Лекси Блейк
Отмъщение (11)

11.

Лимузината спря пред сградата на „4Л“, но тя се поколеба. Поради няколко причини. Най-вече защото бикините й бяха натъпкани в чантата, тъй като не можеше да ги обуе.

Господи, Дрю щеше да я убие. Никога досега не бе срещала мъж, който можеше да я накара да прави такива неща. Тя бе захвърлила всякакви норми, всички добри маниери. Но нищо от това нямаше значение, защото Дрю Лолес беше толкова неустоим, че цялата се разтапяше и тялото й се разтваряше за него в мига, в който той я пожелаеше.

Аха, приятелките й щяха да се отрекат от нея. Щяха да включат името й в списъка с жени, които се покоряваха на женските си части.

Той знаеше как да накара тези части да запеят.

Вратата се отвори и Дрю й смигна. Слезе от лимузината и тутакси се извърна и й подаде ръка.

Нейният любовник беше истински джентълмен.

— Това означава ли, че се чувстваш по-добре? — Шелби предпазливо се измъкна от колата. Трябваше по-често да носи панталони. Безкрайно по-лесно беше да влиза и излиза от лимузината с панталони. Разбира се, Дрю щеше просто да ги свали и тогава щеше да разбере колко трудно бе да се обличаш в лимузина.

Той я привлече към себе си. Когато започнаха връзката си, тя се притесняваше, че той ще бъде малко студен на публични места, най-вече пазейки имиджа си. Ала на него не му пукаше кой ги вижда. Сградата беше царството на „4Л“ и всички в нея бяха служители или клиенти. Това, изглежда, нямаше значение за Дрю. Той се наведе и я целуна.

— Далеч по-добре.

Сега тя беше тази, която се изчерви.

Ръцете й се обвиха около кръста му.

— Радвам се. Съжалявам за това, което се наложи да чуеш, но се радвам, че беше до мен.

Това бе ключът към Дрю. Той можеше да понесе почти всичко, ако мислеше, че помага. Да поема отговорността, бе същността на личността на Дрю. Тя бе сгрешила с решението си да се опита да го изключи от сутрешната среща. Той имаше нужда да се чувства необходим.

Един ден щеше да може да каже на този мъж колко много го обича, и той щеше да й повярва. Нужни бяха само време и малко търпение.

— Повече никакви руски мафиоти — заяви той и се наклони, за да я целуне отново. Този път беше само кратка целувка по носа. Нежността му беше като балсам за душата й. Харесваше й колко страстно я любеше, но жадуваше за нежността му. Той я даряваше само на семейството си и на никого другиго.

— Не давам никакви обещания, но се кълна, че ще те уведомя, когато следващия път определя среща, която може да се смята за опасна. — Шелби плъзна ръката си в неговата.

Дрю кимна на Бенет, който ги гледаше с многозначителна усмивка.

— Ще се видим в пет и половина. Трябва да се приберем у дома, преди да отидем в ресторанта. Ще вземеш ли брат ми и съпругата му?

— Да, сър. Ще освежа колата, преди да потегля за летището.

— Благодаря ти. — Дрю преплете пръсти с нейните и се отправи към входната врата.

Да освежи? Шелби усети как страните й поруменяват.

— О, Боже, той смята, че трябва да почисти колата, защото сме правили секс в нея. Той знае, че отзад сме правили секс.

— Бебче, почти целият Остин го знае. Ти си много страстна, а Бенет е интелигентен мъж.

Шелби имаше чувството, че ще умре от срам.

— Дори не помислих за това.

Той протегна ръка, за да отвори вратата.

— И защо да го правиш? Няма никакво значение какво си мислят останалите. Не живеем в Средновековието. Хей, Микълсън? Току-що правих секс отзад в лимузината. Това принизява ли ме в твоите очи?

Младият мъж със слушалки около шията му се усмихна.

— Никак. Кара ме да съжалявам, че не съм бил на твое място, шефе.

Тя леко го плесна по ръката.

— Андрю Лолес, нуждаеш се от сериозен урок по такт и поведение в обществото.

Шелби поклати глава и в този миг вратата се отвори.

Кейс Тагарт стоеше на входа. Очите му блеснаха, когато ги видя.

— Слава Богу. От половин час се опитвам да се свържа с теб.

— Бях зает и изключих телефона — отвърна Дрю.

— Имахме среща, която не можеше да бъде прекъсвана — рече Шелби бързо, преди Дрю да обясни, че не е имало начин да си вдигне телефона, докато му духат.

— Имало е инцидент. Ноа е ранен. Трябва да отидем в болницата. — Кейс закрачи към паркинга. — Колата ни очаква. Всички вече са там.

— Какво се е случило? — попита Шелби, подтичвайки, за да не изостава от високия мъж.

— Ноа и Бран пресичали улицата, за да отидат на обяд, и изневиделица някакъв джип блъснал Ноа.

Кръвта във вените й се смрази.

— Черен джип?

— Да — процеди Кейс и стисна челюст. — Проверих записите от охранителните камери в района. Вижда се част от номера на колата. Била е наета. След като ви закарам в болницата, ще се обадя на едно-две места, за да видя какво мога да открия.

— Колко зле е ранен? — попита Дрю с напълно спокоен тон.

Шелби знаеше, че когато изглеждаше безразличен, бе просто преструвка.

— Ударил си е главата в асфалта. Не е бил в съзнание, когато линейката е пристигнала. Не знам повече подробности. Бран го е придружил до болницата.

Докато вървеше, Дрю извади телефона си и се взря в екрана.

— По дяволите, Кейс. Съжалявам. Бран добре ли е?

— Той е разтърсен от случилото се, но не е бил ранен — обясни Кейс. — Според един от свидетелите джипът се е опитал да удари Ноа.

Тримата влязоха в закрития паркинг и за миг от яркото слънце на улицата се озоваха в мрак.

Кейс кимна към мястото, където бе паркирал аудито, което Мия използваше, когато бяха в Остин. Чу се прещракване, когато отключи вратите.

— Вече говорих с полицаите. Те смятат, че е случайна злополука. Шофьорът навярно се е разсеял, блъснал е Ноа, после се е паникьосал и е избягал от местопроизшествието. Аз обаче не съм толкова сигурен.

Дрю отвори задната врата и настани вътре Шелби, преди да седне на седалката до Кейс. Остана мълчалив за миг, докато Кейс даваше на заден и потегляше.

— Не е Хач.

Шелби се наклони напред и докосна рамото му. Разбираше защо той не можеше да допусне мисълта, че е бил Хач, но съществуваха причини, поради които Хач вероятно искаше да се отърве от Ноа. Освен това не беше изключена възможността да е била Айрис или някой, когото е наела. Ала не можеше да изрази съмненията си пред Кейс.

— Ще го намерим.

— Не е Хач — повтори Дрю с ледена нотка в гласа. — Той не би го направил. Няма причина да го прави.

Кейс погледна към нея с мрачно изражение.

Шелби се отпусна на седалката и закопча колана. Надяваше се в болницата да има качествен уайфай, защото искаше да провери някои следи. Трябваше да разгадае тази мистерия, преди някой да умре.

* * *

Два часа по-късно Шелби се взираше в екрана на компютъра. Бе стеснила списъка с частните детективи, които биха могли да наемат Юри за двойното убийство. За късмет, един от тях все още беше в бизнеса. Детективска агенция „Уилямс“ се ръководеше от четиридесетгодишен мъж на име Кевин Уилямс, но тя откри, че някога е била собственост на баща му, Морис Уилямс, починал преди няколко години след дълго боледуване. Синът му бе поел агенцията и обслужваше няколко големи компании в района на Далас Форт Уърт.

Според социалните мрежи, той прекарваше голяма част от времето си в Русия. Имаше негови снимки със съпругата му, родом от Петербург, и двете им деца, махащи усмихнати пред различни забележителности.

Да, връзката й хареса.

Въпросът беше дали баща му бе вършил някаква работа за компанията на Бенедикт Лолес. Щеше да е добре, ако успееше да свърже детективска агенция „Уилямс“ с фирмата на Лолес.

Дрю седеше до нея с пластмасова чаша в ръка.

— Откри ли нещо?

— Малко. — Говореше тихо, защото не бяха сами в чакалнята. — Ще ти препратя всичко, на което се натъкна. А ти?

Той стисна челюст.

— Не. Още не.

Дрю продължаваше да търси Хач, но явно той не желаеше да бъде открит.

Или беше наел черен джип и се опитваше да разреши проблема.

Това, което младата жена изобщо не можеше да проумее, беше защо Ноа представляваше някакъв проблем. Ако Хач действително се тревожеше, че Ноа би могъл да навреди на Дрю, не трябваше ли да стои наблизо и да го наблюдава, както беше заявил? Защо ще го преследва по този начин? Освен ако не се опитваше отчаяно да скрие нещо.

Бран влезе в чакалнята, очите му бяха уморени. Карли тутакси скочи на крака и почти изтича при съпруга си. Приближиха Мия и Кейс, хванати за ръце.

Дрю се изправи, но не протегна ръка към нея.

— Какви са новините?

— Получил е мозъчно сътресение, но лекарите са сигурни, че ще се оправи — обясни Бран. — Не си спомня нищо, след като сме излезли от сградата. Помни, че сме разговаряли за такос, а после се събудил тук.

— Това нормално ли е? — попита Карли.

— Според лекарите, да — отвърна Бран. — Ще го задържат за през нощта, но смятат, че утре сутринта може да се прибере у дома. Аз дори не видях колата да идва към нас.

Кейс прегърна жена си.

— Мисля, че спокойно можем да кажем, че това е втори опит за покушение върху живота на Ноа. Пак е бил черен джип, нали?

Мия кимна.

— Да, но пред мола бяхме прекалено разтревожени за Шелби и Ноа, за да забележим номера на колата.

— Аз не съм бил там, затова не мога да съм абсолютно сигурен, но този път определено беше тъмен джип, който изникна изневиделица — додаде Бран. — Смяташ ли, че ни е причаквал?

— Въпросът е откъде шофьорът е могъл да знае местонахождението на Ноа? — Шелби не можа да се сдържи да не изтъкне очевидното.

— Ние променихме плановете си в последната минута. — Бран прокара ръка през косата си, отмятайки я назад. — С Ноа не се предвиждаше да бъдем в офиса следобед. През по-голямата част от деня смятах да го развеждам из Остин.

Дрю размаха телефона си към тях.

— Нашият бездомен, жалък брат може и да няма телефон, но има компютър. Някой проверил ли е профила му в социалните мрежи?

— Преди два дни му дадох телефон. — Мия погледна към Карли. — Ние се притеснявахме, защото какво щеше да стане, ако се озовеше на някое непознато място и се нуждаеше от превоз?

— Телефонът му е у мен. — Бран бръкна в джоба си и го извади. — Той ме помоли да го подържа. — Младият мъж изсумтя. — Постнал е в профила си, че се намира в сградата на „4Л“. Има и селфи. И съобщение, че отива да яде такос.

— Акаунтите му заключени ли са? — попита Дрю.

Бран му подаде телефона.

— Той дори няма парола на телефона.

Дрю го грабна.

— В такъв случай ще го проверя.

— Не трябва ли да се притесняваме за защитата на личните му данни? — попита Карли.

Шелби нямаше намерение да влизат в излишни спорове.

— Смятам, че защитата на личните данни е най-малката му грижа. А и не е нещо, което Дрю не е правил и преди. В мига, в който отново се озове пред компютъра си, той ще хакне акаунтите на Ноа и ще се опита да разбере какво става. Това просто ще му спести двадесетина минути да хакне паролите на Ноа.

Дрю изсумтя.

— Двадесет минути? Мога да го направя за пет. Странно, той каза, че е работил за черна шапка, а не си е направил труда да си сложи парола?

— Мисля, че трябва да го попитаме лично — заяви Бран и протегна ръка, за да възпре Дрю. — Хайде. Нека дадем шанс на хлапето. Днес получих резултатите от лабораторията.

Дрю застина.

— И?

— Той е наш брат. — Бран измъкна плик от задния си джоб и го подаде на Дрю. — Няма никакво съмнение. Той е твой брат, а това означава, че е и мой. Той е буден. Нека да поговорим с него и да се опитаме да разберем какво става.

Дрю върна телефона на Бран, отвори плика и прочете резултатите. Въздъхна тежко, преди да предаде листа на Мия.

— Добре. Един от нас ще трябва да остане тази нощ при него. Или се налага да наема телохранител?

— Аз ще остана — предложи Кейс. — И ще доведа още някого, ако има нужда. Разполагаме с цял екип отлично обучени телохранители в Далас.

— Аз също ще остана — присъедини се Шелби.

Дрю се намръщи.

— В никакъв случай. Ще отида да говоря с брат си. Бъди готова за тръгване, когато се върна.

Той се обърна и двамата с Бран се отдалечиха.

— Кралят нареди — рече Карли. — Да живее кралят.

Кралят нямаше да го бъде дълго, ако не овладееше тази своя избухливост. Шелби погледна към Кейс.

— Трябва да откриеш Хач. Не ме интересува какво казва Дрю. Аз лично ще те наема, ако е необходимо.

Мия пъхна плика в чантата си.

— Защо Хач ще се опитва да навреди на Ноа? Разбирам, че той няма доверие на Ноа, но Хач никога не е бил жесток.

Кейс впери поглед в Шелби.

— Ще го направя. Време е някой да разбере какво, по дяволите, става. В тази история има нещо гнило. Знаеше ли, че майката на Ноа е живяла в близост до Патриша?

Очите на Мия се разшириха.

— Не си ми казал, че проучваш Ноа.

— Защото Дрю заяви, че той ще го направи — обясни Кейс. — Но Дрю не е частен детектив, а и в момента си има достатъчно грижи. Той крие нещо и на мен ми писна да чакам да ни посвети в тайната си шега. Така че да, дискретно разследвам Ноа.

— Това не е шега. — В мига, в който думите се изплъзнаха от устата й, й се прииска да ги върне обратно. — Виж, в момента Дрю е под огромно напрежение. Никой не се опитва да скрие нищо. Дрю се тревожи за Хач, приемът на Райли и Ели наближава и цялото семейство е в преходен период. Не го притискай. Ако се държи като крал, това е, защото всички вие от дълго време се отнасяте към него като към такъв.

— Научил съм се да вярвам на инстинктите си и никак не ми харесва това, което ми подсказват в момента. Прекалено голямо съвпадение е, че внезапно на сцената се появява брат, тъкмо когато сме се разправили с всичките си врагове, но сме открили, че съществува четвърти заговорник. Хач изчезна. — Кейс вдигна ръка, за да възпре Мия от неизбежния спор. — Знам, че обичаш стареца, но аз не съм свикнал от малък да обожавам Дрю и Хач. Мога безпристрастно да възприемам фактите и нещо никак не е наред. Ноа знае нещо или е тук с някаква цел.

— И какво би могъл да направи? — попита Мия, мръщейки се на съпруга си.

— Мислиш ли, че е възможно да е дете на Франсин Уелс? Знам, че това не е името на майка му в акта за раждане, но логично е тя да го е променила — рече Карли тихо. — Навярно тя няколко пъти го е сменяла. Знаем, че е била любовница на Бенедикт Лолес, а и резултатите от ДНК теста на Ноа доказват семейна връзка.

Шелби се изпълни с вина, но дължеше лоялност на Дрю.

— Аз смятам, че всички трябва да се успокоим.

Карли се втренчи в нея.

— Казваш го, защото знаеш какво крие Дрю.

— Карли… — подхвана Шелби.

Приятелката й тръсна тъмната си коса.

— Не. Ти не си тази, която едва не загуби съпруга си заради онази кучка. И не ми казвай да се успокоя и да не се страхувам от нея. Знам, че разследваш, а аз си спомням точно какво ми каза тя. Заяви ми, че ако продължим да я търсим, ще се върне и ще довърши работата.

Ръката на Мия се плъзна в тази на Кейс.

— Знам, че си изплашена, Карли. Знам, че мислите за онзи нощ все още не ти дават мира, но ние не можем да й позволим да се измъкне безнаказано.

Карли вдигна ръце.

— И защо не? На ченгетата, изглежда, не им пука. Те избягват обажданията ми. Доколкото зная, изобщо не я издирват, дори не са разпространили полицейски бюлетин със скицата й.

Защото Дрю беше манипулирал системата.

— Аз ще проверя.

Карли въздъхна и поклати глава.

— Ти вече проверяваш. Приемам, че двамата с Дрю сте заедно, но знам също, че ти провеждаш тайно разследване, и не мога да ти кажа колко много ме боли. Мислех, че сме приятелки.

Сърцето на Шелби болезнено се сви. Карли беше най-добрата й приятелка и страдаше, докато Шелби беше по петите на своята история.

Но това беше повече от история, нали? За тези хора това беше всичко. Донякъде тя гледаше на всичко това от дистанцията на годините, като на книга, която можеше да напише, като на събития, случили се много отдавна, ала в действителност не беше така. Онзи жена все още беше майка на Мия и щеше да бъде баба на детето й. Тя все още нараняваше децата си, включително най-малкото. Ноа смяташе, че тя е мъртва.

Как щеше да се почувства, когато прочетеше книгата на Шелби? Когато видеше детството си, изложено на показ пред всички?

Беше започнала тази работа като разследваща журналистка, но внезапно те се бяха превърнали в нейно семейство. Тези хора бяха ценни за нея и тя трябваше да реши дали всичко това си заслужава, или не. Написването на книгата нямаше да върне Бенедикт, но разобличаването на Айрис можеше да нарани неговите деца. Можеше да провали отношенията й с Дрю. Как щеше да я възприема той, когато тя щеше да е виновницата за избухналия скандал? Как щеше да гледа на нея, докато тя обикаляше из страната, за да представя книгата си, жънейки успехи на гърба на семейната му история?

Дрю беше много по-важен от всякаква книга. Тя щеше да събере всички факти, които можеше, защото смяташе, че Карли греши. Независимо какво й бе казала Айрис, тя щеше да преследва всички тях.

И може би го правеше в момента.

— Можеш ли да провериш и да се увериш, че нищо необичайно не се е случило този следобед в „4Л“, Кейс? Можеш ли да прегледаш всички отчети на охраната? — Шелби не проумяваше с какво раняването на Ноа би помогнало на Айрис, освен може би за отвличане на вниманието.

Кейс пое дълбоко дъх.

— Мога, но доколкото разбирам, е имало голяма суматоха. Всички са излезли навън, за да разберат какво става. Погледнах някои от записите на охранителната камера и отвън се вижда голяма тълпа. Какво предполагаш?

— Все още нищо. — Шелби нямаше представа какво би постигнала Айрис, създавайки хаос в сградата, но изглеждаше прекалено удобно, за да е обикновено съвпадение. Не би могла да постигне същия ефект, ако беше успяла да блъсне Ноа на паркинга пред мола.

Нима се опитваше да убие сина си? Или отново да го манипулира? С каква цел?

Трябваше да разбере какво би спечелила Айрис.

— Ще ти изпратя цялата информация, която имам за Ноа — предложи Кейс. — Но тази вечер смятам да отведа съпругата си у дома и да я оставя да си почине. По-късно ще се върна, за да сменя Бран. Карли, ще закараш ли Шелби и Дрю у дома или да изпратя за кола?

— Разбира се, ще ги закарам — отвърна приятелката й, но без ентусиазъм.

Мия и Кейс се отдалечиха ръка за ръка и тя остана насаме с най-добрата си приятелка. Карли винаги я беше подкрепяла, а сега Шелби я чувстваше толкова далечна. Карли отстъпи назад и седна на стола в чакалнята, където беше прекарала последните два часа.

Дрю грешеше. Те трябваше да узнаят истината, при това още сега. Как щяха да се почувстват, когато разберат, че той изцяло е действал зад гърба им? Че той през цялото време е знаел и не им е казал дори когато те са усещали, че нещо не е наред?

При все това тя не можеше да им каже. Не можеше по този начин да предаде доверието му, но трябваше да има някакъв начин да успокои Карли. Отпусна се на стола до нея и помежду им се възцари тягостно мълчание.

— Все още ли мислиш за случилото се? — През онази нощ Бран едва не беше умрял и изглежда, това все още тормозеше приятелката й.

— Разбира се, че мисля — въздъхна Карли. — Това беше най-лошият ден в живота ми. Мисля за случилото се и все още я чувам да ми казва, че ще довърши започнатото, ако не направя това, което тя иска.

Шелби се извърна към Карли.

— Не може да не си разбрала, че тя е лъжкиня. Мисля, че тя ще се опита да довърши започнатото, независимо какво ще направиш.

Карли закърши ръце в скута си.

— Защо? Какво би могла да спечели от това?

— Не знам, но имам чувството, че тя играе дългосрочна игра и ние все още не познаваме правилата. Разбирам, че си изплашена, но трябва да си сигурна, че Дрю ще направи всичко, за да ви защити.

— Ами теб? — Карли се извърна и впери широко отворените си очи в Шелби. — Мислиш ли, че той ще защити и теб?

— Аз съм доста корава. — Хубаво беше да знае, че Карли все още достатъчно държеше на нея, за да се тревожи. — Ще бъда внимателна и ще прикривам следите си. Много се привързах към това семейство.

— Виждам. Тъкмо заради това се притеснявам за теб.

— За какво има да се притесняваш? Знаеш, че съм много добра в самозащитата.

Карли поклати глава.

— Нямам предвид, че ще бъдеш физически наранена, макар да смятам, че онази жена е способна на всичко. Имам предвид Дрю. Макар че Дрю е един от най-добрите мъже, които познавам, когато става дума за семейството му, той може да бъде безмилостен с всеки друг.

— Струва ми се, че вече доста добре го опознах. Знам, че може да бъде жесток. Както и манипулативен негодник. — Шелби бе станала експерт по многобройните настроения на Дрю Лолес. — Но под всичко това се таи мъж, който търси жената, на която може да се довери. Аз държа на него.

— Да, разбрах го в мига, когато открих, че спиш с него. Длъжна съм да призная, че донякъде се надявах, че всичко това е един от откачените планове на Дрю да ни заблуди и да отклони вниманието на всички ни от това, което всъщност прави, но двамата наистина сте заедно, нали?

— Връзката ни е реална.

Без значение как бе започнала, сега определено беше истинска. Тя не можеше да сдържи чувствата, които изпитваше към него. Беше луда по този мъж. По всеки сантиметър от него. В момента той се бе затворил в черупката си, защото имаше тежък ден, но довечера, когато си легнеше в леглото до него, тя щеше да го прегърне и да му покаже, че всичко ще бъде наред.

— Знам, че твоите чувства са истински — каза Карли с искрено съчувствие в погледа. — Но що се отнася до Дрю, той би направил всичко, за да защити семейството си. Защо ти разследваш това, а не „Маккей-Тагарт“?

Шелби не можеше да й отговори точно на този въпрос.

— Мисля, че Дрю ми вярва, и освен това може би го смята за начин да изградим връзка помежду си. Той е изненадващо непохватен, когато става дума за интимни взаимоотношения.

— Доколкото съм чувала, Дрю не е имал сериозна връзка. Казал е на Бран, че няма намерение да се жени или да има деца.

Думите й подействаха като ритник в корема, но двамата с Дрю не бяха на този етап от отношенията си, че да обсъждат брак и деца.

— Виждам, че не сте говорили за това. — Карли протегна ръка и стисна нейната.

Шелби се усмихна лъчезарно на приятелката си. Това не беше нещо, за което щеше да се тревожи.

— Ние просто сме заедно. Уверявам те, че не говорим за брак и деца.

— Но ти живееш с него. И няма къде да отидеш, ако скъсате. Да се преместиш в дома на Дрю, бе рисковано, особено на този етап от една връзка.

— Той не ми даде голям избор. Както казах, запозната съм с манипулативната страна на характера му. Той успя да ме притисне в ъгъла, но в крайна сметка се получи. Ако бяхме постъпили като нормалните хора, сигурно щяхме да се провалим. Дрю не е нормален. Той има нужда да се чувства близо до хората, на които държи. Когато влага чувства, той е страстен. И е невероятно лоялен закрилник. Това са добри качества. Просто вървят ръка за ръка със странностите му.

— Да, той е невероятен закрилник — съгласи се Карли. — Тогава защо, ако е толкова влюбен в теб, ти позволява да провеждаш това разследване? Аз харесвам Дрю, но той е способен на много неща. Ако трябва да те превърне в мишена, за да спаси някого от близките си, няма да се поколебае да го направи.

Карли не разбираше.

— Той ми има доверие. Знае, че съм умна и способна.

— И ти си такава, но не съм сигурна, че виждаш истината за Дрю. Искам връзката ви да е реална. Но смятам, че ако Дрю беше влюбен в теб, щеше да направи всичко, за да бъдеш в безопасност. Искам само да помислиш над това. Не мога да понеса да бъдеш наранена, защото Дрю се тревожи за нас, останалите.

Не това правеше той. Съвсем не и Карли не го разбираше. Не можеше да разбере, защото не знаеше цялата истина. Той искаше да им попречи да узнаят, че Айрис е жива.

Или пък Шелби беше пълна глупачка.

Беше едно от двете.

Мобилният й телефон избръмча и тя погледна екрана. Беше оставила съобщение в детективска агенция „Уилямс“ с надеждата да си уреди среща. Не беше очаквала да й отговорят толкова бързо, но в момента това бе отлично извинение, за да се измъкне от този болезнен разговор.

— Трябва да отговоря на това обаждане.

Карли грешеше. Трябваше да греши. Трябваше да разбере, че връзката им с Дрю беше различна. Тя беше негов партньор, а не някакво средство за отклоняване на вниманието. И той й бе дал известна сигурност. Сключили бяха договор. За Дрю това беше неговият начин да я защити, да я накара да се почувства в безопасност.

Младата жена пропъди тревогата. Тя вярваше на Дрю. По дяволите, тя беше почти сигурна, че се влюбва в този мъж.

Шелби отговори на обаждането и се върна към разследването. В момента имаше нужда да се съсредоточи точно върху това.

* * *

— Съпругата ми е разтревожена — каза Бран, когато излязоха от чакалнята и закрачиха по коридора към стаята на Ноа.

Дрю беше сигурен, че на този етап всички бяха разтревожени.

— Съжалявам да го чуя. Мога да увелича охраната, ако мислиш, че това ще я успокои. В момента, изглежда, миналото на Ноа го застига. Не мисля, че този човек ще преследва Карли. Ако го направи, ще настаня и двама ви в безопасна къща.

Дрю се безпокоеше, че се налагаше да скрие и Шелби в сигурно убежище, а на нея никак нямаше да й хареса. Как бе могъл да започне всичко това с пълната убеденост, че може да се справи? Би трябвало да знае, че нямаше да успее задълго. В началото беше просто един негодник, който мислеше, че може да използва детективските й умения и факта, че тя е добро прикритие. Сега умираше от тревога, защото полудяваше само при мисълта, че тя можеше по някакъв начин да пострада.

— Не съм убеден, че един охранител може да накара Карли да се почувства по-добре — отвърна Бран. — Тя иска да чуе, че някой продължава да издирва Франсин. От това, което Кейс ми каза, никой не работи по въпроса.

— От полицията са сигурни, че е напуснала района — изтъкна Дрю. — Тя е много добра в криенето и замитането на следите си. Правила го е повече от двадесет години.

— И откога ние позволяваме на нещо подобно да ни спре? Разбирам, че полицаите не могат да посветят цялото си време на преследването на една жена, но аз искам да знам кой от „Маккей-Тагарт“ работи върху издирването й.

— Ще помоля Иън колкото може по-скоро да ми предостави доклад, но смятам, че за известно време се налага да пренасочим вниманието си, поне докато разберем кой се опитва да очисти най-малкия ни брат. — Трябваше да измести фокуса на разговора. Ноа беше трън в задника му, но в момента бе отлично средство за отклоняване на вниманието.

— Този разговор не е приключил, но засега ще го отложа, докато се оправим с Ноа. — Бран спря пред болничната стая. — Той трябва да знае, че теб те е грижа за живота му. Хлапакът мисли, че го мразиш.

— Аз не го познавам. — Нито знаеше нещо за него и това трябваше да се промени. Позволил бе сексът и работата да го разсеят. Разполагаше с повърхностна информация, а Шелби проверяваше имейлите на Ноа и файловете му, търсейки нещо, което би могло да им помогне за издирването на тяхната майка. Това беше бавен процес.

— Прекарай малко време с него. Честно, той малко ми напомня на теб, какъвто беше преди.

— Преди кое?

Бран се втренчи в него.

— Преди пожара.

Преди пожара. Преди смъртта, трагедията, ужасът и загубата да го променят.

— Невинният му вид не означава, че той няма нищо за криене. Онова четиринадесетгодишно хлапе, с което го сравняваш, имаше навика да хаква правителствени сайтове само за да докаже, че го може.

Бран кимна и отвори вратата.

— Да, точно това имам предвид. Хей, Ноа, как е главата ти? Знаеш ли, няма да се учудя, ако си оставил вдлъбнатина върху асфалта.

Ноа изглеждаше уморен, раменете му бяха отпуснати, а под очите му се виждаха тъмни кръгове. Въпреки това успя измъчено да се усмихне.

— Имам корава глава. Здравей, Дрю. Благодаря, че дойде. Ще намеря начин да ти върна парите за медицинските разноски.

— Кой е казал, че ще платя медицинските ти разноски?

— Той се шегува — изсумтя Бран.

Е, никой не му го бе споменал, но Дрю се почувства малко зле. Ноа наистина изглеждаше ужасно.

— Извинявай. Сарказмът ми е в природата. Ноа, трябва да поговорим.

Момчето сви нацупено устни, но раменете му се изпънаха.

— Добре. Искаш да се махна от къщата ти, нали? Разбрах. Аз причинявам неприятности.

Дрю се извърна към Бран.

— Такъв ли съм песимист? И как успя да накара устата си да направи това? Прилича на тъжната противоположност на усмивка. Не знаех, че устните могат толкова рязко да се извият надолу.

Бран завъртя очи.

— Братко, на практика ти си вкиснат през повечето време. И физиономията ти страшно прилича на неговата. Поглеждай се от време на време в огледалото. Ноа, никой няма да те изхвърли. Ти си наш брат. Свиквай със сарказма на големия брат. Отвърни му със същата монета.

Ноа се облегна на възглавниците, изтощението му беше очевидно.

— Не искам да причинявам неприятности.

— Той изобщо не прилича на мен, защото аз обичах да причинявам неприятности. — Ненавиждаше факта, че започваше да изпитва чувства към хлапака, особено когато не беше сигурен, че знае цялата истина.

— Виждаш ли, нова порция сарказъм — изтъкна Бран. Той се приближи до леглото на Ноа. — Въпреки това трябва да поговорим. Помисли си: има ли някой, който иска да те нарани?

Ноа остана мълчалив, но поклати отрицателно глава.

— Ами приятелят ти Джейс? — Не беше сигурен какво мисли хлапето. Ако някой се опитваше да го убие, Дрю трябваше да се разтърси сред престъпниците в живота му.

Ноа изпъшка отчаяно.

— Защо да го прави? Не съм откраднал нищо от него. Свърших работата, за която ме помоли. Нуждаеше се от ъпдейти на програмата и аз ги направих.

— Мислех, че вече не говориш с този негодник. — Дрю беше пределно ясен за това. По дяволите, какво още криеше Ноа от миналото си?

Младежът се изчерви.

— Той ме намери преди два дни. Беше по-лесно просто да направя това, което той искаше, отколкото да споря с него. Той е сериозен хакер и има връзки. Написах само няколко реда в програмата. Той имаше проблеми, аз ги оправих и вече всичко е наред. Няма причина да ме наранява. Знае, че няма да го издам и не съм заплаха за него.

Дрю си спомни какво означаваше да си уязвим. Хач го беше спасил от подобни проблеми, когато беше млад и правеше първите стъпки в бизнеса. Хач беше до него, за да му каже, че е тъпанар. Беше до него, за да му попречи да поеме по този хлъзгав път. Разбира се, наставникът му беше пиян през по-голямата част от времето, но Дрю знаеше, че може да разчита на Хач, който следеше питомецът му да не се замеси с някой мръсник.

— Има ли ти номера? — попита Дрю.

Ноа отново се изчерви.

— Телефонът ми е нов, но той някак си е успял да открие номера ми.

Бран се изкиска.

— Така се случва, когато напишеш номера си в профила на някое момиче.

Какво?

— Кажи ми, че не си го направил. Достатъчно лошо е да оповестяваш всяко свое действие в интернет. А за капак си дал и телефония си номер?

— Тя е готина — изтъкна Ноа. — Ти не разбираш. Тя бе най-готиното момиче в гимназията, която се намираше на километър и половина от „Крайтън“. Когато пуснах пост, че може да съм твой брат и заминавам за Остин, тя ми писа. Преди това никога не ми е обръщала внимание. Мисля, че сега се интересува от мен.

Това момче определено имаше нужда от бавачка.

— Да, след като си обявил абсурдно лична информация за себе си във Фейсбук. Не си ли чувал за неща като защита на личните данни?

Ноа сви рамене, сякаш идеята никога не му бе хрумвала.

— Защо? Ако не го бях обявил, Бритни никога нямаше да ми предложи да се видим някой път.

— Тя иска среща с теб, защото внезапно си се оказал брат на милиардер. — Това момче определено изпускаше същността.

— Аз нямам нищо против това — призна Ноа. — Тя има страхотни цици.

Ах, младост! Проклетите тийнейджъри, родени през новото хилядолетие, не смятаха, че нещо е реално, докато не го постнат в интернет. Дрю протегна ръка към Бран.

— Дай ми телефона му. Кога ти се обади негодникът?

Ноа се намръщи, когато Бран подаде телефона на Дрю.

— Вчера сутринта около десет. Аз си свърших работата. И му казах, че е за последен път. Той се съгласи.

— Така ли? — Дрю се съмняваше в това.

— Е, не съвсем, но не спори с мен.

— И защо да го прави? Той няма да си хаби думите, когато дяволски добре знае, че може да ти се озъби и ти ще клекнеш пред него. Гледай и се учи, братко. Ето как трябва да се действа с нахалниците. — Дрю натисна бутона, за да се свърже с номера.

Ноа се надигна в леглото с увиснало чене.

— Какво правиш?

Бран се ухили.

— Той просто е твоят непоносим по-голям брат. Свиквай с това. Помниш ли, когато ти казах, че когато Дрю държи на някого, това си има и скапаните страни? Е, ето че се започва. Той може да се държи супер закрилнически, но сега ще бъде пълен гадняр.

Той не беше гадняр. Това беше съвършено нормална реакция към някого, който се възползваше от най-малкия му брат.

Чу се бибиткане и по линията се разнесе плътен мъжки глас.

— К’во ста’а, Ноа? Казах ти да не ми се обаждаш. Аз ще ти се обадя, когато имам нужда от теб. Не сме някакви шибани приятелчета, дето си дрънкат по телефона, тъпанар такъв.

О, Дрю щеше добре да се позабавлява.

— Здрасти, Джейс. Ти не ме познаваш, но името ми е Андрю Лолес.

— К’во ста’а, дявол да го вземе?

— Да, дявол да го вземе. Точно това ще кажеш, когато федералните нахлуят в къщата ти и вземат всичко, което притежаваш, а после те натикат в някой пандиз, където най-после ще разбереш какво наричаме правосъдна система. Точно това ще ти се случи, ако още веднъж посмееш да се обадиш на брат ми. Така че ето какви са възможностите ти, лайно такова. Можеш да оставиш брат ми на мира, да забравиш името му. Той никога не ти е помагал. Ти никога не си го срещал. Ако направиш това, може би ще забравя, че съществуваш. Но ако някога отново се обадиш на брат ми, аз не само светкавично ще насъскам по петите ти всички правителствени служби, така че много скоро да забравиш какво е да си човешко същество, но за капак ще ти изпратя и екип от бивши командоси на спецчастите, които напоследък никого не са убивали. Те са доста ексцентрични и изпитват удоволствие да изтезават жалки отрепки като теб. И след като приключат с теб, ще те поема аз. Да не би да мислиш, че съм стигнал до върха единствено благодарение на ума си? О, не, приятелче. Аз съм там, където съм, защото съм най-лошото човешко същество на земята. Аз разкъсвам на части враговете си, а ти ще бъдеш мой враг, ако продължаваш да забъркваш брат ми в шибаните си далавери. Искаш ли да бъдеш мой враг, Джейс? Искаш ли да използвам всичките си пари и връзки срещу теб?

По линията се възцари прекрасно мълчание, което напомни на Дрю колко време е нужно, за да подмокриш гащите.

— Не. Не мисля, че е нужно да го правиш. Повече не се нуждая от помощта на Ноа.

— А имаш ли желание да го нараниш?

— Абсолютно не, сър — бързо отвърна мъжът. — Между нас всичко е на шест. Ноа е добро момче. Желая му всичко най-добро.

— Ако разбера, че ме лъжеш или час-два след като затвориш телефона изпиеш няколко бири и решиш, че си по-смел, отколкото би трябвало, това, което ще направя с теб, ще накара някой сериен убиец да изглежда като милостива душица. Жив ще те одера, ще си направя килимче от кожата ти и ще го постеля пред офиса си. Искаш ли да бъдеш изтривалка под краката ми?

— Не, сър. Както казах, с Ноа се разделяме по живо, по здраво.

— Отлично. Сбогом, Джейс. Ще те наблюдавам.

Дрю затвори телефона.

Очите на Ноа приличаха на палачинки, когато Дрю му върна мобилния телефон.

— Човече, това беше жестоко.

— Нали ти казах. — Бран сложи ръка върху рамото на по-малкия си брат. — Той е шибана откачалка, но дяволски страхотен брат.

Ноа остана притихнал за миг.

— Той определено не е това, което очаквах.

— Хубаво, в такъв случай установихме, че вероятно не съм пълен гадняр. А сега ми кажи кой мислиш, че може да ти е причинил това. И не ме лъжи и не клати отрицателно глава, както преди минута. В ума ти се върти някакво име, но се боиш да ми го кажеш. — Не можеше да позволи на Ноа да продължава да шикалкави. Трябваше да разберат какво става.

— Добре, мисля, че е твоят приятел. — Нацупеното момче се бе завърнало.

Господи, той изобщо не изглеждаше така, когато се вкиснеше.

— Не е бил Хач.

— Тогава къде е той? — попита Ноа и отново се нацупи. — Той живее с теб, но е изчезнал, откакто аз се появих. И съвсем открито ми заяви, че ме ненавижда.

— Не, той заяви, че не ти вярва — коригира го Дрю.

— Хач е свестен тип — намеси се Бран. — Не мисля, че ти е известна цялата история. Има една жена някъде там, която е помогнала за убийството на родителите ни и наскоро се появи на сцената. Преди няколко месеца едва не ме уби.

— Значи, според вас Хач вярва, че тази жена е причината да съм тук. — Ноа избягна погледа на Бран. — Смятате, че работя за нея или нещо подобно.

Той беше най-докачливото същество на земята.

— Не, не сме казали това. Но Хач понякога проявява параноя.

Ноа завъртя глава, очевидно доволен да се залови за думите му.

— А хората, страдащи от параноя, правят откачени неща, като например да се опитат да смачкат врага си с кола. Знаете, че няколко пъти е бил арестуван.

Дрю трябваше да се досети, че Ноа ще се усъмни в Хач.

— Да, както и Бран. Но ти не смяташ, че той се опитва да те нарани.

Ноа тотално го пренебрегна.

— Хач е бил арестуван за пиянство, неподчинение и нападение. Два пъти. Той е буен и раздразнителен човек.

— Той е идиот, когато се напие. — Дрю си пое дълбоко дъх, защото се налагаше да прояви търпение. Ноа не познаваше Хач като него. — Виж, аз ще го намеря и всички ще седнем, ще поговорим и ще се изясним. Гарантирам ти, че той не е този, който се опитва да те нарани. Освен това ти обещавам, че ще открия негодника и ще се погрижа за всичко.

Ноа, изглежда, се предаде.

— Добре, щом ти казваш, че е готин, предполагам, че съм длъжен да ти вярвам.

— Ще ти го докажа. Бран ще остане известно време при теб, а след това ще се редуваме, така че тази нощ няма да си сам. На сутринта ще те откараме у дома.

Устните на Ноа леко се извиха нагоре.

— Ще се радвам.

— Добре. — Не беше сигурен доколко можеше да се довери на Ноа, но хлапето беше член на семейството, а това означаваше много за Дрю.

Имаше и друга причина. Гласът на Шелби го подтикваше да бъде по-открит, да приеме хлапето, защото така беше правилно. Откога гласът й се бе превърнал в неговата съвест? По дяволите всичко, кога, мамка му, се бе сдобил със съвест? Това беше вбесяващо, ала той не можеше да го пренебрегне. Искаше да прави неща, които щяха да я зарадват, да я накарат да пожелае да стане негова съпруга.

Стомахът му се сви, защото той наистина мислеше за брак с Шелби. Ако се оженеше за нея, преди тя да разбере какъв негодник е, дали щеше да успее да я задържи? Дали това щеше да му даде известно време, за да й докаже, че може да се промени?

Разбира се, ако променеше позицията си за брака, щеше да се наложи да размисли и за останалото. Шелби щеше да иска деца. Той никога не бе желал, защото децата бяха уязвими. Дрю не желаеше да разочарова собствените си деца. Но може би, ако имаха прекрасна майка, всичко с тях щеше да е наред.

— Той добре ли е? — Въпросът на Ноа прекъсна самоанализа на Дрю.

— Това е дълбоко замисленото му лице — обясни Бран. — Някой е в беда.

Да, някой определено беше в беда. Дрю бе почти сигурен, че това е той.