Лайза Клейпас
Дявол през пролетта (12)

Глава 11

Пандора взе месинговия свещник и тръгна бавно по коридора на горния етаж. По пода сякаш се плъзгаха черни сенки, но тя не обърна внимание на илюзията за движение, твърдо решена да запази спокойствие.

Несигурен трепкащ пламък бе единственото, което стоеше между нея и катастрофата. Всички светлини бяха угасени, включително висящата лампа в централния коридор. Освен случайните проблясъци на далечни светкавици, единствената светлина беше слабото сияние, което идваше от прага на всекидневната.

Както беше предсказал Гейбриъл, откъм океана се приближаваше буря. Първите й пориви бяха яростни, превиваше дърветата и разнасяше бурени и клони навсякъде. Къщата, която беше ниска и яка, за да издържа на своенравното крайбрежно време, устоя стоически на вихрушката и упорито отръскваше дъждовните струи от дъбовия си покрив. И въпреки това гръмотевиците караха Пандора да потреперва.

Тя беше облечена в муселинена нощница и обикновен фланелен шал, с който се бе увила и бе завързала на кръста с плетено коланче. Макар да искаше да облече всекидневна рокля, нямаше как да избегне вечерния ритуал, който включваше къпане и разресване на косата, без да накара Ида да заподозре нещо.

На краката си носеше вълнените чехли, направени от Касандра, които, в резултат на неволно объркване на модела, бяха в два различни размера. Чехълът на десния крак беше идеален, но левият беше по-широк и хлопаше. Касандра не спираше да се извинява за грешката си, затова Пандора реши нарочно да ги носи непрекъснато, като настояваше, че са най-удобните чехли, правени някога.

Тя се движеше опипом, близо до стената. Колкото по-тъмно беше наоколо, толкова по-трудно й бе да пази равновесие, сигналите, които получаваше мозъкът й, не отговаряха на онова, което й подсказваше тялото. В един момент подът, стените и таванът внезапно щяха безпричинно да сменят местата си и да я оставят да пада, размахвайки ръце. Винаги, когато ходеха някъде през нощта, тя беше разчитала на помощта на Касандра, но сега просто нямаше как да помоли близначката си да я придружи на тайната й среща с мъж.

Дишайки с усилие, Пандора се втренчи в приглушеното кехлибарено сияние в дъното на коридора. Протегнала треперещата си ръка, в която държеше свещта, тя пристъпваше внимателно, като се напрягаше да види какво има в сенките. Някъде беше оставен отворен прозорец. Влажният въздух с мирис на дъжд не спираше да бръска лицето и голите й глезени, сякаш къщата дишаше около нея.

Среднощните рандевута трябваше да са романтични и авантюристични, неща, правени от момичетата, които не бяха самотници. Но това беше абсолютно злочесто изпитание. Тя беше изморена и притеснена, бореше се да запази равновесие в тъмното. Единственото, което искаше, бе да лежи на безопасно място в леглото си.

Когато направи следващата крачка напред, широкият чехъл на левия й крак се изхлузи достатъчно, за да я накара да се спъне и да залитне, като едва не падна на колене. Някак успя да се задържи права, но свещникът излетя от ръката й. От удара в пода фитилът угасна.

Пандора стоеше задъхана, дезориентирана, обгърната в мрак. Не смееше да помръдне, просто беше протегнала ръце с разперени като котешки мустачки пръсти. Около нея се носеха сенчести потоци, побутваха я леко и тя се напрягаше, за да отрази неосезаемия им натиск.

— О, по дяволите — прошепна момичето. На челото й изби ледена пот, докато се опитваше да прогони пристъпа на паника.

Стената се намираше от лявата й страна. Тя се пресегна, за да я докосне. Имаше нужда от стабилност. Но още при първата предпазлива стъпка светът се наклони под краката й. Тя залитна и тежко се стовари на пода… или може би това беше стената? Облегнала ли се беше или лежеше на земята? Реши, че се е облегнала. Левият й чехъл липсваше и босите й пръсти усещаха твърдата повърхност. Да, това беше подът. Тя притисна влажната си буза към стената с надеждата всичко около нея да се върне на мястото си, и в лявото й ухо се появи познатото пищене.

В гърдите й биеха твърде много сърца. От тях не можеше да си поеме дъх. Болезнените й опити да диша звучаха като хленч. Една голяма, тъмна фигура се приближи толкова бързо, че тя се сви до стената.

— Пандора. — Две ръце я обгърнаха. Тя потрепери, когато чу тихия глас на Гейбриъл и спокойствието на тялото му я обгърна. — Какво се случи? Господи, треперите. От тъмното ли се боите? От бурята? — Той целуна мокрото й чело и замърмори тихо в косата й. — Спокойно. Ето, леко. Вече сте на сигурно място в прегръдките ми. Нищо няма да ви нарани, сладко мое момиче. — Беше разкопчал черното си официално сако и колосаната му яка бе разхлабена. Тя усещаше мириса на сапун за бръснене по кожата му, ароматът на колосан лен и лекия намек за дим от пура, който се беше просмукал в копринената му жилетка. Уханието беше толкова мъжко и успокояващо, че я накара да потръпне от облекчение.

— Аз… изпуснах свещта си — изхриптя тя.

— Не се притеснявайте за това. — Едната му ръка се притисна към врата й и нежно я залюля. — Вече всичко е наред.

Сърцето й заби по-равномерно. Усещането, че току-що се е събудила от някакъв кошмар, започна да отшумява. Но с отстъпването на паниката, започна да я изпълва ужасен срам. Само тя можеше да провали по толкова ужасен начин едно среднощно рандеву.

— По-добре ли се чувствате? — попита той и ръката му се плъзна надолу, за да улови успокояващо нейната. — Елате с мен в дневната.

Искаше й се да умре. Не помръдна от мястото си, само въздъхна примирено.

— Не мога — избъбри тя.

— Какво има? — попита тихо той.

— Не мога да помръдна. В тъмното губя равновесие.

Устните му отново се притиснаха към челото й и той ги задържа дълго време там.

— Прегърнете ме през врата — каза най-после той. След като Пандора се подчини, той я повдигна с лекота и я притисна към гърдите си.

Пандора продължи да стиска очи, докато той я носеше по коридора. Беше силен, с изключително добра координация, уверен като котка, и тя почувства как я жегва завист. Не можеше да си спомни какво е да се движиш толкова уверено в нощта, без да се страхуваш от нищо.

Всекидневната беше осветена единствено от огъня в камината. Гейбриъл отиде до ниския, тапициран диван с извити облегалки и седна, като я настани в скута си. Гордостта й възрази вяло на начина, по който я прегръщаше, сякаш беше някое уплашено дете. Но твърдата му гръд я успокояваше, а ръцете му бавно прогонваха нервното треперене от крайниците й, и това беше най-милото, най-топло чувство, което бе изпитвала някога. Имаше нужда от него. Поне за няколко минути.

Гейбриъл посегна към махагоновата маса, взе една гравирана чаша, пълна до половината с мастилена течност. Без да каже нито дума, той я притисна към устните й, сякаш не можеше да й я повери, без тя да я разлее.

Пандора отпи предпазливо. Питието беше вкусно, с богат аромат на карамел и слива, и остави мека топлина в устата й. Тя отпи отново, този път повече, ръцете й се опитаха да вземат чашата от неговите.

— Какво е това?

— Портвайн. Изпийте го до края. — Той отпусна ръцете си върху прегънатите й колене.

Пандора го изпи на бавни глътки и се отпусна, когато портвайнът породи топла вълна чак до пръстите на краката й. Навън бурята вилнееше, тракаше по прозорците, бучеше ведно с морето. Но тя беше на топло и сухо, отпусната в прегръдките на Гейбриъл, а примигващата светлина от камината танцуваше върху тях.

Той бръкна в джоба на жилетката си и извади мека сгъната кърпичка, с която попи последните следи от пот върху лицето и шията й. След като я остави настрани, отметна назад кичур тъмна коса и внимателно я прибра зад ухото й.

— Забелязах, че не чувате добре с това ухо — рече тихо той. — Това дали е част от проблема?

Пандора примигна изненадано. Само за няколко дни той бе успял да забележи нещо, което цялото й семейство, хората, с които живееше, не бяха усетили. Всички просто бяха свикнали да приемат, че тя е небрежна и невнимателна.

Кимна с глава.

— Чувам наполовина толкова добре, колкото с другото. През нощта… в тъмното… всичко се преобръща с главата надолу и не мога да различа къде е горе и къде — долу. Ако се обърна твърде бързо, падам на пода. Не мога да го контролирам; сякаш ме бутат невидими ръце.

Гейбриъл притисна длан към бузата й и я погледна толкова нежно, че сърцето й заби объркано.

— Затова не танцувате.

— Мога да се справя с няколко бавни танца. Но валсът ми е невъзможен. Цялото това въртене и накланяне. — Тя отмести поглед и допи последните няколко капки портвайн.

Той взе чашата от ръката й и я остави встрани.

— Трябваше да ми кажете. Ако знаех, никога нямаше да поискам да се срещате с мен посред нощ.

— Не беше далеч. Мислех си, че свещта ще е достатъчна. — Пандора се заигра с колана на бархетния си халат. — Не мислех, че ще се спъна в собствените си чехли. — Тя протегна босия си ляв крак и го погледна намръщено. — Загубих единия.

— Ще го намеря по-късно. — Гейбриъл улови ръцете й в своите и ги повдигна към устните си. Покри студените й пръсти с целувки. — Пандора… какво се е случило с ухото ви?

Сърцето й се сви при мисълта, че трябва да го обсъжда с него.

Гейбриъл обърна ръката й с дланта нагоре, целуна я и притисна пръстите й към бузата си. Избръснатата му кожа беше гладка в едната посока и леко грапава, като котешко езиче, в другата. Светлината от камината го правеше да изглежда златист навсякъде, освен в очите, тези ясносини очи като арктическа звезда. Той чакаше търпеливо, докато Пандора намери смелост да отговори.

— Аз… не мога да говоря за това, докато ви докосвам. — Тя отдръпна ръката си от бузата му и се надигна от скута му. Пищенето в ухото й не спираше. Притисна длан към него и леко потупа с пръсти по задната част на главата си. За нейно облекчение номерът се получи.

— Шум в ушите — каза Гейбриъл, като се взря в нея. — Един от старите адвокати на семейството страда от това. Често ли ви притеснява?

— Само от време на време, когато се измъчвам за нещо.

— Сега няма от какво да се измъчвате.

Пандора го стрелна с лека, разсеяна усмивка и сплете здраво пръсти.

— Сама съм си виновна. Помните ли когато ви казах, че обичам да подслушвам? Всъщност сега вече не толкова, както преди. Но когато бях малка само така можех да разбера какво се случва у дома. Двете с Касандра се хранехме в детската стая и си играехме сами. Понякога минаваха седмици преди да видим някой друг, освен Хелън и прислугата. Мама ходеше в Лондон, татко пътуваше за лов, а Тео се прибираше в общежитието си, без да се сбогуват. Когато родителите ни бяха вкъщи, единственият начин да привлечем вниманието им, беше да правим пакости. Аз бях по-лошата, разбира се. Въвличах Касандра в начинанията си, но всички знаеха, че тя е добрата близначка. Горката Хелън прекарваше по-голямата част от времето си в четене на книги в ъгъла и опити да остане невидима. Аз предпочитах да създавам проблеми, вместо да не ми обръщат внимание.

Гейбриъл улови края на плитката й и започна да си играе с нея, докато слушаше.

— Бях на дванайсет, когато се случи — продължи тя. — Или може би единайсет. Родителите ми се караха в голямата спалня при затворена врата. Винаги, когато се караха, беше ужасно. Крещяха и чупеха неща. Аз, естествено, си заврях носа където не трябва, и отидох да чуя какво става. Караха се за някакъв мъж, с когото мама… имала връзка. Баща ми крещеше. Всяка дума звучеше така, сякаш нещо се чупи. Касандра понечи да ме дръпне от вратата. Тогава тя се отвори рязко и баща ми застана на прага, вбесен. Сигурно беше забелязал движение в процепа под вратата. Пресегна се към мен, бърз като светкавица, и ме зашлеви през ухото. Помня само, че светът избухна. Касандра каза, че ми помогнала да се върна стаята ни и от лявото ми ухо течала кръв. Дясното се оправи след ден-два, но с лявото вече почти не чувах, и усещах пулсираща болка някъде вътре. Скоро се разболях от треска. Мама каза, че нямало нищо общо с ухото, но според мен имаше.

Пандора помълча, изпълнена с нежелание да разкрива неприятните подробности за загнояването на ухото си и последвалите пункции. Погледна предпазливо към Гейбриъл, който беше навел глава. Вече не си играеше с плитката й. Ръката му я беше стиснала толкова здраво, че мускулите му изпъкваха силно.

— Дори след като се оправих от треската — каза Пандора, — слухът ми не беше същият. Но най-лошото бе, че започнах да губя равновесие, особено нощем. Това ме накара да се страхувам от тъмното. И оттогава… — Тя млъкна, когато Гейбриъл вдигна глава.

Лицето му бе сурово, с убийствено изражение, а ледът в очите му я уплаши повече, отколкото гневът на баща й някога.

— Проклетият кучи син — рече тихо той. — Ако беше още жив, щях да го пребия с млатилото.

Пандора вдигна ръка и я размаха пред лицето му.

— Не — рече задъхано тя, — не, не бих искала да го правите. Дълго време го мразих, но сега го съжалявам.

Гейбриъл улови ръката й във въздуха, бързо, но нежно, сякаш беше птичка, която искаше да хване, без да нарани. Зениците му се бяха разширили и тя видя отражението си в тъмните кръгчета.

— Защо? — прошепна той след продължителна пауза.

— Защото нараняването ми е било единственият начин да скрие собствената си болка.