Кон Игълдън
Света троица (19)

17.

Лондон човек имаше чувството, че е в центъра на света. Умрелите бяха положени в земята, а раните на живите се бяха превърнали в белези. Страховете и черните спомени вече избледняваха, ревът от ликуващите гърла ги отвяваше надалеч.

Огромни тълпи се бяха насъбрали още далеч преди изгрев-слънце заради единствения в живота им шанс да видят краля и кралицата на Англия. Ни един от тях не се беше бил на хълма при Сейнт Олбънс. Макар че градчето бе само на двайсетина мили от големия град, месарите, кожарите и старейшините на Лондон не бяха там, за да видят как пада Хенри, нито пък сринатите барикади. Те знаеха единствено, че борбата между родовете е приключила, че мирът се е завърнал и крал Хенри е простил на лордовете си бунтари.

Сякаш целият град бе навлязъл по пътя на кралската процесия по големия, широк път на Чийпсайд в посока към „Сейнт Пол“. Тълпата напъваше срещу редиците от войници, облечени в ярки цветове, с напрегнати от задължението си и раздразнение лица. Тук-там имаше схватки — моменти, в които прерязваха нечия кесия или пък младоци с писък се втурваха през тълпата, но като общо настроението беше приповдигнато.

Предния ден бе валял дъжд и беше изчистил повече от обичайното голяма част от града. Юлската утрин беше ясна и топла, стотици каруци потракваха още от изгрев-слънце, за да подготвят маршрута на краля. От откритите им задни части жени разпръснаха чиста изсушена тръстика там, където по-късно щяха да минат Хенри и Маргарет. Мократа тиня отдолу щеше да се пропие отново, но за известно време поне пътят щеше да е чист и като нов.

Предателството и кръвопролитията при Сейнт Олбънс съзнателно бяха забравени и градът се подготвяше за идването на краля и кралицата си сред жителите на столицата. Повече нямаше да се говори за предатели и гражданска война, не и след този ден. Всичко, което хората виждаха, беше триумфалният парад в сърцето на града с прекрасни бойни коне, нагиздени и изчеткани, подредени в безупречни редици. Знамената на дузина благороднически родове, които поддържаха краля, бяха издигнати високо и плющяха на вятъра, а над тях знамената на Ланкастър и Йорк, избрали заедно мира.

Зад шестте дузини редици от рицари идваха стотици кралски придворни в най-пъстроцветното си облекло. Те хвърляха цветя или дори монети сред тълпата от кошниците, които носеха. Жадни ръце се протягаха към тях, а жените пращаха въздушни целувки на красивите мъже. Преминаването им създаде най-голямата шумотевица, а после, веднага след тях, множеството затаи дъх, дълъг миг в притихнало и шепнещо страхопочитание, преди отново да избухнат оглушителни аплодисменти и радостни възгласи, толкова силни, че къщите от двете страни на улиците сякаш се разлюляха.

Хенри, крал на Англия, вървеше сам по белите тръстики. Носеше наметка, туника и чорапи в тъмносиньо, почти черно, а на гърдите му бяха избродирани трите златни лъва — „passant guardant“, легнали неподвижно, но готови за скок. Наметката му бе прихваната със сребърна закопчалка.

Не поглеждаше нито наляво, нито надясно, както вървеше по пътя на стотици преди него, нито пък се опитваше да заобикаля все още изпускащите пара изпражнения от миналите преди него коне. На онези, дето можеха да провидят през сълзите на радост, кралят им се виждаше много бледен, но гърбът му бе изправен и главата — вдигната. Новината за битката при Сейнт Олбънс се бе разпространила из цялата страна. Носеха се слухове за раните на краля, дори за неговата смърт, и те се надграждаха и украсяваха с фантастични разкази. Трябваше да го видят жив и силен по заповед на Йорк. Същата сутрин кралят бе открил парламента и бе присъствал на новите клетви за вярност към Короната, които бяха положени под ръководството на Ричард Йорк като най-пламенния му поддръжник. Лордовете, висши духовници и благородници, бяха дошли да коленичат пред него, да го хванат за ръката и да се закълнат във вярност на краля с живота и честта си. Той се оглеждаше наоколо си с празен поглед и следваше тези пред себе си.

Зад Хенри вървеше кралица Маргарет и до нея бе херцогът на Йорк, издул гърди от удоволствие, докато стискаше ръката й, без да я пуска. В мислите си Йорк се надяваше, че Хенри ще поздрави тълпите. Имаше нещо притеснително около този крал с пребледняло лице и скована походка, който следваше пътя, който му бяха начертали механично, сякаш без искрица живинка в него. Йорк и Маргарет го следваха на три крачки, твърде голямо разстояние, за да разменят дори и дума. Вместо това Йорк вдигна лявата си ръка към нижещите се редици от лица, наблъскани заедно и виснали от всеки по-висок прозорец. Видя как в тръстиката стъпкват цветя, докато тълпите натискат и прииждат срещу кордона от войници. Някои от хората му вдигаха тоягите си на нивото на кръста и така образуваха бариера срещу лондончани, които все повече изпадаха в истерия да видят краля и да запазят един спомен, който ще ги топли за цял живот.

— Вижте колко обичат краля — обърна се Йорк към Маргарет. Тя не реагира и той се приведе към нея още повече, тъй че устните му докосваха ухото й. — Те обичат съпруга ви! — изкрещя той, надвиквайки шумотевицата.

Тогава Маргарет го изгледа с толкова студен поглед, че той извърна очи веднага и се взря обратно в тълпата. Голямата процесия през Лондон беше идея на Солсбъри, който сега вървеше на известно разстояние отзад с двамата си сина. Може би предложението беше компенсация за ядните думи, разменени между двамата на пазарището в Сейнт Олбънс, догаждаше се Йорк. Хората в Лондон щяха да видят, че родът на Йорк е възстановил позицията си в самото сърце на кралското благоволение. Нямаше повече да има подмятания за името и потеклото му. Йорк усети как ръката на кралицата се движи в неговата, като дланите и на двамата се хлъзгаха от пот след толкова дългото държане. Той стегна хватката си от страх тя да не изтегли ръката си. Не забеляза как лицето й се сгърчи, нито как внимателно и с усилие постави обратно върху него маската на безразличие.

Това беше денят на Йорк, Маргарет не се съмняваше. Съпругът й вървеше като затворник пред екзекуторите си и тя изпитваше болезнено желание да иде напред и да застане до него. Но нямаше избор освен да ходи отзад и да се взира в гърба му, сякаш можеше да се пресегне и да го успокои единствено с любовта и мислите си.

Древната катедрала „Сейнт Пол“ се издигаше пред тях и там, още далеч преди изгрев-слънце, се бе събрало дори по-голямо людско множество, което чакаше да види как кралят ще приеме короната си от ръцете на Йорк. Не съществуваше по-голям символ на властта и Йорк почувства как духът му литва към небето, щом масивната сграда се показа. Господ и добрият късмет бяха съпътствали него и рода му. Ако раната на Хенри беше само милиметри по-близо до гърлото му, принц Едуард щеше да стане крал. Но сега нещата стояха така, че крал Хенри беше жив, а Йорк щеше да управлява. Той благодари на Бога за това, спомни си, че бе поръчвал непрекъснато да отслужват литургии в знак на благодарност за късмета му.

На Уорик дадоха Капитанството на Кале, това богато пристанище, в замяна на участието му в акцията по спасяването на крал Хенри при Сейнт Олбънс. Солсбъри отново зае службата на лорд-канцлер на краля, макар че истинската му награда дойде със смъртта на лорд Пърси и победата му в междуродовата им война с Нортъмбърланд. Йорк беше поискал и му бяха дали титлата Констабъл на Англия, с власт да управлява от името на краля. И може би най-важното — Хенри хрисимо бе подписал амнистия за всички, участвали в битката, опрощавайки вината им и изчиствайки всяко петно от честта им. Родовете Йорк и Ланкастър се бяха преродили — заедно — в този летен ден със синьо небе.

Маргарет вдигна поглед към мъжа, когото мразеше с такава сила, с каквато би изстискала и от камъка вода. След като фарсът приключи с марионетните си игри, където короната се подава на краля от нечисти ръце, тя щеше да види кой стои зад нея и Хенри. Когато тълпите се приберат по домовете си и настъпи тишина, тогава щеше да разбере. Много неща бе научила, откакто като момиче дойде в Англия. Няма да бърза да пристъпва към действие, няма да прибързва. Но когато времето настъпи, ще предприеме своя ход.

Йорк усети взора й върху себе си. И когато погледна надолу към кралицата, която вървеше редом с него, с облекчение видя, че тя се усмихва.