Лекси Блейк
Отмъщение (6)

6.

Дрю рязко се събуди, защото нещо не беше наред. Шелби бе запалила светлините. Защо бе включила лампите посред нощ? Сърцето му леко ускори ритъм, докато оглеждаше просторната си спалня.

После осъзна, че не лампите светят. Беше слънцето. Погледна часовника. Беше почти осем сутринта.

Той беше спал. През цялата нощ. Беше прегърнал Шелби и бе заспал, и дори не беше сънувал.

На вратата кратко се почука и после се отвори. Той погледна натам с надеждата, че Шелби се връща. Може би, ако я погледнеше с тъжните очи на малко кутре, както псевдобрат му миналата нощ, щеше да получи сутрешна целувка. За известно време беше провалил шанса за секс. Но целувката не беше секс. Целувката беше израз на привързаност, а тя мислеше, че той се нуждае от това. И навярно беше права.

Изпъшка, защото не сексапилната сладост на Шелби нахлу в стаята.

— Какво, по дяволите, правиш? — настоя да узнае Хач.

Трябваше да инсталира онези лазери. Щеше да ги настрои на специален график. Всъщност двамата с Хач не уважаваха личното си пространство. Никога. В началото, защото споделяха един мизерен апартамент и Дрю се страхуваше, че Хач може да умре през нощта. По-късно заради работата, а нищо не беше по-важно от работата. Хач работеше по всяко време на деня и нощта, ако изникнеше нещо спешно. Сега, когато Шелби беше тук, трябваше да въведат някакъв ред. Шелби навярно щеше да откачи, ако Хач нахлуеше по някое време през нощта, защото са паднали цените на акциите на токийската фондова борса.

— Опитвам се да се събудя.

— Говоря за хлапака, който седи в кухнята, чакащ да се взриви като шибана бомба.

— Аха, значи, си се запознал с Ноа. — Дрю трябваше да очаква, че Хач ще реагира по този начин.

— Не ми трябва да се запознавам с Ноа — който и да е той, — защото съм достатъчно умен, за да разбера що за стока е. На първо място — лъжец. Не е възможно онова хлапе да е син на баща ти.

Дрю се прозина и се измъкна от леглото. Хач беше голям наивник.

— Да не би баща ми да си е бил направил вазектомия, за която не знам?

— Не, но всичко това е лъжа. — Хач кръстосваше из стаята, докато Дрю вадеше тениска от скрина. — Нима не разбираш? Тя го е изпратила. Намерила е някого, който прилича на Бенедикт. Наела го е и поради някаква причина го е изпратила тук, за да създаде хаос.

— Съгласен съм.

— Тогава защо той е тук, а не в затвора? — не мирясваше Хач. — Снощи се обадих в полицията, тъй като ти не вдигаше мобилния си. Те ме уведомиха, че не само не си повдигнал обвинение срещу него, но и си го отвел в дома си. Някакъв план ли имаш? Смяташ да го убиеш ли?

— Мислех да използвам лазери, но Шелби категорично отхвърли идеята. Не вярвам, че би останала в къща, където режем крайниците на взломаджиите. Тя има меко сърце към престъпниците. Опитах се да й обясня, че дори подът няма да се изцапа, но тя настоя.

Хач напълно пренебрегна сарказма му.

— Знаех си, че това има нещо общо с онази жена.

Дрю се извърна към Хач.

— Името й е Шелби и трябва да свикнеш да се обръщаш така към нея. Засега тя остава тук.

Хач се закова на място, сложил ръце на хълбоците си.

— По дяволите, Дрю, не можеш да вземаш подобни решения. Нали осъзнаваш, че ако той е шпионин, изпратен от Айрис, тя ще разбере, че Шелби е слабото ти място. Или това е част от плана ти? Да не би да се опитваш да напъхаш Шелби в устата на вълка, за да не бъдат разкъсани Рийд, Бран или Мия?

Би било най-логичната постъпка, но при мисълта стомахът му болезнено се присви.

— Аз ще се погрижа за нея. През по-голямата част от времето ще я държа близо до себе си. А когато не мога, ще й наема бодигард. Всъщност идеята е добра, макар да се съмнявам, че тя ще разбере, затова най-добре да я запазим за себе си. Колко бързо смяташ, че Тагарт може да изпрати тук някого от хората си?

— Ти самият слушаш ли се какви ги плещиш? — Гласът на Хач се сниши. — Дрю, нали си наясно какво си на път да направиш?

— Да закуся и да отида на работа? — За днес не беше предвидено да е в офиса, но сериозно се съмняваше, че ще успее да убеди Шелби да прекара деня с него по друг начин.

— Говоря за представянето, което е след няколко месеца. Не ти ли се струва любопитно, че всичко това се случва точно преди да пуснеш на пазара продукт, който ще ни донесе милиарди?

— Мисля, че това се случва, защото разбрахме какво е правила майка ми през всичките тези години. Това няма нищо общо с новия продукт. Има общо с факта, че Карли дяволски добре умее да защитава Бран. Ако тя не беше толкова бърза, Айрис щеше да убие и двамата и никой нямаше да узнае какво се е случило.

Карли беше тази, на която се бе наложило да има работа с Айрис Лолес, макар тя да мислеше, че Франсин Уелс се бе опитала да убие нея и Бран. Онази вечер майка му се бе появила, за да заличи информацията, която без сянка на съмнение щеше да докаже, че тя е жива. Карли дори не бе подозирала, че е у нея. Снаха му все още не знаеше, че жената, която бе простреляла Бран и едва не я бе убила, беше всъщност Айрис Лолес.

Хач поклати глава.

— Всяка паднала плочка от доминото е дело на нейните ръце, Дрю. Ти се държиш, сякаш контролираш всичко, ала не е така. Никой не командва играта, когато Айрис е наоколо. Тя дърпа конците и тя иска Ноа тук.

— В такъв случай не трябва ли да разберем каква е целта й? Защо го е изпратила тук? — Доста бе мислил в лимузината на път за вкъщи. Шелби беше права. Той трябваше да разбере каква е мисията на Ноа, или Айрис просто щеше да изпрати другиго, когото Дрю можеше да не заподозре. Сега трябваше да си изясни няколко неща. Дали Ноа е негов биологичен брат? Работеше ли Ноа с Айрис? Или беше просто пионка?

Мразеше несигурността. За него това беше неясно и нежелано чувство.

— Поне ми позволи да го проуча из основи — рече Хач уморено.

— Вече изпратих името му на Тагарт. Очаквам по-късно днес да има информация за мен. Повярвай ми, ако открия, че той не е този, за когото се представя, ще се обадя в полицията и ще го изпратя обратно в затвора, а Шелби няма да е в състояние да ми попречи.

— Това не ми харесва — не се предаваше Хач. — Не е на добре.

— Поне се срещни с хлапака. Сигурен съм, че в момента седи на кухненската ми маса и прави мили очи на моето… на Шелби. — Тя всъщност не беше негово гадже. По-скоро бъдещо гадже, ако успееха да преодолеят факта, че той я бе изнудил да спи с него и я лъжеше за това, което в действителност искаше тя да направи за него.

— Мисля, че в момента се представя на останалите. — Хач поклати мрачно глава.

— На персонала? — Дрю се изпълни с лошо предчувствие.

От гърдите на Хач се изтръгна дълга въздишка.

— Бран май беше с мен, когато ми се обадиха. Миналата нощ успях да му попреча да дойде тук, но тази сутрин той ме чакаше в самолета. Опасявам се, че хлапето познава всичките ми номера. Казах му, че ще излетя следобед. Това трябваше да го заблуди. Той и без това знае, че никога не ставам преди обед.

По дяволите. Брат му беше тук.

— Значи, ще трябва да се оправям с Бран и Карли.

Хач потръпна.

— И с Мия и Кейс.

И просто така сутринта отиде по дяволите.

* * *

Десет минути по-късно Дрю влезе в кухнята. От коридора чу как се смеят и шегуват. Очевидно никой не проявяваше скептицизъм и изглежда, не се съмняваха в самоличността на ново излюпилия се член на клана Лолес. Никой. Не и неговото семейство.

— Не мога да повярвам, че направо си одрал лицето на Дрю — казваше Бран. — По дяволите, човече, паднали са ти се скапаните гени. Двамата с Райли приличаме на мама. Много по-големи хубавци сме.

— Хей — обади се Мия. — Като член на русокосия контингент, аз определено възразявам.

— Тя е права — разнесе се дълбокият глас на Кейс. — Тя е по-красива от всички вас, взети заедно. Но и Бран е прав, човече. Приликата е неоспорима. Коя казваш, че е била майка ти?

Нямаше начин Тагарт да не зададе някои въпроси.

— Хей, никакви нападателни въпроси, Кейс — заяви Шелби. — Сигурна съм, че Дрю вече е възложил на брат ти да го проучи до девето коляно.

Май трябваше да е по-потаен. Тя вече бе научила прекалено много за начините му на действие и предугаждаше ходовете му.

— До довечера ще знам всичко, което е нужно да се знае за него.

Всички се извърнаха към Дрю.

Ноа се намръщи.

— Всичко?

— Всичко. — Ноа трябваше да разбере, че той нямаше да остави и камък непреобърнат, за да узнае точната причина, поради която хлапето беше тук. — Включително кога си изгубил девствеността си.

Хлапакът се изчерви като божур.

— Андрю — рече Шелби с усмивка на лицето, която изобщо не приличаше на такава. — Може ли да поговоря с теб за малко?

Явно ставаше все по-добър в разчитането на емоциите й, защото вече знаеше, че „да поговоря“ в този случай означаваше „да ти се накарам“. О, тя нямаше да повиши глас, но щеше недвусмислено да изрази мнението си.

— Разбира се.

Мия се изправи.

— Мисля, че каквото и да иска да ти каже Шелби, може да почака. Дрю, трябва да седнем и да проведем дълга семейна сбирка, защото някои неща малко ме объркват.

Отлично. Би трябвало да е благодарен на сестра си, задето беше толкова рязка и настоятелна. Може би щеше да му спести лекцията за това как да се отнася към бездомните кутрета.

— Е, цялата банда е тук. Нека да поговорим. С изключение на кутрето. То трябва да напусне.

Шелби се намръщи.

— Ако Мия има въпроси за Ноа, не трябва ли той да им отговори? Ноа би трябвало да остане, а аз ще изляза. И без това се налага да свърша някои неща, преди да се захвана за работа.

Ноа поклати глава.

— Аз мога да се върна в къщата при басейна. Вече хапнах малко плод и от рулото. Нямам нужда и от омлет.

— А аз искам да знам какво точно се случва — заяви Бран, като поклати глава.

— А аз искам да разбера откога вие двамата с Шелби започнахте да се срещате — намеси се Карли.

Кейс се наведе напред.

— Мисля, че се казва да го правите. Това е учтивият израз.

— Не. Да спите заедно би бил учтивият израз — контрира Мия. — И не разбирам защо това е наша работа. Имам предвид секса. Останалото е наша работа.

— Не смей да ми излизаш с този номер. — Карли размаха пръст към Мия. — Аз искам подробности и не е нужно да се правиш на невинна. Кажи ми, че още не си започнала да проучваш.

Да проучва какво? Мия и Шелби имаха някои общи неща, но най-главното беше, че и двете бяха журналистки, които не се отказваха, щом надушеха някоя следа.

— Какво точно проучва Мия?

Мия сложи ръце на кръста.

— Мисля, че ти криеш нещо от нас, Дрю. И изглежда, Шелби е част от това. И да, трябва да проведем семейна среща. Съжалявам, Шелби, не се опитвам да се държа гаднярски.

— Въпреки това с лекота го постигаш — заключи Дрю, като изгледа намръщено най-младия член на семейството.

Дали сестра му все още беше най-малката? Или това беше Ноа?

Лицето на Шелби доби прелестен оттенък на червеното. Тя се извърна към Дрю.

— Мисля, че трябва да отида да си взема душ.

За нищо на света. След като Ноа щеше да остане на семейната среща, тогава и фалшивото му гадже щеше да присъства. Той пристъпи напред, извисявайки се над нея, и се остави на инстинктите да го водят. Впи поглед в очите й, докосната бузата й и я погали с палец.

— Не ме оставяй сам с тази варварска орда. Искам да останеш с мен. Още дори не съм получил тазсутрешната си целувка. Вместо това Хач ми се нахвърли с крясъци.

Тя въздъхна, но се повдигна на пръсти и устните й срещнаха неговите в кратка целувка, която при все това го изгори като пламък.

— Добро утро, Дрю. Семейството ти е тук.

Да, и той внезапно съзря всички предимства на ситуацията. Шелби беше малко като в капан. Ако се отдръпнеше, щеше да рискува да издаде играта им. Той се приведе и отново я целуна. Този път истински. Целуна я като мъж, щастлив да я види. Нямаше никаква лъжа. Устата му се задържа върху нейната, устните му хапеха леко нейните, докато ръцете му обгърнаха бедрата й. Ръцете на Шелби се вдигнаха към шията му и тя се отпусна.

Младата жена сведе глава и когато той вече си мислеше, че ще го отблъсне, тя се облегна на гърдите му, а ръцете й се спуснаха надолу и се обвиха около кръста му.

— И като си помисля, че ти завиждах заради голямото семейство.

Господи, толкова беше прекрасно да я усеща притисната в него. Той я прегърна и се отдаде на блажения миг. Семейството му наистина беше голямо, но сега всички те си имаха своя половинка. Шелби беше негова и само негова. За момента.

— Понякога това е истинско бреме, бебче.

Мия отвори уста, за да заговори, но Кейс просто я закри с длан и прошепна нещо в ухото й. Когато съпругът й отдръпна ръката си, тя погледна към Шелби.

— Прости ми, Шелби. Бях разтревожена. Моят брат е богат и аз искам да го защитя, но току-що осъзнах, че никакви пари на света не биха могли да накарат толкова умна жена като теб да изтърпи всички дивотии на брат ми.

— Точно това казах и аз — промърмори Карли под нос.

— Хей, добре ли си? — Бран стана, бутайки стола си назад. — Хач?

Дрю се обърна и видя Хач да стои на прага с пребледняло като платно лице. Погледът му беше прикован в Ноа. Някак си само за едно кратко дихание лицето на Хач от бяло стана алено. Той пристъпи напред, без да откъсва очи от Ноа.

— Не си мисли, че не знам какво точно си ти — процеди през зъби възрастният мъж. — Ако някога се опиташ да навредиш по някакъв начин на тези деца, лично ще те убия. Разбра ли?

Очите на Ноа се разшириха.

— Да… разбрах — изпелтечи той.

— Наблюдавам те. Тях може и да си заблудил, но мен не можеш да излъжеш. — Хач се обърна и изхвърча от стаята.

Дрю въздъхна. Да, май в крайна сметка наистина щяха да проведат семейна среща.

Улови Шелби за ръката и я изведе от кухнята, докато зад гърба му членовете на семейството му заговориха в един глас.

— Налага се да поговоря с тях.

Тя вдигна поглед към него. Облак червена коса обрамчваше прекрасното й лице.

— Трябва да се уверя, че Ноа няма да избяга.

Но ако хлапето си тръгнеше, толкова много от проблемите му щяха да се разрешат. Ала вече бе научил достатъчно, за да не го каже на глас.

— Щом е необходимо.

— Необходимо е. Ще им кажеш ли?

Дрю поклати глава.

— Не и докато не се наложи.

— Те все някога трябва да узнаят — настоя тя. — Ще бъдат изненадани, когато книгата ми излезе.

Сега нямаше да мисли за това. Достатъчно неща се случваха в живота му, които го караха да се чувства като последната отрепка на земята. Не се нуждаеше да му се напомня, че постъпваше нечестно и безотговорно към нея.

— Искаш ли да имаш бременна партньорка в разследването? Защото, ако им кажа, няма начин Мия да се оттегли и да те остави ти да водиш хорото.

Тя въздъхна.

— Предполагам, че си прав, а и не знам дали Айрис няма да стане опасна, ако тръгнем по следите й. Тя простреля Бран. Няма да се поколебае да нарани Мия или бебето, ако реши, че това ще гарантира безопасността й. Добре. Направи това, което е нужно, а аз ще се оправя с Ноа. Може да го поразпитам малко.

Той улови ръката й и я поднесе към устните си.

— Ще се видим ли по-късно?

— Очевидно сега живея тук, така че — да. Но по някое време ще се наложи да поработя. — Тя му смигна, обърна се и отново влезе в кухнята.

* * *

Вратата на къщата край басейна се отвори и Шелби осъзна, че едва не бе закъсняла. Ноа стоеше там, преметнал раница през рамо, със зачервени очи. Изминали бяха десет минути, откакто Дрю бе заявил, че трябва да поговори насаме със семейството си, а Ноа дори не бе направил опит да възрази. Просто кимна, непохватно стисна няколко подадени ръце и се изнесе от голямата къща.

— Преди да избягаш, какво ще кажеш за един омлет? — Тя нямаше намерение да му позволи да избяга, но първо трябваше да го предразположи и да го накара да се отпусне.

Ноа отвори широко вратата, за да я пусне да влезе.

— Не е зле да хапна, преди да потегля.

Тя чу как червата му къркореха. Влезе в малката къща, която беше много по-приятна от всички места, на които бе живяла. Остави върху масата чинията, която й бе дала готвачката, и повдигна капака.

— Това си помолил да ти приготвят. Имам навика да го наричам специалитет на хищника. Не ти ли е хрумвало да хапваш и малко зеленчуци?

Ноа подуши разнеслия се аромат.

— Пфу, гадост! Обаче това ухае божествено.

Аха, бекон, шунка и безбожно количество сирене, наистина ухаеха божествено. Тя го наблюдаваше, докато забиваше вилица в омлета.

— Откога не си спал в легло?

— Прилично ли? От много време, но всичко е наред — отвърна младежът. — Открих един приют в града. Ще хвана такси и ще ме откара, докъдето ми стигнат парите. Оттам ще продължа пеша.

— Мислех, че нямаш никакви пари.

Страните му поруменяха.

— Имам малко.

Шелби се огледа и видя портфейл и бележка върху масичката за кафе.

— Моля те, кажи ми, че не е на Дрю.

Той въздъхна и извади парите от джоба си. Бяха две банкноти по двадесет долара и една от пет.

— На другия тип са. Онзи, който не изглежда толкова страховито.

Аха, поне е бил достатъчно съобразителен да не се опитва да задигне портфейла на Кейс Тагарт. Това доказваше, че притежаваше някакъв разум.

— Говориш за Бран. Той ти е брат.

Ноа кимна и избута стола си назад.

— Да бе, знам. Ако това е някакво извинение, не съм отмъкнал кредитните му карти, а и един ден щях да му върна мангизите. Затова му написах бележка. Забрави. Мога да вървя пеша до града.

Шелби беше сигурна, че е Лолес, защото притежаваше вродена дарба за мелодрама. Същата, която всички членове на клана Лолес споделяха.

— Довърши си закуската, Ноа. Няма да те издам. Ще дам портфейла на жена му и ще я убедя, че той сигурно го е изпуснал. И няма да е нужно да заминаваш.

Ноа се свлече на стола, раменете му увиснаха.

— Онзи тип ме гледаше, сякаш съм самият дявол.

Шелби не беше сигурна какво се е въртяло в главата на Хач. Знаеше само, че не се отнасяше единствено за момчето пред нея. Беше малко вероятно реакцията на възрастния мъж да се дължеше само на появата на Ноа.

— В момента в семейството стават доста неща. Ти си нещо като шок за системата.

— Обзалагам се. Нямах намерение да създавам неприятности.

— Не смятам, че ще успееш. — Поне тя щеше да се постарае той да не ги причини. — Всички ние трябва да знаем повече за теб и откъде идваш. Мисля, че това ще успокои всички.

— Доколкото разбрах, Дрю е възложил на някакъв тип от охранителна фирма да ме проучи.

— Аз искам да ти задам няколко свои въпроса.

— Ако искаш, можеш да провериш лаптопа ми. Можеш да видиш картичката, която ми изпратиха. Пазя и плика. — Той бръкна в раницата и измъкна това, което навярно беше най-ценното му притежание. Отвори лаптопа и натисна няколко клавиша, преди да го обърне към нея.

Тя погледна към големия екран. Лаптопът беше обемист и тежък за носене.

— Защо не си заложил компютъра, за да получиш малко пари?

Той се намръщи и зарови в раницата.

— Той е всичко, което притежавам. Не знам кой щях да бъда без него. Знам, че звучи глупаво, но целият ми живот е в тази машина. Отказах се от мобилния телефон. Не мога да се откажа и от компютъра. Ето я.

Ноа й подаде картичката. Адресът беше напечатан върху обикновен плик; бележката вътре също беше напечатана.

 

 

Ноа, ако искаш да узнаеш кой е бил баща ти, потърси онова копеле, брат си. Той всъщност е законороден, но това не означава, че не е престъпник. Също като скъпия си старец.

 

 

— Значи, ти не си знаел, че е съществувала връзка между теб и семейство Лолес, преди да получиш това? — Шелби погледна датата. — Писмото е отпреди една седмица. Сигурно незабавно си започнал да организираш пристигането си в Остин.

— Ти мислиш, че всичко е заради парите, нали? — Гласът на Ноа бе добил студена нотка.

— Не знам, Ноа. Затова ти задавам въпроси. Трябва да разбереш, че това ще бъде трудно за семейството. Те имат право да те разпитват. Ако смяташ да бягаш всеки път, когато някой ти зададе неудобен въпрос, ще изтегля малко пари от някой банкомат и ще ти ги дам, защото мястото ти не е тук.

Той седна и челюстта му се скова по същия начин както на Дрю, когато беше объркан и ядосан.

— Съжалявам. Не мислех, че ще е толкова трудно. Както казах, изобщо не мислех. Получих картичката, потърсих го в интернет и видях, че той наистина прилича на мен. А и някои неща, които ми е казвала майка ми, ме накараха да предположа, че като млада е живяла в Тексас. Когато бях малък, тя говореше за някакъв мъж, когото оставила в Тексас. Ти не би ли искала да научиш нещо за миналото си?

Тя го разбираше така, както никой от семейство Лолес не би могъл. Беше трудно да си сам на този свят. Нейният баща още беше жив, но майка й и брат й си бяха отишли. Хората, които я бяха познавали като дете, които я бяха обичали и се бяха грижили за нея, вече ги нямаше и тя беше сама, докато не беше открила едно ново семейство.

— Само защото имате кръвна връзка, не означава, че ти ще се впишеш сред тях. Не го казвам, за да те обезкуража. Така е устроен светът. Научила съм го от личен опит. Имам баща, който от години не ме е виждал.

— Аха, ами аз пък имах майка, за която не бях нищо друго, освен неудобство. Единственото, от което се интересуваше, бяха моите приятели. Винаги ми е казвала с кои деца да се сприятелявам, и ако ги одобреше, идваше и прекарваше известно време с мен. Получавах повече внимание, ако успявах да се сближа с правилните хора.

— Тя през уикендите, определени за посещение на родителите, ли идваше? — Можеше да се обзаложи, че е било така. Парченцата се подреждаха. Гимназията „Крайтън“ беше точно това, което твърдеше Дрю. Училище за децата на богатите и известните. Богатите и известните бащи често биваха разведени и изглеждаха добре. Това е било златна мина за жена като Айрис, която предпочиташе да печели парите си по старомодния начин. Като се омъжва и после убива за тях.

— Идваше, когато не беше омъжена.

Нова информация.

— Значи, си имал пастрок?

Той отпи голяма глътка от сока, който му беше донесла.

— Познавам двама от тях. Третия не го помня. Имала е лош късмет. Е, тя си падаше по възрастни мъже. С изключение на този, когото не си спомням. Той е бил сравнително млад, но доколкото разбрах, е получил инфаркт.

— Помниш ли имената им? — Въпросът беше странен, но Ноа явно не беше прекарвал много време с майка си. Шелби предполагаше, че не е живял много и с пастроците си.

— Разбира се. Първият тип се казвал Уес Къркман. Той е умрял от инфаркт. Хм, после беше един старец. Лутър Холман. Той май беше банкер. За осмия ми рожден ден ми изпрати щипка за банкноти. Що за човек прави това?

Човек, който наистина не беше в час.

— А третият?

Той леко потръпна.

— Алан Трейнър. Той беше дядо на момчето, с което бях приятел в училище. Много го харесвах. Крис, така се казваше. Не познавах дядо му. Крис беше изгубил родителите си в самолетна катастрофа още преди години. Той беше много готин. Няколко години беше най-добрият ми приятел. Реших, че е супер, когато мама се омъжи за дядо му. Така ставахме нещо като братя, нали?

Шелби имаше лошо предчувствие. Хората около Айрис явно имаха злощастната съдба да умират.

— Какво се случи?

— Дядо му се разболя и аз предполагам, че Крис не е могъл да го преживее. Намерих го с игла в ръката. Той никога преди това не беше вземал наркотици, Шелби. Все още не разбирам защо го направи. Имаше мен. Имаше и мама. Знам, че тя през по-голямата част от времето не беше кой знае каква майка, но щеше да се погрижи да не му липсва нищо.

Господи, сега Шелби разбра защо Дрю постъпваше така. Не желаеше да е човекът, който щеше да разбие на пух и прах света на Ноа. Той и без това вече беше достатъчно осакатен. Да открие, че майка му е психопатка, навярно щеше да прелее чашата.

— Някои хора просто не могат да се преборят със себе си. Депресията ги погубва. Не е било заради теб. Било е миг на слабост и ти трябва да го помниш като момчето, което е било.

Не като момчето, което майка ти вероятно е убила.

— Ти можеш ли да си обясниш защо моята леля ме е оставила сам? — попита Ноа. — Ясно ми е какво е станало с парите. Мама винаги е била немарлива с адвокатите. А и не е очаквала да умре толкова скоро. Тя всъщност изобщо не беше стара. Така и не е променила завещанието си, но аз не проумявам защо леля ми дори не ми се обади, не се опита да ми помогне.

— Ти някога опитвал ли си да се свържеш с нея?

— Да, но не можах да открия и следа от нея. Така се забърках с Джейс. Той е хакерът, за когото работех. Написах му една програма и се предполагаше, че той ще се опита да открие леля ми. Джейс твърди, че тя се е преместила да живее във Франция. Даде ми имейла й, но когато го проследих, беше регистриран на името на някакъв мъж в Париж, който твърди, че няма представа коя е Ана Уокър. Тя е като призрак. В наши дни всички оставят някакви следи. Всички са в социалните мрежи. Но аз никъде не успях да я открия. Защо тя ще прикрива всичко за себе си? Мисля, че може да е убила мама заради парите й. Това е една от причините, поради които исках да говоря с Дрю. Искам да го убедя да ми помогне. Всички останали смятат, че съм параноик.

Тя знаеше, че не беше, ала не можеше да му го каже. Дължеше лоялност на Дрю. Въпреки факта, че бе настояла да вземат хлапето при тях, знаеше, че Дрю бе прав и трябваше да го проверят.

— Значи, майка ти е умряла преди четири години?

Той кимна.

— Било е автомобилна злополука. Много тежка. Не е останало много за погребване.

Айрис беше добра в инсценирането на злополуки.

— Но тя предварително е платила цялата такса до края на гимназиалното ти обучение?

— Да — кимна Ноа. — Не е нещо странно. Имало е попечителски фонд за средното ми образование. Всъщност господин Трейнър го е учредил. Възнамерявал е да учреди и фонд за колежа, но почина, преди да успее да го стори.

Или е дал парите на съпругата си, която не си е направила труд да го основе.

— Значи, след като си се дипломирал, не си имал никакви пари?

— Бях спестил няколкостотин долара от издръжката, която фондът ми изплащаше. Тъжното в цялата история е, че през целия си живот съм живял в „Крайтън“. Нямах грижа за нищо. След като мама умря, все някой ме канеше в дома си за летните ваканции. Понякога бяха приятелите ми. Веднъж един от преподавателите ми позволи да остана заедно с него, жена му и децата. Никога не съм работил. А после имах пари, колкото да стигна до града. Настаних се в една мизерна картира в Бронкс, докато се опитвах да си намеря работа. Накрая се запознах с Джейс в интернет и той ми предложи хиляда долара, ако открия какво не е наред с програмата му. Той разработваше онлайн система за продажби.

Исусе. А Дрю си мислеше, че тя имаше нужда от някой да я пази. Хората, които продаваха нормални неща в интернет, не наемаха хора от улицата.

— И кога разбра, че това, което продава Джейс, е незаконно?

Ноа остави вилицата до чинията с наполовина изядения омлет.

— Предполагам, че винаги съм го знаел. Искам да кажа, защо ще се захващаш с някакъв хлапак, на когото си попаднал в случайно в интернет, ако е нещо законно? Но доскоро не знаех какво точно продава, защото използва кодове за продуктите.

— Какви бяха тези продукти? — Шелби не изгаряше от нетърпение да проведе този разговор с Дрю.

— Всичко. Каквото и да е. Очевидно, след като федералните разбиха „Силк Роуд“^[1], в черния пазар се е образувала огромна дупка и Джейс беше решен да я запълни. Открих, че той продава всичко, като се започне от нелегални оръжия и се стигне до хероин. Но по това време вече нямаше къде другаде да отида.

Шелби можеше да разбере ситуацията да си заклещен на някое място, където не желаеш да бъдеш.

— Той заплаши ли те?

— Няколко пъти. Да кажем, че знаех, че за мен ще е по-здравословно, ако не се обадя на ченгетата. — Младежът се втренчи в компютъра си. — И тогава получих онази картичка и осъзнах, че може би имам шанс да се измъкна. По онова време той вече беше спрял да ми плаща. Работех само за подслон и храна. Не че имаше много храна. Той почти не се свърташе у дома. Имах късмет, ако ядях веднъж дневно. Макар че ми е предлагал много наркотици. Бях на ръба да ги приема, когато получих картичката.

Защото е бил наивен и отчаян. Той е бил привилегировано дете, което не е било способно да се нагоди към околния свят, защото никой не го беше подготвил за това. Бил е подготвен да постъпи в колеж, да разчита на семейното богатство, докато не дойде времето да се сдобие със свое.

Толкова много приличаше на Дрю.

— Мислиш ли, че това е истина, или някой се е избъзикал с мен? — попита Ноа тихо.

— Мисля, че ти, без съмнение, си син на Бенедикт Лолес. — Шелби се пресегна и покри ръката му с длан. — И смятам, че ако останеш тук, накрая ще се сдобиеш с истинско семейство. А сега ме погледни в очите и ми кажи нещо.

Той се втренчи право в нея с открито лице. Или беше един от най-искрените хора, които тя някога бе срещала, или най-талантливият актьор на планетата.

Бедата беше, че в същото време бе син на Айрис, когото тя бе отгледала, а тя беше смъртоносна като отрова и дяволски добра актриса.

— Дошъл ли си тук, за да причиниш зло на Дрю?

Той не трепна нито за миг.

— Категорично не. Искам да узная какви са корените ми. Това е единствената причина, за да съм тук. Е, може би има и още нещо. Не искам да съм бездомен и сам. Искам да имам някого в този шибан свят, на когото да му пука дали съм жив, или мъртъв.

Тя искаше да му повярва. Стисна ръката му.

— Добре тогава. Не бива да обръщаш внимание на Хач. Той е безобиден, но закриля Дрю. След като се увери, че ти си този, за когото се представяш, ще се успокои.

— Ти смяташ, че трябва да остана?

Абсолютно, особено след като тя все още не беше разбрала защо той бе тук.

— Да. А сега какво ще кажеш да си довършиш закуската, а след това двамата с теб да отидем да ти купим прилични дрехи? И има ли начин да те убедя да се откажеш от тази прическа а ла Джъстин Бийбър?

Устните му се извиха в усмивка, която й напомни за тази на Дрю.

— Става.

Тя затвори лаптопа, защото нямаше отново да го докосне, преди да бъде абсолютно сигурна, че е чист. Трябваше да се уверят, че никой не следи Ноа през компютъра му.

Трябваше да започне да търси. Можеше да сглоби парчетата от историята на Айрис посредством хората, присъствали в живота й — мъжете, които навярно беше убила.

А когато откриеше Айрис Лолес, щеше да узнае истината за Ноа.