Кон Игълдън
Света троица (3)

1.

Светлината бе все още студена и сивкава, замъкът се пробуждаше. От конюшните извеждаха коне и ги разтриваха; кучета лаеха и се биеха едно с друго, изритвани от онези, на които се мотаеха в краката. Стотици млади мъже се занимаваха със събирането на конски принадлежности и оръжие, и, понесли товарите си, се щураха насам-натам из главния двор.

В Голямата кула Хенри Пърси, граф Нортъмбърланд, се взираше през прозореца в суматохата на моравата, заобикаляща крепостта му. Каменните стени на замъка бяха затоплени от августовската жега, но старецът носеше върху раменете си наметало и кожена пелерина, захванати стегнато на гърдите му. Той все още беше висок и широкоплещест, макар че възрастта го беше прегърбила. Шестото десетилетие му бе донесло болежки и пукащи стави, от което движенията му бяха станали болезнени, а нравът му — избухлив.

Графът гледаше начумерено през стъклените квадрати на прозорците. Градът се събуждаше. Светът се надигаше със слънцето и той беше готов да действа, след като толкова дълго бе изчаквал подходящия момент. Гледаше как се насъбират рицари в брони, а прислужниците им раздават щитове, боядисани в черно или пък покрити със зебло, захванато с върви. Гербът на Пърси в синьо и жълто не се виждаше никъде, скрит от погледите, тъй че войниците, които чакаха заповедите си, изглеждаха мрачни. За известно време те щяха да бъдат сиви бойци, наемници, без дом и семейство. Мъже без чест, след като честта беше верига, която ще ги обвърже.

Старецът подсмъркна и силно разтри носа си. Хитростта нямаше никого да заблуди, но щом се свършеше с убийствата, той би могъл все още да твърди, че ни един от рицарите или стрелците му не са били част от това. И най-важно от всичко, онези, дето биха могли да се надигнат срещу него, щяха да са заровени в земята.

Както стоеше там, замислен, чу, че синът му идва — токовете с шпори на младежа потракваха и дрънчаха по дървения под. Графът се огледа, старото му сърце заудря силно от нетърпение.

— Бог да ти даде хубав ден — рече Томас Пърси и се поклони. Той също зарея поглед през прозореца в оживената тълпа на моравата. Повдигна веждата си в неизказан въпрос и баща му изсумтя, раздразнен от стъпките на слугите наоколо.

— Ела с мен! — без да дочака отговор, графът се понесе по коридора и сякаш със силата на авторитета си притегли след себе си Томас. Стигна до вратата на личните си покои и почти завлече сина си вътре, като затръшна вратата след себе си. Томас стоеше и гледаше, докато старият Пърси обикаляше изнервено стаите и тряскаше врати наляво и надясно. От подозрението виолетовият оттенък на лицето му се засилваше все повече, кожата изглеждаше още по-тъмна от разкъсаните капиляри, които покриваха страните и стигаха чак до носа му. Графът никога не можеше да изглежда блед при тези шарки по кожата си. И ако те са били спечелени със силни спиртни напитки, идващи оттатък границата с Шотландия, то това много подхождаше на темперамента му. Възрастта не беше размекнала стареца, само го беше направила по-сух и по-корав.

Доволен, че са останали насаме, графът се върна при сина си, който все още чакаше търпеливо до вратата. Томас Пърси, барон Егремонт, не беше по-висок, отколкото бе баща му на неговата възраст, макар че и без старческото прегърбване погледът му минаваше над главата на стареца. На трийсет и две, той беше в разцвета на силите си, с черна коса, с мишци, изпъкнали от мускули и жили, придобити в течение на шест хиляди тренировъчни дни. Застанал там, той направо сияеше от добро здраве и сила, с румена кожа, неопетнена от белези и болести. Независимо от възрастовата разлика, и двамата имаха носа на фамилия Пърси, тази огромна издатина, която се забелязваше из десетки махали и села из цял Алнуик.

— Добре, най-после насаме — каза графът накрая. — Подслушвачите на майка ти са плъзнали навсякъде. Не мога да разговарям дори със сина си, без нейните шпиони да й доложат всяка дума.

— Какви са новините? — отвърна синът му. — Видях, че хората трупат мечове и лъкове. Границата ли?

— Не и днес. Проклетите шотландци днес са кротки, макар да не се съмнявам, че Дъглас все слухти край земите ми. Ще дойдат през зимата, когато огладнеят, да се опитат да ми откраднат кравите. И тогава ще ги подгоним яко.

Синът му прикри нетърпението си, като знаеше, че баща му може да каканиже за „коварния Дъглас“ с часове, ако му се предостави възможност.

— А мъжете, татко? Прикрили са герба ни. Кой ни заплашва, че трябва да бъде нападан от наемници?

Баща му стоеше съвсем близо; пресегна се и сграбчи в костеливата си ръка края на нагръдника му, за да го притегли към себе си.

— Невилови, роднините на майка ти, момче, вечно и завинаги Невилови. Накъдето и да се обърна, когато имам проблеми, те все са на пътя ми! — граф Пърси вдигна другата си ръка и направи с пръстите си знак като човка. После нанесе с нея удар по въздуха, близо до лицето на сина си. — Толкова многочислени, че не можеш да ги преброиш. Свързани чрез брак с всяка от благородническите фамилии. С всеки род! От едната ми страна проклетите шотландци, дето отхапват от фланга ми, нападат Англия, горят селата в собствената ми земя. Ако не им се опълча, ако оставя дори само един сезон да мине, без да убия младежите, дето изпращат, за да ме тормозят, ще плъпнат на юг като прииждаща река. Къде ще бъде Англия тогава, без войниците на Пърси да я защитават? Но на Невилови не им пука от това. Не, те дават всичко от себе си на страната на Йорк, това пале. Той се издига, поддържан от ръцете на всички от рода Невил, докато на нас ни крадат имоти и титли.

— Пазител на западната граница — уморено промърмори синът му. Беше чувал оплакванията на баща си многократно.

Погледът на граф Пърси се настърви.

— Едно от многото неща. Титла, която трябваше да е на брат ти, с хиляда и петстотин паунда на година, но я дадоха на онзи Невил, Солсбъри. Е, преглътнах го, момче. Преглътнах и това, че го назначиха за канцлер, докато моят крал спеше и сънуваше, а Франция беше загубена. Толкова много съм преглътнал от тях, че ми дойде до гуша.

Старецът го беше притеглил толкова близо, че лицата им почти се допираха. Целуна набързо Томас по бузата и го пусна. По стар навик претърси отново стаята с поглед, макар да бяха сами.

— В теб тече добрата кръв на Пърси, Томас. С времето тя ще изтласка тази на майка ти, така както аз ще изтласкам Невилови от земите си. Нали разбираш, Томас, те са ми били дадени? По волята Божия, дадена ми е възможност да завзема всичко, което някога са ми ограбили. Да бях двайсет години по-млад, щях да взема Уиндстрайк и сам да ги поведа, но… тези дни отминаха за мен — очите на стареца горяха трескаво, когато се вгледа в сина си. — Ти трябва да си ми дясната ръка тук, Томас. Трябва да си моят меч и боздуган.

— Правиш ми чест — прошепна Томас и гласът му секна. Като просто втори син беше израснал с малко обич от страна на баща си. Сега по-големият му брат Хенри бе заминал оттатък в Шотландия с хиляда воини, за да напада и подпалва, и да отслабва силата на тези дивашки кланове. Томас мислеше за него и знаеше, че отсъствието на Хенри беше истинската причина, поради която баща му го бе привикал. Нямаше кого другиго да изпрати. Макар това да оставяше горчив вкус в устата, не можеше да устои на възможността да покаже колко струва пред единствения мъж, на когото позволяваше да го съди.

— Хенри е взел със себе си най-добрите ни воини — рече баща му, сякаш прочете мислите му. — А аз трябва да задържа няколко силни ръце в Алнуик, в случай че коварният Дъглас се промъкне край брат ти и слезе на юг, за да изнасилва и граби. Този дребосък не знае друго удоволствие, освен да взима с пълни шепи от мен. Заклевам се…

— Татко, няма да се проваля — прекъсна го Томас. — Колко ще изпратиш с мен?

Баща му спря, раздразнен, че е бил прекъснат, и го изгледа гневно. Накрая кимна и остави нещата така.

— Седемстотин или там някъде. Двеста са войници, останалите са тухлари и ковачи, и обикновени мъже с лъкове. Но ще ти дам Трънинг и ако имаш малко мозък, ще го оставиш да те съветва — и добре ще го слушаш. Той познава земята около Йорк, познава и хората. Може би, ако не беше прекарал толкова голяма част от младостта си в пиене и курви, нямаше да се съмнявам в теб. Шшт! Не го приемай навътре, момче. В това трябва да е намесен мой син, за да дава кураж на мъжете. Но те са си мои, а не твои. Затова следвай Трънинг. Той няма да те подведе.

Томас почервеня и собственият му гняв заклокочи. Мисълта за двамата старци, които заедно кроят разни заговори, накара тялото му да се напрегне и баща му забеляза това.

— Разбираш ме, нали? — сряза го той. — Слушай Трънинг. Такава е повелята ми към теб.

— Разбирам — рече Томас, полагайки всички усилия да скрие разочарованието си. За миг си бе помислил, че баща му може да му повери командването, вместо да поставя брат му или някой друг над него. Почувства, че губи нещо, което никога не беше имал.

— Добре, сега ще ми кажеш ли къде трябва да ида вместо теб, или и за това трябва да питам Трънинг?

Гласът му звучеше напрегнато и като реакция старецът леко сви устни, хем ядосан, хем развеселен.

— Казах да не го приемаш навътре, момче. Имаш добра дясна ръка и си мой син, но не си бил начело, не и в повече от една-две малки схватки. Мъжете не те уважават, както Трънинг. И на какво отгоре? Той се е бил двайсет години както във Франция, така и в Англия. Той ще те предпазва.

Графът зачака знак, че синът му приема доводите, но Томас продължаваше да го гледа начумерено, обиден и ядосан. Старецът поклати глава и продължи:

— Утре ще има сватба в рода Невил, Томас, долу в Татършел. Майчиният ти клан се е пресегнал да дръпне още един в хватката си. Туй нафукано петле Солсбъри ще бъде там, за да ожени сина си. Те ще са спокойни, доволни, че водят нова невеста обратно в дома си в Шериф Хътън. Моят шпионин ми разказа всичко, рискува си кожата, за да ми съобщи навреме. Добре му платих за това, признавам. Сега слушай. Ще бъдат на коне и пеша — весели сватбари, запътили се обратно към трапезата в чудесен летен ден. И ти ще бъдеш там, Томас. Ще ги размажеш, жив човек няма да оставиш. Това е повелята ми към теб. Разбираш ли ме?

Томас преглътна мъчително, докато баща му го гледаше. Граф Солсбъри беше брат на майка му, синовете му — негови братовчеди. Беше си мислил, че ще подгони някой от по-слабите клонове от родословното дърво на Невил, а не самите му корени и главата на клана. Ако стореше това, което му заръчваха, за един ден щеше да си създаде повече кръвни врагове, отколкото през целия си живот до този момент. Въпреки това кимна, не можейки да се довери на гласа си. Устните на баща му се изкривиха в кисела физиономия, когато за пореден път съзря слабостта и нерешителността на сина си.

— Солсбъри се жени за Мод Кромуел. Знаеш, че нейният чичо държи къщи на рода Пърси и отхвърля моите претенции към тях. Сякаш той си мисли, че може да даде от моето наследство за зестра на Невилови, че сега са толкова силни, та ще бъда принуден да се откажа от делата си срещу него. Пращам те да им покажеш що е справедливост. Да им покажеш авторитета, който Кромуел пренебрегва, като търси нечия по-голяма сянка, под която да се скрие. Изслушай ме сега. Вземи седемстотинте ми мъже и ги избийте всичките, Томас. Увери се, че и племенницата на Кромуел е сред мъртвите, че да мога да спомена името й следващия път, когато срещна плачещия й чичо в кралския двор. Разбираш ли ме?

— Естествено, че разбирам! — отсече Томас и гласът му звучеше по-твърдо. Усети как ръцете му треперят, докато гледаше свъсено баща си, но нямаше да се подложи на бащините си упреци, като му откаже. Стисна челюст и решението бе взето.

Зад гърба му някой почука на вратата и накара двамата мъже да подскочат като гузни конспиратори. Томас се отдръпна и тя се отвори с трясък. Сепна се, като видя, че майка му стои насреща.

Баща му се изпъна и изду гърди.

— Сега върви, Томас, защити семейството и собственото си име.

— Остани, Томас — бързо рече майка му с ледено изражение.

Томас се поколеба, после сведе глава и се измъкна покрай нея навън. Останала сама, графиня Елинор Пърси се обърна рязко към съпруга си.

— Виждам, че охраната и войниците ти се въоръжават и покриват герба на Пърси. Сега синът ми бяга от мен като бито куче. Трябва ли да питам? За какъв коварен план си му шепнал този път, Хенри? Какво си сторил?

Граф Пърси пое дълбоко въздух, триумфът му си личеше ясно.

— Значи не си подслушвала на вратата като някоя слугиня, а? Какво правя аз не е твоя работа — и докато говореше, тръгна да излиза покрай нея навън в коридора. Елинор препречи пътя му, за да го спре, и вдигна река към гърдите му. В отговор графът я хвана грубо, стискайки пръстите й тъй, че тя извика. Той ги изви още повече, като я държеше за лакътя с другата ръка.

— Моля те, Хенри. Ръката ми… — едва отрони тя.

Той я изви още по-силно и я накара да изкрещи. В коридора зърна един прислужник, забързан към тях, и взе да рита вратата, за да я затвори.

Докато жена му хленчеше, старецът я наведе напред, сви я почти на две, без да пуска ръката й.

— Направил съм това, което и вие, Невилови, бихте ми направили, ако бях оставен на вашата милост — прошепна той в ухото й. — Нима си мислила, че ще позволя брат ти да се възкачи над името Пърси? Сега, като канцлер на херцога Йорк, той заплашва всичко, което представлявам, всичко, което трябва да браня. Разбираш ли ме? Взех те, за да ми родиш синове, плодовита невеста от рода Невил. Е, това си го свършила вече. Сега не смей да ме питаш за работите в моята къща!

— Причиняваш ми болка — рече тя и лицето й се сви от мъка и гняв. — Виждаш врагове там, където ги няма. И ако търсиш брат ми, той ще те вкара в гроба, Хенри. Ричард ще те убие.

Мъжът й изсумтя бясно и я хвърли през стаята, просна я възнак на леглото. Нахвърли се отгоре й, преди тя да успее да стане на крака, разкъса дрехите й, като крещеше диво, докато дърпаше плата и разкриваше гола плът. Тя ридаеше и се бореше, но той беше адски силен в яростта си, не обръщаше внимание на ноктите й, които оставяха кървави дири по лицето и ръцете му. С една ръка я притискаше надолу, разкрил дългата бледа линия на голия й гръб, а с другата измъкна колана от панталоните си и го сгъна на две, превръщайки го в къс бич.

— Няма да ми говориш по такъв начин в собствената ми къща — той сипеше удар след удар и плющенето отекваше редом с отчаяните й викове. Никой не дойде, макар че той продължи дълго, докато накрая тя притихна, не се противеше вече. От дългите червени ивици се просмукваше кръв, която оставяше петна по финия плат, а той се задъхваше и давеше, от челото му и от носа му капеха едри капки пот по голата й кожа. С мрачно задоволство графът върна колана на мястото му и остави жена си да ридае върху завивките.

 

 

Прислужниците започнаха да отварят вратите откъм задната част на крепостта и в същото време се появи Томас Пърси, барон Егремонт. Шумът от стотиците мъже се блъсна в него под откритото небе и сърцето му да взе да бие по-бързо. С раздразнен поглед установи, че хора от собственото му обкръжение, подбрани тайно от баща му, вече бяха там и търпеливо го чакаха. Бяха донесли бронята и оръжието му, докато други се въртяха около Балиън, огромния черен кон, който беше купил предната година на баснословна цена. Изглежда, баща му не бе имал съмнения за изхода от разговора им. Томас се смръщи, докато приближаваше към групата, размесила се сред множеството, опитвайки се да възприеме сложната сцена пред очите си. Далеч над всички тях чуваше как майка му квичи като свиня на заколение, без съмнение старецът отново я налагаше, за кой ли път. Изпита единствено раздразнение, че тя тъй се натрапваше в мислите му. Беше принуден да сведе очи, за да не усети върху себе си нежеланата близост от погледите на останалите мъже. При всеки нов вой те или се хилеха, или трепваха съчувствено, докато това единствено засилваше гнева му към нея. Издигането на фамилия Невил направо изяждаше баща му отвътре, съсипваше стареца с подозрения и бесове, вместо той да се наслаждава на тихи старини и да предаде управлението на имотите в ръцете на синовете си. Щом най-сетне звуците заглъхнаха, Томас вдигна очи към прозореца в покоите на баща си. Типично бе за него да е задвижил плановете си с дни и седмици, без дори да си направи труда да каже на собствения си син за намеренията си.

С бързи, премерени движения Томас свали кожения нагръдник и наметалото си, като се съблече в двора по клин и долна туника, по която вече се появяваха петна от тъмна пот. Тук не съществуваше срам и десетки млади мъже се шегуваха и си крещяха, докато подскачаха на един обут в доспехите крак или пък викаха за някоя част от снаряжението си, която някак си се бе озовала при друг. Той седеше търпеливо на един висок стол, докато слугите закопчаваха подплатения гамбезон и прикачваха към него всяка отделна част от доспехите му. Бяха му съвсем по мярка и независимо че белезите и драскотините бяха по-скоро от тренировки, отколкото от битки, снаряжението му беше добро и му седеше добре. Вдигайки ръце, за да му сложат нагръдника, той се вгледа в шлема, излъскан все едно беше тенджера от някоя кухненска прислужница. Синьото и жълтото бяха изчистени, затова той проточи врат да огледа меча си, сложен отстрани, приготвен да му бъде подаден. Томас изруга тихо, като видя как фино емайлираният герб е бил изчегъртан. Разбира се, това бе по заповед на баща му, но той носеше този меч, откакто навърши дванайсет години, и го заболя, като видя как е съсипан.

Сложиха му част по част снаряжението и той се изправи с удивителното усещане за сила и неуязвимост, което то му донесе. Лорд Егремонт се пресегна за шлема, който икономът му подаде почтително. Нахлузи го на главата си и чу гласа на опитния майстор на меча и приятел на баща му, който отекна из целия двор.

— Щом вратата се отвори, тръгваме — извика Трънинг към събралите се мъже. — Бедете готови, защото няма връщане назад — не сте дами, които са си изпуснали ръкавицата. Никакви лични прислужници освен такива на кон, дето могат да държат меч или лек и да не изостават. Сушено говеждо и суров овес, малко бира и вино, не повече! Провизии за шест дни, не претоварвайте конете, иначе изоставате.

Трънинг замлъкна и огледа рицарите и мъжете, докато се приготвяше да им даде още няколко наставления. Зърна сина на Пърси и веднага се придвижи, за да застане до него. Томас изпита леко задоволство, поглеждайки отгоре по-ниския мъж.

— Какво има, Трънинг? — попита той, като преднамерено прозвуча студено. Отначало онзи не отговори, просто стоеше там и го оглеждаше, докато дъвчеше белия мустак, провесен над устните му. Майсторът мечоносец беше обучавал и двамата синове на Пърси на тактика и да боравят с оръжие от такава ранна възраст, че Томас не си спомняше време, в което да го е нямало, да не вика ядосано заради някой лош удар или пък да иска да знае кой го е учил да държи щита „като шотландска мома“. Без да напряга паметта си, можеше да се сети за пет кости, които малкият червендалест мъж му беше чупил през годините: две на дясната длан, две пукнати кости в горната част на ръката и една костичка на ходилото, която Трънинг веднъж бе стъпкал в гнева си. Всяка от тях означаваше седмици на болка, поставяне в шини и изпепеляващи упреци за всяко стенание, което изпуснеше през това време. Не че мразеше или се страхуваше от довереника на баща си. Знаеше, че Трънинг е изключително лоялен на рода Пърси и Нортъмбърланд, като някоя свирепа стара хрътка. Но при всичките разлики в положението им Томас, лорд Егремонт, не можеше да си представи, че този човек някога би го приел за равен, да не говорим за по-висшестоящ от него. Самият факт, че баща му бе решил Трънинг да командва нападението, потвърждаваше това. Двете стари копелета бяха сътворени от същото грубо тесто, без капка добрина и милозливост в тях. Нищо чудно, че толкова добре се разбираха.

— Значи, баща ти ти е говорил? Обяснил ти е как ще стане? — рече Трънинг накрая. — Каза ли ти да изпълняваш заповедите ми за всяко нещо, за да те върна у дома жив и здрав, само с няколко драскотини върху тези хубави твои доспехи?

Томас потисна тръпката си, като чу гласа му. Може би заради многото години, дето беше крещял през поля и улици към онези, които тренираше, Трънинг винаги беше прегракнал, думите му се примесваха с дълбоки и свирещи дихания.

— Каза ми, че ти ще командваш, Трънинг, да. До определена степен.

Другият премигна мързеливо, сякаш го претегляше.

— И каква точно ще е тая степен, благородни ми лорде Егремонт?

За свое изумление Томас усети, че сърцето му бие лудо в гърдите и собственото му дишане секва. Надяваше се другият да не е усетил напрежението му, макар и да не му се вярваше, след като го познаваше от толкова отдавна. Въпреки това той заговори твърдо, решен да не остави човека на баща си да вземе връх.

— Дотам, Трънинг, докъдето започва несъгласието ни. Моя е задачата да защитавам честта на рода си. Ти можеш да даваш заповеди: кога да се върви, да се напада и така нататък, но аз ще се занимавам с политиката, с целите на това, с което се захващаме.

Трънинг се вторачи в него, наклони глава на една страна и започна да търка кожата над дясното си око.

— Ако кажа на баща ти, че си раздразнен, ще те накара да дойдеш като кухненски работник, ако изобщо те пусне — рече той с неприятна усмивка. Изненада се, когато младият мъж се обърна с лице и се наведе над него.

— Ако пък ти говориш врели-некипели на стареца, аз наистина ще остана. Да видим колко далеч ще стигнеш от вратата, без начело да бъде син от фамилията Пърси. И тогава, Трънинг, ще си спечелиш Егремонт за враг. Казах ти моите условия. Прави каквото искаш.

Тогава Томас нарочно му даде гръб и се върна при слугите си, като им направи знак да нагласят забралото му и да му капнат капка масло. Усещаше напрегнатия взор на Трънинг и сърцето му продължи да бие бясно, но той беше сигурен в себе си поне за това. Не се огледа, когато майсторът на меча се отдалечи, дори не и за да види дали Трънинг се е запътил към двореца да се оплаче на баща му. Лорд Егремонт свали забралото, за да прикрие изражението на лицето си. И Трънинг, и баща му бяха старци и, независимо от волята и злобата си, старците накрая се оттеглят. Томас щеше да поведе стрелците и мечоносците срещу сватбарите на чичо си с или без Трънинг, нямаше никакво значение. Той разгледа отново малката армия, която баща му беше повикал в служба на рода Пърси. Стотици от тях не бяха нищо друго освен граждани, повикани от феодалния господар. Но независимо дали бяха ковачи, месари или сарачи, всеки един беше обучен с брадвата или лъка от най-ранните си години, за да развива умения, които биха го направили полезен за някой като граф Пърси от Алнуик. Томас се усмихна на себе си, после пак вдигна забралото.

— Стройте се край вратата! — изрева той. С ъгълчето на окото си видя как жилавата фигура на Трънинг се движи наоколо, но не му обърна внимание. Старците се оттеглят, каза си той пак със задоволство. Младите идват, за да управляват.