче — отвърна Йорк. — Така или иначе, съмнявам се, че ще заспя, притеснен съм.
— Е, аз пък не мога да стоя буден — рече приятелят му и пак се прозя широко. И ръката, която вдигна към устата си, даде пример на околните, които изкопираха движението му и започнаха да се настаняват за сън кой където свари, бутаха се и ругаеха, за да се домогнат до най-добрите места край огнището. Кучетата вече се бяха свили на кълбо и замъкът бе притихнал, тъй че тишината на зимната нощ завладя всички.
— Отивам в леглото тогава — каза Солсбъри. — Ако не ме болят твърде много костите на сутринта, ще ти донеса един хубав елен. Ще го изпечем на двора за всички ония, дето не получиха пълна порция тази вечер.
Йорк за миг вдигна очи от картите и се усмихна, а по-старият мъж му намигна и тръгна да си пробива път през налягалите мъже.
Дери Бруър ругаеше в тъмното и мърмореше под нос, докато крачеше по покритата с листа земя, а наметалото му се закачи може би за хиляден път по трънаците наоколо. Той вдигна лампата, но без да отваря капаците, светлината бе достатъчна, за да вижда краката си. Наметката се врязваше в гърлото му и го задушаваше. Ядосан, той напъваше напред като впрегатен кон и накрая платът се скъса и той залитна. Единият му ботуш потъна в локва вода чак до глезена.
Гората беше страховито място през нощта, особено за човек роден и израснал в града. Никога не беше бракониерствал, ако не се броят кражбите от местната месарница. Дърветата не бяха просто тъмни, а по-скоро съвсем невидими, обрасли тъй гъсто с тръни и папрати между тях, че вече чувстваше кожата си раздрана на парчета. Поне десетина пъти спираше, за да изсмуква рани по ръцете си. Неведнъж му се забиваха малки трънчета и той трябваше да ги вади със зъби. Но най-лошото идваше, когато стряскаше някое животно в съня му и то се шмугваше в краката му, обзето от ужас, с мокра козина и изцъклени очи, едва видимо на бледата светлина на лампата, издавайки предупредителни звуци. Тъй далеч от обитаваните от човека места, Дери не можеше да разбере защо някоя птица ще гнезди на земята само за да го стресне, като внезапно размаха криле, докато той преминава. Ако имаше избор, винаги би предпочел бордеите на Лондон.
Огледа се наляво и надясно, като се увери още веднъж, че се придържа към линията, очертана от лампите. Те се простираха докъдето му стигаше погледа и в двете посоки, както армията навлизаше все по-навътре в гората. Съмърсет беше заповядал по периферията да пазят тишина, въпреки това мъжете псуваха и ругаеха, щом някой клон ги удряше през лицето, отместен от вървящите пред тях. Единствено мъжете в доспехи можеха да преминат през най-гъстите места, макар че дори и на тях се случваше да заклещят крак, а когато падаха, вдигаха шум до небесата. Дери забели очи възмутен, когато един от тях стори точно това на четирийсетина крачки от него — рицар, изруга с пълен глас, изкълчвайки крака си. Ако целта им не беше толкова сериозна, Дери би успял да види смешното в това. Сега обаче трябваше да куцука мрачно напред с останалите и имаше чувството, че всеки трън или шибащ клон, всяка изненадваща дупка или движение в мокрите листа изсмуква част от силите му. Беше по средата на зимата и нощите бяха най-дълги, но тази точно нощ сякаш нямаше край.
Линията на лампите се придвижваше. От клоните на дърветата капеха едри капки, които напояваха дрехите им. От известно време дъждът бе спрял, но под гъстата зеленина над главите им капките продължаваха да валят и удължаваха нещастието им. Единственият светъл лъч за Дери дойде, когато мъже като онзи надут задник Клифорд трябваше да слязат от конете и да бъхтят пешком заедно с останалите. Надяваше се глупакът да попадне в тунелите на някой язовец или пък, още по-добре, да го ухапе нещо отровно.
Не късметът бе поставил съгледвачите им около замъка Сандъл, които да следят за войските на Йорк. Дери Бруър беше изпратил тези мъже още преди няколко дни, макар че, когато го предложи, Клифорд бе изсумтял неодобрително и го бе изгледал презрително. Но докато съгледвачите се върнат и съобщят за войските на Йорк, онзи се беше покрил и Дери не успя да се наслади как се гърчи от неудобство.
Гъстите облаци закриваха луната и звездите, дори и погледът им да си пробиеше път през короните на дърветата, които сигурно са изглеждали съвсем същите преди още римляните да дойдат по тези земи. Дери се чувстваше все по-изтощен, а и се притесняваше, че може съвсем да изпуснат крепостта в тъмнината или още по-лошо — да излязат на прочистената земя около нея точно когато слънцето изгрее. Никога не беше виждал с очите си замъка Сандъл и беше трудно да направи план, без да има подробностите.
Вгледа се за миг в лампата си и провери дали свещта вътре не догаря. Видя, че фитилът е потънал в локва от разтопен восък, и зарови в торбите си за замяна. Много по-лесно беше да запалиш нова свещ от старата, отколкото да се мъчиш да произведеш искра с кремък в тъмното или пък да отидеш до съседа си. Без да спира, той отвори страничната вратичка и бръкна вътре. Сега виждаше мъжете около себе си по-ясно, съзря редица промъкващи се шотландци, като всички в миг се обърнаха да видят кой ги осветява. После духна вятър и угаси свещта му, а той започна да ругае.
— По-тихо там! — скара се някой на около двайсет крачки зад него.
Разпозна гласа на Клифорд и изпита желание, както беше пълна тъмнина, да се върне и хубавичко да го цапардоса, без онзи да може да го види. Вместо това стисна челюст и се придвижи до най-близката до него разлюляна лампа.
Стотици мъже го следваха по петите и имаха нужда от точицата светлина, която той излъчваше, за да не изгубят пътя. Без него те щяха да се отклонят, да изчезнат в непроходимата гора и никой повече нямаше да ги види.