Лекси Блейк
Отмъщение (4)

4.

— Благодаря ви, лейтенант Брайтън. — Шелби разтърси ръката на грамадния и секси полицай. Той определено беше много по-готин от последния мъж, който й бе позволил да види доказателствата. Преди няколко месеца бе въведена в усойна, претъпкана стаичка от мъж, който, изглежда, никога не се усмихваше и който я бе предупредил, че ако унищожи нещо, яко ще загази.

— Пак заповядайте — усмихна се полицаят. — Ще бъда в стаята за отдих, ако се нуждаете от нещо. Обадете се, когато приключите. Предполагам, че след като вие сте последната, която е отваряла папката, знаете как да се оправите.

— Ще върна всичко обратно в същия ред. — След последния път, когато ги бе видяла, документите бяха отново опаковани в картонена кутия, опасана с тиксо, така че тя съвсем ясно виждаше, че никой след нея не се бе разписвал, за да ги получи.

Лейтенантът кимна и извади малък нож, за да среже тиксото, увито около кутията.

— Бъдете внимателни с това.

— Ще бъдем — отвърна Дрю, приковал поглед в кутията, сякаш беше змия, която можеше да го ухапе.

И наистина беше. Това бе кутията на Пандора за семейство Лолес, всичките им тайни и грехове бяха скрити вътре. Целият ужас, унищожил живота им, беше побран в една стара картонена кутия.

Когато вратата се затвори зад лейтенанта, Дрю насочи поглед към нея.

— Онзи мъж флиртуваше с теб. Мисля, че е женен.

Дрю беше специалист по отвличане на вниманието.

— Просто беше чаровен. Определено не флиртуваше.

— Той ти намигна.

— Смятам, че това беше неговият начин да ми пожелае късмет.

— Ти нямаш нужда от късмет — измърмори сърдито Дрю. — Това е кутията с доказателства. Как мина разговорът ти с Шарлот Тагарт? Ти влезе с нея. Предполагам, това означава, че двете сте прекарали доста време заедно.

Шарлот Тагарт й бе подействала много разведряващо.

— Тя е доста добре осведомена за случая. Знаеше ли, че убиецът, нает да убие родителите ти, е имал брат?

Той се взираше в кутията с доказателства.

— Прочетох го в един от докладите. Не мисля, че той е важен.

— Не си говорил с него? — Струваше й се като недоглеждане.

— Какво, по дяволите, би могъл да ми каже той, което вече не знам?

— Имаш ли нещо против, ако се опитам да поговоря с него? — Понякога братята виждаха неща, които другите хора пропускаха. След всичките тези години той би могъл да каже нещо, за което не би говорил веднага след престъплението.

— Разбира се, обади му се, ако желаеш — отвърна Дрю. — Хайде да отворим тази гадост и да действаме.

— Защо не ме оставиш аз да открия това, което търсим? — Не беше необходимо той да вижда снимките.

— Мога да се справя, Шелби.

Тя нито за миг не се съмняваше, че може. Въпросът бе дали е нужно.

— Вярваш ли ми, Дрю? — Младата жена сложи ръка върху гърдите му. Много бързо се бе научила, че този мъж откликваше на докосване.

Той се намръщи, но ръката му покри нейната.

— Доколкото вярвам на всеки друг. Дори повече, предполагам.

— Не е нужно да виждаш тези фотографии, защото не твоят баща е на тях. Той си е отишъл дълго преди да бъдат направени, и ако ги видиш, това с нищо няма да ти помогне. Остави ме да намеря важните доклади, които можеш да прочетеш, но онези снимки ще се загнездят в съзнанието ти по начин, по който не желая.

— Ти си ги виждала.

— Да, и те дълго ме преследваха, а аз не съм била негово дете.

— Аз го видях на пода, но пожарът вече бе започнал. Опитах се да стигна до него, но пламъците не ми позволиха. — Той сякаш се отърси от спомена. Стисна ръката й и отстъпи назад. — Действай. Предполагам, че не ми е нужен допълнителен стимулатор за кошмарите.

Дрю се извърна и погледна през прозореца към сградите наоколо.

— Кажи ми защо реши да разследваш този случай.

Това беше добро начало. Той й позволяваше да взема решения, а тя предполагаше, че това бе трудно за него. Съдейки по това, което знаеше, в детството му е царял пълен хаос, и това го бе превърнало в човек, който искаше да контролира всичко наоколо.

— Открих, че най-добрата ми приятелка се сближава с брат ти, а аз се грижа за приятелите си.

— Аха — промълви той, без да откъсва взор от небето над тях. — Значи, затова си започнала да ровиш. А си се запознала с Карли, докато си разследвала убийството на брат си.

Той беше първият човек, който го наричаше с истинското име. Всички останали хора в живота й говореха за „смъртта“ на Джони, като че ли не знаеха как да нарекат нещо, което не бе доказано. Дрю не използваше подобни евфемизми.

— Да. Свързах се с нея, защото тя можеше да отговори на някои от въпросите ми.

— А откъде си знаела, че тя не е лоялна към шефката си? И като стана дума, как си могла да бъдеш сигурна, че не е била в комбина с нея?

— Карли изглежда добра. Не е от хората, които биха помогнали някому да извърши убийство.

— Имаш нужда от някого, който да те наглежда, скъпа — измърмори Дрю и поклати глава. — Трябва да разбереш, че всеки е способен да убие всекиго при определени обстоятелства. През онази нощ Карли щеше да убие майка ми.

— Да, но за да защити Бран. Тя определено не би убила, за да опази репутацията на шефката си. — Цинизмът му я накара да въздъхне и Шелби насочи внимание към кутията пред себе си. Повдигна капака и го отмести настрани. Ето къде беше — доказателството за убийство, което никой не бе проучил, защото изглеждаше прекалено незначително.

Най-отгоре бяха снимките, направени от криминалистите, изпратени на местопрестъплението. Те бяха с лицата нагоре. Тя сама ги бе поставила, внимавайки да сложи всяка от тях в реда, в който ги бе извадила. Само дето беше сигурна, че първа беше снимката, на която се виждаше разрушената къща. А сега най-отгоре беше снимката с обгорелите останки от трупа на Бенедикт Лолес. Виждаха се пепел, кости и неговият скелет. До трупа лежеше пистолет, сякаш го бе захвърлил настрани, след като бе убил съпругата си. Любовницата си. Каквато и да е била Франсин за него.

Младата жена беше уверена, че не бе сложила тази снимка най-отгоре. Тя бе най-ужасяващата от всички фотографии. Шелби се бе отдръпнала отвратено, когато я бе видяла.

Първата й мисъл беше: Как е възможно някой толкова да мрази друг човек?

— Намери ли го? — попита Дрю.

— Дай ми секунда. — Тя остави снимките с гърбовете нагоре и продължи да вади внимателно съдържанието на кутията. — Трябва да оставя всичко в реда, в който съм го намерила. Знаеш, че пистолетът не е тук, нали?

— Той се съхранява отделно — каза Дрю. — Мислиш ли, че трябва да го видим?

— Не — отвърна тя, докато подозрението бавно се прокрадваше в ума й. — Не са открили отпечатъци. Пожарът е бил толкова свиреп, че оръжието е било силно повредено. Можеш да се обърнеш. Аз закрих снимките.

Той чевръсто се раздвижи, като че ли ненавиждаше да стои настрани. Сякаш го бяха изключили.

— Това медицинският доклад на съдебния лекар ли е? Доста е обемист. Върху екрана не изглеждаше толкова дълъг.

Дрю беше от хората, които възприемаха всичко през призмата на компютърния екран. Точно заради това Шелби не желаеше той да види онези снимки. Сякаш, като ги държеше в ръце, те изглеждаха много реални, а той не се нуждаеше от това.

— Да, доста е подробен. Много информация, водеща до едно и също заключение. И двете жертви са починали от огнестрелни рани.

Шелби отгърна доклада на съдебния лекар. Официалният беше най-отгоре, но тя се интересуваше от втория доклад, който беше най-отдолу в папката. Спомняше си съвсем ясно доклада, защото се бе взирала цяла вечност в него. Листът бе прикрепен към останалите с малък сребрист кламер.

— Аз го прегледах, но имам малък опит със съдебномедицинска документация.

— Хипотезата е, че баща ти е запалил пожара, после е застрелял майка ти и себе си. — Тя разгърна страниците, търсейки доклада на стажант-лекаря.

— Да, освен това те смятат, че той е залял трупа й с бензин и затова не е останало почти нищо от нея. Четох в заключението, че това бил неговият начин напълно да се заличи съществуването на майка ми — изрече той с нотка на горчива болка в гласа. — Винаги ме е притеснявало обстоятелството, че те са се постарали да се отърват от трупа на майка ми, но не са се погрижили по същия начин за неговия. Сега знам защо.

Шелби остана втренчена за миг, после отново провери капака на кутията. Листът с имената на изискалите документацията си беше все същият. Години на пълно забвение и след това само един-единствен човек бе прегледал полицейския архив. Подписът й беше съвсем ясен и отчетлив. Шелби Гейтс. Никой друг.

Тогава защо онзи доклад и малкият сребрист кламер бяха изчезнали?

— Не е тук — пророни тя тихо. — Може ли да ми подадеш полицейските доклади и папката на прокурора? Може би не съм ги подредила правилно.

Ръцете й трепереха, защото документите бяха запечатани. Той се пресегна и закри ръцете й с длан.

— Шелби, успокой се. Всичко е наред.

Но не беше.

— Аз бях последният човек, пожелал да види това доказателство. Виж. Аз съм последният човек, който се е подписал.

— Очевидно не си била последният човек. — Той взе ръката й между дланите си. — Сериозно ли вярваш, че майка ми ще се разпише и сетне ще открадне документите, които са й били нужни? Тя никога не би се подписала. Щеше да намери начин да прикрие следите си. Щеше да подкупи някого. Навярно разполага с някого, който следи компютърната система на даласката полиция. Не мърдай оттук.

Тя го чу да крачи към вратата, после тя се захлопна.

Доказателството беше изчезнало. Само че не беше. Младата жена пое дълбоко дъх, защото беше предвидлива. Бе заснела листа и после го бе качила на компютъра си. Беше в лаптопа й. Онази кучка можеше да се опитва да прикрие следите си, но Шелби не беше вчерашна. Остави папката и отиде до мястото, където бе оставила чантата си. Обемистата чанта може и да не беше зашеметяващо творение на известен дизайнер, но в нея се побираше всичко, което й бе нужно, включително лаптопът. Тя го извади и повдигна капака. Почти никога не го изключваше, факт, който несъмнено би й спечелил назидателна лекция от гуруто на техниката, но в момента това я направи дяволски щастлива. Можеше много бързо да открие файла, където съхраняваше всичките си бележки за убийството на двамата Лолес.

Само че нямаше никакви файлове. Папката беше празна. Можеше да види името на файловете, но в тях нямаше никаква информация. Нищо, маркирано като полицейски доклади или показания на свидетели. Нямаше и следа от файла, в който бе сложила цялата информация, събрана от медиите.

Седмици работа бяха напълно изтрити.

Шелби затвори с трясък капака на лаптопа.

Какво, по дяволите, се бе случило?

Вратата отново се отвори и влезе Дрю, следван по петите от лейтенант Брайтън.

Полицаят се мръщеше, докато отиваше към кутията с доказателствата.

— Господин Лолес ми съобщи, че нещо липсва?

Тя погледна към Дрю. Дали изобщо щеше да й повярва? Или щеше да си помисли, че е съчинила цялата история, за да се сближи с него и да се добере до истинската информация? Не за пръв път някой лъжеше, за да получи това, от което се нуждаеше. Дали щеше да я откара в Ел Ей, или тя трябваше сама да се прибере в дома си?

Всъщност вече нямаше дом, където да се прибере.

По дяволите.

— Имаше доклад от лекар стажант, прикрепен към официалното заключение на съдебния лекар. Документът беше важен.

Брайтън набързо прелисти страниците.

— Не виждам нищо подобно. И не намирам списъка със съдържанието. В него би трябвало да фигурира всичко, което е било в тази папка.

Страхотно. Нямаше го и доказателството, че онзи доклад някога е съществувал.

— Не го видях вътре. Беше там, когато последния път оглеждах доказателствата.

Брайтън вдигна поглед, първият знак, че вече е нащрек.

— Добре. Аз се уверих, че кутията с доказателствата е надлежно запечатана, преди да дойда тук. Нямам представа какво би могло да се е случило.

— Още по-лошо е. Аз направих копие на въпросния доклад. — Знаеше, че сама си копае гроба, но беше от жените, които не обичат да шикалкавят, или както се казва, предпочитат да свалят лейкопласта от раната с един замах. Очакването на болката беше по-лошо от самата болка. Е, не съвсем. Болката беше гадна, както и страхът от нея, така че беше по-добре да посрещне страданието и да приключи с това. — Пазех в компютъра си останалите файлове от разследването, което водя. Всички са изчезнали.

— Мамка му! — изруга Дрю. — Компютърът свързан ли е с уайфай?

— В момента не е, но обикновено се свързва там, където се намирам. — Безплатният достъп до интернет в сградата изискваше парола, а тя не бе попитала каква е. Донесла беше компютъра по навик. Никъде не ходеше без лаптопа. Ако разполагаше с време за убиване, го отваряше и пишеше — или поредната история, върху която работеше, или романа, който смяташе някой ден да завърши, ако изобщо й останеше време.

— Аз знам паролата — предложи Брайтън услугите си.

Дрю вдигна ръка.

— Не ми е нужна. Ако е имало пробив, не се е случил тук. Навярно на някое оживено публично място. Освен ако ми кажеш, че не използваш уайфай в кафенето, където закусваш.

Дори не се бе сетила за това. Добила беше навик да пие следобедното си кафе в сладкарницата срещу офисите на „4Л“, и бе използвала тамошната уайфай връзка. За последно бе влязла вчера и бе прегледала файла.

— Използвам го.

Дрю кимна.

— Лейтенант, благодаря ви за помощта, но мисля, спокойно можем да кажем, че тази кутия с доказателства е била компрометирана. Може би не е зле да проверите и останалите доказателства. Смятам, че в отдела ви има изтичане на информация.

— Мамка му. — Брайтън събра документите и ги обърна, но нещо се изплъзна от ръцете му и падна на пода.

Дрю се наведе да го вземе и замръзна.

Шелби разбра какво гледаше. Първата от снимките, тази на Бенедикт, която би трябвало да е на дъното, сега беше в ръката му и той се взираше в нея, в изгорялото и овъглено и при все това все още донякъде разпознаваемо тяло на баща си.

— Аз ще я взема — предложи тя.

Той я обърна, изражението му не се промени. Остана непроницаемо, а в очите му се бе възцарила пустота, която най-много я притесняваше. Дрю сведе глава и отново се взря в гърба на снимката.

— Това беше ли тук последния път, когато си видяла снимката?

Тя сведе поглед и с ужас видя как някой бе нарисувал с червен маркер сърце върху гърба на фотографията.

— Не. Аз… Не мисля. И не беше там, когато оставих снимката. Опитах се да наредя снимките в същия ред, в който бяха, но когато сега отворих кутията, тази беше най-отгоре.

— Най-отгоре бяха снимките от местопрестъплението — намръщи се лейтенант Брайтън и лицето му доби мрачно изражение. — Това трябваше да бъде най-отдолу на купчината документи, но очевидно някой е бърникал в кутията. Ще се наложи да проведа разследване.

— И да предупредим жената, която стои зад всичко това? — Тонът на Дрю беше равен, сякаш всеки ден му се случваше да гледа овъгленото тяло на баща си. — Случаят е приключен, лейтенант. Мисля, че би било нелепо и загуба на ценното време на полицията. Нека не се ровим по-надълбоко.

Навярно майка му бе оставила снимката най-отгоре, сякаш я предлагаше в дар на следващия, който отвореше кутията. Обещание. Заплаха какво можеше да се случи.

Дали бе мислила, че ще е едно от децата й? Дали бе желала първото, което видят, да бъде онова, което бе сторила на баща им?

Брайтън взе снимката и върна обратно всичко в кутията.

— Разбирам. Навярно сте прав, но аз мога тихомълком да разследвам кой би могъл да вземе тази кутия.

— Направете това, което смятате за необходимо. — Дрю седна и протегна ръка към лаптопа й. — Още веднъж ви благодаря за помощта и дискретността.

Той отвори капака на нейния лаптоп и насочи вниманието си към екрана.

Никой не умееше да отпраща хората като Андрю Лолес. Като че ли преставаха да съществуват за него. Брайтън взе кутията и излезе, оставяйки я сама с мъж, който дори не я поглеждаше.

— Трябва ли ти паролата ми? — Шелби не беше сигурна какво търсеше той. Навярно или липсващите файлове, или доказателство, че някой ги бе изтрил.

— Вече влязох — отвърна той с напълно безстрастен тон. — Трябва да проявяваш повече творчество. Нужни ми бяха само два опита, за да разбера, че се състои от името на брат ти и рождената му дата. Хората са толкова сантиментални. Кодът за достъп би трябвало да бъде случайно генерирана величина.

— Дрю, мисля, че се налага да поговорим. — Трябваше да знае какви мисли се въртяха в този негов блестящ ум.

— Налага се да поработя и трябва да остана сам. Ти ме помоли да ти се доверя. Е, сега аз те моля за същото. — Той нито за миг не се извърна от екрана.

Пръстите му отново летяха по клавиатурата, пишейки на някакъв чужд език, който тя не разбираше. Върху екрана се виждаше дълга върволица от символи, които за нея бяха пълна безсмислица.

Можеше да продължи да настоява или да го остави за няколко минути насаме с компютъра. Няколко минути в свят, който той можеше да контролира.

Това навярно беше единственото спокойствие, което можеше да му осигури в момента. Ами ако преравяше всеки един файл, търсейки начин да обвини нея за изтритата информация?

Шелби пое дълбоко дъх и го изпусна. Ако той искаше да прерови всичките файлове, за да се увери, че тя не работи срещу него — така да бъде.

— Искаш ли да ти донеса нещо?

Дрю се начумери и вдигна глава.

— Какво?

— Ами например бутилка вода?

Той смръщи вежди, сякаш му бе хрумнала някаква мисъл, която го бе притеснила.

— Може ли да се обадиш на брат ми и да му кажеш, че има промяна в плановете? Искам тази вечер да се прибера у дома.

Защото щеше да бъде истинско мъчение да седи срещу Бран и Карли след това, което бе видял този следобед.

— Да. Ще говоря с Карли.

Дрю се извърна отново към компютъра, но раменете му леко се отпуснаха.

— И позвъни на пилота. След около час трябва да изпрати кола тук.

Той се отнасяше към нея, сякаш беше асистентката му или нещо подобно, но Шелби нямаше нищо против. Готова беше да направи почти всичко, за да заличи тази пустота в очите му.

— Ще го направя.

Тя се запъти към вратата.

— Шелби?

Младата жена се извърна, но той продължаваше да се взира в екрана.

— Да?

— Знам, че ми казваш истината. Не си мисли, че съм ти сърдит. Понякога не реагирам правилно.

Сърцето й омекна.

— Всичко е наред. Всичко ще бъде наред, Дрю.

Той отново замълча, потънал в единствения свят, където се чувстваше спокойно. Шелби излезе и се зае да организира пътуването им до дома.

* * *

Самолетът се бе изкачил на необходимата височина и сега летеше хоризонтално. Шелби погледна през прозореца към нощното небе, светлините на далаското летище блещукаха под нея. Изминали бяха часове, а Дрю все още беше далечен и чужд, затворен в себе си. След около четиридесет минути щяха да се приземят, а тя не беше сигурна какво щеше да се случи след това. Лимузината щеше да ги вземе, двамата щяха да се оттеглят в отделни стаи и той щеше цяла нощ да се терзае от мрачни мисли. Това изглеждаше най-вероятният сценарий.

— Бран беше разочарован — промърмори тя, след като стюардесата им връчи по чаша с три пръста уиски.

Дрю се облегна назад и отпи дълга глътка, преди да кимне на стюардесата, което за нея, изглежда, беше знак да се оттегли.

— Аз съм го разочаровал през по-голямата част от живота му, така че едва ли е бил много изненадан.

Мрачният, унил Дрю. Да, получаваше пълна доза от него.

— Той искаше да те види. Това беше всичко. Карли ме помоли да ти кажа, че й е мъчно за теб.

Спътникът й зарея поглед през прозореца. Беше самотен. Навярно никога нямаше да го признае, но не беше трудно да се досети човек, че той нямаше никаква представа какво да прави с живота си, когато не се налагаше да се грижи за братята и сестра си. А Хач бе останал в Далас, за да разговаря с някакви нови инвеститори и да ги позабавлява. Ако не беше склонността на Дрю да разрушава абсолютно ужасни сгради, тя най-вероятно щеше да е на път към Ел Ей и той щеше да бъде напълно самотен.

Защо този мъж не можеше просто да помоли за това, което желаеше? Отговорът изведнъж я осени, докато се взираше в него. Дрю беше научил по трудния начин, че нищо в този живот не беше безплатно.

Тя остави питието си. Не можеше да забрави факта, че той не й бе задал нито един въпрос пред лейтенанта.

— Защо ми повярва, когато ти казах, че файловете са били изтрити?

Той най-после извърна поглед към нея, веждите му се смръщиха в опит да се съсредоточи.

— Какво?

— Казвам само, че беше много лесно да погледнеш онази кутия с доказателствата и да предположиш, че те лъжа.

— И защо ще ме лъжеш?

— Поради няколко причини. — Тя беше мислила за това през целия следобед.

— Знам, че не лъжеше, Шелби. Ако това ще те успокои, аз знаех какво се случва в мига, в който ми каза, че докладът е изчезнал. — Той пресуши остатъка от питието. — Знаех, че тя вероятно има човек, който следи файла, досетила се е какво си открила, и е успяла да се отърве от доказателството. Освен това предположих, че когато е разбрала коя си, навярно е поела контрол върху цялата ти компютърна система.

Шелби потръпна. Дрю бе открил вирус в компютъра на Шелби. А тя дори не подозираше какво се случва. Беше работила спокойно, изпращала бе кратки имейли на приятелите си, влизала бе в социалните мрежи и изобщо не бе осъзната, че някой следи всяко нейно движение. И не просто някой. Айрис Лолес.

— Въпреки това за няколко минути се притесних, че ще помислиш, че аз съм съчинила цялата история.

— Аз съм подозрителен човек — призна Дрю. — Но освен това съм доста добър в преценката си за хората. Ти не си от тези, които мамят. Така че не се тревожи за това. Утре ще се върнеш към работата си, все едно нищо не се е случило. Аз ще инсталирам чист софтуер и непроследим достъп до интернет, макар да смятам, че е по-добре да продължиш да използваш досегашната си операционна система, която тя наблюдава. Понеже не сме били включени към уайфай, докато бяхме в сградата на „Маккей-Тагарт“, тя няма откъде да знае, че си се опитата да получиш достъп до файловете и си открила, че липсват. Аз изтрих всякаква следа, че изобщо си влизала в тази част на системата. Когато следващия път провери дейността ти, няма да открие нищо, освен факта, че гледаш прекалено много домашни видеа за малки кученца и пишеш мръснишки роман.

— Какво? — Заля я огромна вълна на срам. — Чел си книгата ми?

Устните му леко се извиха.

— Само колкото да разбера, че нямаш нищо против мръсните разговори и очевидно си доста разкрепостена що се отнася до секса. Наложи се да проверя цялата система. Я ми кажи нещо. Наистина ли си казал на Карли, че съм „невероятно секси“?

Подло копеле.

— Казах още и че си дяволско изчадие.

Той сви рамене.

— Наричаш са ме и по-лошо.

— Как си могъл да четеш имейлите ми? Каза, че не ме подозираш.

— Вярно е. Четенето на електронната ти поща няма нищо общо с това дати те подозирам, а с факта, че моята майка знае за теб неща, които аз не знам. И това ме изпълва с желание да я нараня. — Той отново се извърна към прозореца. — Тя е оставила онази снимка за един от нас. Планирала го е, защото е смятала, че аз, Райли, Бран или Мия ще сме следващите, които ще отворят онази кутия. На практика все едно се е подписала. Исках да видя нещо приятно. Ако в компютъра си имаше свои голи снимки, щях да разгледам и тях. Щях да го сторя, за да се почувствам по-добре. Ето що за човек съм. Би трябвало да си помислиш за това.

Да, той беше това и толкова много повече. Единственото, което, изглежда, не умееше, беше да лъже. А и не би го затруднило да прочете имейлите й, след като не бяха защитени с парола. Имейлът, за който споменаваше, гласеше: Дрю Лолес е кретен. Ако беше на негово място, тя навярно също щеше да го прочете.

А книгата беше в лаптопа, когато му го даде. Шелби се сви при мисълта за сцената, която пишеше. Суперсекси умник говореше мръсни думички на главната героиня — сериозна и прекалено сдържана журналистка.

Да, може и да си бе фантазирала за мъжа. Започнала беше да пише книгата преди две години и нейният герой беше снажен, прекрасен, тъмнокос адвокат, който през последните няколко месеца се бе превърнал в русокос технически гений. Май имаше проблеми, с които щеше да се наложи да се справи.

Дрю беше самотен. Тя беше самотна. Работеха заедно по случая. Толкова ли щеше да е нередно, ако двамата се утешат взаимно? Не беше някаква голяма любов като при Карли и Бран, но пак можеше да е приятно.

— Ако бях съсипана от нещо, как щеше да ме утешиш? — попита Шелби тихо.

— Какво те кара да мислиш, че съм способен да утеша някого?

— Аз съм оптимистка по природа — призна тя. — Да не би да казваш, че не си способен да предложиш утеха?

— Не знам. Да кажем, че не ме бива много в това.

— Опитай. Помисли. Преживяла съм това, на което ти днес беше подложен.

Той стана и отиде до бара. Наля си още едно питие.

— Не знам. Бих могъл да предложа да ти купя нещо.

— Нямам нужда от нищо.

— Всеки се нуждае от нещо — настоя той.

— Това, от което имам нужда, не може да се купи.

Дрю се свлече обратно в седалката.

— В такъв случай не съм сигурен, че съм твоят човек. Освен ако не искаш да ти напиша някоя програма. Сериозно се съмнявам, че това би оправило нещата.

— Какво би направила сестра ти?

— Щеше да каже нещо мило, да те прегърне или… Искаш ли прегръдка? — Изрече го така, сякаш идеята изобщо не му бе хрумвала. И очевидно не беше добре дошла. — Не си падам особено по прегръдките.

— Значи, не вярваш, че физическата проява на привързаност е начин да утешиш партньора си?

— Предполагам, че досега не съм имал партньор, който би намерил това за утешително.

Шелби се изправи. Очевидно приказките нямаше да изтръгнат Дрю от мрака, обзел душата му. Той се нуждаеше от повече. И докато той навярно не осъзнаваше какво му беше нужно, то за нея беше съвършено ясно и тя не можеше да се възпре. Трябваше да му го даде. Младата жена пристъпи към него.

Протегна ръка и той я пое, в очите му се появи разбиране и Дрю я притегли в скута си. Остави чашата настрани и обви ръце около талията й.

— Ах, сега разбрах. Ти ме питаше как бих могъл да те утеша, но всъщност се интересуваше как ти би могла да ме успокоиш — въздъхна той. — Казах ти, че загрявам бавно, когато става дума за социално общуване. Нека започна отначало. Бих те целунал, Шелби. Бих те целувал дълго и страстно. Бих те целувал, докато забравиш за всичко на този свят, освен за мен.

Може и да не беше от най-съобразителните мъже, когато трябваше да отгатне желанията й, но знаеше как да я разтопи.

Шелби прокара пръсти през косата му, приглаждайки я назад.

— Аз не съм като другите жени в живота ти, Дрю. Не искам да ми напишеш чек или да ми уредиш някоя хубава работа. Но аз наистина искам да те утеша, когато се чувстваш зле. Да, писах на Карли за теб. Най-вече те наричах с всевъзможни имена, но споделих, че ме привличаш. Мисля, че Карли е прозряла истината през всички обидни имена, с които те наричах. Очевидно тя изобщо не е била изненадана да разбере, че двамата се срещаме.

— Нали ти казах. — Той разпери длан върху гърба й и започна да чертае успокоителни кръгове. — Бран ми каза, че трябва да те поканя на среща, в деня, в който се запознахме. Прости ми, задето прочетох онзи имейл. Обещавам, че ще уважавам личното ти пространство, но в онзи момент аз просто…

— Искал си да бъдеш близо до мен, но не си могъл да отгатнеш как?

— Имах нужда от нещо, което да ме разсее. Не нещо. Нуждаех се от теб. Прости ми.

Този мъж щеше да я убие. Тя обхвана с шепи великолепната му брадичка.

— Прощавам ти, но искам да уважаваш личния ми живот. Освен в случаите, когато откачената ти майка реши да проникне в лаптопа ми.

— Сигурен съм, че е хакнала и телефона ти.

— По дяволите. — Тя посегна към телефона си.

Той задържа ръката й.

— Остави. Затова ти изпращах всичко по куриер.

Сторило й се бе странно и параноично, че той изпращаше куриери, които чакаха за отговор. Когато го бе помолила да й се обади, за да поговорят, той й бе изпратил предплатен телефон.

— Ти си знаел?

— Не бях сигурен, но точно така бих постъпил аз спрямо жена, започнала внезапно да проявява интерес към убийство, чието разследване е приключило. Ако бях убиецът. Подозирам, че сега тя постоянно ме следи.

— Трябва ли да си купя нов телефон?

— Бих ти купил още утре безопасен телефон, но не. По-добре да използваш своя и да я оставиш да те подслушва. Ти си луда по мен и в момента журналистиката изобщо не те интересува. Искаш да прекараш известно време с мен и да работиш над книгата, която пишеш. Може ли да я прочета?

Тя поклати ужасено глава.

— Не.

— Но на мен ми се стори толкова интересна. Най-много ми хареса, че няколко пъти беше написала думата „член“. И „женственост“. Твоята героиня изглежда много заинтригувана от „пакета“ на героя ти, ако се сещаш какво искам да кажа. Споменах ли ти колко си сладка, когато се изчервяваш?

Аха, тя усещаше пламналите си страни.

— Не, но изглежда, че когато съм с теб, постоянно го правя.

— Не искам да се срамуваш от мен. Не искам да се чувстваш заплашена или да се боиш от мен. Писнало ми е от хора, които всячески се стараят да ми угодят. Дори ми харесва, когато ми крещиш. Между другото, много си красива и когато се караш.

Той беше толкова необикновен и това по някакъв начин й въздействаше. Тя му бе казала, че не е като останалите жени в живота му, ала обратното също беше вярно. Мъжът, с когото бе излизала преди Дрю, беше чаровен, с изтънчени обноски и много добър в светските игри. Дрю не притежаваше нито едно от тези качества, но при все това нещо в него неустоимо я привличаше.

— Сериозен ли си за това да видим докъде можем да стигнем?

— Напълно, Шелби. Ако не ми вярваш за нищо друго, повярвай в това. Искам да бъда с теб и да видя дали ти си жената, която може да се справи с моята увредена личност. И преди да кажеш нещо оптимистично, трябва да знаеш, че увреждането е много дълбоко. За теб би било по-разумно да ме зарежеш.

— Мисля, че мога да се справя. — Тя повдигна лицето му и се взря в удивителните му сини очи. — Може и аз да съм донякъде увредена.

Той наклони лице към нея, устните му доближиха нейните.

— Аз определено мога да се справя с твоето увреждане.

Дрю я целуна, устните му се впиха страстно в нейните.

Този път не се поколеба. Изглежда, си позволяваше да й се наслади. Ръката му откри коляното й, плъзна нагоре полата й. Тялото й пламна.

— Кажи ми, че мога да те докосна — прошепна той в устните й.

— Дрю, ние не сме сами. — Тя искаше той да я докосва, всъщност копнееше за ласките му. Той отново я целуна, езикът му се плъзна по долната й устна, настоявайки да го пусне. Тя се отвори за него и мигом бе възнаградена с най-чувственото преплитане на езика му с нейния.

Той нахлу по-надълбоко, ръката му обхвана коляното й.

— Никой няма да ни прекъсне. Не и докато не стане време за кацане или аз не пожелая нещо.

— Често ли правиш това?

Дрю се намръщи.

— О, ти мислиш… не. Искам да кажа, че тук провеждам много срещи. Никога досега не съм бил интимен с жена по време на полет. Знам, че няма да го повярваш, но досега не съм бил много изобретателен, когато се е отнасяло за секс.

Толкова праволинеен.

— Говориш в минало време. Да разбирам ли, че сега искаш да бъдеш малко по-див?

— Може би съм се нуждаел от правилната жена, за да разпали въображението ми. Искам да те чукам тук, Шелби. Искам да вдигна полата ти нагоре, да разкопчая панталоните си и да те чукам до припадък и не желая да бъдеш тиха. Не ми пука дали някой ще чуе, стига да не коментират. Това е моят самолет и ако искам да чукам най-красивата жена на света на него, ще направя точно това.

Дрю знаеше как да повдигне женското его. В едно отдалечено кътче на съзнанието й един глас й нашепваше, че този мъж е прекалено добър, за да е истински, но тя не слушаше.

— Докосни ме, Дрю.

Триумф озари лицето му и устните му отново завладяха нейните. Отново и отново той я целуваше, докато ръцете му обхождаха тялото й. Той нежно разтвори краката й, за да може да прокара ръка по женствеността й. Бегла ласка, която накара кръвта й да закипи и да жадува още. Дрю целуна устните й, брадичката, шията. Ръката му се измъкна изпод полата и се придвижи нагоре, за да обхване гърдата й.

— Искам да те докосвам навсякъде. Мамка му, ти си толкова мека.

Той не беше. Тя усещаше ерекцията му, пулсираща до нея, и в нея нямаше нищо меко. Готова ли беше за това? Тялото й определено бе, ала Шелби не беше сигурна за сърцето си.

Душата й наистина беше наранена. Изпитваше ужасяващ страх да не бъде изоставена, а ето че сега беше на път да се привърже към един мъж, с когото не биваше да се среща, камо ли да спи. Без значение какво бе казал той, фактът, че тя щеше да пише книга за семейството му, неминуемо щеше да забие клин помежду им. Би било много по-благоразумно да спазва дистанция, но ръцете му бяха като божествен допир до кожата й. Той плъзна едната си ръка под плата на сутиена и тя едва не изстена от невероятното блаженство. Зърната й щръкнаха, а търкането на палеца му върху едното изпрати огнен импулс до най-съкровената й част.

Преди да осъзнае какво прави, той я обърна в скута си и Шелби се озова с гръб към него. Коленете му разтвориха широко краката й, полата й се вдигна нагоре и тя почувства хладен повей върху откритите си бедра. Езикът му облиза чувствителната кожа върху шията й, докато той милваше гърдите й. Шелби едва смогваше да си поеме дъх. Никога в живота й мъж не я бе възбуждал така за толкова кратко време, но може би тя е била готова за него от мига на първата им среща. Всеки момент след това беше едно дълго съблазняване. Дори когато му беше толкова бясна, че едва се побираше в кожата си от гняв, тя си го бе представяла в леглото.

Всички причини, поради които трябваше да го отблъсне, се бяха изпарили.

— Искам да свършиш, Шелби — прошепна той, преди езикът му да обиколи мидичката на ухото й. Той потърка зърното й между палеца и показалеца си, преди леко да го пощипне. — Искам да те накарам да забравиш, че на тази земя съществува някой друг, освен нас двамата. Ние сме единствените хора, които имат значение, затова не се сдържай с мен.

Тя не можеше да мисли за нищо друго, освен за ръцете му, които я прегръщаха, за гласа му, станал дрезгав и дълбок, пълен с тъмна сласт и обещания.

— Аз също искам ти да…

Дясната му ръка се отдръпна от гръдта й и внезапно полата й бе вдигната почти до кръста, и тя почувства как пръстите му се плъзнаха под ластика на бикините й. Толкова близо. Той беше толкова близо до мястото, където тя го искаше да бъде. Само още малко.

— Какво искаш аз да? — Пръстът му докосна клитора й, но не беше достатъчно близо. Това бяха нежни милувки, а тя се нуждаеше от сила. Жадуваше я.

— Искам да ме докоснеш.

— Направих го, бебче. Виж, отново го правя. — Върхът на пръста му я докосна леко.

Разочарованието се надигаше като бърза и мощна вълна.

— Знаеш какво искам, Дрю.

— Да, зная — промълви той с вбесяващ кикот. — Но искам да те чуя да го казваш. Искам тази умна, сладка уста да ми шепти мръсни думички. Няма да бъда нежен любовник с теб, Шелби. Искам повече. Искам да ми се отдадеш без остатък. Искам онази част от теб, която никой друг не познава.

Той искаше онази част, чието съществуване тя никога не бе признавала, освен върху страниците на романа, който искаше да напише. Някак си той съвсем естествено бе пуснал тази Шелби на воля.

— Накарай ме да свърша, Дрю, искам да ме галиш и да ме накараш да свърша. Да ме накараш да крещя.

Устните му се придвижиха надолу по шията й, ръката му я притисна. Тя бе приклещена между ръцете и члена му и нямаше да се измъкне, докато не получеше всичко, което той й бе обещал.

— Точно това искам, бебче. — Палецът му откри нежните гънки, описа кръг, преди пръстите му да проникнат дълбоко в кадифените глъбини. — Толкова си влажна.

Тя не помнеше някога да е била толкова влажна и готова за мъж. Дълбоко в сърцето си знаеше, че този отклик беше само за Дрю. Химията помежду им беше невероятна и тя бе готова да я изследва.

— Моля те, Дрю.

— Да — прошепна той. — Ще ти дам това, което желаеш. Искам да си щастлива.

Тя забрави за всичко, освен за ръката му върху женствеността си и за твърдия натиск на пениса му отзад. Отново и отново пръстите му проникваха дълбоко в нея, докато палецът му неуморно я масажираше. Тя се притисна към него, откривайки идеалния ритъм. Усещането се надигаше и надигаше, докато не се превърна в мощна вълна, която не можеше повече да удържа.

Оргазмът избухна в нея и тя простена. Толкова хубаво. Удоволствието се разпростря по кожата й и тялото й се отпусна назад, потръпвайки от сладко задоволство.

— Да, бебче. Точно това исках. Сега ще те вдигна на ръце и ще те отнеса в спалнята, където яко ще те чукам. Ти си толкова влажна за мен.

— Тук има спалня? — чу се да пита тя, но беше съсредоточена върху лекотата, с която той се справяше. Тя не беше от най-слабичките. Ала това нямаше значение за господин Мускули. Той просто я намести в ръцете си и се изправи, сякаш беше лека като перце. Да, това също й въздейства.

— Разбира се. Това е най-малкият от самолетите ми, но понякога обичам да подремвам, когато летя до Ню Йорк или Ел Ей. — Очите му блестяха от страст, когато ги сведе към нея. — Но сега за пръв път ще обладавам богиня на борда му.

Ръцете й се вдигнаха, готови да изпълнят всяка повеля на този мъж.

— Господин Лолес, толкова съжалявам, че ви прекъсвам. — Женски глас разруши интимния миг. Стюардесата стоеше на прага на кабината, извърнала очи.

— Отлично, тогава не го правете — отвърна Дрю с равен глас.

— Какво не е наред? Не му обръщайте внимание. Той изобщо няма маниери. — Шелби знаеше, че се налага да поеме нещата в свои ръце, защото вероятността тази жена да влезе в кабината без причина, бе нулева.

— Става дума за господин Хачърд — заговори стюардесата. — Не вдигате мобилния, затова той се обади на пилота, който ме помоли да ви информирам. Шофьорът ви очаква на летището в Остин, за да ви закара в полицейския участък.

Дрю пусна Шелби на крака, внезапно заинтригуван от разговора.

— Защо трябва да ходя там?

— Защото е имало нахлуване в дома ви. Полицията е арестувала заподозрения — обясни стюардесата.

— Отлично. — Дрю се пресегна към ръката й. — Ще говоря с тях на сутринта.

Шелби отново бе повлечена към мистериозната спалня. Дрю се държеше като пещерен човек, но имаше нещо секси в настояването му. Явно изобщо не го бе грижа, че някой бе нахлул в къщата му.

— Дрю, помисли за това. След няколко месеца ще представиш новата си система. Ако са откраднали програмата?

— Ще напиша нова.

— Господин Лолес, от полицията твърдят, че арестуваният е ваш брат — обади се стюардесата.

Това накара Дрю да се закове на място.

— Моите братя имат ключове.

— Младежът казва, че името му е Ноа, а Бенедикт Лолес е бил негов баща. Сигурна съм, че е някаква грешка, но господин Хачърд звучеше много разтревожен по телефона.

Дрю пусна ръката й.

— Колко време остава, докато пристигнем?

Стюардесата пристъпи към бара.

— Ще кацнем след двадесет минути и както казах, на летището ви очаква кола, за да ви вземе. Желаете ли да ви приготвя още едно питие, сър?

Дрю се свлече в седалката, очите му бяха добили познатото далечно изражение.

— Уиски, моля.

Какъв нов ад ги очакваше сега? Каквото и да беше, тя щеше да бъде до него.

— Аз ще се погрижа. Много ви благодаря.

Шелби му наля уиски и седна до него. Той беше толкова далечен, колкото близки бяха само допреди минути.

Младата жена плъзна ръка върху неговата, оставяйки тишината да ги обгърне.

Зарадва се, когато ръката му покри нейната и пръстите му се преплетоха с нейните.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита Дрю, без да я поглежда.

Тя се облегна на рамото му.

— Разбира се.

Дрю отново потъна в мълчание, но тя остана сгушена до него.