Сабрина Джефрис
Една дама никога не се предава (1)

Пролог

Халстед Хол, 1806 година

Силия се събуди от шепота на възрастни в детската стая. От гъделичкането в гърлото й идеше да се разкашля. Но ако го направи, възрастните ще разпоредят бавачката да сложи отново от онова гадно нещо на гърдите й, а Силия го ненавижда. Бавачката го нарича пластир с горчица — мазно, жълто и мирише лошо.

Шепотът стана по-висок и накрая бе точно до нея. Тя лежеше неподвижно. Дали бяха мама и бавачката? И двете бяха склонни да слагат пластира на гърдите й. Държеше си очите затворени, за да не я закачат.

— Да се срещнем в ловната хижа — прошепна единият глас.

— Тихо, ще ни чуе — прошепна другият.

— Това е абсурдно. Тя спи. А и е само на четири. Няма да разбере.

Силия се намръщи. Беше почти на пет. И разбираше! Много, много разбираше. Например че има две баби — Нона Лусия в небето и баба в Лондон — и се налага да й слагат нещо на гърдите винаги когато кашля, и е най-малката от децата на семейство Шарп. Татко й викаше Елфче. По думите му имала заострени уши, но не беше вярно. Постоянно му го повтаряше, но той само се смееше.

— Всички ще отидат на пикника — продължи вторият глас. — Ако се извиниш с главоболие и останеш, а аз се измъкна от гюрултията, ще бъдем час-два насаме преди вечеря.

— Не знам…

— Хайде, искаш го, mia dolce bellezza.

Mia dolce bellezzal. Така татко викаше на мама. Значело „моя сладка красавице“.

Сърцето й подскочи. Татко е тук! Дойдеше ли в детската стая, им разказваше за Нона Лусия, неговата майка, и говореше смешни думи на ’талиански. Не знаеше със сигурност какво значи ’талиански, но татко го говореше, когато разказваше за Нона Лусия.

Значи другият човек е мама. Това налага да лежи кротко, за да избегне пластира с горчица.

— Не ме наричай така. Мразя.

Защо мама говори така? Татко отново ли я е ядосал? Той често я ядосваше. Баба казваше, че е заради неговите развратници. Веднъж Силия попита какво е развратница, но бавачката я шляпна — било лоша дума. Тогава защо татко се занимава с тях?

Силия отвори едно око, за да види дали мама се мръщи, но тя и татко стояха зад нея и за да ги види трябваше да се обърне, а тогава щяха да разберат, че е будна.

— Извинявай, скъпа — прошепна татко. — Не исках да те разстройвам. Обещай да се срещнеш с мен.

Тя въздъхна дълбоко.

— Не мога. Не желая да ни хванат.

Да ги хванат в какво? Мама и татко някакви пакости ли правеха?

— Нито пък аз — прошепна татко. — Но сега не е моментът да предприемем…

— Да… Ненавиждам начина, по който тя ме гледа. Според мен тя знае.

— Въобразяваш си. За нищо не се досеща. Тя не иска да знае.

— Някой идва. Бързо. През другата врата.

Защо мама и татко се притесняват дали някой идва?

Силия вдигна глава да надзърне, но не виждаше главната врата. След това се отвори вратата за прислугата и тя бързо наведе глава и се престори на заспала.

Оказа се обаче трудно. Гъделичкането в гърлото се увеличаваше. Опита се да се пребори, но накрая трябваше да го прочисти.

Бавачката се надвеси над леглото.

— Още те мъчи неприятната кашлица, така ли, скъпа?

Силия стисна плътно клепачи, но това май я издаде, защото бавачката я обърна по гръб и започна да разкопчава нощницата й.

— Вече отмина — запротестира Силия.

— И ще отмине още по-бързо от пластира с горчица — настоя бавачката.

— Не го харесвам — оплака се момиченцето.

— Знам, мило, но искаш да ти мине, нали?

Силия свъси вежди.

— Предполагам…

Бавачката цъкна лекичко с език, взе чаша и наля в нея нещо от една бутилка.

— Вземи. Това ще ти помогне.

Имаше странен вкус, но Силия беше жадна и затова го изпи. Бавачката се захвана да приготвя пластира с горчица.

На Силия страшно й се доспа. Клепачите й натежаха и тя съвсем забрави за онова лошо миришещо нещо върху гърдите си.

Спа дълго. Когато отвори очи бавачката й даде каша. Следващият пластир щял да почака до вечерта. После пак даде на Силия от странната течност и на момиченцето отново му се доспа. Събуди се чак по тъмно.

Лежеше объркана и слушаше как по-голямата й сестра Минерва и по-големият й брат Гейб се карат кой да вземе последното парче крушова тарта. И тя нямаше нищо против едно парче крушова тарта; беше гладна.

Бавачката отново влезе с двама мъже — господин Върджил, преподавателят на Гейб, и Том, любимият лакей на Силия.

— Минерва — нареди бавачката, — ти и Гейб ще слезете с Том в кабинета. Баба ви иска да говори с вас.

Тримата излязоха, а Силия продължи да лежи, защото не знаеше какво да предприеме. Ако Минерва и Гейб ще получат лакомства от баба, и тя иска, но бавачката се канеше да я наложи с нов пластир…

Най-добре да си мълчи.

— Нали няма да събудиш момиченцето? — попита господин Върджил.

— По-добре е да поспи. Рано или късно ще го чуе, но малката няма да го разбере. Как да й обясня, че родителите й ги няма? Прекалено ужасно е.

Няма ги? Както когато заминаваха за Лондон и оставяха нея, Минерва и Гейб сами в Халстед Хол ли?

— Милейди да вземе да застреля милорд! — продължи бавачката. — Не е редно.

Понякога татко отиваше с гостите да стреля по птици. По-големият й брат Джарет им разказваше как птиците падали на земята, кучетата ги прибирали; и повече никога не хвърчали. Но мама не би застреляла татко. Сигурно говорят за друга милейди. Много дами бяха пристигнали за няколкодневно гостуване в имението.

— Доста е тревожно — съгласи се господин Върджил.

— А и двамата сме наясно, че милейди не го е взела по погрешка за натрапник. Вероятно го е застреляла, защото му е била сърдита заради покварените му гълъбчета.

— Според госпожа Плъмтри е било нещастен случай — изрече господин Върджил строго. — Ако знаеш кое е добре за теб, мадам, няма да се впуснеш да разправяш друго.

— Знам си задълженията. Но онова, което милейди направи, след като го застреля… Защо остави горките деца без баща и без майка? Това е отвратително.

’Вратително звучеше лошо. Започна да се опасява, че наистина говореха за майка й.

— Както доктор Сиуел пише в „Самоубийството“ — подхвана господин Върджил с най-високомерния си тон, — „Страхливецът търси смъртта. Храбрецът продължава да живее“. Имаме пример на чиста страхливост. Това е. Разочарован съм, че милейди се оказа страхливка.

Силия се разплака. Едва ли говореше за мама. Мама не е страхливка! Да си страхливец е лошо. Татко й го беше обяснил. Това означаваше да не си смел, а мама винаги беше смела.

— Виж какво направи! Събуди момиченцето — възкликна бавачката.

— Мама не е страхливка! — изправи се Силия в леглото. — Тя е смела. И-и-искам да я видя. Искам да в-в-видя мама-а-а!

Бавачката я взе на ръце и приглади косите й.

— Хайде, скъпа, успокой се. Всичко е наред. Искаш ли да хапнеш нещо?

— Не! Искам мама — проплака тя.

— Ще те заведа долу да видиш баба. Тя ще ти обясни всичко.

Обзе я паника. Защо не й позволяват да види мама? Винаги когато Силия кашляше, мама идваше да я види, ако я повика.

— Не искам баба! Искам мама! — здравата се разплака малката. — Искам мама, искам мама, искам мама…

— Ще се поболее отново, ако плаче така — притесни се бавачката. — Подай ми камфоровия еликсир, господин Върджил.

Господин Върджил имаше странно изражение, все едно някой го бе ударил.

— Все някога момичето трябва да научи истината.

— Не е подходящо да я чуе сега.

Бавачката притисна чаша към устните на Силия и течността, от която й се приспиваше, се плъзна към гърлото й. Почти се задави, преди да я преглътне. Поне спря хлипанията й.

Бавачката й даде още. Силия нямаше нищо против; беше жадна. Изпи течността и прошепна:

— Искам мама.

— Да, скъпа — ласкаво каза бавачката. — Но нека първо ти изпея песничка, става ли?

Клепачите й отново натежаха.

— Не искам песничка — възрази тя, ала постави глава върху рамото на бавачката. Погледна свирепо господин Върджил. — Мама не е страхливка — процеди тя през зъби.

— Не, разбира се — успокои я бавачката. Вдигна нещо и го постави в ръцете на Силия. — Ето хубавата нова кукла, подарък от мама.

— Лейди Бел! — гушна я Силия.

Бавачката я отнесе до люлеещия се стол и започна да я люлее напред-назад, напред-назад.

— Коя песничка искаш да изпея на теб и Лейди Бел, скъпа?

— Пей ми за Уилям Тейлър.

Жената в „Уилям Тейлър“ не беше страхливка; тя беше застреляла някого.

Бавачката потрепери.

— Чу ли какво иска момиченцето, господин Върджил? Направо си е страшничко.

— Явно разбира повече, отколкото си даваш сметка.

— Откъде знаеш тази песен, скъпа? — попита я бавачката.

— Минерва я пее.

— Няма да ти я изпея — заяви бавачката. — Ще бъде друга песничка. „Затварят се твой’те очички, усмихваш се лекичко ти. Заспивай, мое момиченце, в сън се потопи“…

Силия се дръпна капризно от гърдите на бавачката. Обикновено харесваше песничката, но не и тази вечер. Искаше да чуе за жената, която взела пистолет и „своя любим Уилям застреляла тя в деня, когато се женел“. Капитанът от песента направил жената командир, задето застреляла Уилям. Това значи, че е била смела, нали? И щом мама е застреляла някого, значи и тя е смела.

Но тя е застреляла татко.

Не може да е така. Мама не би застреляла татко.

Клепачите й натежаха. Не искаше да заспива. Трябваше да обясни, че не е била мама. Мама беше смела. Силия ще им го каже…

Защото и Силия е смела. Не е страхливка… Никога не я е страх…