Лекси Блейк
Отмъщение (5)

5.

Дрю се взираше през еднопосочно пропускливото стъкло в хлапето, седнало от другата страна в залата за разпити в полицейския участък с белезници около китките. Ноа Уокър изглеждаше по-млад от своите деветнадесет години, докато разговаряше с полицейския детектив. Носеше развлечена тениска и яке, което беше прекалено тънко, за да го стопли. Имаше нужда и от подстригване.

— О, Боже мой! Така ли си изглеждал на тази възраст? — Шелби пристъпи до него и ченето й увисна, когато зърна младия мъж, опитал да проникне в къщата му.

Според полицията не бил стигнал много далеч. Хлапакът успял да прескочи оградата и бил засечен от камерата на охранителната компания на Дрю. Била повикана полиция и те намерили младежа край басейна, полузаспал върху един от шезлонгите. Със себе си нямал нищо, освен раница, пълна с евтини протеинови блокчета, два чифта дънки, суитшърт и малко бельо. Освен това открили в джоба му цели единадесет долара и двадесет и три цента и използван билет от Кънектикът до Остин.

— Той изобщо не прилича на мен.

Шелби го погледна, сякаш бе изтърсил най-тъпото нещо на света.

— Дрю, той е твое умалено копие. — Гласът й се сниши въпреки факта, че бяха сами. — Има ли някакъв начин майка ти да е била бременна, когато си е тръгнала?

— Имаш предвид, когато е убила баща ми и любовницата му, не е успяла да убие децата си и е приела напълно нова идентичност?

Тя не обърна внимание на думите му.

— Времето съвпада. Прочетох доклада на полицията за него. Ноа е бил роден осем месеца, след като баща ти е бил убит. Името на майката върху акта за раждане е Лия Уокър. Бащата не е вписан. Бил е роден в Ню Йорк. Познато ли ти е това име? Дали не е някое от фалшивите й имена?

О, да, той бе разпознал името.

— Двамата с Иън говорихме за нея по-рано днес следобед. Според него Лия Уокър е била приятелка на Патриша, която през годините я е запознавала с богати клиенти. Но не спомена нищо за дете. Разбира се, аз не съм им поръчал да търсят дете, а те току-що са започнали да я разследват. Макар че смятам да попитам Карли за нея. Карли е работила с години за Патриша. Предполагам, че е познавала повечето й приятелки.

Шелби се извърна и погледна към стаята.

— Той изглежда толкова изплашен.

— Навярно е отличен актьор. — Хлапакът беше троянски кон. Ето какво беше. Майка му бе намерила актьор на подходящата възраст, който приличаше малко на Дрю, и явно го бе изпратила тук, за да… за да направи какво? Да създаде хаос? Да размекне сърцето на Дрю? Беше пълна идиотка, ако си мислеше, че той ще се хване на тази въдица. За него хлапето беше точно това, което мислеше, че е — змия в тревата, дебнеща да ухапе всички тях.

— Значи, твърдиш, че майка ти е починала преди няколко години? — попита детективът в стаята за разпити.

Младежът кимна и сведе поглед към ръцете си, като че ли не можеше да повярва, че още са с белезници.

— Аха. Беше преди четири години, но ние не бяхме много близки. Тя ме изпрати в пансион, когато бях на седем. Не че и преди това съм я виждал много често. Имах бавачка. Майка ми прекарваше много време извън града.

— Какво правеше през лятото? — продължи с въпросите детективът.

Хлапакът, който, както Дрю бе разбрал, беше на деветнадесет и не бе съвсем хлапак, се изправи на стола.

— Отсядах при приятели. Това правех, откакто се дипломирах в „Крайтън“. Е, това беше, преди всички да заминат в колеж. Мама бе предплатила таксата за гимназиалното ми обучение, но очевидно е завещала всичките си пари и собственост на сестра си. Дори не знаех, че е имала сестра, така че се оказах прецакан.

— Твоята леля не е ли поела попечителството над теб? По онова време си бил петнадесетгодишен.

Младежът сви рамене.

— Тя не ми се обади. Дори не знаех, че мама е починала, научих го чак след погребението. Ченгетата казаха, че не са открили името ми в телефона й, нито някъде в къщата. Сякаш изобщо не съществувах. Една приятелка на мама се погрижи за мен. Предполагам, че е станала моя приемна майка, но тя почина от рак преди седем месеца. Оттогава отсядам в мотели.

— И така, съгласно това, което си казал на полицаите на местопрестъплението, наскоро си получил писмо, твърдящо, че си брат на Андрю Лолес?

Ноа въздъхна, сякаш беше благодарен, че най-после му задават този въпрос.

— Да. Беше в раницата ми. Ако искате, можете да го прочетете. Беше картичка, изпратена в мотела, в който бях отседнал. Нямам представа кой друг е знаел, че съм там, освен неколцина приятели. Беше странно, защото всички, които познавам, ми пишат имейли.

— Предполагам, че върху картичката не е имало обратен адрес? — попита полицаят.

— Беше изпратена от пощенска станция в Ню Йорк. Всъщност не мога точно да я проследя. Обикновените пощи са скапани — завърши Ноа и се намръщи.

— Значи, си получил тази картичка и си решил да се свържеш с Андрю Лолес? — продължи да разпитва полицаят.

— Винаги съм се питал кой е бил баща ми. Мама все казваше, че нямало значение, защото бил мъртъв и било по-добре да не знам. В картичката пишеше, че моят баща е Бенедикт Лолес и ако искам да узная истината за живота си, трябвало да открия брат си Дрю Лолес. Това беше всичко, което пишеше. Опитах се да му се обадя, но се оказа доста трудно да се свържа с него. Останали ми бяха малко пари и реших да дойда тук. Аз приличам на него. Мисля, че е вярно. Смятам, че той е мой брат. Полубрат, предполагам.

— О, съмнявам се в това — рече Шелби под нос.

— Той не е мой брат. — Дрю нито за секунда не бе повярвал в това. — Историята е напълно абсурдна. Според Хач накрая родителите ми почти не са си говорили.

— Може и да не са си говорили, но са правили нещо друго — промърмори Шелби, без да откъсва поглед от хлапака. — Дрю, той сякаш е твой близнак.

— Значи, тя явно е намерила някого, който прилича на мен. — Нямаше значение дори и това хлапе да си бе направило ДНК тест, който го доказва. Той не беше брат на Дрю. Беше нечие богаташко синче. Училището „Крайтън“ бе едно от най-престижните частни учебни заведения в света за ученици от първи до дванадесети клас. Шибаният президент на Съединените щати беше учил там. Както и онзи тип, който изработваше частните му самолети. Училището беше за тузарите и елита. Ако майка му наистина бе родила това синче, очевидно я е било грижа за него много повече, отколкото за другите й деца. Ноа е безделничил в частно училище, докато Дрю и останалите се бяха борили, за да оцелеят.

Не беше негов брат. Мамка му, нямаше начин.

Обаче беше шибан кучи син, който бе съсипал деня на Дрю, при това в много отношения. По това време вече трябваше да си е у дома и да се труди над третия или четвъртия секс рунд с Шелби. Възнамеряваше да я откара у дома, да я отведе в леглото и да не й позволи да мръдне оттам поне няколко дни.

— Значи, си решил да дойдеш тук и да се срещнеш с брат си? — скептично попита детективът. — Който по случайност е един от най-богатите мъже в света.

Слава Богу, че поне някой проявяваше скептицизъм, защото Дрю усещаше как сърцето на Шелби се облива в състрадание, докато хлапето продължаваше да нарежда сълзливата си, добре подготвена история.

— Спечелих стипендия за „Харвард“, но не можах да осигуря останалата част от таксата — обясняваше Ноа. — Мислех, че ще мога да се справя, но в крайна сметка напуснах. Регистрирах се в една агенция за почасова работа, но там не се търсят програмисти. Това е единственото, в което ме бива, освен ученето. После получих тази картичка. Сега разбирам защо съм толкова добър в програмирането. Моят брат е най-блестящият програмист на света. Той е гений. Очевидно моят баща също е бил гений.

От устата на детектива се разнесе презрително изсумтяване.

— Твоят баща е убил съпругата си и се е самоубил. Не е бил толкова блестящ в живота.

Дрю реши, че може би не харесва чак толкова този детектив.

— Има хора, които не вярват в това. Някои смятат, че е бил убит, за да може компанията, която е основал, да продаде идеите му.

— Конспиративни бръщолевеници на откачалки — изстреля детективът.

— Е, той, изглежда, си е написал домашното — отбеляза Шелби.

— Да. Много добре е подготвен.

Тя се извърна към него, когато детективът се захвана да разпитва Ноа как се е добрал до Остин.

— Знаеш, че през годините неколцина журналисти са работили по случая.

— Никой от тях не е открил истинско доказателство. И е нелепо да ги наричат журналисти. Те са конспиративни теоретици, както каза детективът. Доколкото знам, една от работните хипотези е, че извънземните са отвлекли истинското тяло на баща ни и сега той работи за тях.

В съзнанието му за миг проблесна обгорелият труп на баща му, но той не съдържаше никаква информация, за разлика от шибаното сърце, което тя бе нарисувала на гърба. Сякаш е било подарък от нея. Сякаш смъртта е била целта и най-голямото постижение в живота на майка му.

Оставила е фотографията, знаейки, че следващият, който ще отвори онази кутия, навярно ще е едно от децата й. Искала е първото нещо, което той, братята му или Мия видят, да бъде овъгленото тяло на техния баща. Дали това беше нейният начин да им каже да стоят далеч? Или е бил нейният начин да изпрати послание? Нейният начин да каже: Погледни това. Ти си също като мен, Андрю. Ти си безмилостен. Ти си мое дете. Останалите приличат твърде много на баща си, но ти… о, ти си мой…

— Дрю?

Той разтърси глава, сякаш можеше да пропъди отвратителните мисли.

— Какво?

— Попитах дали искаш да ти донеса нещо за пиене — повтори Шелби.

Скоч. Един казан скоч може би щеше да му помогне да се отпусне.

— Не, благодаря.

Отново насочи внимание към последния подарък на майка си, но мислите му бяха заети с Шелби. За един кратък момент беше забравил всичко, освен нея. Когато я държеше, доставяйки й удоволствие, той не беше мислил за нищо, освен за тази жена. Не искаше питие, нито компютър. Желаеше единствено нея. Тя беше тази, която караше целия лош свят да изчезне.

— Значи, си решил да нахлуеш в къщата? — Детективът се облегна удобно назад в стола, като че ли имаха на разположение цялата нощ и той ни най-малко не се притесняваше да я прекара тук. — Да не би да си мислил, че така ще спечелиш симпатията на брат си?

Ноа въздъхна.

— Исках да го почакам. Ясно ли е? Осъзнавам, че беше глупаво, но трябва да го видя. Няма къде другаде да отида. — Очите на хлапето се наляха със сълзи, но то успя да ги преглътне. — Похарчих всичките си пари за автобусен билет дотук и за таксито, което ме закара до дома на брат ми. Вижте, не съм се опитвал да вляза в къщата. Бях толкова уморен, че съм заспал край басейна. Ако се бях опитал да проникна вътре, нямаше ли да хвърля тухла по прозореца или нещо подобно?

— Може би не си бил там, за да крадеш. Искаш ли да ми обясниш наличието на нож в раницата ти? — Ченгето извади нещо, което приличаше на малък обикновен нож за рязане на месо. Не беше от добра марка. Изглеждаше назъбен, но не и остър. — Ядосан ли си на господин Лолес?

Ръката на Шелби се плъзна в неговата.

— Не съм ядосан на никого, по дяволите. Живеех в мизерна, долнопробна дупка — изстреля Ноа. — Вие няма да разберете.

Но Дрю разбираше. Дрю знаеше какво означава да е толкова изплашен до смърт, че някой ще го нападне, че вината да ходи с ножче за масло в джоба, защото това е единственото, което е могъл да отмъкне. Никога не се разделяше с тъпото ножче за масло.

Къде щеше да се намира сега, ако не беше открил Хач? Ако не го беше убедил да се подложи на лечение и да се изчисти поне донякъде от алкохола, за да намерят инвеститори и да приберат Райли, Бран и Мия? Ами ако бяха оставени съвсем сами на произвола на съдбата?

На вратата кратко се почука и влезе партньорът на детектива. Тя беше жена с компетентен вид, облечена в елегантен костюм с панталон, сребристата й коса беше прибрана в строг кок. В ръката си държеше папка.

— Господин Лолес, цялата документация е готова. Нужен ми е само вашият подпис и можем да му повдигнем обвинение за нахлуване с взлом и преследване. Ако той казва истината и няма пари, ще определим гаранция и навярно ще го задържим в ареста до началото на процеса в съда. Това може да стане по някое време догодина.

На хлапака щеше да му се отрази добре да прекара няколко месеца в затвора. Или щеше да прекрати представлението, което щеше да бъде достатъчно красноречив знак за Дрю.

— Отлично. — Ако на майка му поне малко й пукаше за хлапето, можеше да се появи и да плати гаранцията. В противен случай пребиваването на Ноа в затвора разрешаваше огромни проблеми.

— Андрю? — Шелби го гледаше с широко отворени очи. — Не можеш да го изпратиш в затвора.

— Той е нахлул в дома ми. — За Дрю това изглеждаше съвършено логично последствие.

— Той те е търсил — настоя Шелби.

— Да, след деветнадесет години той внезапно е решил, че има брат милиардер. Това изглежда много удобно, нали? Освен това няма значение. Аз имам двама братя и той не е един от тях. — Вдигна ръка над отворената папка, готов да се подпише върху пунктираната линия най-отдолу на листа.

Шелби застана между него и полицайката.

— Дрю, искам да поговоря с теб насаме за няколко минути.

Трябваше да се досети, че няма да му е лесно с нея. Може би няколко минути насаме щяха да помогнат. Трябваше да я остави вкъщи, но беше проявил слабост.

— Моля ви, детектив, може ли да останем няколко минути насаме?

— Можем да го задържим за седемдесет и два часа. Междувременно вие ще имате време да решите как да процедираме, но мисля, че човек с вашето положение би трябвало да е внимателен. — Жената кимна и се отправи към вратата.

Дрю остана сам с Шелби и Ноа от другата страна на стъклото. Детективът, който го разпитваше, бе излязъл преди няколко минути. Ноа все още беше с белезници. Седеше до масата, отпуснал глава върху ръцете си.

Не че това имаше някакво значение за Дрю, но хлапето беше обучено да изважда наяве закрилнически инстинкти. Приличаше на шибан заек, уловен в капан, чакащ да бъде изяден.

Но Дрю не даваше и пет пари, защото беше прозрял истинската същност на въпросния заек. В случая тъкмо заекът беше капанът.

— Дрю, онзи млад мъж ти е роднина — подхвана Шелби.

— Не го знаем. — Нямаше да го повярва, докато не направеше ДНК тест. Не че еднаквите гени щяха да означават нещо. Майка му беше неопровержимото доказателство за това. — Освен това, ако той е мой брат, е бил обучен от майка ми. Нима не разбираш, че тя е тази, която го е изпратила?

— Не можеш да си сигурен.

Колко бе наивна.

— Кой мислиш, че му е изпратил онази картичка? Кой друг би могъл да знае за роднинските му връзки? През целия си живот той е смятал, че името му е Уокър. Получава тайнствена картичка и внезапно се оказва от отбора Лолес? Нито за секунда не го вярвам. Той е едно от следните две неща: или е средство за отвличане на вниманието, или е явно оръжие срещу мен. И в двата случая може да върви по дяволите и аз ще му изпратя билет за първа класа дотам.

Нямаше как да го заяви по-ясно и грубо. Сега тя би трябвало да разбере.

— Или е жертва като теб. — Шелби се извърна и погледна сцената пред очите им. — Дрю, той е толкова млад. Той е младият Дрю. Какво не би дал ти самият на неговите години, за да намериш някого, който да те спаси? Който да се погрижи за теб?

— Аз се грижех за всички. Не се нуждаех от някого, който да се грижи за мен.

— Да — съгласи се тя. — И си свършил страхотна работа. Ти си бил всичко, от което те са се нуждаели, а сега има още някого, който има нужда от теб.

— Той няма нужда от мен. Появата му тук е дело на Айрис. Нима не го разбираш?

Тя въздъхна — разочарована въздишка — и Дрю сякаш виждаше как се въртят колелцата в мозъка й. Не можеше да не го признае — Шелби не беше от хората, които лесно се отказват.

— Добре, чувал ли си пословицата Дръж приятелите си близо, а враговете си — още по-близо?

— Това е било казано от хора, които не са имали възможност да държат враговете си в затвора. — Той взе папката, готов да подпише. Шелби щеше да забрави за този инцидент, след като отново се съсредоточеше върху основния случай. Навярно няколко дни щеше да му е ядосана, но в крайна сметка щеше да осъзнае, че това е най-добрият начин да се справят със ситуацията.

Тя се извърна, втренчила поглед в стаята, където Ноа разиграваше първокласен театър. Сега в шибаните му очи блестяха сълзи. Изглеждаше жалък и нещастен като куче в кучкарник, което знае, че никое семейство няма да го отведе у дома.

Шелби подсмръкна.

— Знаеш, че правя това и заради теб. — Той остави папката. Щеше да бъде по-лесно да се подпише, ако е върху бюрото.

— Не го правиш заради мен, но ти ме научи на нещо.

Думите й прозвучаха заплашително. Не можеше да отрече, че не го биваше особено много в отношенията с жените. Точно заради това никога не бе имал сериозни връзки.

— Какво си научила от мен?

Тя се извърна, очите й бяха зачервени. Избърса сълзите от лицето си.

— Научих, че не бива да ти противореча. Ти не даваш втори шанс на хората, нали? В случая с Ноа ти дори не му даваш и първи шанс.

— Да не би да ми казваш, че трябва да дам шанс на майка ми да внедри своя шпионин? Да й дам шанс да ме нарани, а — което е по-важно — да нарани теб? Говоря сериозно, Шелби. Правя това, за да защитя теб, а не себе си. Той би могъл да те нарани. Може да е тук, за да ти причини зло.

Тя пристъпи към него и вдигна ръце, за да докосне гърдите му, а той беше истински идиот, тъй като от устните му се изтръгна въздишка на задоволство само от допира й.

— Много мило от твоя страна, че си толкова загрижен за мен, Дрю, но аз искам да поговориш с него. Мисля, че дори и да е изпратен от някого, сигурна съм, че не би могъл да живееш в мир със себе си, ако вкараш брат си в затвора. Трябва да го отведем с нас у дома и да разберем какво става.

— Няма да го заведа в дома си.

— Той може да отседне в къщата до басейна. Разполагаш с достатъчно стаи — продължи да го убеждава тя.

— Напълно изключено — отсече той, но вече започваше да спори мислено със себе си. Първоначалният му инстинкт беше да изпрати хлапето в затвора и никога повече да не помисля за него, но може би щеше да е по-разумно да разбере що за човек е, да го проучи и да открие каква е целта му. Да открие какво е искала да постигне мамичка, изпращайки любимия си син да й свърши мръсната работа.

А после щеше да изпрати шибаняка на някое място, където да научи какво означава истинска нищета и мизерия.

Може би ще е забавно. Само дето съществуваше проблема с Шелби, която живееше с него, а той не можеше да рискува живота й.

— Съжалявам. Ще съм много по-спокоен, ако той е в затвора. А сега ме остави да подпиша тези документи и да си вървим у дома.

Ръцете й се отпуснаха безволно покрай тялото, тя кимна и отстъпи назад.

— Добре. Аз ще отида да проведа няколко разговора.

Да, точно поради тази причина той не се срещаше с жени като Шелби. По дяволите, сега си го припомни.

— Значи, си тръгваш? Ще извикаш такси и ще си тръгнеш в минутата, в която не правя това, което искаш? Това ли е?

Тя се намръщи.

— Не. Не си тръгвам, Дрю. Ще се обадя, за да видя дали мога да намеря адвокат, готов да поеме случая на брат ти. Той не заслужава да отиде в затвора само защото те дразни. Знаеш, че на този свят бедните са тези, които винаги опират пешкира.

Тя забравяше няколко очевадни факта.

— Той е посещавал едно от най-скъпите частни училища в страната.

— Да, но вече не е там и само защото е имал ужасна майка, това не означава, че аз няма да му помогна. Не си ли късметлия, задето мисля така? Защото в противен случай късметът и на теб яко щеше да ти изневери, господинчо.

— Значи, ще се прибереш у дома с мен, но подозирам, че няма да продължим оттам, докъдето бяхме стигнали? — Дрю знаеше, че тя няма вина, задето ги бяха прекъснали, но при все това не можеше да не се чувства измамен.

— Майтапиш ли се с мен? Искаш да се прибера у дома с теб и да правим секс? След всичко, което се случи тази вечер?

— Мислех, че искаш да ме утешиш и приласкаеш. Нека ти кажа нещо, Шелби. Точно в този момент дяволски много се нуждая от утеха.

Тя го прониза с убийствен поглед, който би трябвало да го накара да се почувства неудобно, но Шелби изглеждаше толкова сладка.

— Да не си посмял да ме манипулираш, Андрю Лолес. Никак няма да ти хареса това, което ще последва. Преди бях мила и да, исках да те утеша, да ти дам известно спокойствие. Но в момента съм малко ядосана и не, няма да спя с теб.

Точно това си мислеше и той.

— Значи, аз правя само едно нещо, което ти смяташ за погрешно, и вече не те привличам.

— Ние сме насред сериозен спор — заяви Шелби и изсумтя възмутено. — И ядът няма да ми мине само защото ти си възбуден. Господи, ама наистина хич не те бива в тези работи.

— Аха, май вече го изтъкнах. — Дрю се втренчи в доклада. Един подпис и той никога повече нямаше да види Ноа Уокър. А Шелби щеше да го смята за най-големия негодник на света. Щеше да развали мнението си за него, а това го притесняваше. Пък и тя имаше право, че е по-добре да държи враговете си наблизо. Това ли искаше? Мамка му. Мамка му. Мамка му.

— Добре. Ако му позволя да остане в къщата до басейна, ти ще преместиш нещата си в моята спалня. Ще трябва да спиш с мен. Това е сделката.

Тя се вторачи в него за миг. Гледаше го така, сякаш беше изтърсил нещо много глупаво, но той нямаше намерение да се отказва от думите си. Щом щеше да пренебрегне всичките си инстинкти, трябваше да получи нещо в замяна и това беше Шелби в леглото му. Може би не по начина, по който си го беше представял. Но тя щеше да бъде там.

Тя пое дълбоко дъх, като че ли се опитваше да прояви търпение. Да, често й се налагаше, когато беше с него.

— Дрю, не всичко на този свят е сделка.

Е, това щеше да бъде.

— Добре. Ще отида да кажа на детектива, че го вземаме с нас, и довечера ще спя при теб. Но трябва да разбереш, че да спя в едно и също легло с теб, не означава, че ще правим секс. Това не подлежи на сделка и на обсъждане.

— Чудесно. Поставям това условие, защото искам да си ми под око. Трябва да съм сигурен, че посред нощ няма да те убият. — Това беше лъжа. Голяма, опашата лъжа, но не възнамеряваше да отстъпва. Нямаше да я докосне, ако тя не го помолеше.

Това вероятно също беше лъжа.

Шелби продължаваше да клати глава, докато излизаше от стаята.

Дрю се извърна. Неговият „брат“ се взираше право напред, макар че едва ли гледаше нещо конкретно. Стоически. Имаше стоически вид.

През онази нощ Дрю също бе имал такъв вид. Когато след пожара ги отведоха в полицейския участък, той бе запазил самообладание, докато останалите плачеха. Трябваше да бъде силен заради Райли, Бран и Мия, които се нуждаеха от подкрепата му. Защо това хлапе беше силно?

Дрю се извърна, тъй като нямаше значение. И това не беше лъжа. Постъпваше така само и единствено заради Шелби.

Молеше се да не допуска грешка, която да струва скъпо и на двамата.

* * *

Шелби се усмихна на бебето Дрю. Трудно й беше да мисли за него по друг начин. Той толкова много приличаше на брат си, че чак не беше за вярване. Дрю навярно не беше с всичкия си, ако си мислеше, че Ноа Уокър не му е роднина.

— Сигурен ли си, че не искаш да спрем някъде, за да ти купим някои неща? Мога да кажа на шофьора да ни закара до някой магазин. Едва ли имаш в раницата всичко, от което се нуждаеш.

Бебето Дрю й се усмихна. Усмивката на Ноа беше широка и открита. По това не приличаше на брат си.

— Добре съм. Имам четка за зъби и бельо. Нямам нужда от нищо повече. Обещавам, че няма да създавам главоболия. Просто искам да опозная семейството си. Още не мога да повярвам, че имам семейство.

— Да, аз също не мога. — Дрю бе изпаднал в обичайното си мрачно настроение, след като тя бе изпълнила ролята на неговата съвест по-рано вечерта.

Шофьорът бе дал газ и колата летеше с висока скорост по магистралата, водеща към големите къщи, покрай бреговете на езерото Травис.

Ноа седеше срещу тях и изглеждаше притеснен. Явно се чувстваше неудобно върху седалката в дългата лимузина.

А Дрю отново пиеше скоч. Навсякъде ли имаше бутилки? Шелби подозираше, че ако спрат насред улицата, някой ще ги очаква с кристална гарафа в ръка.

— Съжалявам, че разбра по този начин — подхвана Ноа. — Предполагам, че изобщо не ми дойде наум, че след като съм син на Бенедикт Лолес, това означава, че той е изневерил на майка ти. Не исках да ти причиня болка.

— Много добре знам на какво е бил способен баща ми — тросна се Дрю.

— Дрю се опитва да каже, че е знаел, че отношенията между майка му и баща му не са били много добри. Всичко е наред. Ти не си вестител на лоши новини.

— Определено не исках да кажа това — заяви нацупено Дрю.

Тя го стрелна предупредително и той отново се върна към скоча си. Шелби насочи вниманието си към Ноа.

— Утре ще излезем да ти купим някои неща. Сигурна съм, че имаш нужда от дрехи. Откога живееш на улицата?

— Той каза, че е бил отседнал при приятели — изтъкна Дрю.

— Излъга. — Дрю се мислеше за голям умник, но тя познаваше уличните хитрини, с които Дрю не се беше сблъсквал дори в приемните домове. — Той си затваряше очите всеки път, когато обясняваше къде е живял. И аз мисля, че излъга за това как е платил автобусния билет.

— Да не би да си експерт по разобличаване на лъжи? — Дрю внезапно отново прояви интерес.

Хубаво беше да знае, че и тя можеше да го изненада.

— Работила съм с клиничен психолог, който едновременно беше и агент от ФБР. Редактирах книгата му и той ме научи на няколко трика. Движението на очите е по-голям индикатор от всяко доказателство. Истинският начин да разбереш дали някой лъже, се състои в умението да го разпитваш. Трябва да откриеш пробойни в историята му. Той вече имаше няколко, когато обясняваше къде е работил. Затова се налага да те попитам как наистина си получил онази картичка.

— Не лъжа — заяви Ноа и стисна челюсти, добивайки упорито изражение. — Нито за автобусния билет, нито за картичката. Може и да ме е било срам да призная, че не можах да задържа апартамента. Живеех при един човек, но той се оказа много лош тип, затова си тръгнах, но не намерих къде другаде да се подслоня. Онази картичка се появи в неговото жилище. Просто не желаех да го замесвам.

Очите на Дрю светнаха.

— Разбирам какво казваш. Значи, си използвал адреса на свой приятел, за да получаваш пощата си и като адрес за временната работа.

Ноа скръсти ръце пред гърдите си.

— Да, използвах адреса на приятел.

— Лошият тип или някой друг? — продължи да разпитва Дрю.

Ноа се поколеба.

— Лошият тип.

— Също така каза, че не си имал мобилен телефон — продължи Дрю, задълбавайки по темата. — Тогава как евентуалните ти работодатели са щели да се свържат с теб? Заяви, че си програмист. За кого си писал програми? Аз познавам доста хора в бранша.

— Не ги помня всичките — отвърна Ноа. — Ходех в офиса всеки ден. Така разбирах дали имат работа за мен, или не.

Шелби потръпна. Това беше прекалено очевидно. Младежът не беше добър лъжец. Още едно нещо, по което с Дрю си приличаха. Дрю Лолес може и да беше един от най-успелите мъже на земята, но той не можеше лъже дори ако се налагаше да спаси живота си. Навярно бе в състояние да го направи, когато ставаше дума за бизнес, но в личния живот никак не го биваше в лъжите.

И беше пълен идиот, когато ставаше дума за човешки взаимоотношения. Ако тя дори за миг смяташе, че той наистина се възползва от затрудненото положение на брат си, за да я вкара в леглото, щеше да си тръгне. Тя го беше притиснала в ъгъла и за него това беше единственият начин да се измъкне.

— Скъпи, агенциите за подбор на персонал нямат такава практика — рече тя мило. — Те никога не наемат човек без телефон. Не и в света на технологиите. Мога да разбера, ако си бил общ работник. Тогава отиваш на място и получаваш работа. В света на технологиите се изискват повече неща.

— Наистина ли можеш да програмираш? — попита безстрастно Дрю.

Сега нямаше никакво колебание. При въпроса очите на хлапето предизвикателно блеснаха.

— Да. Аз съм един от най-добрите програмисти в Ню Йорк. Може и да нямам скъпарска къща, но винаги съм готов да заложа моя талант срещу твоя, братко.

Дрю въздъхна.

— За кого си работил?

Шелби подозираше нещо.

— Хакер ли беше?

Ноа погледна през прозореца.

— Тогава мислех, че върша нещо добро, а и това бе единственият начин да остана в дома му. Доскоро не осъзнавах доколко му е черна шапката.

Хакер „черна шапка“^[1]. Тя не беше особено изненадана. Ако Ноа притежаваше талант и не е имал други възможности, за него щеше да има място в тъмната мрежа^[2].

— Всичко е наред, Ноа.

— Не е наред! — възмути се Дрю. — Знаеш ли какво правят хакерите „черна шапка“?

Да не би той да я смяташе за толкова наивна?

— Като че ли ти никога не си хаквал система, която не е трябвало! Мислиш ли, че не съм те проучила? Защо преди петнадесет години агенти от ФБР са цъфнали на прага ти? Виждаш ли, ти смяташ, че няма доказателство за това, но и аз мога да си наема хакер.

Той се извърна към нея.

— Понякога забравям защо те намирам за толкова привлекателна. И тогава ти ми го напомняш.

Добре беше да знае, че Дрю се е вбесил от представата, че тя е наела хакер.

— Просто казвам, че не бива да си толкова лицемерен.

— Не съм лицемерен, бебче. — Ръката му се плъзна върху нейната. — Ако той е замесен с хакер „черна шапка“, това може да бъде опасно за всекиго, който е близо до него. Знам как стават тези неща. И така, кажи ми, Ноа. Открадна ли пари от този тип? Защото това обикновено не свършва никак добре.

Ноа се облегна назад, скръсти ръце и цялото му тяло се отпусна.

— Не, не съм откраднал пари от него. Свърших му една последна работа и той ми даде парите, с които дойдох тук. Извинявай. Не исках да знаеш, че съм направил нещо незаконно. Но никой не ме преследва.

— Е, те никога няма да те уведомят, че те преследват — изтъкна Дрю. — А дори и да са решили да го направят, как са щели да се свържат с теб, след като нямаш мобилен телефон? Може би този тип ще ти изпрати имейл, за да ти напомни, че си в черния списък.

Ако той не беше толкова дяволски секси…

— Всичко е наред, Ноа. Просто трябваше да узная истината.

Дори на слабата светлина в колата Шелби видя как младежът се изчерви.

— Съжалявам.

Лимузината зави по кръглата алея за коли и спря. Шелби беше доволна, че се бе разходила из имението в деня, преди да решат да заминат за Далас. Нямаше да се учуди, ако Дрю си тръгнеше и оставеше хлапето да се щура само наоколо.

— Ще те заведа до къщата край басейна. Мисля, че там ще ти хареса. Има кухненски бокс, но ти си добре дошъл да закусиш с нас в голямата къща.

— Нима? — попита Дрю, докато шофьорът му отваряше вратата.

Наистина беше вбесяващ.

— Да.

— Закусваме в седем — недоволно промърмори Дрю. — И ако разбера, че ме шпионираш поради някаква цел, освен закуска ще има и екзекуция.

И без да каже повече нито дума, Дрю слезе от колата.

— Не мисля, че той ме харесва — рече Ноа и се намръщи.

— Той повече лае, отколкото хапе — опита се да го успокои Шелби. — На сутринта нещата ще изглеждат много по-добре. Ще видиш.

— Надявам се. — Ноа се втренчи в отворената врата, сякаш се чудеше дали не е по-добре да остане там, където беше. — Той е много по-страховит, отколкото смятах.

Шелби беше сигурна, че си е мечтал да го посрещнат с отворени обятия. Щеше й се да можеше да обещае, че Дрю ще се промени за една нощ, но се съмняваше. Освен това тя не бе сигурна защо Ноа е тук. Знаеше само, че нямаше как да разберат, ако не му позволят да остане при тях. А враждебното държание на Дрю нямаше да помогне за откровеността на Ноа.

— Дай му малко време. Ще видиш.

Ноа се измъкна от лимузината, но когато тя самата понечи да слезе, Дрю стоеше отвън до вратата, за да й помогне.

Не каза нищо, но я последва в голямата къща и до задната й част. Дори когато стигнаха до малката къща и Шелби показваше на Ноа как да отвори вратата, Дрю се извисяваше отстрани като великолепен гаргойл, сякаш предупреждавайки всички наоколо, че всеки миг може да ги връхлети.

За нещастие, тя не знаеше всичко за високотехнологичната къща.

— Дрю, искаш ли да му покажеш как да използва комуникационната система?

— Всъщност не.

— Ще се оправя. — Ноа стоеше насред къщата с раница в ръка.

— Ще настроя алармата, така че ако през нощта се опиташ да проникнеш в голямата къща, трябва да знаеш, че има лазерна охранителна система — рече Дрю с напълно сериозна физиономия. — Високотехнологични лазери. Ще ти отсекат краката, но ще обгорят раната, така че ще останеш жив, за да те изтезавам по-късно. Дори няма да се събудя.

— Той се шегува. — Шелби се надяваше, че Дрю действително се шегуваше.

Устните на Ноа се извиха в лека усмивка.

— Ще се постарая да не прониквам в дома ти.

— Нито да се измъкваш навън — додаде Дрю. — Ще насъскам хрътките срещу теб.

— Отново се шегува. Той няма домашни любимци, още по-малко такива, които могат да те изядат — рече Шелби, докато Дрю вече я теглеше към голямата къща. — Лека нощ, Ноа.

Когато вдигна ръка, младежът изглеждаше нещастен и самотен като изгубено дете.

— Лека нощ, Шелби. Благодаря ти. Както и на теб, Дрю.

— За теб съм господин Лолес — процеди Дрю и я повлече към голямата къща. — И не забравяй за лазерите.

В мига, в който се озоваха в къщата, Дрю затръшна вратата, заключи я и тутакси нагласи алармата. Извади мобилния си телефон и натисна един бутон.

— Напомняне за понеделник. Да купя лазерна система.

— Знаеш, че си вбесяващ, нали?

Той сви рамене.

— Човек никога не може да е достатъчно предпазлив. Ще те чакам в леглото. Ако след петнадесет минути не си там, ще дойда да те търся.

Тя се отправи към стаята, където беше спала през последната седмица, въздъхна и се зае да се приготвя за лягане. Чувстваше се безкрайно уморена, а вечерта изобщо не се бе развила според очакванията й. Никога нямаше да го признае на Дрю, но тя също искаше вечерта да свърши по някакъв романтичен начин.

Може би така беше по-добре. Те действаха прекалено бързо, следвайки невероятното привличане помежду си, а имаха нужда първо да се опознаят и сприятелят.

Дали той би могъл да се сприятели с нея? Способен ли беше да признае от какво се нуждае? Или тя винаги трябваше да се бори с него?

Странно, никога не си бе спомняла родителите й да се карат. Те бяха тихо, спокойно семейство, а после изведнъж баща й обяви, че вече не желае да бъде част от него. Младата жена подозираше, че между тях не беше имало страст. Майка й беше много по-щастлива, когато остана сама.

А самата тя беше ли познала някога страстта? Беше ли желала някога мъж толкова силно, че да е готова да приеме странния му и вбесяващ характер? Понякога се беше питала дали майка й бе мислила за баща й, след като той си бе тръгнал.

Шелби се тревожеше, че независимо какво предстоеше да се случи, тя щеше да мисли за Дрю Лолес през остатъка от живота си. Мислеше за него дори когато му беше ядосана.

Свали грима си и изрови от багажа най-малко сексапилната си пижама.

Очевидно утре щеше да се премести в голямата спалня. Сигурна беше, че той си въобразява, че след като се озове там, тя тутакси ще се хвърли в обятията му и той ще получи секса, от който толкова явно се нуждаеше. Но тя имаше различни планове. Ако искаха това между тях да се получи, не биваше да бързат, трябваше да се опознаят добре и да вземат добре обмислено решение дали могат, или не могат да бъдат заедно, когато работата им приключеше.

В минутата, в която влезе в спалнята, той вдигна глава. Седеше на леглото с таблет пред себе си.

— Обикновено спя от дясната страна. Това устройва ли те?

Да не би да беше нервен? Май основната й роля в тази връзка щеше да бъде да изглажда непохватността, която вървеше ръка за ръка с блестящия ум на Дрю.

— Устройва ме, но трябва да знаеш, че обикновено придърпвам всички завивки.

Дрю остави таблета върху масичката до леглото.

— Добре.

Толкова сериозен. Тя се покатери на голямото легло. За мъж, който твърдеше, че е спал само с няколко жени, той разполагаше с креват, създаден да кипи от активност. Може би дори с няколко партньорки. Беше масивен. Нямаше да е проблем изобщо да не се докосва до Дрю през нощта, ако пожелаеше.

Той изгаси осветлението и се намести.

— Съжалявам, ако съм те разочаровал, Шелби. Опитвах се да те предпазя. Както и останалите. Тепърва трябва да решавам как да съобщя на братята и сестра си за Ноа.

Тя не беше помислила за това. Дрю щеше да бъде принуден да избира. Можеше да опетни името на баща си или да им каже истината — че навярно Ноа е техен чистокръвен брат. По един или друг начин те трябваше да знаят, но тя осъзна, че на Дрю не му бе леко. Той се държеше настрани от хората, които би трябвало да го подкрепят, защото все още се смяташе за тяхна скала, все още се опитваше да им бъде баща, макар че децата отдавна бяха пораснали.

— Мисля, че разполагаме с няколко дни, за да решиш — рече тя, като се обърна към него.

— Аз не спя много — промълви той тихо. — Ако се събудиш и не съм тук, значи, съм в кабинета. Имам навика да си лягам много късно.

— Можеш да оставаш до късно, ако предпочиташ. Аз съм ранобудна. Не е нужно да променяш навиците си заради мен.

— Искам да остана с теб — прошепна Дрю.

Тя се приближи към него. Нямаше да има секс за тях, но тя можеше да му даде нещо друго. Денят беше дълъг и той навярно се нуждаеше от малко утеха и спокойствие.

— Защо не ме прегърнеш, докато заспя?

Мигом се озова обгърната от ръцете му. Може би нямаше да има нужда от толкова много завивки. Той беше като печка. Главата й се отпусна върху гърдите му.

Нейният горещ гений.

— Всичко ще бъде наред, Дрю.

Той въздъхна и тялото му най-после сякаш се отпусна.

— Не зная. Не ми харесва, че той е тук.

Дрю не обичаше промените, а съществуването на нов брат определено щеше да промени живота на всички.

— Ще видим. Всичко ще бъде наред.

Въпреки това, което бе казал, след няколко минути Дрю вече спеше, а Шелби остана да лежи будна, молейки се да не го е излъгала.